Елън Шрайбер
Вампирски целувки (15)

Глава 15
Готически гост

Не можех да кажа на майка ми за мистериозната ми покана в Имението. Тя щеше да каже „Не, не можеш да отидеш!“. Аз щях да й отговоря: „Да, мога.“ После тя щеше да ме накаже, а аз да избягам. Щеше да е много драматично. Бях сигурна, че нищо не би могло да ме спре да отида, докато баща ми не хвърли бомбата сутринта на първи декември.

— Ще заведа майка ви до Лас Вегас довечера! — каза ми той, придръпвайки ме настрани. — Всичко е точно като за „идеалният момент“. Ще летим този следобед.

— Не е ли романтично? — сияеше майка ми, докато си взимаше чантата от тоалетката във фоайето. — Баща ти никога не е правил нещо подобно за никоя наша годишнина!

— Така че ти ще отговаряш за къщата и ще наглеждаш Били, — нареди ми баща ми.

— Да наглеждам Били? Та той е на единадесет! — изкрещях им аз и ги последвах в спалнята им.

— Ето как можеш да се свържеш с нас, ако възникне проблем, — отвърна той и ми подаде листче с написан телефонен номер. — Работата ти при Джанет ми доказа, че можеш да си отговорна, така че ще се видим утре, след вечеря.

— Но аз имам планове!

— Е, покани Беки вкъщи довечера, — и той хвърли една четка за коса в багажа си. — И без това винаги ходиш в нейната къща. Но избери филм, който всички биха харесали.

— Беки? Това ли е единствената приятелка, която си мислиш, че имам? Сякаш всичко, което правя с живота си е да гледам телевизия?

— Пол, да взема ли това? — прекъсна ни майка ми, държейки червена рокля без презрамки.

— Аз съм на шестнадесет, татко. Искам да изляза в събота вечер!

— Знам, миличка, — каза майка ми, докато слагаше чифт сандали на високи токчета в своята чанта. — Но не тази вечер. Баща ти току-що ми направи голяма изненада! Не е правил такова нещо, още от колежа. Само този път, Рейвън, и ще можеш да прекарваш всички останали съботи както желаеш. — Тя ме целуна по челото, без дори да чака отговор.

— Ще се обадя точно в полунощ, — предупреди ме баща ми, — за да се уверя, че Били и ти сте в добри отношения и че тенис ракетата ми е все още в килера.

— Не се притеснявай. Няма да вдигна щуро парти, — казах аз.

— Добре, защото може да ми се наложи да заложа на Блекджек къщата.

Той отиде до гардероба и извади едно яке оттам. А аз се върнах в стаята си и почти изскубах косата си от корените. През всички тези седемнадесет години брачен живот, баща ми трябваше да избере точно тази вечер, за да изненада майка ми?

 

 

Беше седем и тридесет вечерта, когато аз съобщих новините на Загубеняка — или по точно, Били. Носех любимият си тоалет за събота вечер: малка черна рокля без ръкави, черно дантелено и леко прозрачно бюстие, черен чорапогащник, чисто нови и ненадраскани кубинки и обици от сребро и оникс.

— Ще излизам довечера.

— Но ти трябва да стоиш тук. — Той огледа облеклото ми като загрижен баща. — Имаш среща!

— Не нямам. Просто трябва да изляза.

— Не можеш! Няма да ти позволя! Ще те изкажа. — Били щеше да се зарадва да остане сам, но му харесваше и внезапно настъпилата му власт над мен.

— Беки ще намине да постои с теб. Ти харесваш Беки.

— Да, ама тя дали ме харесва?

— Обожава те!

— Сериозно ли? — попита ме той с влюбени очи.

— Ще я попитам, когато пристигне. Беки, ти обичаш ли единадесетгодишния ми брат?

— Недей! Само да си посмяла!

— Тогава обещай да се държиш прилично.

— Ще те изкажа! Ти ме зарязваш! Мога да вляза в Интернет и да срещна някаква психясала луда жена, която иска да се омъжи за мен.

— Не можеш да извадиш чак такъв късмет, — отговорих аз, докато гледах през прозореца за Беки.

— Ще попаднеш в голяма беда!

— Престани да бъдеш такова бебе! Покажи на Беки компютърните си игри. Ще полудее по онези работи за извънземни кораби.

— Ако тръгнеш, ще им се обадя във Вегас.

