Филип Джиан
Нечистота (7)

— Еви, взимал ли си пари от чантата ми?

Чакаха Андре и Роз Трендел, които Ришар бе отишъл да посрещне на летището. Времето се беше поразвалило, големи ярко бели облаци плуваха от изток на запад като ракети, изстреляни от силен вятър, но все още беше приятно топло.

Ред бе на стрелицията да украси къщата, да внесе нотка на радост в упражнението, което се състоеше в настаняване и няколкодневно съжителство с Андре и Роз.

Като се изключат снимките, Лор беше кисела и въпросът, зададен на сина й, едва ли щеше да породи доброто настроение, с което се опитваха да посрещнат родителите на Ришар.

Позволи си една чаша, защото нямаше друг изход. Наистина нямаше. При сегашните обстоятелства се чувстваше абсолютно неспособна да приеме свекъра и свекървата си без чаша. Не би имала и половината от силата, необходима, за да се покаже просто любезна.

Дали не трябваше да си сипе още една, за да изясни нещата с Еви? Щеше да й дойде в повече, разбира се, освен ако не искаше да изпелтечи текста си или да се просне върху кабелите, или да захърка в съблекалнята в средата на следобеда.

Погледна сина си — беше се настанил на канапето така, че раменете му бяха на същото ниво като подлакътниците — и си даде сметка, че той не й обръща никакво внимание. Взираше се право пред себе си с отсъстващ вид. Лор го замери с една възглавница.

Точно когато в ушите му звучеше True Dreams of Wichita на Соул Къфинг. Да не би случайно да се е побъркала?

Еви свали слушалките и се протегна с гримаса.

Ами ето, тя като че ли непрекъснато теглела пари. Имала чувството, че търчи от един банкомат на друг. Сякаш чантата й била пробита. И значи искала да знае какво мисли той по въпроса. Дали не използва чантата й? Би ли хвърлил светлина върху този въпрос?

Еви се направи на паднал от небето, на човек, който просто си умира да бъде автоматично подозиран, щом в къщата се случи нещо по-особено. Тя каза: „Не те обвинявам“, а той: „А какво друго правиш?“ Наближаваше пладне, вятърът духаше на пристъпи и издуваше чадърите в топлия въздух.

Дани Кларанс не му правеше подаръци. Нито му даваше нещо на вересия. „Това е най-добрият начин да си останем добри приятели“ — заявяваше той, след като мълчаливо преброеше парите. И несъмнено беше прав от известна гледна точка, но тъй или инак твърдостта му тласкаше Еви към прибързани действия, към акции, предприемани посред бял ден в нарушение на законите на жанра. При положение, че тя никога не проверяваше извлеченията от банковата си сметка и още по-малко броя на тегленията от кредитната й карта. Е, както и да е, това беше положението. Улесненията, от които би се ползвал, ако минеше през Анаис, нямаше да компенсират онова, което дебеланата щеше да му иска в замяна.

— Милото ми момче — каза Лор със сърцераздирателна въздишка. — Имаме толкова неща да си кажем, толкова неща, милото ми момче, а се занимаваме с пари, с някаква тъпа история за пари. Как е възможно? Нищо не разбирам вече.

Еви я предпочиташе, когато се държеше по-хладно. Надяваше се, че историята с чантата ще приключи, когато дойдат другите.

— Уредих си един свободен уикенд. Бихме могли да организираме нещо, какво ще кажеш?

Той се почеса по главата.

Тя нямала нищо специално предвид. Не искала нищо да му налага. Но защо да не отидат на пикник, ако времето е хубаво?

Тези идеи бяха присъщи повече на Роз. Роз винаги измисляше такива неща, туристически посещения, състезания по риболов, ралита. Само че Роз беше жена на шейсет и осем години, нещо като живо зомби, което живееше в друг свят. Роз беше баба му и беше нормално да е вече изкуфяла.

— Пикник ли? Искаш да кажеш да вземем колата? Да направим сандвичи?

