Филип Джиан
Нечистота (2)

Изглежда, че смъртта на Лиза бе нарушила съня на много хора. Като ги слушаш, никога нямаше да се съвземат — макар че като ги гледаш, се справяха по-добре, отколкото си мислеха, — но избягваха да споменават гласно съмнението, което ги глождеше, колкото и смътно да беше, защото най-сетне бяха разбрали и повече или по-малко приели, че Еви никога няма да разкаже какво се е случило онази ранна сутрин на езерото.

Анаис смяташе, че трябва да сложат кръст на случилото се през деня и да поддържат контакт. Съжаляваше, че се е нервирала. Посочи с брадичка едно скапано субару, паркирано под дърветата, намеквайки за евентуално кръгче при случай. Защото мисълта за Лиза толкова я обсебваше, че бе готова на всичко, само и само да не взриви мостовете между нея и този, които знаеше.

След като я изпрати, Еви проветри дневната. Облачето, което се стелеше насред стаята, се раздвижи за миг, преди да изчезне, докато фаровете на субаруто пронизваха листака надолу по хълма.

Еви се върна в мазето приятно замаян, този път, за да вземе фенер. Усмихваше се. Да не би Анаис да си мислеше, че е получила правото да продължава с идиотщините си? Дали не си мислеше, че укорите, които му бе отправила, ще хванат дикиш, че той би приел мъката й — почувствала се е пренебрегната, задето не е била уведомена за съществуването на кутията — би приел мъката й за достатъчно оправдание за извършената подлост? Не, не, всичко, което искаше, единствената цел на тази откачалка бе да поддържа искрата по един или друг начин, да попречи на мрака да я погълне. Еви бе почти сигурен, че вече я ненавижда, но какво значение имаше това? Какво значение можеше да има?

Миризмата на нощта навлизаше през прозорчето на мазето. Трионът изглеждаше наточен, батериите на фенера като по чудо не бяха сдали багажа. Колкото до куфарите, те все още имаха неприятно гробищно излъчване.

Трябваше да се прави, че не ги забелязва, и да не се застоява в мазето. Всички бяха наясно с това, никой не искаше да се удави в спомени при вида им, никой нямаше желание да задвижи приливната вълна, нито да се окъпе в сълзи — един майстор, дошъл да смени неона, направо бе скочил отгоре им, слизайки от стълбата, и докато ключалките на куфарите скърцаха под тежестта му, Лор бе отправила към сина си пълен с болка поглед.

Единственото, което го притесняваше, бе, че в случай на необходимост Анаис можеше да завиши някоя и друга бележка на свой съученик. А кой би се лишил от подобен жокер? Да намериш трева не бе чак толкова трудно, докато да получиш отлична оценка си беше истинско предизвикателство.

Излезе от къщата, като избягна семейство Кроз, които се бяха промъкнали навън и незабелязано се бяха настанили в сянката с всичките си помади, пудри и въздишки от безсилна ярост. Навлезе в гората, без да използва фенера си, тъй като лунната светлина меко се процеждаше през шумака. Някъде далеч се чуваха смехове и музиката от осемдесетте години, по която си падаха родителите.

Преряза почти изцяло едно стъпало на шест-седем метра от земята. После се качи на платформата и подиша свежия въздух над върховете на дърветата. Купонът като че ли се вихреше у Александра Сторер, която след смъртта на Лиза бе изпратила сина си в пансион.

На три километра оттам, в подножието на хълма, от дълбините на последната ивица черна гора се издигаха няколко кули, неотдавна построени в новите квартали и очертаващи се в тъмнината като прозрачни свещи върху облак от розовеещ тюл.

 

Като се върна, завари баща си седнал на бара. Цялата дневна беше тъмна и само Ришар сякаш бе увит в пашкул от ярка светлина. Носеше костюм от светъл лен, който бе толкова смачкан, че очевидно говореше за писателско кокетство, и замислено въртеше чашата си в ръце.

Крайностите, на които се бе отдавал през последните години, двата му престоя в клиниката и свръхдозата, поета в берлинския „Бристол“ по време на една обиколка с литературно четене, го бяха състарили преждевременно. Така и не успя да си възвърне атлетичния вид, който поне отчасти бе привлякъл Лор и бе удължил сватбеното им пътешествие с цял месец, за който се говореше, че бил много зноен. За човек на четирийсет и седем години имаше доста бръчки. Приличаше малко на Питър О’Тул, но на уморен Питър О’Тул, а последните месеци му се бяха отразили особено зле.