— Не и ако цениш живота си. Ако се наложи ще те завържа за стола!

— Тогава го направи, защото ще се обадя! — Той хукна към безжичния телефон.

— Били, моля те, — замолих се аз — Наистина трябва да отида. Някой ден ще разбереш. Моля те, Били!

Той спря с телефона в ръката си. Никога не ме беше чувал да му се моля за нещо, само да го заплашвам.

— Е добре, само гледай да си тук до полунощ. Нямам намерение да се преструвам, че си в банята.

Доколкото си спомням, това беше първият път, в който прегърнах брат си. И му дадох истинска прегръдка, една от онези, които наистина те карат да почувстваш топлината на другия.

— Къде е Беки! — извика той, вече от моя отбор. — Трябва да тръгваш!

Внезапно някой звънна на вратата и двамата прелетяхме надолу по стълбите.

— Къде беше? — попитах аз. Беки влезе с танцова стъпка и с пакет пуканки за микровълнова.

— Мислех, че каза в осем.

— Трябва да съм там в осем!

— По дяволите, а аз си мислех, че съм подранила. Вземи пикапа, — каза тя и ми подаде ключовете.

— Мерси. Как изглеждам? — попитах, показвайки тоалета си.

— Безбожно!

— Наистина ли? Благодаря!

— Изглеждащ като Ангел на Нощта, — добави малкото ми братче.

Бързо погледнах огледалото в коридора и се усмихнах. Може би беше последният път, в който виждах отражението си.

— Забавлявайте се, вие двамата. А ти се грижи за Били, става ли?

— Кой? — попита тя объркана.

— Били, брат ми.

Те се засмяха. Аз грабнах якето си и излетях от къщата като прилеп.

 

 

Някой противен гражданин на Дулсвил бе написал със спрей „ВЪРВЕТЕ СИ, ОТКАЧАЛКИ!“ на наронената тухлена стена до портата на Имението. Можеше и да е Тревър. Можеше да е всеки. Почувствах празнина в стомаха си.

Може би Стерлинг нямаха много посетители — нямаше звънец до портата. Трябваше ли да чакам, или да я прескоча? После осъзнах, че бе отворена… за мен. Извървях дългата алея, гледайки покритото със завеса таванско прозорче, надявайки се, че най-сетне бих могла да видя стаята отвътре.

Всичко можеше да се случи тази вечер. Не знаех какво да очаквам. Какво ли щеше да има за вечеря? Какво всъщност ядат вампирите?

Леко почуках с чукалото на вратата.

Огромната врата се отвори бавно и Зловещият ме поздрави със своята уморена усмивка.

— Толкова се радвам, че успя да дойдеш, — каза той със своя плътен Европейски акцент, като изваден от черно-бял филм на ужасите. — Да взема ли палтото ти?

И той взе коженото ми яке и го отнесе нанякъде.

Застанах във фоайето, оглеждайки се за нещо, което би могло да бъде опасно. Къде беше човекът, с когото щях да вечерям?

— Александър ще се присъедини след няколко минути, — каза Зловещият човек на връщане. — Бихте ли желала да посетите чакалнята, докато дойде?

— Разбира се, — съгласих се аз, и бях поведена към огромна стая, в съседство с хола. Там имаше само простичка украса: два алени викториански стола и едно дълго канапе.

Единственото нещо, което не изглеждаше прашасало и старо, бе голямото пиано в ъгъла. Зловещият човек отново ме напусна и аз използвах възможността да поогледам наоколо. Имаше чуждоезични книги, подвързани в кожа, прашни музикални партитури, и избелели карти, а това дори не бе библиотеката им.

Помилвах гладкото дъбово бюро. Какви ли тайни се криеха в чекмеджетата му? Тогава почувствах същото това недоловимо присъствие, както предния път, когато бях посетила Имението. Александър бе влязъл в стаята.

Стоеше, мистериозно красив. Косата му бе пригладена и носеше черна риза върху черните си дънки. Исках да видя дали още носи пръстена ми, но той бе скръстил ръце зад гърба си.

— Съжалявам, че закъснях. Чаках бавачката, — признах аз.

— Имаш дете?

— Не, брат!

— Разбира се, — каза той, смеейки се странно, а бледото му лице леко се оживи. Беше по-красив и от Тревър, но не бе толкова самоуверен, като ранена птица, нуждаеща се от помощ. Сякаш бе живял в тъмница досега, и за пръв път виждаше друг човек. Не му беше удобно да разговаря и избираше внимателно думите си, сякаш веднъж изговорени, не можеха повече да се върнат.