— Ами да, нещо такова. Можем много неща да обсъдим с теб. Би могъл да облекчиш товара ми, стига да искаш. Знаеш ли, не мисля, че заслужавам всичко това. Би могъл да ми улесниш живота, стига да искаш.

— Пикник? За нищо по-убийствено ли не се сети? Може би партия бридж?

— Гостуването им не ме радва повече, отколкото теб, разбира се. Но трябва все пак у нас да остане искрица човещина, малка искрица алтруизъм. Да не се държим като обикновени животни.

Еви забеляза, че въпреки неприятностите и бедите, които сякаш водеше на отчет, фактът, че отново се прави на актриса, се отразяваше добре на майка му, придаваше й известен блясък, зареждаше я с електричество. Отново да се прави на актриса и да се чука по един или друг начин, да води някакъв полов живот, добър или лош, защото знайно е, че сексът смекчава чертите и придава дълбочина на женските лица, осветява ги отвътре.

Напълно съзнаваше, че майка му е живо същество, но какво променяше това? Ами почти нищо, бих казал, тъй като познавам Еви. Това е положението и никой не може да го промени.

Така или иначе, тя беше дала рано сутринта дълго интервю на едно германско списание и все още сияеше, така че Еви можеше да си представи как е изглеждала, когато е била млада и известна.

— Разбира се, би могъл да си поканиш приятели. Тази прословута Габи например. Всъщност я познаваме толкова малко. Давам си сметка, че не знам на практика нищо за нея. Лиза ми я беше представила, но никога не съм разговаряла с нея. Не знам, изглежда интересна. Това би било удобен случай да се опознаем.

За съжаление нищо не можеше да се направи, освен да се изслушат докрай измишльотините й.

— А? Какво ще кажеш? След като прекарва нощта под покрива ми, бих искала да я познавам по-добре. Освен ако нямаш нещо против.

— Искаш да кажеш, че това е цената, която трябва да платя?

— Не, не искам да кажа, че това е цената, която трябва да платиш. Не ми приписвай неща, които не съм искала да кажа. Не започвай, ако обичаш. Не се дръж така.

Телефонът й иззвъня. Тя го остави да звъни и замислено се загледа навън. Още малко и сълзите щяха да потекат по бузите й.

— Господи — въздъхна тя, — защо всичко е толкова трудно?

Еви не я разбираше. Не разбираше тази жена. И при най-добро желание не успяваше да проследи мисълта й, да схване какво точно иска. Тя сякаш хващаше нещата, после ги пускаше, като някаква жалка анемична цедка. Дали изобщо знаеше какво иска, освен да преследва призраци и да си посипва главата с пепел?

— Можеш ли да ми кажеш, ако ще е така, какъв е смисълът да живеем заедно? Кажи ми. Как става така, че всичко, което трябва да ни сближава, ни разделя?

Еви я погледна невярващо.

— Как искаш да ти отговоря? Защо аз трябва да знам по-добре от теб?

Тя поклати глава и изгълта няколко хапчета.

— Страхотен съпруг ми се падна и страхотни деца — горчиво изрече тя. — В това отношение съм напълно задоволена. Получих повече, отколкото съм желала.

 

Андре и Роз Трендел се появиха на сцената в началото на следобеда. Скимтящи, пребледнели, измачкани, изтощени, разтреперани от яд, те изскочиха от поршето още преди Ришар да изключи мотора. Самолетът им беше престоял три часа на летището, на слънце и с повредена вентилация, без нищо за ядене и за пиене дори в бизнескласата, защото, видите ли, някакъв тип бил скрил бомба в обувката си.

Роз беше пред припадък. Заведоха я на сянка под кедъра и й връчиха чаша оранжада, докато Андре се опитваше да се свърже със свой познат сенатор и да му се оплаче от лошото отношение на летищните служители, може би дори да му поиска главата на директора на компанията.

