Филип Джиан
Нечистота (8)

Когато Ришар тръгна към къщи, почти се бе стъмнило. Отвъд гората, зад дълбоките градини, на дъното на малки океани от опитомена зеленина вече проблясваха светлини в прозорците, пред вратите, в стаите, а небето придобиваше бледолилав оттенък. Миришеше на мокра пръст, дънерите на дърветата бяха черни и лъскави.

Ришар спокойно вървеше пеш с ръце в джобовете, с изправени рамене и вдигната глава. Знаеше, разбира се, за пълната, непоколебима и, общо взето, смешна привързаност на Анаис към Лиза, но никога не я беше обхващал в цялата й широта. Анаис Делакоста беше наполовина луда за връзване, ето кое беше сигурно, ето кое беше кристално ясно, казваше си той.

Александра я намираше за ужасяваща. Беше я проследила с поглед, когато си тръгна, и бе казала на Ришар примирено:

— Това поколение направо ме плаши. Толкова са… толкова са ретроградни. Толкова са ретроградни понякога, че направо ме плашат.

— Тази смесица от простодушие и бруталност… Може да се напише книга по темата. А и това целомъдрие. От мухата слон направи. Ама не, наистина, какви глупости наговори. Отначало мислех, че се шегува. Казвах си: не, не е възможно, не трябва да се приема буквално. Обаче грешах. Не беше майтап.

— А това са нашите деца. Би трябвало да сме способни да общуваме с тях, нали? Не е ли така?

После Александра сви рамене и забърка две чаши джин с мартини. Поговориха за Лор и снимките й, за родителите на Ришар и Александра спомена между другото, че напоследък се чувства сама и че ако Ришар иска, може да идва да я вижда, дори да остане за през нощта, ако желае. Той отговори, че ще запомни поканата.

— Нямам вина, че синът ми е чукал дъщеря ти.

— По дяволите, Александра, какви ги говориш?

— Извинявай, не ми обръщай внимание. Не исках да бъда вулгарна.

— Няма нищо. Но още веднъж ти казвам, това ни най-малко не ме смущава. Разстройвах се, когато беше по-малка и я заглеждаха. Това трудно понасях. Но то беше доста отдавна. Лиза много се промени.

Добре беше да говорят за Лиза въпреки всичко. И да споменават Патрик. Александра не съжаляваше, че го е дала в пансион, защото по този начин, обясни тя, не се бяха намразили напълно.

— И като си помислиш, че ако сега беше тук, пред мен, само след минута щеше да ме побърка — прибави тя усмихнато. — Всъщност ние всички сме чудовища, не е ли така?

Ришар отново подаде чашата си и се запита на висок глас дали не трябва да предупредят Габи Гарлич за враждебността на Анаис, но Александра справедливо отбеляза, че не е тяхна работа да се месят в конфликта им, особено, когато конфликтът не е от вчера.

Докато вървеше към дома си, Ришар не мислеше за Патрик и за Лиза, а за двете момичета, мислеше за това, което са правили заедно Лиза и Габи, и го намираше за по-скоро учудващо. Доста дивата сексуалност, на която се отдаваха тримата — и която отвращаваше Анаис. Опитваше се да си представи Лиза, да я извика в съзнанието си, но не успяваше да види ясен образ. Ужасно беше да усеща, че Лиза все повече избледнява и че може би накрая съвсем ще изчезне. Това беше изключително, безкрайно тъжно. А това, че не беше отгатнал какви отношения поддържа дъщеря му с онова момиче, беше безкрайно потискащо и още по-тъжно.

Тази мисъл изчерпи и последните му сили.

Въпреки това се отправи към другия край на градината, където баща му приветства пристигането му с вдигната чаша.

Бяха преместили там шезлонгите, масата, чадъра и столовете.

— Благодаря за компанията — изсмя се Андре. — Благодаря, че ме изостави в пустата къща.

— Остави го на мира — намеси се Роз.

— Да, но той знае, че не обичам да се чувствам излишен. Ако сме нежелани, няма смисъл да висим тук.

Ришар не му обърна внимание. Приближи се до майка си, която му протегна ръка, и обясни, че е имало проблем с младите, нищо сериозно, обичайните бъркотии, но се е налагало да отсъства.

— Ама разбира се, не се тревожи — отвърна тя. — Баща ти толкова лесно кипва. Характерът му не се подобрява с възрастта.

Роз си бе правила лифтинг.

— Във всеки случай синът ти е по-добре възпитан от теб — заяви Андре. — Помогна ми да преместя всичко тук. Добро момче имаш. А, какво ще кажеш? Тук е по-добре, нали?