Усети присъствието на Еви и обърна глава. Но му бе необходимо известно време, за да намери какво да каже.

— Навън ли беше?

Стана, за да се измъкне от светлия конус, който го поставяше в неудобно положение. Отвори един от френските прозорци, който тихо изшътка по релсата си, вслуша се в цвъртенето на щурците, в пляскането на крилата на нощните птици. Една от тях излетя от кедъра и изчезна зад покрива.

Пушеше като обречен английски цигари без филтър, чиято миризма бе увонила кабинета му. Запали една и каза:

— Бях у Александра. Мисля, че Патрик е в сериозен конфликт с майка си. Доколкото разбрах, май се е опитал да подпали пансиона.

За няколко секунди създаде впечатлението, че се взира в мрака на градината, после се обърна към сина си и вдигна рамене.

— Решението беше много несправедливо — въздъхна той. — Харесвам Александра, но беше наистина глупаво от нейна страна.

Еви попита какво смята да прави Александра, но Ришар нямаше представа и главно — не искаше да се намесва.

— Изключили ли са го?

— Не виждам защо ще го държат. Освен, ако Александра не им е подписала някой тлъст чек. А и тогава.

Почеса се по главата и рече, отправяйки се към хладилника:

— Майка ти май ще получи голяма роля.

Постави чашата си под машината за лед, която издаде шум, смътно напомнящ тракането на касов апарат. После се върна на бара и си наля джин, след като завря носа си в едно лале Pink Beauty, чиито листа, ярко розови на бели линии, бяха широко разтворени.

— Това би трябвало да ни даде глътка кислород — каза той, обръщайки се към себе си.

 

 

Кабинетът на бащата на Анаис не приличаше на кабинет на училищен директор. Беше светъл и просторен, мебелиран със симпатично тумбест диван, с дълбоки кожени кресла, внушителна библиотека, скрито барче и венециански щори. Намираше се в неголям павилион встрани от училището, спокоен пристан, от който Венсан Делакоста си бе сътворил солидно убежище, крепост, защитена от повереното му стадо свирепи юноши.

Тук той си живееше живота — бе делегирал на заместниците си голяма част от правомощията си, за да намали до минимум контактите си с учениците. За няколко години загуби всяка надежда, че може да е полезен с нещо в тази област, пък и ако трябваше да бъде честен, това вече не го интересуваше. Дори собствените му деца вече не го интересуваха — нито Анаис, която повече го докарваше на непробиваем вулканичен блок, нито по-малкият й десетгодишен брат, хиперактивно дете, което вече взимаше 80 мг риталин дневно и въпреки това имаше тикове.

Когато, като днес например, хвърляше развълнуван поглед на огнената симфония, която покриваше хълма, или на великолепните бедра на Александра Сторер, той се питаше как този свят, как подобен свят е могъл да създаде толкова грация и толкова безкрайна красота.

Венсан Делакоста беше невзрачен човек без никакъв чар, без нищо, което би могло да заинтересува коя да е жива жена, но като компенсация притежаваше известна власт и я използваше всеки път, когато му се удадеше случай като директор на частното учебно заведение „Брийанмон“.

Всички тези нещастни родители имаха толкова проблеми с децата си, толкова се притесняваха. Но мигар някой можеше да разбере днешните юноши, всички тези малки извратени негодници, които не уважаваха нищо и никого, дори собствената си личност?

Драги господин Делакоста. Скъпи приятелю. Венсан. Драги Венсан. Така се обръщаха към него недостъпните жени, които живееха на хълма, използваха скъпи парфюми и обикновено се държаха студено. Рано или късно те му падаха в ръцете — идваха да го молят да пощади отрочето им, да отсрочи изключването му, да нареди преминаването му в по-горен клас, да въздейства на вбесен учител, да потули някоя история с наркотици или секс, в която се е забъркал Пиер или Пол — имаше ги всякакви. На каквато и да е цена беше неизказаното послание, което идваше от повечето майки — една от тях направо му бе направила свирка под бюрото, за да уволни един преподавател по естествени науки, от когото русото й ангелче изпитваше ужас.