Връщаха се от Ню Йорк, където времето било хубаво, и бяха пътували прекалено дълго. Бомбата им беше дошла в повече.

— Да не говорим за тоалетните! — изсъска Андре. — Убийствена смрад. Невъобразима воня. В бизнескласата!

Роз го помоли да млъкне. Обикновено тя беше едра жена, но сега се беше спихнала, а ченето й бе увиснало.

Лор съжаляваше, че не може да я посрещне както би трябвало. Искала да й напълни ваната, да си поговори с нея, докато й помага да разопакова багажа си, да й разкаже какво се е случило през последните осем месеца, но трябвало да излиза.

— Наистина ли? — каза Ришар. — Не можеш ли да…

— Снимаме филм, Ришар. Снимките са в разгара си. Длъжни сме да проявяваме известна дисциплинираност. Сигурна съм, че Роз разбира това.

Роз раздвижи ръка, в края, на която висеше дантелена кърпичка. На главата си носеше нещо като тюрбан.

— В течение сме, моля ти се. Питай Андре. Толкова бях щастлива за теб, миличка. Тръгвай, остави ни нас. Тръгвай, ще се видим по-късно.

— Много голям екип, много голям бюджет, нали? — обади се и Андре от полото си „Ралф Лорен“.

Двамата се огледаха и единодушно обявиха, че през нощта може да се извие буря. После занесоха куфарите им в стаята за гости над верандата, която познаваха добре, тъй като я бяха строили преди петнайсетина години, когато синът им Ришар, единственият им син Ришар, преживяваше труден период.

Роз обяви, че за момента не иска да яде, но че, ако не си полегне веднага, ще се строполи на килима.

Джина беше приготвила осо буко.

Андре каза на Ришар, че ще се хранят само двамата — Еви се беше измъкнал след майка си под предлог, че има важна среща, във всеки случай явно по-важна от пристигането на дядо му.

— Знам, татко, какво да се прави — отвърна Ришар. — Вече не е като някога. Онова време отмина.

— Не знам, може да не ми е работа.

— Не, няма нищо.

— Новата ти готвачка е забележителна. Добре направи, че смени старата.

— След двайсет години. Елиз ни напусна след двайсет години, защото атмосферата в къщата я побъркваше. На първия етаж се чуваха само стенания и ридания, на партера се чуваха само стенания и ридания. Наистина мислех, че всички в тази къща ще полудеят.

— Знай, че с майка ти сме мислили за вас. След погребението Роз известно време беше на прозак. Никой не беше пощаден. Но си казвах, щом не ми се обажда, щом не вдига телефона, значи се държи.

— Честно казано, не съм сигурен, че съм се държал. Не съм сигурен, че и сега се държа.

Андре изгледа сина си с усмивка, но така, сякаш гледаше непознат човек.

— Казваш това, за да ме дразниш, нали? Нали? Я по-добре ми разкажи докъде стигна с новата си книга. Кога ще е готова?

— Книга ли? Каква книга? Пиша сериал за телевизията. За каква книга говориш? Подиграваш ли ми се?

Като се нахрани, Андре запали вечната си пура — червено „Зино“, тютюн от Суматра, смес — и подхвана:

— Никога не съм се молил да ставаш писател. Но съм се молил да останеш жив. Молил съм се да имаме ден като днешния, а не да слагаме цветя на гроба ти. С майка ти сме те подкрепяли колкото сме могли.

Ришар изчисли, че след осем месеца раздяла и за по-малко от час всякакъв разговор с баща му се превръща в катастрофа. Прехапа си вътрешността на бузите — знаеше, че му липсва търпение. Самото присъствие на възрастния човек го вбесяваше.

Освен ако не беше от адреналина. От напрежението, създавано от възможността всеки момент да се разрази битка.