 

За рождения си ден Андреас направи няколко крачки с помощта на бастун, който бе принадлежал на Франк Запа. Брижит се бе сдобила с него на един търг след оспорвано състезание с някакъв тип от Минесота. През този ветровит следобед тя се опита да обясни на две дузини тийнейджъри от „Брийанмон“, че Франк Запа е гений, въпреки че името му не им говореше нищо. Те бързаха да се натъпчат на бюфета, а късметлиите — да се намляскат.

Откакто разбра, че синът й ще остане инвалид, Каролин изпадна в депресия. В края на този наситен със светлини и сенки следобед тя наблюдаваше Андреас с обич и лека еуфория, дължаща се на двете хапчета золофт, които бе погълнала малко по-рано.

Вятърът духаше и въртеше листата. Всички мълчаха, загледани в Андреас, който гримасничеше в инвалидната си количка.

Възползва се от едно затишие, от една тишина между два пристъпа на вятъра, за да тръгне. Вярно е, че ставаше дума за упражнение, които цели два дни беше правил с кинезитерапевта си, но Каролин затвори очи и затаи дъх, докато той се изправяше, като се кривеше като фавн. Чуха се ръкопляскания.

— Хайде стига — подхвърли той, превит над бастуна си, блед и леко залитащ.

После, сякаш ходеше по въже, се придвижи до внушителния бюфет, подреден под измайсторената от Дани Кларанс пергола, откъдето, след тежката тишина, която бе настъпила, докато преодоляваше няколкото метра, обяви, че барът е отворен. Викове, подсвирквания, свалени и размахани или хвърлени във въздуха шапки приветстваха мрачното му изпълнение.

Предполагаше се, че ще възстанови около шейсет процента от двигателните си способности, може би дори повече, ако вземе рехабилитацията на сериозно. Брижит настояваше на това. И разчиташе много на Мишел и Еви — гледаше ги право в очите, когато им говореше, защото смяташе, че е длъжна да поеме част от отговорността — да, много разчиташе двамата му най-добри приятели да го накарат да прави упражненията, които му бяха предписали и които вече критикуваше.

— После ще бъде твърде късно — твърдеше тя.

Андреас само скърцаше със зъби. Мразеше тази жена повече и отпреди. Рехабилитацията беше истинско изтезание и ако знаеха това, ако знаеха колко го болеше и как плачеше от болка, щяха да разберат защо Брижит толкова настояваше да прави упражненията.

Андреас започваше да я опознава. Понякога рехабилитаторът му причиняваше болка, която го пронизваше право в сърцето и само дето не припадаше.

Бяха се измъкнали през задната част на градината. Високо горе небето беше виолетово синьо и прорязано от седефено бели отвесни облаци — пухкави, блестящи.

Андреас свирепо отказа помощта им, но скоро се просна върху килима от влажни листа и му се наложи, ще не ще, да приеме да продължи до пътя на гърба на Еви.

Сега, когато вече не ги виждаха, той грубо се раздели с кончето си и изръмжа:

— Само не свиквай. Само не придобивай този шибан навик. Вземи си чувството за вина и си го заври знаеш къде.

От дъждовете растителността беше избуяла. Във въздуха се носеше силно ухание на гора. Всяка сутрин машините помитаха падналите листа, всмукваха ги, накълцваха ги, балираха ги, но по клоните все още оставаха достатъчно. Обитателите на хълма се радваха на своите прекрасни дървета и толкова великолепни градини.

Свечеряваше се. Мишел в последния момент я хвана шубето.

Мислеше си, че Делакоста може да се прибере внезапно или че пазачът не купонясва в събота в гимнастическия салон.

— Моля ти се, не говори глупости — нареди й Андреас. — Никой не те кара да идваш.

Гимназията „Брийанмон“ се издигаше в северната част на града, на една стръмна улица. Сградата беше тиха, някак строга, подобна на съседните, строени в края на деветнайсети век къщи, които вечер придобиваха зловещ вид с капандурите и куличките си.

— Не стига, че не искаш да се чукаш, ами и трябва да те теглим като ремарке. Мамка му, това на нищо не прилича!

Мишел му показа среден пръст, Андреас въздъхна. Намираха се пред широка ограда от ковано желязо, настръхнала от високи, ужасно черни стрели. Като не се смята светлината в гимнастическия салон, навсякъде беше тъмно, всички помещения тънеха в мрак.

— Хайде, хайде, приятели, по-спокойно — изсмя се Дани Кларанс. — Няма да обирате банка.

Дани паркира колата малко по-встрани от оградата. Цялата тази история го забавляваше.