— Съжалявам, че те накарах да чакаш, — започна той. — Бях навън, за да взема тези — и той плахо ми подаде пет диви цветя.

Цветя? Нямаше начин!

— За мен ли са? — бях напълно изумена. Сякаш всичко мърдаше, но на забавен кадър. Взех цветята, докосвайки леко ръката му. Пръстенът с паяк бе на ръката му.

— Никога не съм получавала цветя преди. А тези са най-красивите, които някога съм виждала.

— Сигурно си имала стотици гаджета, — каза, гледайки обувките си. — Не мога да повярвам, че никога не са ти подарявали цветя.

— Когато навърших 13 баба ми ми изпрати лалета в жълта пластмасова кофичка. — Колкото и тъпо да звучеше, бе по-добре от, „Никога не съм получавала цветя от стотиците ми гаджета, защото съм нямала и едно!“

— Цветята от бабите са много специални, — отговори той.

— Но защо пет?

— По едно за всеки път, в който съм те виждал!

— Нямах нищо общо със спрея…

Зловещият човек се появи.

— Вечерята е готова. Да ги натопя ли във вода, госпожице?

— Да, моля, — казах аз, макар че не исках да се разделям с тях.

— Благодаря ти, Джеймсън — каза Александър.

Той ме изчака първа да изляза през вратата, сякаш бяхме във филм на Кари Грант, но аз не бях сигурна коя посока да поема.

— Мислех, че ще знаеш пътя, — пошегува се той. — Би ли искала нещо за пиене?

— Да, каквото и да е. — Чакай малко… каквото и да е? Така че добавих: — Всъщност, вода ме устройва идеално!

Той се върна минута по-късно с две кристални чаши.

— Надявам се, че си гладна.

— Аз винаги съм гладна — махнах с ръка — А ти?

— Рядко съм гладен — каза той — Но винаги съм жаден!

Той ме поведе в осветената от свещи трапезария, в която почти цялото място беше заето от голяма дъбова маса с керамични чинии и сребърни съдове на нея. Той дръпна стола предназначен за мен и след това седна на огромно разстояние от мен, чак на другия край на масата. Пет диви цветя, стоящи в кристална ваза, блокираха гледката ми.

Зловещият човек — имам предвид Джеймсън — докара една скърцаща количка и ми предложи кошничка със запарени ролца. После се върна с кристални купи, пълни със зеленикава супа. Вземайки предвид броя курсове, които Джеймсън направи и скоростта, с която ги правеше, а и отчитайки разстоянието, на което бяхме двамата с Александър, можехме да сме сигурни, че ще стоим тук с месеци. Но на мен не ми пукаше, аз не исках да съм където и да било другаде на света.

— Това е унгарска супа — започна да казва Александър, докато аз нервно разбърквах лепкавата супа. Нямах никаква идея какво — или кой — беше вътре и докато Александър и Джеймсън очакваха моята реакция осъзнах, че трябва да я опитам.

— Ммм! — възкликнах аз, сърбайки от наполовина пълната лъжица. Беше хиляди пъти по-вкусно от която и да било супа, която бях яла от някоя консерва, но хиляда пъти по-пикантна.

Езикът ми гореше и аз веднага си пресуших чашата с водата.

— Надявам се, че не е прекалено пикантна — каза Александър.

— Пикантна? — избоботих аз, а очите ми сълзяха. — Трябва да се шегуваш!

Александър направи знак на Джеймсън да донесе още вода. Това изглеждаше като цяла вечност, но след малко той се върна с една кана. Почти успях да си възвърна обратно въздуха. Не знаех какво точно да питам Александър, но исках да знам всичко за него.

Можех спокойно да кажа, че Александър има дори по-малко приятели и от мен. Той изглежда се чувстваше некомфортно в кожата си.

— Какво правиш по цял ден? — заразпитвах аз, като някой репортер, опитващ се да разчупи леда.

— Аз исках да знам същото за теб — предложи той.

— Ходя на училище. Ти какво правиш?

— Спя.

— Спиш? — Това беше огромна новина! — Наистина ли? — попитах скептично аз.

— Има ли нещо нередно в това? — попита той, небрежно махайки косата от очите си.