От петнайсет години насам проклетата веранда беше всеки ден пред очите му. Не познаваше човек, на когото да се е случвало подобно нещо. Да ти натресат веранда — структура от бетон, стъкло и стомана на две нива — беше върхът на тиранията, която родителите бяха способни да упражняват върху потомството си, при това толкова по-пълно, колкото по-зле вървяха нещата. Никой от познатите му не се бе събуждал една прекрасна сутрин пред подобен спектакъл. Все едно, че Андре и Роз се бяха приземили в градината с ракета.

Свръхдозата в Берлин се оказа достатъчна, за да го вкара в пътя. Страхът от смъртта бе достатъчно силен. Но да сложи край на хероина го подтикна и отвращението, което му вдъхваше собствената му покорност, слабата му съпротива, неспособността му да ги постави на мястото им, малодушието му пред работата, която трябваше да свърши.

Затова пък Андре беше много горд, много доволен от верандата и от стаята над нея. Подлагаше ги на оглед при всяко свое посещение, наблюдаваше ги как стареят, решаваше, ако сметнеше, че е необходимо, да направи някои дребни ремонти, например да запуши някоя пукнатина или да смени някоя летва от паркета, или да пребоядиса стените.

По този начин се чувстваше донякъде независим, когато гостуваше на сина си. Нещастната веранда, която не бе особено добре приета, се оказа страхотна идея, интелигентен, практичен и оригинален подарък — по онова време Ришар съвсем бе превъртял, тъпчеше се с метадон, а Лор не желаеше да говори за нищо, така че и двамата се оказаха неспособни да го оценят.

Пристроената веранда чудесно се вписа в къщата и трябваше да си забележително неискрен, за да не го признаеш, но Андре знаеше, че по някои въпроси разбирателството му с Ришар вече бе невъзможно.

Все едно, трябваше наистина да крещиш, за да те чуят в другата стая — още повече че стаите бяха разположени на двата края, имаха врати от масивно дърво и бяха обточени с каучукови ленти. Така никой не пречеше на никого. Само при това изрично условие Андре и Роз идваха да се видят с децата си.

Някога трябваше да излизат в коридора, за да разберат какво става. Роз оставаше скрита зад него. Чуваха само откъслечни думи от кавгата, някоя ругатня, ридания, но когато се прибираха в стаята си над верандата, на която цъфтяха декоративни растения, и двамата бяха убедени, че двойката ще се взриви.

— Кой ще го търпи този наркоман? — питаше се той на висок глас, докато Роз се опитваше да заспи.

Сега, петнайсет години по-късно, Андре гледаше към сина си през дима на пурата с жив, изпитателен поглед, докато пиеше кафето си. Ришар говореше с Александра Сторер близо до туите — несъмнено хубава жена, макар и все още да носеше следите от траура, — а Андре се опитваше да изчисли пораженията, нанесени от смъртта на Лиза, сега, когато най-тежкото беше минало. Ришар и Лор сякаш се бяха попрегърбили, сякаш по лицата им се бяха появили още една-две бръчки.

Андре усмихнато се изправи, за да целуне ръка на Александра Сторер, която си тръгваше, но мислите му бяха другаде. Стотици хора бяха лежали на дивана на Андре Трендел, но едва ли някой бе проявявал повече постоянство и упоритост от Ришар, за да му вгорчи живота.

 

— Да не си усложняваме живота. Не се обръщай. Не, повярвай ми, ще минем и без него — каза Ришар.

Александра беше седнала зад волана на своята ML 430 Luxury, за да измине петстотинте метра, които разделяха двете къщи. Двамата се вмъкнаха вътре още преди Андре да затвори устата си.

— Сега ще намери Роз и ще й се оплаче, че всички са се измели. Но няма значение. Тръгвай.

Кристална лавина от гривни задрънка по ръцете на Александра, когато започна да обръща колата. В същия миг небето помрачня и едри капки заудряха по предното стъкло. Заваля като из ведро.