Предишната вечер им беше намерил стари ръкавици, фенер и лост. Осигуряваше транспорта. Поемаше наблюдението на околността. И вземаше двайсет процента от прибраната сума.

Истинска кражба, разбира се. Но Дани Кларанс беше най-алчният човек, когото може да срещнете в радиус от километри. Впрочем разправяха, че е богат — но има ли бедни дилъри? — и че спестяванията му са заровени под някаква ела, която държеше под око.

Избуха кукумявка и прелетя над „Брийанмон“, чийто главен двор, покрит със стари павета, блестеше като пързалка под пламналия сърп на луната.

Изчакаха да я закрие облак.

Промъкнаха се през малка врата в оградата, която Дани любезно им отвори с лоста, преди да се отправи към колата си, подсвирквайки си La Isla Bonita.

— Ако научи, майка ми ще ме убие — заяви Мишел.

Тръгнаха в сянката на аркадите, за да заобиколят двора — Андреас куцукаше с двете си патерици, като ту вървеше, ту подтичваше. После спряха и се ослушаха. И тримата наостриха уши, но не се чуваше нищо друго освен шуртенето на фонтана.

Апартаментът на Делакоста беше на първия етаж в една съседна сграда, която не даваше признак на живот, точно както бе предвидил Андреас.

— Защото е в салона — изсмя се Андреас. — Пазачът е в салона, ето къде е. Ей там, виждате ли светлината, която се процежда изпод вратата? Точно както ви казвах. Там е пазачът. Като всички съботи вечер от шибания си живот.

Докато говореха, Еви разби ключалката на лечебницата и тримата тихо се вмъкнаха вътре. Облаците си играеха с луната като малки неуморими кученца, хвърляха сенки по двора и отблясъци по прозорците.

Напълниха си джобовете с болкоуспокояващи и други медикаменти от първа необходимост, които не трябваше да се смесват с алкохол, нито да се превишава предписаната доза. Понякога това беше по-добре от нищо. Друг път беше най-доброто, което можеха да използват през някои месеци на скръбен глад, или пък служеше за разменна монета — Дани Кларанс ги спукваше, добавяше малко спийд, правеше желатинови капсули и ги продаваше в кутии от по десет на хора, които работеха на пазара за дискове и гълтаха каквото и да е, толкова тъпи и суетни бяха.

Изпразниха няколко чекмеджета, после се отправиха в полумрака към кабинета на медицинската сестра, като пътем задигаха по нещо дребно.

Тук размениха доволни погледи, защото всичко вървеше както трябва. Бяха се навели, Мишел носеше пола и Андреас се загледа в краката й, в светлите й памучни гащички, та трябваше да го разтърсят, за да продължи нататък.

Стигнаха до фоайето. Домакинството беше в дясното крило, след конферентната зала. Еви беше изчислил, че сумата, която смятаха да свият — минималния оборот от няколко хиляди евро, — бе по-малка дори от таксата, изисквана от учениците за един срок, но този вид разсъждение не тежеше на кантара. Нямаха нужда да се сърдят на когото и да било, за да правят това, което правеха.

Касата, която не беше много по-голяма от кутия за обувки и имаше смешна алуминиева ключалка, бе прибрана в метален шкаф, чиято врата се нагъна като акордеон, когато Еви я отвори с лоста — истински боклук, какъвто продават в големите магазини.

Вътре имаше малко повече от хиляда и двеста евро. Слаба работа. Но Еви се чувстваше щастлив, че държи тези пари, че ги усеща в ръката си, защото те не падаха от небето, нито излизаха от чантата на майка му, а по някакъв начин ги беше спечелил с труд — с радост щеше да ги даде на Габи Гарлич и това го изпълваше със задоволство.

— Дали да не наминем към Анаис? — предложи Мишел, докато Еви тикаше парите в джоба си.

Като се обърна към нея, Еви срещна погледа на Андреас, който проблесна злобно.

Разбиването на апартамента на Делакоста можеше да им навлече сериозни неприятности, но възбудата им нарасна — ето нещо, което им харесваше, нещо рядко, което нищо не можеше да замести.

Като почти се блъскаха, те излязоха на двора, където небето беше съвсем потъмняло. Вятърът се въртеше в мрака, черният силует на сградите се открояваше в гробовната светлина на внезапно падналата, но все още лека мъгла. Мишел ги помоли да поспрат, за да си завърже обувките. Огледаха фасадата, зад която се намираше апартаментът на Анаис и семейството й, надникнаха и в гимнастическия салон.

Винаги беше интересно да се види как се справят старите.

