Елън Шрайбер
Вампирски целувки (5)

Глава 5
Светлина в прозореца

Все още потни от физическо, Беки и аз минахме покрай Имението на връщане към къщи. Забелязах нещо, което не бях виждала до сега: светлина на прозореца. Прозорците вече не бяха заковани!

— Беки, виж! — изпищях развълнувано. Това беше най-хубавият подарък за рождения ми ден! Имаше фигура, стояща на таванския прозорец, взираща се в звездите.

— О, не! Истина е, Рейвън. Те са призраци! — изпищя тя, впивайки се в ръката ми.

— Е, този дух кара черен Мерцедес! — казах, сочейки лъскавата кола, паркирана на алеята.

— Да тръгваме — помоли тя.

Изведнъж светлината на тавана изгасна.

И двете въздъхнахме едновременно. Ноктите на Беки се впиха в пуловера ми втора ръка. Чакахме, с широко отворени очи и безмълвни.

— Хайде, да тръгваме! — каза Беки.

Аз не помръднах.

— Рейвън, закъснявам за вечеря! Със сигурност ще закъснеем за партито на Мат!

— Охо, падаш си по Мати? — подразних я, очите ми бяха като залепени за Имението.

Но когато не ми отговори, се обърнах да я видя. Бузите й бяха червени.

— Падаш си! — казах с въздишка. — А твърдиш, че аз съм странна! — издекламирах, поклащайки глава.

— Рейвън, трябва да тръгвам!

Бях готова да чакам до сутринта, но който и да беше вътре нямаше намерение да излиза.

Таванската светлина бе запалила огън в душата ми.

— Видях Мерцедес, паркиран до Имението! — информирах семейството си на вечеря. Закъснях, както винаги, този път за собствената си вечеря по случай рождения ми ден.

— Чух, че приличат на семейство Адамс — каза Загубенякът.

— Може би имат дъщеря на твоята възраст. Някоя, която не иска да се забърква в неприятности — добави майка ми.

— Тогава няма да ми е от полза.

— Може би има баща, с който мога да играя тенис — каза баща ми с надежда.

— Който и да е, ще има нужда да се отърве от всичките стари огледала и щайги — добавих, без да осъзнавам какво казвам.

Всички ме погледнаха.

— Какви щайги? — попита майка. — Не ми казвай, че си влизала в къщата!

— Не, просто чух.

— Рейвън! — каза майка ми с неодобрителен родителски тон.

Изглежда никой в Дулсвил не бе виждал новите собственици. Беше прекрасно да имаме мистерия в този град, за разнообразие. Всички вече знаеха почти всичко, което се беше случило в Дулсвил, и повечето не си заслужаваше да се знае.

 

 

Мат Уелс живееше на добрата страна на града, на ръба на Оукли Уудс. Беки и аз пристигнахме късно и влязохме на партито сякаш бяхме кино звезди, влизащи на премиера. Или може би аз бях. Горката Беки висеше здраво за ръката ми, сякаш щеше да посети зъболекар.

— Всичко ще бъде наред — уверих я. — Това е парти!

Но аз знаех, защо е нервна. Бяхме изложени на присмех, когато можеше да сме вкъщи и да гледаме телевизия, както каза Тревър. Но защо снобите трябва да получават цялото забавление? Само, защото спалнята на Мат беше с размера на хола ни? Само, защото не носехме дрехи, които са „на мода“? Това значеше ли, че трябва да стоя вкъщи на шестнадесетия си рожден ден?

Почувствах се като Мойсей, разсичащ Червено Море, докато тълпа от сноби се изместваха един по един при нашето влизане. Съучениците ни ме огледаха, впили поглед в обикновеното ми Готическо облекло. Жалко, че Томи Хилфигер не беше тук. Той щеше да се поласкае. Всички носеха неговите дрехи като училищна униформа. Музиката на Аеросмит се носеше от дневната на Мат. Плътна ивица дим се носеше над диваните, а миризмата на бира се бе наситила във въздуха като евтина есенция. Двойките, които не ни зяпаха неодобрително, зяпаха себе си влюбено. Щеше да бъде напразно да се опиташ да говориш с някой.

— Не мога да повярвам, че дойдохте — каза Майк, забелязвайки ни в коридора. — Бих ви снимал, но не знам дали ще сте видими на снимката! — И все пак, въпреки дразненето, Мат не беше толкова жесток колкото Тревър. — Бирите са отзад — добави. — Искате ли да ви покажа пътя?