Можеше, естествено, да върне в училището Патрик Сторер, но той се изправи и застана пред прозореца, за да разбере скъпата госпожа Сторер, че не е толкова просто. Денят беше ослепително слънчев. За съжаление Венсан Делакоста не живееше на хълма, но като много други без усилие си представяше как е там, какъв е животът сред олеандри и мимози, как тези паши се размотаваха до обяд по пантофи, брояха гаргите, взимаха всекидневната си слънчева баня със сутрешния вестник в ръка, представяше си чуруликането на птичките и лекия аромат на гората.

— Хм, хм — каза той, като се поглади по брадичката. — Добре, добре.

В замяна на кратка сексуална връзка или на една-две свирки тя би могла да поиска от него каквото и да е, той веднага би приел. Александра Сторер беше истинска красавица, властна жена, точно каквито ги обичаше. Но нямаше смисъл да си прави илюзии. С времето бе придобил известен опит и виждаше в нея жена, която урежда проблемите си с чекова книжка, а не с нещо друго.

— Да не преувеличаваме — каза тя. — Патрик не е запалил спалното помещение, разбира се. Искал е да изгори само дюшека си.

Той й отправи най-приятелската си и нежна усмивка.

— Боя се, че не сте права, Александра. Боя се, че Патрик се е опитал да подпали цялата сграда, както сам е признал. Да не си затваряме очите.

Между другото, известно му беше, че тази жена може да му вгорчи живота, ако прекрачи границата. Можеше да се закълне, че тя дори няма да му покаже гърдите си — нещо, на което много жени се съгласяваха, радостни, че се отървават така лесно, готови да участват в подобна шега, за да спасят главата на детето си, при нужда дори да си свалят гащичките, за да си осигурят спокойствието.

Александра не възнамеряваше да си запретне полата. Позволяваше на Венсан да си оплакне очите и предлагаше да направи дарение за ремонт на спортната зала или за каквото там решат. Не беше кой знае каква оферта, но той реши да се задоволи с нея, понеже не искаше да си има разправии с Анаис.

А Анаис често посещаваше хълма. Странно, но бе добре приета там. Да се лиши от тази привилегия, да стане нежелана в домовете на тези хора заради несръчен и похотлив простак като баща си, не би било никак добра идея, той напълно осъзнаваше това. Дъщеря му беше истински бивол.

Смъртта на Лиза Трендел все още бе в главите на всички.

 

След няколко дни Патрик Сторер се прибра у дома си. В дървен сандък.

Прекоси града в дълга, грижливо излъскана катафалка, после изчезна нагоре по възвишението с един последен отблясък.

Новината избухна като бомба. Ударната вълна се разпространи от горе до долу по хълма и всяка къща видя обитателите си вкаменени за няколко мига или повече. Ужасна тишина се възцари в гората и замрази дърветата.

Патрик Сторер бе скочил от един мост. Не беше първият, мостът бе известен с това. Гробарите го обожаваха, макар да не си го признаваха.

Ришар и Лор прекараха часове, без да говорят. Джудит Беверини дълго разтрива раменете на Лор, докато Ришар простенваше какъв ужас, ама какъв ужас, какъв ужас! — и крачеше нагоре-надолу. От време на време отправяше към Еви невярващ поглед.

Отидоха у Александра. Пред дома й вече имаше много паркирани коли. В края на следобеда въздухът почти пареше и Александра Сторер беше напълно съсипана.

Еви отиде при Андреас и Мишел. Защо този тъпанар е направил това? Въпросът на Андреас беше във всички уста, във всички глави: защо Патрик Сторер се бе самоубил?

Думата докарваше до истерия някои жени, защото когато ставаше дума за децата им, самоубийството заедно с наркотиците бе в списъка на кошмарите им.

Триха сълзите на Александра, докато се стъмни. С настъпването на нощта представлението продължи да се играе от изкривени в гримаси лица с почернени от стеклия се грим скули. Всичко ставаше още по-зловещо от мистериозното бухане на кукумявките, което вибрираше в мрака.