Купонът се вихреше зад една въртяща се врата, която гледаше към баскетболно игрище, изцяло финансирано от реномирана марка очила и от плодовите сокове „Тропикана“. Вдясно се намираха съблекалните и душовете. Вляво някакъв закръглен тип беше опънал жена по чорапогащи и блуза. Друг един, и той по-скоро дебел и леко плешив, беше клекнал отдолу и я лижеше с плам. Почти до тях видяха пазача с две към шейсетгодишни жени — тримата се валяха върху мокета, подарен от родителския комитет, грухтяха, пъшкаха, кефеха се, наричаха се с какви ли не имена и се чуваше как лактите и коленете им се плъзгат по синята материя, която лъщеше от течностите им, докато в това време от тоалетната излязоха други трима, хванали се под ръка, доста пияни, и се присъединиха към групата.

Във въздуха се носеше неприятна миризма или по-скоро особено неприятна смесица от миризми. Еви и приятелите му стояха до вратата, в сянката на един кон с гривни, и затаиха дъх, когато един тип със стон изхвърли семето си право в косата на някаква жена, която се поколеба, после се закикоти.

След пет минути Мишел ги задърпа за ръкавите.

Отдалечиха се. Поне можеха да са спокойни.

На партера имаше гараж и две стаи с архиви, досиета на ученици и всякакви други документи, както и велосипедите на семейство Делакоста, надуваемият басейн, който малкият им син вече не ползваше, палатки, раници, спални чували, очукани алуминиеви манерки.

Тъй като не рискуваха да привлекат вниманието на пазача, двете момчета не се церемониха много — въоръжени с лоста, те изкъртиха ключалката както се вади зъб и металът издаде зловещ пукот. После се промъкнаха на стълбището.

Андреас съжаляваше, че не е могъл да се позабавлява за тяхна сметка. Мишел сви рамене. Беше ред на Еви и вратата на Делакоста се отвори пред тях.

В салона нямаше нищо интересно. Беше безвкусно мебелиран, телевизорът датираше от края на двайсети век, както и халогенните лампи от позлатен метал и креслата, покрити с дългокосместа синтетична материя. Банята и кенефът бяха съвсем мижави и толкова тесни, че тримата се спогледаха въпросително, но четирите чаши и четирите четки за зъби си бяха подредени на поставката, тъпи четки за зъби, и беше очевидно, че цялото семейство използва една и съща паста за зъби, онази гнусна паста на райета, която, между другото, навремето бе отровила сума ти народ.

Стаята на брата на Анаис, хиперактивния брат, миришеше на малко момче и на препарат против комари. На леглото завивката беше свита на топка. В спалнята на родителите също беше на топка, но натикана в калъф „Ралф Лорен“ на колониални мотиви и в леко избелели индийски цветове.

На вратата на Анаис в другия край на коридора висеше знак за забранено влизане, който разкриваше умствената възраст на горкото момиче. Мокетът пред прага имаше вид на газен от стадо. Анаис бе заключила вратата си.

Дюшекът й бе поставен направо на пода и това изглеждаше най-мъдрото решение — освен, ако не сметнеше за необходимо да предизвика дявола и да издъни матрака заедно с летвите посред нощ, — а столът пред бюрото й разполагаше със солидни колелца, които явно не бяха фабрично производство. Общо взето, Анаис миришеше доста силно, но странно, стаята изобщо не вонеше.

Всъщност ухаеше на жасмин. В което нямаше нищо чудно, тъй като Лиза беше луда по жасмина, а Анаис — луда по Лиза. Откриха жасминов тамян, жасминов парфюм, жасминов сапун в чекмеджетата на скрина и на рафтовете в гардероба сред безформените й дрехи.

Приятно им бе да ровят из тази стая, намираха го за забавно, за справедливо, намираха, че е ред на това момиче, което им досаждаше, което ги преследваше, което Андреас сочеше като главен виновник за инвалидността си, защото всъщност Анаис трябваше да падне, а не той, нали така? — намираха, че е неин ред да почувства какво значи някой да си пъха носа в работите ти.

Гащите й им взеха акъла. Запревиваха се от смях. От прозореца се виждаше вътрешността на гимнастическия салон, осветеното баскетболно игрище — пусто, пустите скамейки — купонът течеше отдолу, и цялата картина пораждаше доста объркващо, доста хипнотично чувство за празнота, ако не и нещо повече. Чуваше се скърцането на стария ветропоказател — крилата жена с тромпет, потръпването на старата липа до гаража, хлопането на един от капаците на прозореца на библиотеката.

Всичко се развиваше добре до момента, в който откриха резервите на Анаис.