Беки изпитваше страхопочитание към Мат. Тя поклати глава и се заключи в тоалетната. Мат се засмя и се насочи към кухнята. Аз изчаках я дневната до огромна тонколона, разглеждайки CD-тата. Майкъл Болтън, Селин Дион, и няколко анимационни мелодийки. Не бях изненадана.

Върнах се да проверя Беки и заварих вратата на тоалетната отворена. Тя не беше в коридора, затова минах през тълпата от пияни съученици към кухнята. Група от кукли с хиляда-доларови-прически впиха поглед в мен и напуснаха, оставяйки ме сама. Или поне така си мислех.

— Хей, секси Чудовищно Маце — каза глас зад мен. Принадлежеше на Тревър.

Беше се подпрял на стената до мен, с кутийка Будуайзър в ръце.

— Да не би тази реплика да минава на всяко парти?

Той се усмихна със съблазняваща усмивка.

— Никога не съм целувал момиче с черни устни.

— Никога не си целувал момиче — казах и минах покрай него.

Той хвана ръката ми и ме придърпа към себе си. Погледна ме със сините си очи и ме целуна по устата! Трябва да призная, беше си добър целувач, и не болеше, че беше прелестен.

Тревър Мичъл никога дори не ме бе докосвал, да не говорим за целувал, освен когато ме ухапа в детската градина. Най-много получавах потупване по главата, когато минавах покрай него. Трябваше да е пиян. Може би беше шега — може би просто се опитваше да се гаври с мен. Но начина, по който устните му се усещаха срещу моите, изглеждаше сякаш и на двама ни ни харесваше. Не знаех какво да си мисля, когато ме дръпна през задната врата, покрай пияна двойка, размазала се на стълбите, покрай кофи за боклук и фонтан, под високи дървета и тъмнина.

— Страх ли те е от тъмното, Чудовищно Момиче? — дърветата пропускаха толкова малко светлина, че беше трудно да се различат червените райета на пуловера му.

— Не, всъщност го харесвам.

Избута ме към едно дърво и започна да ме целува наистина. Ръцете му бяха навсякъде — по мен, по дървото.

— Винаги съм искал да целуна вампир! — каза, поемайки си дъх.

— Винаги съм искала да целуна неандерталец.

Той се засмя и продължи да ме целува.

— Та, това значи ли, че сме заедно? — попитах. Сега аз бях тази, която си поемаше дъх.

— Какво?

— Като например, когато отиваме на училище? Ще се държим за ръце по коридорите и ще седим заедно на обяд? Ще гледаме филми през уикендите?

— Да, все тая.

— Значи ходим?

— Да — засмя се той. — Можеш да ме гледаш как играя мач, а аз мога да те гледам как се превръщаш в прилеп. — Започна нежно да ме хапе по врата. — Обзалагам се, че ти харесва, нали, Чудовищно Момиче?

Сърцето ми потъна. Разбира се, че не исках да съм гадже на Тревър. Не беше сякаш той е Марс, а аз Венера — дори не бяхме от еднаква вселена! И аз дори не го харесвах. Знаех, защо ме доведе тук, знаех какво искаше да направи и знаех на кого ще каже. И накрая ще може дори да спечели десет долара от цялото това залагане с приятели за „сваляне на Готическото Маце“. Надявах се да ме опровергае. Въпреки това, той ме убеждаваше, че съм права.

Време беше да се залавям за работа.

— Искаш ли да видиш защо не нося бяло? Искаш ли да летиш с мен?

— Да — усмихна се той, нещо като уплашена усмивка, но много настоятелна. — Обзалагам се, че летиш като Супергърл!

Избутах го през оградата, към гората. Очевидно можех да виждам по-добре от него. Нощните ми навици ме правиха чудесен наблюдател в мрака. Не толкова добър като котка, но близо. Чувствах се сигурна и обезопасена, водена от красивата луна. Погледнах нагоре и видях няколко прилепа, носейки се от дърветата. Никога не бях виждала прилепи в Дулсвил. Но също не ходех и на много партита.

— Не виждам — каза Тревър, махайки клон от косата си.

Докато вървяхме, той разперваше ръцете си сякаш щеше да удари нещо. Някои хора са злобни, когато са пияни; някои са трезви пияници. Но Тревър беше страхлив пияница. Наистина беше доста отблъскващ.

— Да спрем тук — каза той.