— Ами, повечето хора спят през нощта.

— Аз не съм като повечето хора.

— Така е, да…

— А и ти не си — каза той, взирайки се в мен със своите, сякаш разкриващи душата му, очи. — Мога да кажа това, след като те видях на Хелоуин, облечена като играч на тенис. Изглеждаше малко твърде голяма за тези игри. А и би трябвало да си различна, щом си смятала, че онова е костюм.

— Откъде намери информация за мен?

— Джеймсън трябваше да ти върне тенис ракетата, но вместо това я е дал на рус футболист, който е казал, че ти е гадже. Можеше и да се вържа на това, ако не бях видял как му чупиш ръката и се качваш в колата без него.

— Ами да, прав си, той не ми е гадже. Той е абсолютен кретен от училище.

— Да, но за щастие, той е казал на Джеймсън името и адреса ти, за да подкрепи историята си. Ето как разбрах къде да те открия. Не вярвах, че ще мога да те намеря отново да изследваш къщата.

Замечтаните му очи гледаха направо през мен.

— Ами… аз…

Смехът ни отекна из цялото Имение.

— Къде са родителите ти? — попитах аз.

— В Румъния.

— Румъния? Румъния не е ли, където Дракула е живял? — попитах аз отново давайки му жокер.

— Да.

Очите ми светнаха.

— Имаш ли роднинска връзка с Дракула? — попитах.

— Не е дошъл и на един семеен съвет, — той се пошегува с разстроен глас. — Ти си смахнато момиче. Придаваш живот на Дулсвил.

— Дулсвил? Няма начин! И аз го наричам така!

— Е, как да го наричаме? Няма нощен живот тук, нали? Не и за хора като теб и мен.

Нощен живот. Хора „като мен и теб“. Вампири, искаше ми се да кажа.

— Бих предпочел Лондон или Ню Йорк, — продължи. — Хващам се на бас, че има какво да се прави нощем. И хора на нощния живот — тогава Джеймсън влезе, за да отнесе гулаша и да донесе пържола.

— Надявам се, че не си вегетарианка, — каза той.

Наведох се към вечерята си. Пържолата бе средно изпечена, по-скоро слабо, а сосът беше разлят върху чинията имаше и картофеното пюре.

Беше толкова мистериозен, и по-забавен, отколкото в представите ми. Омагьосваше ме, докато го гледах през цветята.

— Сигурна съм, че е вкусно, — казах. Той ме гледаше, докато го опитвах. — Мм, и това е вкусно.

Внезапно той ме погледна с тъжните си очи.

— Имаш ли нещо против ако…

Той вдигна чинията си и се приближи към мен.

— Виждам само цветята, а все пак ти си много по-красива.

Той сложи чинията си до моята и придърпа дъбовия си стол по-близо до мен. Помислих, че ще припадна. Той се усмихваше, докато хапвахме, кракът му леко докосваше моя. През тялото ми сякаш преминаваше ток. Александър бе забавен, страхотен, и дори странен, но по един секси начин. Исках да знам историята на живота му. Без значение колко години бе живял, седемнадесет, или сто и седемдесет.

— Какво правиш през нощта? Къде другаде си живял? Защо не ходиш на училище? — забърборих внезапно аз.

— Намали малко.

— Ъм… Къде си роден?

— Румъния.

— Тогава къде е румънският ти акцент?

— В Румъния. Пътувахме непрекъснато.

— Ходил ли си изобщо някога на училище?

— Не, винаги съм имал частен учител.

— Кой е любимият ти цвят?

— Черния.

Спомних си мисис Пийвиш, замълчах за малко, и после попитах:

— Какъв искаш да станеш, когато пораснеш?

— Имаш предвид, че не съм възрастен?

— Това е въпрос, а не отговор, — казах аз лигаво.

— Каква искаш да станеш ти?

Погледнах в дълбоките му, мистериозни очи и прошепнах:

— Вампир.

Той ме загледа любопитно и явно се притесни. А после се разсмя.

— Ама и ти си една!

После ме погледна остро.

— Рейвън, защо се промъкна в къщата?

Отклоних поглед, засрамена.

Джеймсън донесе сладкиши на един поднос. Той драсна една кибритена клечка и пламъците затанцуваха около десерта ни.

— Фламбе! — обяви той. Точно навреме.

Александър потуши огъня и каза на Джеймсън, че ще завършим вечерята си навън.