— Няма да продължи дълго — промърмори Ришар и се загледа в баща си, който, изненадан от внезапния порой, стоеше насред градината, обърнат към тях и вече мокър до кости. Капките отскачаха от черепа му, около който образуваха белезникав ореол, а раменете му димяха. Тревата в краката му също димеше.

Без да излиза на поройния дъжд, Александра отвори с дистанционното портата от ковано желязо, после вратата на гаража и влязоха на сухо.

Изключи мотора и последва миг на пълна тишина, както всеки път, когато се озовяха сами на място с ограничени размери, но нищо конкретно не се случваше и нищо не предвещаваше, че може да се случи точно този ден.

Не че не им бе минавало през ум, но им липсваше ентусиазъм, не им достигаше енергия, някак си не бяха убедени, не вярваха достатъчно, за да преминат към действие.

За да не я обиди, Ришар твърдеше, че от наркотиците е станал почти импотентен, но това не беше съвсем вярно. Нито съвсем невярно.

Поне бяха приятели. А и двете ужасни еднакви изпитания, които бяха преживели, ги сближаваха.

Когато влязоха в салона — тук преди няколко дни Александра бледнееше при злокобната вест и сега на камината стоеше снимка на Патрик от времето, когато бе носил букли, — дъждът беше спрял и в светлината, която струеше от изчистеното, мамещо небе, трептеше двойна дъга.

Ришар веднага се обърна към нещастното момиче:

— Е, Анаис, какво чувам? Разбила си гроба на Патрик с чук? С чук, Анаис? Да не си се побъркала?

В очакване на отговора той запали една от английските си цигари и предложи и на другите. Анаис си взе една. Александра отказа. Прекара ръка пред стереоуредбата, която светна, и пусна Смитс.

— Съжалявам, че постъпих така. Всъщност не съжалявам истински — заяви Анаис.

Ришар благодари на Александра с поглед, защото Meat is murder беше едно от любимите му парчета, после отново насочи вниманието си към девойката, която приличаше на боксьор в пуловера си с качулка, и каза:

— Хубаво, Анаис, тук сме, слушаме те, бихме искали да чуем какво интересно имаш да ни кажеш. Бихме искали да знаем какво ви се върти из главите, на теб и подобните ти.

Тя завъртя рамене, подсмръкна, после повтори, че се била възползвала от лунната светлина. Разказа им, че при вида на едни снимки била побесняла и изпитала страхотен гняв към Патрик, ужасна потребност да му го върне където и да се намира и че искала да разруши гроба му, да го изравни със земята. И че докато удряла с чука, ликувала.

— Не се безпокой. Ще изпратя фактурата на баща ти — обеща Александра.

Ришар си представяше как Анаис се вихри на лунната светлина, как жестикулира и крещи, застанала върху плочата на Патрик Сторер в цялото си величие, виждаше я как блъска с чука — БАНГ! БАНГ! ПРАС! — без да сдържа яростта си. Но той винаги бе знаел, че й хлопа дъската.

Във всеки случай, тогава се била прибрала у дома и я свил стомахът. Превивала се на леглото си цялата сутрин и дори не можела да се погрижи за братчето си, което търчало наоколо с пяна на уста.

Ришар въздъхна.

— Не очаквай да ти съчувстваме, Анаис.

Тя сведе поглед. Те може и да се подиграваха с чувствата й, но тя беше важно действащо лице, беше в центъра на история, в която бяха замесени немалко хора — история, на която все още можеше да дърпа конците, история, чийто край още не беше написан, доколкото знаеше. Обичаше тези хора и в същото време ги ненавиждаше. Обичаше компанията им, обичаше да бъде в къщите им, да бъде с тях, но в същото време не се чувстваше комфортно.

Пред мълчанието на това огромно момиче, което деформираше канапето — по света се развяваха един милиард шишковци, които съсипваха мебелите, пълнеха самолетите, накланяха корабите и дишаха два пъти повече въздух от останалите, — Ришар и Александра размениха озадачени погледи.