— Не, още малко по-нататък — казах, следвайки прилепите, докато летяха през гората. — Шестнадесетият ми рожден ден е. Искам това да е нощ, която никога няма да забравя! Имаме нужда от абсолютно уединение.

— Това е достатъчно уединено — каза той, обръщайки се в опит да ме целуне.

— Почти стигнахме — казах аз. Светлините от къщата не можеха да се видят вече, и ние нямаше как да направим пет крачки, без да се ударим в някое дърво.

— Това е перфектно! — отсякох накрая.

Той ме притисна силно, не защото ме обичаше, а защото го беше страх. Беше толкова жалко.

Имаше нежен ветрец през дърветата, и миризмата на есенни листа. Чух скърцане на прилепи над нас. Пълната луна осветяваше крилата им. Щеше да е романтично, ако имах истинско гадже с мен.

Тревър беше напълно сляп в мрака, опипвайки всичко с ръцете си и устните си. Целуна ме навсякъде по лицето и докосна гърба ми. Дори и сляп, не му отне много време да напипа копчетата на блузата ми.

— Не, ти пръв — казах.

Вдигнах му пуловера, толкова не-непохватно, колкото успях. Никога не бях правила това преди. Носеше V-образна тениска отдолу и още една под нея.

„Това ще отнеме цяла вечност“, помислих си.

Усетих голата му гръд. Защо не? Беше точно пред мен. Беше нежна и гладка и мускулеста.

Той ме придърпа по-близо, моята дантелена, черна, копринена блуза, докосвайки голото му тяло.

— Сега ти, скъпа.

Въздъхнах, подбелвайки очи.

Наклоних го надолу бавно на коравата земя. Махнах обувките и чорапите му. Той бързо махна останалото.

Застана облегнат на ръцете си, чисто гол. Зяпнах го на бледата светлина, запаметявайки момента. Колко момичета бяха оставили Г-н Перфектен до дърво, само за да ги проклина на другия ден? Нямаше да съм първата, нямаше и да съм последната. Просто щях да съм различна.

— Побързай — ела тук — каза той. — Студено ми е!

— Само минутка. Не искам да ме видиш гола.

— Не мога да те видя! Едва виждам ръцете си!

— Е, чакай секунда.

Взех дрехите на Тревър Мичел в ръцете си. Пуловерът му, V-образната блуза, хахитата, чорапите, и бельото. Взех силата му. Маската му. Целият му живот. Какво трябваше да направи момиче с това?

Това момиче побягна. И бягах толкова бързо, както никога до сега. Сякаш се бях упражнявала всеки ден в училище. Ако Г-н Харис можеше да ме види сега, със сигурност щеше да ме включи в отбора по бягане.

Прилепите също отлетяха, сякаш бяха в синхрон с моите движения. Бързо достигнах къщата, с принадлежностите на Тревър в ръце. Снобите, пиещи на задната веранда, бяха прекалено заети да си бъбрят за празните животи, за да ме видят как изпразвам торба пълна с бирени кутийки и напъхвам вътре дрехите на Тревър.

Внесох торбата вътре и хванах стъписаната Беки за ръката. Тя тъкмо носеше бира до маса с играчи на покер.

— Къде беше? — изпищя тя. — Никъде не можах да те намеря! Бях принудена да сервирам на тези откачалки! Напред-назад — бира, чипс, бира, чипс. А сега и цигари! Рейвън, от къде за Бога да намеря цигари?

— Забрави за цигарите! Трябва да бягаме!

— Хей, захарче, къде са тези бисквитки? — настоя пиян атлет.

— Барът е затворен! — изкрещях в лицето му. — Хубавото обслужване изисква хубав бакшиш!

Взех печалбата му от покера и я напъхах в чантата на Беки.

— Време е да тръгваме! — казах, дърпайки я.

— Какво има в торбата? — попита.

— Боклук, какво друго?

Избутах я през входната врата. Едно от предимствата да нямаш приятели е да няма на кой да казваш „чао“.

— Какво стана? — продължи да пита тя, докато я дърпах през градината. Нейният десетгодишен пикап стоеше накрая на улицата, чакайки ни като база. — Къде беше, Рейвън? Имаш листа в косата.

Изчаках докато бяхме на половината път до вкъщи, преди да се обърна към нея с огромна усмивка и да изкрещя.

— Изчуках Тревър Мичъл!

— Какво направи!? — изкрещя обратно, като едва не кривна от пътя. — С кой?!

— Изчуках Тревър Мичъл.

— Не, не си! Не, не можеш! Не, не би могла!