Без сянка от колебание запушиха, продължавайки да разглеждат личните вещи на Анаис и да вдъхват мириса на жасмин, който се засили, след като разровиха навсякъде. Тогава присъствието на Лиза стана обсебващо, усещаше се от всички страни. Попаднаха например на една снимка на класа. Или на билети за концерт, които дебеланата свято пазеше. На съобщения, които Лиза беше оставяла на телефонния секретар и които Анаис беше събрала на една касета. На бележки, изписани с Лизиния почерк и съхранени в найлонови пликчета — дати и часове на срещи, номера на телефони, кодове за достъп — все неща напълно лишени от интерес. Еви клатеше глава, с което искаше да каже, че според него Анаис съвсем е мръднала, но беше неспособен да пророни и дума.

Андреас протегна ръка и я сложи на рамото на Еви. Дебел пласт от белезникав дим висеше под тавана. Мишел прехапа устни. Не обичаше кой знае колко Лиза — не беше забравила, че веднъж Лиза я беше оплюла пред момчетата, — но и тя изпадаше в плен на емоцията, на могъщата, заразителна емоция, която скоро щеше да ги обземе.

Понякога, когато събитията и обстоятелствата го позволяваха, Еви се отдаваше на илюзията и на гърлото му засядаше буца. Понякога дори — Мишел никога не беше присъствала на такова нещо, но Андреас й беше разправял — биваше разтърсван от сухи, невъздържани ридания, от такава тъга, че ви заболяваше сърцето.

Андреас долепи чело до челото на Еви, после отиде да отвори прозореца. Не само на Еви не му достигаше въздух. Острата миризма на White Widow се смесваше с уханието на жасмин. Обстановката напомняше за някои вечери, когато Лиза им позволяваше да изпушат по цигара с нея и приятелите й — преди Лиза да се превърне в достойна дъщеря на родителите си. Напомняше им за някои хубави моменти, напомняше им за благоговението, което Еви изпитваше към сестра си — идеята, че може да има нещо общо със смъртта й, изглеждаше на Мишел абсолютно гротескна, абсолютно невероятна.

Не си падаше по Еви, въпреки че той беше по-красив и по-тайнствен от Андреас и се държеше малко по-меко с нея. Но изпитваше към него истински приятелски чувства и би приела например да седне до нея, да постави глава в скута й и да постои така, докато се почувства по-добре. Еви несъмнено имаше нужда точно от това, мислеше си тя, само дето беше неосъществимо.

Не биваше да се заседяват в тази стая. Не биваше да се настаняват вътре и да забравят, че нарушават някои правила.

Излезе при тях на балкона. И тримата бяха здраво надрусани и плетяха крака. Но пък какво небе, каква феерия в звездното небе с тази кавалкада от облаци, които препускаха към края на нощта. Топлият вятър свистеше в двора, с вой се увиваше около сградите, а капакът на библиотеката и ветропоказателят скърцаха и похлопваха в такт. После вятърът внезапно отслабна, после съвсем утихна — само няколко листа тихо се завъртяха за последен път.

Инстинктивно се дръпнаха, когато от вратата на гимнастическия салон се показа светъл четириъгълник и в него се появиха мъж и жена, които се заливаха от смях. Тя беше по сутиен. Той държеше в ръка газова лампа и членът му се полюшваше между краката като малко одрано животинче. Бяха пияни като талпи. Двамата застанаха до глицинията, която се изкачваше по улука и вълнообразно пълзеше под стряхата, и бързо се разбра, че са се хванали на бас.

Две струи димяща урина описаха полукръг и се разплискаха в двора, докато двойката зловещо цвилеше и се оригваше.

Трудно беше да се каже кой от двамата е по-добър.

Във всеки случай мъжът се обърна и взе да пикае върху крака на жената, която вдигна поглед и учудено го изгледа.

— Ама Жилбер, е, хубава работа, Жилбер, ама какво правиш? — изкикоти се тя.

След което на свой ред се завъртя и му го върна тъпкано. И двамата грухтяха като прасета, поведени на заколение. Бяха се вкопчили един в друг и за малко не паднаха, което удвои радостта им. После се опитаха да се съвкупят прави, със свити колене, опирайки се на стената, за да запазят равновесие, и отново започнаха да грухтят и да потръпват с ноздри. Краката им лъщяха, все едно че бяха обути в найлонови чорапи. Двамата шляпаха в локвата урина със синкави краища.

Горе на етажа тримата гледаха с разширени зеници, но представлението им изглеждаше доста отблъскващо. Не можеха да обяснят защо, освен може би, че моментът не беше подходящ.

