Елън Шрайбер
Вампирски целувки (3)

Глава 3
Чудовищна бъркотия

Моят сладък 16-ти рожден ден. Не трябва ли всички рождени дни да бъдат „сладки“? Защо пък 16 трябваше да е най-сладък? Струваше ми се доста глупаво.

В Дулсвил, всички прекарват моя рожден ден като най-обикновен ден.

Всичко започна, когато Загубенякът ми се разкрещя:

— Ставай, Рейвън! Не искаш да закъснееш. Време е за училище.

Как така две деца можеха да идват от двама еднакви родители и в същото време да са толкова различни? Може би имаше нещо общо с теорията за пощальона. Но при случая със Загубеняка, майка ми сигурно бе имала афера с библиотекаря.

Измъкнах се от леглото и се облякох в памучна черна рокля без ръкави, черни кубинки и очертах устните си с черен молив.

Две снежнобели торти, едната във формата на единица, а другата — във формата на шестица, ме очакваха на кухненската маса.

Потопих кутрето си в тортата и облизах сметаната по него.

— Честит рожден ден! — целуна ме майка ми. — Това е за довечера, но можеш да го сложиш още отсега, — каза тя и ми подаде един пакет.

— Честит рожден ден, Рейв! — каза и баща ми, и също ме целуна по бузата.

— Хващам се на бас, че си нямаш и идея какво ми подарявате, — подразних го аз.

— Не. Но със сигурност е доста скъпо.

Разтърсих пакета и дочух дрънкащ звук. Погледнах опаковъчната хартия, на която пишеше: „Честит Рожден Ден“. Може би бяха ключове за кола — мой собствен Батмобил! Все пак, това бе шестнадесетият ми рожден ден!

— Исках да ти купя нещо специално, — каза ми майка ми усмихната.

Развълнувано разкъсах хартията и повдигнах капачето на кутийката за бижута. Вътре намерих низ от бляскави бели перли.

— Всяко момиче трябва да има перлена огърлица за специални случаи! — засия майка ми.

Това като цяло бе версията на майка ми за мънистените огърлици на любовта на хипитата. Насилих се да се усмихна, като се помъчих да прикрия разочарованието си.

— Благодаря! — казах аз и ги прегърнах и двамата.

Понечих да сложа огърлицата обратно в кутията, но те ме погледнаха странно, така че аз неохотно я сложих и им се представих.

— Стои ти чудесно, — майка ми направо светеше.

— Ще ги запазя за нещо наистина специално, — отговорих аз докато ги прибирах обратно в кутията.

Звънецът на входната врата иззвъня и Беки влезе, носейки малка черна торбичка за подаръци.

— Честит рожден ден! — извика тя, когато отидохме във всекидневната.

— Благодаря. Нямаше нужда да ми купуваш нищо.

— Казваш това всяка година, — подразни ме тя и ми подаде подаръка. — Между другото, видях един автомобил снощи пред Имението! — прошепна тя.

— Няма начин! Да не би някой да се е нанесъл най-накрая?

— Предполагам. Но хората пренасяха дъбови бюра, старинни часовници и големи пакети, на които пишеше „Пръст“. И имат син — тийнейджър.

— Вероятно е бил роден, носейки панталони в цвят каки. И съм сигурна, че родителите му са скучни хора, завършили „Бръшлянената лига“ — отговорих аз. — Надявам се да не я променят и да изгонят всички паяци.

— Да. И да изкъртят желязната порта и да сложат бяла ограда.

— И пластмасова гъска в предния двор.

И двете се изкикотихме като луди, а аз пъхнах ръка в торбичката.

— Исках да ти купя нещо специално, тъй като ставаш на шестнайсет.

Извадих черна кожена огърлица с амулет, направен от калай. Беше във формата на прилеп!

— Обожавам го! — изпищях аз и веднага си го сложих.

Майка ми хвърли поглед към нас от кухнята.

— Следващият път ще й дадем пари, — чух я да казва на баща ми.

— Перли! — прошепнах аз на Беки, докато излизахме.

Бях в час по физкултура и носех черна риза, къси панталонки и кубинки вместо задължителните бели дрехи и гуменки. Ама наистина, какъв ли бе смисълът? — помислих си аз. Бялото облекло правеше ли от хората по-добри атлети?

— Рейвън, не ми се ще пак да те изпращам при директора. Защо просто не ме пощадиш веднъж и не се облечеш така, както трябва? — Мистър Харис, учителят ни по физкултура изстена.

— Днес е рожденият ми ден. Може би вие трябва да ме пощадите поне веднъж!

Той ме загледа, без да знае какво да отвърне.

— Само днес, — съгласи се. — И не защото имаш рожден ден, а защото не съм в настроение да те изпращам при директора.

Беки и аз се разкикотихме и се запътихме към съблекалните, където чакаше целия клас.

Тревър Мичъл, моето възмездие от детската градина, и неговият тътрещ се подчинен, Мат Уелс, ни последваха. Бяха сресани идеално, консервативни и богати сноби. Знаеха, че изглеждат страхотно и на мен ми се догади от тяхната самонадеяност.

— Сладките шестнадесет години! — Тревър очевидно бе чул разговора ми с мистър Харис. — Колко чудесно! Тъкмо узряла за любов, не смяташ ли, Мат? — вървяха по петите ни.

— Така е, пич, — съгласи се Мат.

— Но може би си има причина, че тя не носи бяло — бялото е за девствените, нали, Рейвън?

Беше възхитителен, без съмнение. Сините му очи бяха красиви, а косата му беше перфектна, като на манекен. Имаше си момиче за всеки ден от седмицата. Беше лошо момче, но и богато, което го правеше доста скучен.

— Хей, не съм аз тази с бялото бельо, нали? — попитах го. — Прав си — има причина че нося черно. Може би ти си този, на когото му трябва повече излизане.

Беки и аз седнахме на края на скамейките оставяйки Тревър и Мат назад.

— Е, как ще прекараш рождения си ден? — изкрещя Тревър, седнал заедно с останалата част от класа, но достатъчно високо, за да чуят всички. — Ти и фермерката ти Беки, ще си стоите вкъщи петък вечер, гледайки „Петък Тринадесети“? Може би ще пускате малко обяви? „Шестнадесетгодишно, необвързано момиче-чудовище търси партньор, с който да се обвърже за вечността.“

Целият клас се разсмя.

Не обичах, когато Тревър се закачаше с мен, но се ядосвах още повече, когато той обиждаше Беки.

— Не, мислехме да наминем към партито на Мат довечера. Иначе няма да можем да си намерим нищо интересно за вършене.

Всички бяха шокирани, а Беки подбели очи, сякаш за да каже: „В какво ме забъркваш сега?“ Никога досега не бяхме присъствали на известните партита на Мат. Никога не бяхме получавали покани, пък и да бяхме, едва ли щяхме да отидем някога. Е, поне аз.

Целият клас чакаше реакцията на Тревър.

— Разбира се, ти и Игор можете да дойдете… но запомнете: Ние пием бира, а не кръв! — Класът отново се разсмя и Тревър и Мат си плеснаха ръцете.

Точно тогава прозвуча свирката на мистър Харис, която сигнализира, че е време да станем от пейките и да започнем да тичаме около стадиона, подобно на хрътки.

Но Беки и аз вървяхме, без да обръщаме внимание на потящите ни се съученици.

— Не можем да отидем на партито на Мат, — каза Беки. — Кой знае какво могат да ни направят?

— Ще видим какво ще направят. Или какво ще направим ние. Това е сладкият ми шестнадесети рожден ден, забрави ли? Рожден ден, който никога няма да забравя!