— Надявам се, че не те е страх от тъмното, — каза той, докато ме водеше към разнебитената беседка.

— Да се страхувам? Аз живея за това!

— Аз също, — отвърна ми той с усмивка. — Това наистина е единственият начин, по който могат да се видят звездите. — Той запали една наполовина разтопена свещ на перваза на терасата.

— Всичките си гаджета ли водиш тук? — попитах аз, докато угасих пламъка с пръсти.

— Да, — разсмя се той. — И им чета на светлината на свещта. Какво би желала ти? — попита той, посочвайки ми купчина книги на земята. — „Функции и логаритми“ или „Културата на малцинството“?

Аз се засмях.

— Луната е толкова красива тази нощ, — каза той, докато гледаше към небето.

— Кара ме да си мисля за върколаци. Мислиш ли, че човек може да се превърне в животно?

— Ако е с точното момиче, — отвърна ми той през смях.

Приближих се по-близо до него. Лунната светлина меко осветяваше лицето му. Беше красив. „Целуни ме, Александър. Целуни ме сега!“, помислих си аз, затваряйки очи.

— Но ние имаме цяла вечност пред нас, — внезапно каза той. — Нека засега да се насладим на звездите.

Той остави купичката си с десерта на перваза и духна другата свещ, а аз бързо хванах ръката му. Не беше като тази на Тревър, или пък кокалеста, като на Момчето Били. Той имаше най-хубавата ръка в целия свят!

Лежахме на студената трева и се взирахме в звездите, държейки ръцете си.

Бяхме спокойни в тишината, ръцете ни се топлеха една друга. Можех да усетя острите краченца на пръстена-паяк.

Исках да го целуна. Но той просто лежеше и гледаше звездите.

— Кои са приятелите ти? — попитах аз, обръщайки се към него.

— Ще запазя отговора за себе си.

— На бас, че си се срещал с много готини момичета, преди да се преместите тук.

— Готини е едно нещо. Но момичетата, които те приемат такъв какъвто си — съвсем друго. Бих искал нещо… трайно.

Трайно? За цяла вечност? Но не можех да попитам така.

— Искам връзка, в която да мога да „впия зъби“.

„Сериозно ли? Е, аз съм твоето момиче!“ — помислих си аз. Но той не се обърна към мен, вместо това се загледа в звездите.

— Значи нямаш никакви приятели тук? — попитах аз, опитвайки се да изкопча повече информация.

— Само един.

— Джеймсън?

— Някой, който носи черно червило.

И двамата се загледахме в луната мълчаливо. Направо греех заради комплимента му.

— С кого се движиш ти? — попита той най-накрая.

— Беки е единствената, която ме приема, а това се дължи главно на факта, че съм единствената, която не я пребива. — И двамата се изсмяхме. — Всички останали смятат, че съм странна.

— Аз не смятам така.

— Сериозно? — Никой не ми бе казвал това през целия ми живот. Ама наистина никой.

— Доста приличаш на мен, — каза той. — Не ме зяпаш, сякаш съм някакъв изрод.

— И ще сритам всеки, който го направи.

— Мисля, че вече го стори. Или поне го смачка с помощта на една ракета за тенис.

Разсмяхме се на лунната светлина и аз сложих свободната си ръка на гърдите му и го прегърнах, докато Готическият ми приятел леко разтриваше ръката ми.

— Възможно ли е това да са гарвани? — попитах аз, сочейки към маса черни крила, кръжейки високо над Имението.

— Това не са птици, а прилепи.

— Прилепи! Никога не бях виждала прилепи наоколо, докато ти не се нанесе!

— Да, намерихме няколко, които висяха в мазето. Джеймсън ги пусна на свобода. Надявам се, че не те плашат, те са удивителни създания.

— Трябва да си като тях, за да ги разбираш, нали? — намекнах му аз.

— Но не се притеснявай. Те никога не се спускат надолу и не се оплитат в катраненочерни коси като твоята. Само в пригладените коси.

— Обичат лак за коса?

— Мразят го, знаят, че зализаните коси изглеждат ужасно!

Аз се разсмях, а той нежно прокара пръсти през косата ми. Докосването му ме успокои. Почувствах се така, сякаш щях да се разтопя на земята.

Определено му трябваше повече време, отколкото на Тревър. Аз също помилвах неговите коси, които бяха копринено меки, заради гела, който използваше.