Вече не си спомняха дали са имали лоши намерения, когато нахълтаха в стаята на Анаис — например всичко да изпочупят или да покрият стените с мръсотии. Вярно е, че си поделиха резервата, но иначе не наложиха на Анаис наказанието, което заслужаваше за това, че непрекъснато им досаждаше, проявиха милосърдие. Нещо повече — подредиха стаята, поставиха всяко нещо на мястото му. Без да се договарят, прибраха сапуните в гардероба, реликвите в чекмеджетата и отново огледаха двора, за да видят дали пътят е свободен.

Трябваше спешно да сменят въздуха, ако не искаха да се влачат из стаята до зори след всичко изпушено. Но трябваше да изчакат да се разкарат двамата влюбени, да приключат с пълзенето на четири крака и с мученето. Еви вече едва издържаше.

Пое си дъх, сякаш бе прекарал под вода поне две минути. Мишел вече не се питаше какво му става. Както и не се тревожеше за стомашните спазми на Андреас и за екземата, от която самата тя страдаше, откакто майка й отново се бе омъжила. Според нея трябваше да са благодарни на Провидението — можеше да е и по-лошо.

Във всеки случай, щом вратите на гимнастическия салон се затвориха, Еви се втурна вън от стаята и тичешком слезе по стълбите.

Гърдите му бяха стегнати като в менгеме, мрак изпълваше главата му. Веднъж Лиза на игра го беше душила с един чорап и той изгуби съзнание, но си спомняше, че точно преди това бе изпитал същото усещане за стягане, последвано от мрак.

Влезе в гаража на Делакоста точно когато Андреас се появи горе на площадката, отблъсна Мишел и взе да ругае през зъби. Падна, естествено, изтърколи се по стълбите.

Мишел му помогна да стане, беше леко замаян.

Пътеката, в която се бе спънал, смекчи удара, а долу го пое дебела изтривалка, но въпреки това не се бе напълно съвзел, когато влезе при Еви в гаража на Делакоста.

Еви стоеше с гръб към него в дъното на помещението, до тезгяха, над който върху етажерки бяха наредени кутии, гърнета, бидони, кабели, удължители, инструменти, буркани, и явно правеше нещо.

Разнасяше се силна миризма на терпентин.

Еви се опитваше да натика един парцал в гърлото на пластмасова бутилка, върху която беше написано „запалителна смес“, но действаше крайно несръчно. Дали заради двата джойнта, които беше изсмукал до последната капка, или пък, как да разбереш, заради този бяс, който понякога бе неспособен да контролира? Във всеки случай явно не му беше ден, жестовете му бяха трескави и пръски от течността обсипваха тезгяха.

Андреас също беше друсан, но не толкова.

— Разбих си мутрата — обяви той.

Еви не отговори. Държеше отвертка и се мъчеше да вкара парцала в бутилката. Мишел мрачно го наблюдаваше. Само преди няколко години още си играеха на различни игри, катереха се по дърветата, бяха хлапета, които не си представяха какво ги очаква, мислеше тя.

Андреас беше впечатлен. Опита се да разхлаби яката си, тъй като гърлото му беше пресъхнало. Обикновено той беше инициаторът на най-радикалните действия — захарта в резервоара на Джудит Беверини, плъховете, пуснати в един магазин за подправки в центъра на града, петте бидона течен сапун, изсипани в басейна на близначките Фон Дъч, свинските черва, хвърлени в двора на Форвилови, повреждането на душовете в училището — а ето, че сега стоеше, почесваше се и ядно мислеше: „Тоз дивак е по-откачен и от мене.“

Но всичко това продължи не повече от секунда.

Еви мина покрай него, без да го погледне, с бутилката терпентин в ръка. Андреас си помисли, че бяха сбъркали — не трябваше да говорят за Лиза на такова място и при такива обстоятелства. Ако искаха Еви съвсем да превърти, не биха намерили по-добър начин.

Андреас най-добре разбираше проблема. Бавачките им ги бяха запознали като съвсем малки и ги бяха зарязали в пясъчника, а това създава връзки. Затова Андреас ни най-малко не се учудваше от развитието на нещата, никак даже не беше изненадан. Никой не знаеше по-добре от него на какво мирише цялата тази история с Лиза.

Спряха насред двора. Докато Еви търсеше запалка в джобовете си, Андреас гледаше като хипнотизиран сенките им, които се очертаваха на лунната светлина върху фасадата на салона. После се сепна.

— Губиш самообладание, човече. Губиш самообладание — прошепна той, докато Еви неуспешно щракаше със запалката, от която излизаха само искри заради вятъра.

Еви му хвърли само кратък поглед. Беше побелял. Не изглеждаше добре. Понякога тъкмо това беше проблемът с White Widow — тласкаше ви точно накъдето не трябва. Андреас почти си представяше високите пламъци над гимнастическия салон и едрите заглавия във вестниците на другата сутрин.