Еви и приятелите му се бяха съвсем одремали. Андреас предложи да избягат от тази летаргия, от бликащите отвсякъде кърпички, от скръбния шепот, който потайно изпълваше шестстотинте кубически метра на салона, леко ухаещ на „Шин империал“ с дъх на прословутия чай тари сушонг.

От сутрин до вечер Андреас мислеше само за това, мислеше само за секс. Беше се вманиачил на тази тема. Понякога Мишел се оплакваше на Еви — освен, че намираше спермата му за прекалено обилна, цялата работа в крайна сметка й изглеждаше толкова досадна, толкова болезнена за коленете, че се питаше как ще издържи цял живот на подобни практики. Както и да е, имаше и по-лоши неща, много по-страшни, и самоубийството на Патрик бе едно от тези много по-ужасни неща.

Мишел се огледа, после избра по-малкото зло и стана.

Тихи като сенки, тримата се качиха на етажа, като минаха пред пустата кухня, откъдето си взеха бира и няколко парчета сьомга.

Познаваха горе-долу къщата, тъй като родителите им си ходеха на гости. Налагало им се бе да се изтърпяват поне когато старците се запознаваха в салона, осведомяваха се за кариерите си, със смях разкриваха какви данъци плащат и се възторгваха по повод на това, че са съседи, че децата им няма как да не се сприятелят покрай родителите си.

На практика не ставаше точно така. Нямаше много примери за такива приятелства. За Патрик Сторер те бяха най-обикновени тъпанарчета, нищо повече — той завършваше гимназия и не проявяваше никакъв интерес към по-малките, погледът му минаваше над главите им като над ливада с люцерна — освен когато имаше нужда от роб, от някой, който да му свърши черната работа или да шпионира по-голямата му сестра. И в това нямаше нищо чудно. Ето защо нито Еви, нито Андреас, нито Мишел, които се промъкваха към горния етаж, не бяха особено развълнувани от смъртта на приятеля си — той не им беше приятел. Ни най-малко.

Александра Сторер ги беше притиснала в обятията си един след друг и бе заявила, че е трогната от присъствието им, но всичко това били празни приказки, твърдеше Андреас, всичко било комедия и за наказание тази мръсница заслужава да бъде изнасилена незабавно. Еви си представи майката на Патрик завързана за пилон.

Изненадана от думите на Андреас, Мишел вдигна очи към небето, когато стигнаха на площадката, но в общи линии и тя мислеше същото. Каза, че би искала, ако това й се случи някога, да стои в някой ъгъл, да наблюдава как се държат родителите й и да слуша как отговарят на съболезнованията, от чисто любопитство, да ги види как се навеждат и се молят и плямпат над ковчега й.

Стаята на Патрик Сторер гледаше от едната си страна към гората, а от другата към вътрешния двор, където говореха тихо, стояха със сведени глави, отпиваха по малко силен алкохол, за да смелят мрачната новина, която, като поразяваше Александра, поразяваше и цялата общност. Еви затвори щорите, а Андреас се просна на свръхширокото легло и задърпа Мишел, която бе хванал за китката.

След това забързано пъхна ръка в прашките на момичето, което разсеяно се запита дали сега му е времето и дали не е светотатство, като си помислиш, че Патрик още дори не е погребан.

— Ама какви ги измисляш! — въздъхна Андреас. — Какви ги измисляш! Да ме подлудиш ли искаш?

През това време Еви бе замръзнал на място.

Току-що бе открил един куфар от другата страна на леглото. Имаше известен опит с куфарите. Не се чудеше какво има вътре.

Сдържайки дъха си, той коленичи и вдигна капака — куфарът не беше заключен.

Мишел се изправи на лакът и го загледа, докато Андреас си смъкваше гащетата.

— Е, това вече наистина е светотатство — каза тя на Еви, който започваше да рови в нещата на Патрик Сторер. — Да знаеш.

— За какво говориш? — намеси се Андреас. — А? За какво всъщност говориш? Този тип е чукал сестра му месеци наред, а той да няма право да му рови из нещата? Може би трябва да се засрами? Понякога се питам дали си добре. Наистина се питам в ред ли си.

 

Погребаха Патрик през следващата седмица. Още беше толкова горещо, че след като се изкъпеха в хладните води на някоя река или езеро в околностите, хората изсъхваха за три секунди. Бившият съпруг на Александра Сторер бе дошъл да я подкрепи — навремето за тях много се говореше, тъй като се карали като цигани и дори се биели, така съм чувал — и насаме, и пред хора, и май дори когато била бременна със сина си и имала огромен корем.

