Елън Шрайбер
Вампирски целувки (11)

Глава 11
Невероятната мисия

— Имам мисия! — изпищях на Беки, която вече чакаше на люлките в Евънс парк. Бях й казала да се чакаме в 19:00 ч. — Никога няма да повярваш какво се случва!

— Имаш още един чифт от бельото на Тревър?

— Тревър кой? Не, това няма нищо общо с него! Нищо общо с града. Това е напълно извън този свят!

— И то е?

— Знам всичко за семейството от Имението!

— А, вампирите?

— Знаеш?

— В целия град се знае. Някой казват, че е заради начина, по който се обличат. Други казват, че просто са странни. Господин Мичъл каза на баща ми, че трябва да са доста нечовечни, щом за яли в „При Джорджио“ и са издържали на чесъна.

— Но това са семейство Мичъл все пак. Както и да е, май ще трябва да добавя това в дневника си. Всяка малка информация е решаваща!

— За това ли се срещаме?

— Беки, ти… вярваш ли във вампири?

— Не.

— Не?

— Не!

— И това е? Няма дори да си помислиш за това?

— Можеше да ме питаш и по телефона. Прекъснах си още съвсем в началото макароните със сирене!

— Това е от голямо значение!

— Да не си полудяла? Искаш да вярвам във вампири?

— Ами…

— Рейвън, ти вярваш ли в тях?

— От години искам. Но кой знае? Не вярвах, че Рок Хъдсън е гей.

— Кой е Рок Хъдсън?

Извъртях очи.

— Няма значение. Помолих те да се срещнем тук, за да ми помогнеш със задачата ми. Виждаш ли, отговорите не са в слуховете, а в истините, а истините са в Имението. И всяка съботна вечер Зловещият Иконом отива до Уексли за час пазаруване. Минах с колата покрай Имението и изглежда нямат никаква охранителна система. И ако си изиграя правилно картите, Готическото Момче ще си стои в таванската си стая, надул Мерилин Менсън. Никога няма да ме чуе.

— Никога няма да те чуе да правиш какво?

— Да търся истината.

— Това звучи толкова откачено.

— Благодаря ти.

— Е, значи имаш нужда от мен, да си стоя вкъщи, чакайки до телефона, за да можеш, когато се прибереш успешно у вас, да ми се обадиш и да ми споделиш всички детайли?

Погледнах я строго.

— Не, имам нужда да ми помагаш като наблюдаваш.

— Знаеш ли, че това е престъпление? Наистина сериозно престъпление? Нахлуване с взлом?

— Е, ако успея да намеря отворен прозорец, няма да се наложи да разбивам нищо. Само ще вляза. И ако всичко мине по план, никой няма да узнае и така все едно дори не съм влизала. Няма дори да си навлека неприятности с излизането!

— Аз… не трябва…

— Трябва.

— Не мога.

— Можеш.

— Няма.

— О, да, ще го направиш!

Разговорът спря.

— Ще го направиш! — казах, този път непоклатимо. Мразех да се държа господарски, но това трябваше да се направи. Станах от люлката. — Няма да крада нищо. Ще бъдеш съучастник в едно нищо. Но ако наистина открия нещо важно, нещо колосално, забележително, напълно извън този свят, тогава и двете ще си поделим Нобеловата награда.

— Имаме време до събота, нали?

— Да. Което ми предоставя доста време да събера още информация и да претърся щателно основите на Имението. А ти имаш доста време, за да…

— Измислям извинения?

Усмихнах се.

— Не, за да си довършиш макароните със сирене.