Когато Еви запали парцала, Мишел приглушено извика. Нейна беше прекрасната идея да посетят Анаис, нали? Да, да, но колко съжаляваше сега, колко я беше яд, че приключението им придобива такъв развой. Майка й ще я убие, със сигурност. Марлен Арамантис ще я нареже на малки парченца.

Ръката на Еви се разгърна като пружина. За да я спре, Андреас хвана бастуна си с две ръце и замахна в обратната посока.

Ръката на Еви сякаш бе поразена от тежка херния, но не беше счупена. Дани Кларанс я прегледа по-внимателно веднага щом слязоха от колата.

Разсмиваха го тези деца. Бяха направо комични. Щеше му се да е бил там, когато двете момчета са кръстосвали саби в двора, докато една бутилка със запален терпентин се е въртяла в пространството. Това поколение, казваше си той, са истински марсианци, приземили се на враждебна планета, която не е създадена за тях, която ама никак не им симпатизира.

Бяха се пльоснали в старите му кресла, на старото му канапе с още омекнали крака, а Дани се потупа по бедрата и извади от хладилника бира. Наистина го разсмиваха. Не си даваха сметка, че са извършили нещо незаконно, че могат да ги упрекнат в каквото и да било. Наистина бяха побъркани. Дали не злоупотребяваха с дрогата? Дали не употребяваха прекалено и прекалено често? Дани не можеше да прецени. От време на време се опитваше да им внуши да внимават с някои от продуктите, които им продаваше, но имаше чувството, че говори на стената.

Можеха да са негови деца. Тази мисъл никога преди не го бе осенявала, а днес му минаваше през ума всеки път, когато ги погледнеше. Това би изисквало много време, много усилия, много неприятности, а никога не бе желал да има жена вкъщи. Пък и вече бе твърде късно за това.

Извади пакет чипс от един шкаф, както и сос, пристигнал направо от Мексико на кварталния пазар, и рулца от филе от херинга от Холандия — започваше да опознава вкуса им, та нали той им бе предложил първия джойнт и първия сладолед Ben & Jerry. Мълчаливо ги засъзерцава, докато омитаха провизиите му.

Опитваше се да се постави на тяхно място. Питаше се как би реагирал, ако беше на тяхната възраст, дали щеше да разбира нещо. В техен интерес беше да са интелигентни.

Спомняше си за разговорите, които бе водил с Ришар Трендел по времето, когато майсторяха платформата в клонака на дървото. Спомняше си вечерите, когато Ришар и Лор признаваха, че задачата е може би непосилна за тях, че да отглеждаш деца е най-тежката битка, която може да ти се падне. „Вземи кое да е животно — казваше Ришар, като го гледаше право в очите, — вземи кое да е животно от Сътворението. Всичко тръгва на провала, щом се сдобие с малки. С деца. Щом се възпроизведе. Ако нещата са вървели добре, ще се влошат, а ако не са вървели много добре, сам се сещаш. От момента, в който се появят малките, започва голготата им. Не ми ли вярваш? Това си е чистата истина. Знам го от опит.“

И наистина, имаше храна за размисъл. Някога, когато виждаше в какъв комфорт живеят Тренделови, как потеглят през уикендите с чисто новия си болид и буквално хвърчат във въздуха, колко са привилегировани, Дани се чувстваше беден или поне неспособен на подобен експеримент. Казваше си, че ако Тренделови с толкова козове в ръцете си не се справяха, какви шансове имаше той, какви шансове изобщо можеше да има той, който едва свързваше двата края.

И не посмя. Времето минаваше, а смелост не намери. Днес имаше достатъчно спестени пари, имаше покрив над главата си. Истината е, че времето беше изсвистяло покрай него като хвърлено копие, и това бе всичко, което можеше да каже по въпроса. Как наркоман като Ришар се бе сдобил с такава хубава жена, с пари, деца, спортни автомобили? Ето този въпрос Дани редовно си задаваше. Казваше си, че вместо да пише романи, Ришар щеше да направи по-добре да обясни как е постигнал всичко това. Много хора я чакаха тази книга.

В това време, вече възстановени от емоциите си, Мишел и двете момчета се готвеха да запушат, за да се наградят за операция, която като цяло смятаха за успешна, във всеки случай богата на силни моменти.

Дани направи знак на Еви да го последва.