Елегантен погребален силует, смело изправен пред ковчега на Патрик — така изглеждаше Александра Сторер. Лицето й бе скрито зад черните очила, зад сенките от тюл и воал, които потръпваха в топлия въздух. Ръцете й бяха голи, носеше и черни чорапи, които привличаха погледите на много от учениците от „Брийанмон“, дошли да изпратят Патрик в последния му път.

Най-трудният момент бе, когато се хвърли в обятията на Лор и двете заридаха, вкопчени една в друга като сиамски близначки. Осем месеца преди това, на погребението на Лиза се бе разиграла почти същата сцена. Фактът, че децата им лежат заедно в земята, сякаш бе изтъкал между двете жени особени връзки.

Ришар избягваше да се намесва, макар неговите отношения с Александра също да носеха специален отпечатък по същата причина. Ако не беше толкова боязлив, несъмнено би преспал с нея, тъй като Александра изглеждаше неспособна да го отблъсне. Той също я притисна до себе си, докато множеството пееше някакъв химн.

По време на опелото, в което се говореше за вечно светъл и сладък живот до Всевишния, по небосвода плуваха дълги, ослепително бели облаци, чиито отражения проблясваха по ковчега от неръждаема стомана, а гробарите се потяха в строгите си костюми и стискаха зъби, защото бяха на слънце, а не под кремавите платнища, които бяха опънали за удобство на присъстващите. На входа, на алеята, покрай която растеше птиче грозде, шофьорите бъбреха, опрени на лимузините, а сред учениците от „Брийанмон“ имаше и няколко момичета с шотландски полички, които пускаха по някоя сълза, подсмърчаха, без съвсем да знаят защо, и попиваха по малко от заобикалящото ги безумие.

Беше невероятно дълго погребение.

Но откакто прерови вещите на покойника, Еви изпитваше към него повече симпатия, отколкото би му се искало. Не можеше да не усети приятелско чувство към този кучи син, който го гледаше от високо, никога не говореше с него като с равен, понасяше го само заради Лиза и го имаше за досаден дребосък. Андреас, който вече не издържаше, многократно бе прошепнал в ухото му да се махаме оттук!, но Еви стоеше като вкопан в пода и сега, когато бе зърнал скритото лице на Патрик Сторер, почти съжаляваше, че не го е познавал по-добре, requiescat in pace.

Не че бе забравил, че Патрик беше в основата на вечерта, която, както писаха във вестниците, щеше да завърши така фатално. В продължение на седмица местната преса упорито се занимаваше с трагичната вечер — формулата дрога + секс + смърт биеше всички останали, — но истината е, че журналистите имаха много слаба представа за действителността, пишеха неща като: под влияние на канабиса… изпаренията на марихуаната… бездната на изкуствения рай… разюзданата сексуалност… Живееха в един толкова далечен свят, гледаха нещата, но не ги виждаха, говореха за онова, което изобщо не познаваха.

В момента, когато се задейства хидравличната система и бавно спусна ковчега в гроба, внезапно изви горещ вятър, който просвири, изду платнището и издуха няколко шапки.

Еви нямаше да пророни нито една сълза, но и никой нямаше да каже, че на погребението на Патрик, чиято душа може би все още бродеше наоколо, не е проявил милосърдието да изчака края на церемонията. Хвърли поглед през рамо към Анаис, която стоеше с подходящ за случая мрачен вид. Семейство Делакоста бе в пълен състав, заобиколено от преподавателите от „Брийанмон“, които си бяха въобразявали, че са платили луди пари за училищния венец, чиято смешна незначителност в сравнете с гигантите, положени от обитателите на хълма, сега, в горещата утрин, грубо биеше на очи.

Ришар, който вече не беше венцеславеният писател от младостта си, човекът със страхотните хонорари и разходните бележки за значителни суми, не схващаше какво става със същата острота като някога. Разликата вече осезателно се усещаше. Той протегна ръка и с дискретна, но откровено нелепа тържественост я постави на рамото на сина си. Еви се запита наговорили ли са се с Лор, или са си намерили нов гуру.