— Не, имам предвид метафорично. Прецаках го толкова лошо, Беки, и имам дрехи, за да го докажа! — и ги изкарах от торбата една, по една.

Смеехме се и крещяхме, докато Беки не зави зад ъгъла към Хълма Бенсън.

Някак Тревър щеше да намери обратния път през мрака. Но нямаше да носи богаташките си дрехи, за да се прикрие. Щеше да е гол, замръзнал, сам. Щеше да покаже кой всъщност е.

Щях да помня моят Супер Шестнадесети рожден ден до края на живота си, а сега и Тревър Мичъл също щеше да го помни.

Докато пътувахме по безлюдния селски път, който лъкатушеше около Хълма Бенсън, фаровете осветяваха страшните дървета. Молци атакуваха предното стъкло, сякаш се мъчеха да ни предупредят да хванем друг път.

— Имението е напълно тъмно — казах, когато го доближихме. — Искаш ли да спрем, за да го огледаме?

— Рожденият ти ден свърши — каза Беки с изтощен глас, придържайки крака си на газта. — Ще спрем другата година.

Изведнъж фаровете осветиха фигура, стояща на средата на пътя.

— Внимавай! — изкрещях.

Мъж със снежнобяла кожа и остра черна коса, облечен с черно наметало, черни джинси, и черни Док Мартинс, бързо вдигна ръка да предпази очите си — очевидно от светлината на фаровете, а не от внезапния сблъсък с пикапа на Беки.

Беки наби спирачки. Чухме глух удар.

— Добре ли си? — изплака тя.

— Да. А ти?

— Ударих ли го? — изпищя тя, паникьосано.

— Не знам.

— Не мога да погледна — каза тя, скривайки глава под кормилото. — Не мога! — започна да плаче.

Изскочих от пикапа и плахо тръгнах към предницата, страхувайки се от това, което мога да видя, лежащо на пътя.

Но нищо не видях.

Проверих под пикапа и търсих следи. Един по-близък оглед и забелязах кръв, разпръсната по решетката.

— Добре ли си? — извиках.

Но отговор не последва.

Взех фенер от жабката на Беки.

— Какво правиш? — попита тя, загрижено.

— Търся.

— Какво?

— Имаше малко кръв.

— Кръв? — изплака Беки. — Убих някой!

— Успокой се! Може да е било елен.

— Елените не носят черни джинси! Ще се обадя на 911!

— Давай — но къде е тялото? — оспорих я. — Не караше достатъчно бързо, за да го изстреляш в горите.

— Може би е под пикапа!

— Вече проверих. Вероятно просто го удари и той си е заминал. Но искам да се уверя.

Беки хвана ръката ми, забивайки нокти в плътта ми.

— Рейвън, не отивай! Да се махаме от тук! Ще се обадя на 911!

— Заключи вратите ако искаш — казах, измъквайки се от нея. — Но дръж двигателя и фаровете включени.

— Рейвън, кажи ми. — Беки въздъхна едва, гледайки ме с ужасени очи. — Кой нормален мъж би вървял по средата на катраненочерен път? Мислиш ли, че може да е…?

Усетих приятни тръпки по ръката ми.

— Беки, не ми вдъхвай допълнителни надежди!

Побутнах храстите, които водеха долу до пропастта. После се отправих към върха, точно към Имението.

Изпищях.

— Какво има? — изплака Беки, сваляйки прозореца.

Кръв! Плътни локви в тревата! Но нямаше тяло! Последвах кървавите петна, уплашена, че трупа му може да виси някъде. И тогава се спънах на нещо много твърдо. Погледнах надолу, очаквайки отсечена глава. Изпълнена с предчувствие сведох фенера надолу. Беше отворена кутия от боя.

— Мъртъв ли е? — прошепна Беки, когато се върнах при пикапа.

— Не, но мисля, че си убила кутията му — казах, поклащайки кутията пред нея. — Какво ще боядисва посред нощите? И къде отиваше?

— Беше просто боя! — каза Беки, с чувство на облекчение, затваряйки телефона си и съживявайки двигателя. — Да се махаме от тук!

— Какво правеше този глупак по средата на пътя? — поколебах се на глас. — Може би е искал да нарисува някакви графити или нещо от сорта.

— От къде дойде? Къде може да отишъл толкова бързо? — промърмори ми обратно.

В страничното огледало забелязах отражението на тъмното Имение, точно навреме, за да видя светлина на таванския прозорец.