Езерото се намираше на по-малко от петстотин метра, отвъд гората. По пътя Еви извади пари от джоба си и Дани преброи банкнотите, докато вървеше, на лунната светлина, процеждаща се през листата, които тихо шумоляха и потръпваха по краищата. Беше към два часа през нощта. Тишината действаше успокоително. Блясъкът на езерото зад дърветата — не толкова.

— Да ти кажа ли какво мисля за Габи Гарлич? — рече Дани, докато слизаха към брега и се приближаваха към колибата и хангара за лодки. — Искаш ли да знаеш какво мисля за нея? Че се оправя в живота. Че дори много добре се оправя в живота. Когато нямаш родители, характерът ти се закалява. Но това не е моя работа. Да се разберем. Смятай, че нищо не съм казал.

Дани скочи от насипа върху пясъка на плажа, последван от Еви. Еви, това се разбираше от само себе си, не се къпеше в тази вода, но това беше всичко. Друг на негово място не би могъл да понесе гледката, но той бе способен да се взира точно в мястото, където бе потънала Лиза, в това отношение нямаше никакъв проблем. Което не означаваше, че не изпитва нищо, че не усеща тайнствената власт на мястото, станала особено могъща, откакто тук вече не идваха цели семейства да го тъпчат с босите си, смрадливи, отвратителни крака. Светите места оставаха скрити, завинаги недостъпни за простосмъртните, казваше си той, и това беше добре.

— Само едно искам — подхвана Дани. — Да не ви се меся в работите. Знам. Заради онези тъпи снимки е. Но иначе трябваше да се разправям с нея. Всичко свързано с Лиза я подлудява, тази нещастна Анаис. Обаче не искам аз да опирам пешкира, разбираш ли? Не искам да си имам разправии с нея.

Бяха спрели пред вратата на хангара. Дани погледна въпросително момчето и сякаш остана доволен. След това внимателно се огледа и напълно успокоен, се наведе над големия катинар на вратата.

Дани работеше на хангара през лятото. Седеше тук следобедите и даваше под наем лодките, официално за да увеличи недостатъчните си доходи от борсата — една малка инвестиция на глава на семейство, обичаше да се шегува напоследък, — а в действителност, за да не буди подозрения, когато си върти палците през зимата.

Занимаваше се и с поддръжката на лодките. От време на време прекарваше тук цял ден. Поправяше, калфатеше, лакираше, боядисваше хангара в борово зелено, почистваше олуците от боровите иглички.

Бързо му хрумна да използва това място, за да крие стоката, от която всъщност печелеше, и не се разочарова.

През трите летни месеци прибираше парите за наетите лодки и се бореше с желанието си да заспи под навеса в един доста удобен стол за къмпинг. Когато се разразеше буря, бе, кажи-речи, единственият, който стоеше на сушина. А вечер спокойно можеше да си опече някоя наденица на огъня от цепеници, докато на паркинга цареше истински хаос — родителите правеха маневри по утъпканата земя, фаровете осветяваха гората покрай пътя.

Понякога имаше чувството, че езерото му принадлежи. Припадаше нощ и на километри наоколо нямаше жива душа. Но толкова по-добре — той предпочиташе да е сам. Увиваше се в един спален чувал с развален цип и се облягаше на стената, за да се полюбува на здрача и на меланхоличните червени светлини, преди да разпредели стоката.

През зимата оставяше капаците отворени и се настаняваше пред прозореца, който гледаше към езерото. Поради това, че живееше в гората, редовно изпитваше потребност да прекарва нощта пред този прозорец, да има просторен изглед, да изпитва чувство за широта, да вижда надалеч, ако отвори очи по което и да е време на нощта, което за съжаление му се случваше често.

През февруари, в най-студеното време, фина ледена коричка покриваше брега, от скрежа въздухът синееше, гората проблясваше. Истински спектакъл.

Преди да отвори, помоли Еви да се поразходи.

— Иди виж дали не съм някъде другаде — каза му.

В дъното на хангара, в най-тъмния ъгъл, където дори плъх не би се задържал, повдигна решетката, която покриваше колектора за дъждовна вода, и потопи ръка до рамо. Изкриви лице в гримаса и оплези език, залепил буза на циментовия под — наоколо бяха подредени лодките, на които по-дългият от обикновено сезон не се бе отразил добре. Пострадали бяха и от грубостта на хората, от неуважението им към чуждите вещи.

Пликчетата бяха грижливо увити в херметически затворени торбички. Дани извади колкото му трябваше. В това време Еви крачеше по плажа с ръце в джобовете. Дани го виждаше. Дани можеше спокойно да го наблюдава. От полумрака на хангара можеше добре да го огледа и това, което виждаше, го изумяваше. Казваше си: „Но как живее това момче? Как се държи на краката си? С какво всъщност ходи?“