— Прилепите обичат ли гел? — попитах аз.

— Обожават как стои със сребристобял костюм на „Армани“, — пошегува се той.

Аз се претърколих върху него и притиснах ръцете му към земята. Той ме погледна учудено, но после се усмихна. Зачаках да ме целуне. Но той не помръдваше. Разбира се, че не помръдваше — аз го бях приковала към земята! Какво си въобразявах?

— Кажи ми кое ти е любимото нещо за прилепите, Момиче-Прилеп, — попита той, а аз напрегнато се взрях в него.

— Могат да летят.

— Искаш да летиш?

Аз кимнах.

Той също се претърколи върху мен и прикова моите ръце към земята. Още веднъж, зачаках да ме целуне, но той не го направи. Просто се взираше в очите ми.

— Е, кое е твоето любимо качество на прилепите, Момче-Прилеп? — попитах аз.

— Бих казал — замисли се той, — вампирските им зъби.

Ахнах, но не заради репликата му. Един комар току-що ме бе ухапал по шията.

— Не се страхувай, — каза той, стискайки ръката ми. — Няма да те хапя… все още. — И той се разсмя на собствената си шега.

— Не ме е страх. Един комар ме ухапа! — обясних аз, чешейки се като полудяла.

Той огледа следата като лекар.

— Започва да се подува. По-добре да сложим лед.

— Ще се оправи. Постоянно получавам такива.

— Не искам да кажеш на родителите си, че съм те поканил на гости, и те е ухапал комар!

Аз исках да кажа на целия свят, че съм била ухапана, но глупавият комар бе развалил всичко.

Той ме заведе в кухнята и сложи лед на миниатюрната ми раничка. Заслушах се как старинният часовник удряше. Девет… Звън… Десет… Звън!… Не! Единадесет… Звън. Мамка му! Дванадесет. Не можеше да бъде!

— Трябва да тръгвам! — възкликнах.

— Толкова скоро? — попита той разочарован.

„Всеки момент баща ми ще се обади от Вегас и ако не съм там, за да отговоря, ще бъда наказана цяла вечност!“

Само ако можех да остана с Александър в таванската му стаичка, и Зловещият да ми сервира Дракулско мюсли…

— Благодаря ти за вечерята, цветята и звездите, — казах забързано от колата на Беки, докато ровех в чантата си за ключове.

— Благодаря, че дойде.

Изглеждаше замечтан и прекрасен, и някак самотен. Исках да ме целуне сега. Исках устните му да са на врата ми, а душите ни — слети.

— Рейвън? — каза той предпазливо.

— Да?

— Би ли искала да…

— Да, да?

— Би ли искала да те поканя отново, или предпочиташ да се промъкваш тук тайно?

— Страшно бих искала да ме поканиш, — отвърнах, чакайки. Ако ме целунеше сега, щяхме да бъдем свързани вечно.

— Чудесно. Ще ти се обадя — той ме целуна нежно по бузата. Бузата? Е, бе по-нежно и романтично от онзи път, когато Джак Петерсън ме целуна извън Имението, и по-романтично от това Тревър да ме притиска дърво. Колкото исках истинска целувка — вампирска целувка — той ме променяше. Превръщах се в едно губещо съзнание момиче с омекнали крака, немислещо, със зареян поглед, разнежващо се момиче.

Още усещах прекрасните му пълни устни по пътя за вкъщи. Вълнение, копнеж, страст гъделичкаха тялото ми — тези чувства не бях изпитвала към момче преди. И докато чешех ухапването, което не Александър ми бе направил, можех само да се надявам, че няма да се превърна в комар, пиещ кръв.

— Татко обяснява на Беки как да играе Блекджек. — Били прошепна нервно, когато аз побягнах през вратата. — Той вече й разказа за всяко казино и историята на Зигфрид и Рой. Започва да му омръзва да говори само с нея.

Прошепнах, „Благодаря“ на Беки и бързо грабнах телефона.

— Беки обича да говори, — започна баща ми — Нямах си и на представа, че е толкова зашеметена от Лас Вегас. Следващия път ще я взема. Тя ми каза, че сте гледали вампирски филми цяла вечер.

— Мда…

— Отмъщението на Дракула за 50-ти път?

— Не. Филмът е нов, казва се „Вампирски целувки“.

— Добър ли е?

— Вдигам и двата си палеца за него!