Тъй или инак очите на Ришар бяха навлажнени. Еви си помисли, че на баща му ще му трябват три дни, за да се съвземе, но не повече. Колкото до Лор, тя не можеше да си позволи да провали шанса си за тази роля — в противен случай би умряла и се надяваше това да е ясно на всички, — като се съсредоточи върху нещо друго, извън пробните снимки, които се бяха разбрали да направи преди подписването на договора, така че в случая тъгата, страданието и стресът бяха абсолютно противопоказни.

Но в края на церемонията и двамата бяха истински разстроени. Повечето от възрастните бяха развълнувани и сравнително разтърсени.

Независимо от официалната версия всеки знаеше за какво става дума и родителите си блъскаха главите, за да си спомнят за юношеството си и да си изяснят нещата, да се сетят дали на тази възраст са имали самоубийствени пориви, като, общо взето, отговорът бе отрицателен, а пък тогава според тях животът е бил много по-труден от днешния, много по-жесток и по-тежък, което ги хвърляше в недоумение.

Сърдеха се малко на Александра, както се бяха сърдили на Тренделови, за това, че са открехнали вратата към трагедията, че са дали път на хаоса, на зловредните му газове и на бледите му пълчища — чувствата за вина и за провал дори ако траеха само една сутрин. След смъртта на дъщеря си Лор бе окачила скелети по дърветата около къщата — мексикански кукли, които бе донесла от едни снимки и които трябваше да представляват нейният отговор, да покажат, че е приела мъката си. Само че една прекрасна вечер Ришар, който вонеше на алкохол от двайсет метра и едва се държеше на краката си, изхвърча навън и ги свали до една.

На едно момиче от последния клас му прилоша, когато първата буца пръст падна върху ковчега, и две други го подхванаха, а половината „Брийанмон“ си помисли, че момичето блъфира, че разиграва комедии. А пък едно момче от подготвителния клас, което се бе приближило прекалено до трапа, залитна и се залови за ръкава на рижия си съученик, който изкриви лице в гримаса. Във всеки случай много от тях си бяха сложили банските и започваха да стават все по-нетърпеливи. После момичето, на което му бе прилошало, несръчно се отправи към една пейка, върху която хвърляха сянка гъсти тамариски.

Еви забеляза, че тя го гледа. Познаваше я. Казваше се Габи Гарлич. Страхотно парче беше тази Габи Гарлич.

— Онова момиче непрекъснато те гледа. Как й е името? — поусмихна се Ришар.

Ето, точно това имаше предвид Еви, когато казваше, че баща му ще се съвземе за има-няма три дни. Ето какви ги приказваше, докато земята приемаше момче, ненавършило двайсет години. Без да броим това, че Еви най-много от всичко мразеше да разговаря с баща си на подобни теми. Ришар смяташе, че има неща, които мъжете си казват помежду си и които жените не трябва да знаят, а Еви не търпеше това, както не бе търпял преди няколко години, когато Ришар се бе опитал да разбере какво знае за секса, подхващайки доста нелеп разговор.

Примигна с очи и се загледа в Александра и бившия й, които заемаха местата си, за да приемат съболезнованията, придружени с ръкостискане или с влажна целувка. Един служител от погребалното бюро ги пазеше от слънцето със слънчобран, чиито ресни се повдигаха и се люшкаха в горещия въздух. В далечината се виждаше игрище за голф.

— Погледни натам, ако не ми вярваш — подзе Ришар.

 

Еви за нищо на света не би се окъпал отново в езерото, където сестра му бе намерила смъртта. И несъмнено никой не би искал от него да го прави.

Но нямаше проблем да се къпе другаде и езерото, в което най-охотно се хвърляше, около което още не бяха организирали „маршрут за здраве“ или „кът за барбекю“, чиято вода бе синьо-зелена, бе езерото, където имаше навик да ходи Габи Гарлич.

Баба й бе филмова звезда от времето на нямото кино, трагедийна актриса, и човек някак си казваше, че Габи е нейна достойна ученичка. Прилошаването й на гробището беше безупречно, бледнината й — съвършена.