— А снимките, Анаис, прословутите снимки, може ли да ги видим? Ще ни ги покажеш ли?

Ришар потисна прозявката си. Често казано, трудно беше да се заинтересуваш от живота им, да обърнеш внимание на малката им вселена, на невероятните им каши. Ако не бяха снимки, щеше да е друго, все едно какво, всичко, което им минеше през главата и им попаднеше в ръцете. Понякога изсипваха лопата счупени стъкла в панталона си. Или падаха от дърветата. Или се хвърляха от моста. Или се давеха. Или унищожаваха гробове. Въображението им нямаше спирачка, нямаше граница. Но все някак трябваше да се оправят с това, си казваше Ришар, като търпеливо протягаше ръка на Анаис и се опитваше да се държи насърчително, дори приятелски и с разбиране. Все някак трябваше да се оправят с това.

Широките прозорци вече изсъхваха, водата се изпаряваше на блестящи гирлянди, на светли ивици, съставени от прозрачни перли. Благодарение на Смитс, на безупречния глас на Морисей, Ришар и Александра се почувстваха много близки. Беше приятен момент на единение. Музиката нахлуваше в тях, плъзгаше се като змия около ос, с главата надолу, продупчваше им сърцето от край до край и лицата им засияваха в странна усмивка, странна усмивка на съучастничество разцъфтяваше на устните им. Първите албуми на Лу Рийд им бяха въздействали по същия начин.

За малко да забравят за Анаис и тъпите й снимки. Започваха леко да поклащат бедра, да тактуват с крак. Каквото и да са измислили тези хлапета, нужно ли беше да замесват и родителите? Струваше ли си? Наистина ли трябваше да слязат на земята, за да изслушат разказа за приключенията им, за неразбориите им, за жестоките им разочарования?

— Еви ги намери в нещата на Патрик — обяви Анаис с глух глас и хвърли върху масата десетина снимки. — Мисля, че не сте знаели как точно стоят нещата. Съжалявам, ако ще се шокирате.

Ришар усмихнато взе снимките и каза, преди да ги е погледнал:

— И защо да се шокираме, Анаис? Да няма екскременти?

Тя явно не разбра шегата. Горкото момиче. И той започна да разглежда снимките, а Александра се доближи до него и го хвана под ръка.

На снимките Лиза и Габи бяха в едно легло. Голи. Човек би казал, че са тичали с километри, освен, ако климатикът не е бил развален, но това беше единственото донякъде подозрително нещо, подсказващо какво са правили, та са толкова потни. Иначе трябваше да имаш извратен ум, за да видиш нещо лошо, тъй като телата не бяха преплетени, позите не бяха чувствени, плътта не се предлагаше като навсякъде, дори по стените на града и в автобусите.

С ъгъла на окото си Анаис дебнеше реакциите им, но реакциите се бавеха.

Навън моравата блестеше като ковчеже за бижута.

— Не предполагах, че Лиза е била толкова хубава — въздъхна Александра.

Ришар поклати глава.

Анаис изпита леко съмнение.

— Предполагам, че не е приятно да се види това — заяви тя. — Искам да кажа, да имате доказателства.

Ришар пое дълбоко дъх.

— Надявам се, че е успяла да се възползва от краткия си престой в света на живите — въздъхна той. — И Патрик също, разбира се. Желая им го от цялото си сърце.

Анаис се беше изправила и пристъпваше от крак на крак, пъхнала ръце в джобовете си.

— И как точно да се възползва? — изрече тя през зъби.

— Какво казваш? — попита Ришар. — Говори по-високо, не те чух.

— Казах как точно да се възползва. Затова ме е яд на него. Затова избухнах. Защото ми става лошо, като гледам това.

— Но за какво говори тя? — обади се Александра.

— Добре де, не ви ли смущава това, че момичета спят заедно? Само толкова ли имате да кажете?

Ришар я изгледа и потърка брадичката си.

— Хм — каза той, — работата май става по-сложна.