Беше от онзи тип момичета, които ученик от девети клас нямаше никакъв шанс да заинтересува. Можеше да упорства, можеше да пали свещ всяка сутрин преди училище, можеше да запали десет или двайсет и да измине пътя с пълзене, това нямаше да промени нищо. Габи Гарлич бе на милиони светлинни години разстояние и мастурбацията беше единственият изход.

Патрик беше от онзи тип момчета, които чукаха двете най-хубави момичета в училище — Лиза и Габи Гарлич, и то не една след друга, а едновременно. И не едната днес, другата утре, а двете заедно, така че едно ужасно чувство за несправедливост свиваше сърцата на момчетата, които бяха твърде млади, за да претендират за каквото и да било. Еви съвсем ясно усети облекчението им, когато научиха, че Патрик Сторер вече няма да ги предизвиква, да ги побърква от ревност, да отрича съществуването им, както бе правил, преди смъртта на Лиза да сложи край на наглия му успех с жените.

Човек би предпочел този вид момичета да са недостъпни за всички, да са плодове, които никой да не може да обере. Тогава болката би била по-поносима. На никой не му пукаше — всички твърдяха, че не им пука, — когато избухнеше скандал с някоя майка. Споменаваха с гримаса увисналите гърди, уморената вагина и омекналия задник на майката на Пиер или Пол, изчукала се с някого по силата на внезапно вдъхновение или поради страх от старостта. Но когато ставаше дума за момиче от последния клас, за момиче от техния свят, за девойка, за същество, способно да нахлуе в мислите и мечтите им и да им разбие сърцето, тогава вече никой не се шегуваше. Това се взимаше на сериозно.

С Андреас се настаниха по-далеч от езерото, сред дърветата, за да наблюдават Габи спокойно, за да се наслаждават на гледката — и двамата я мислеха за сирена, но не смееха да кажат това гласно, ами мълчаливо примигваха на ярката светлина, която се отразяваше във водата.

— Интересно ли ще ти е да научиш, че Патрик е бил отровен от майка си? — попита тя Еви.

Той неопределено поклати глава. Не можеше да откъсне поглед от капката вода, която се стичаше по ръката на Габи. Мислеше си, че ако се съсредоточи в една точка, има вероятност да издържи на изпитанието.

— Да ти кажа ли — продължи тя — колко неща взимаше Патрик, за да може да заспи, на неговата възраст!

От време на време се чуваше вик или смях, или някое „пльок“ откъм естествения трамплин, какъвто беше покритата с лишеи скала на брега на езерото.

Тя го гледаше право в очите, без да крие, че се надява да открие нещо в тях. Не беше лесно да запазиш самообладание, когато усещаш, че момиче като Габи се опитва да проникне в мозъка ти с такава настойчивост. Андреас се бе хвърлил във водата вследствие на ерекцията, получена при вида на блондинката, която си мажеше с плажно масло зърната на гърдите. Колкото до останалите, един пикаеше в далечината до едно дърво, друг слагаше опаковка бира под водата и я затискаше с няколко камъка, едно момиче вървеше към водата, поклащайки ханша си, друго едно, забелязвайки, че й е дошъл мензисът, каза мамка му и се отправи към колите, така че останаха само двамата. Беше насаме с това момиче, с тази недостъпна богиня. Ситуацията бе наистина интересна, едновременно опасна и страхотно завладяваща.

— А теб интересува ли те какво открих в нещата на Патрик?

Много я интересуваше. Нямаше нужда да го казва. Очите й лъщяха като ахати. Еви никога не беше сигурен какъв цвят са, колебаеше се между бледо синьо и перлено сиво, но този следобед, деня на погребението на Патрик, деня на невероятния разговор с Габи и на съвършената светлина, той откри, че са синьо-сиви и си каза Бог е велик. После се опита да мисли за нея като за момичето, което е спало със същото момче и в същото легло като сестра ми в продължение на месеци, но му беше все едно, винаги му бе било все едно.

— За какво точно става дума?

Беше запалила цигара и полека издишваше дима в лицето му. Трудно бе да си представи, че точно това момиче едва не бе припаднало, докато хвърляше цвете върху ковчега. Всъщност това бе най-завладяващото у момичетата — безбройните роли, които можеха да играят, и лекотата, с която преминаваха от една в друга почти мигновено.

Уговориха се да се срещнат в единайсет часа.

Междувременно тя реши да си почине. Обяви, че била изтощена, и се просна по корем. Еви толкова дълго бе стоял неподвижен, подпрян на ръце, че известно време не можеше да раздвижи китките си. В дланите му се бяха забили борови иглички и чакъл.

Когато вдигна глава, забеляза Анаис там горе, на слънчевата поляна, където паркираха колите си. Седеше с цялата си тежест върху един мини купър, същи Буда, издялан от гранит. Въпреки разстоянието, въпреки ниските клони и листа тя се взираше в Еви с остър и мрачен поглед. Иначе рядко се приближаваше до вода, както и до кое да е място, където се ходеше по бански. Ама за какво се е довлякла? Душеше, чисто и просто. Нищо друго. Еви я знаеше колко обича да си вре носа навсякъде, познаваше хитрините й, шпионската й дарба. Беше й нещо като втора природа. Нямаше събитие, случило се в „Брийанмон“ или на хълма, което тя да не узнае по един или друг начин.

— Не й обръщай внимание — каза Габи, без дори да отвори очи. — Не й дължиш обяснения.

Той отново погледна към поляната, но Анаис бе изчезнала.

— Така и не разбрах какво толкова намираше Лиза у нея. Нито аз, нито Патрик, нито никой. Истинска загадка.

 

Лор беше ужасена от вида си. Не можеше да си прости, че не е сдържала сълзите си. Сърдеше се и на Ришар, който бе изостанал на входа на гробището и я бе оставил сама с Александра — в този момент на пълно отчаяние тя ридаеше за провала си, за очакващата я безкрайна самота, за пустия и безжизнен път, отреден й от съдбата.

Имаше ли време да поправи щетите? Стъмваше се, небето аленееше, което означаваше, че няма пред себе си цял един живот, а едва един кратък час. Битката беше предварително изгубена.

— Кажи им, че едно осемнайсетгодишно дете се е хвърлило от моста — обади се Ришар с леко раздразнение в гласа. — Това би трябвало да им отвлече вниманието от подутите ти очи.

Няколко години по-рано подобна забележка би предизвикала един от ония сблъсъци, които им бяха запазена марка и чието болезнено ехо достигаше до стаите на Еви и Лиза. В такива случаи, както и други родители, те чупеха чинии, яростно тряскаха врати, крещяха колкото им глас държи, толкова оскърбени, онеправдани, унищожени от живота се чувстваха. Взаимно се обвиняваха за професионалния си неуспех, за краха на кариерите си, накрая си лягаха, останали без сили, уплашени от самите себе си, ужасени от чернилката, натрупана в съществото им и смразила кръвта им.

С възрастта се бяха поуспокоили. Дори ако още мечтаеха да заемат всички първи места, вече не афишираха амбициите си — по-младите бяха поели щафетата — и отношенията им се бяха поуталожили, посмекчили, вече не представляваха онзи идеален терен за непрекъснати битки, които бяха техен патент.

Лор се задоволи да изгледа Ришар недоверчиво. А нали той беше човекът, за когото се бе омъжила, единственият, за когото сърцето й бе било ускорено. Да си умреш от смях.

Устреми се към стълбите с учудваща енергия. Ришар я проследи с поглед.

— Какво ще кажеш за това? — подхвърли тя към Еви, който си имаше други грижи и не прояви никакъв интерес към въпроса: да каже какво за какво всъщност?

Ришар се засмя със смях, в който прозираше цялото му разочарование от битието, отиде на бара, забърка си един джин с мартини и го украси с маслинка. Можеше ли човек до такава степен да си обърка живота? Изглеждаше трудно да допуснеш толкова грешки от всякакъв вид, да си лош баща, лош съпруг, лош писател — всичко това е твърде много само за един човек.

Върху какво работи в момента, в какво упражнява таланта си, след като знае, че това е последното нещо, което може да го спаси? Каква голяма творба подготвя, творба, която ще му позволи да издържи? Сценарий. Не книга, а сценарий. Някакъв позорен боклук за телевизията, жестоко, ама жестоко добре платен. Ришар си мислеше, че на негово място всеки нормален човек вече би бил мъртъв. Малко хора според него бяха способни да понесат подобно падение.

Лор се появи на стълбите по бельо, залепила ръце върху лицето си, и поиска да й донесе лед.

Той й предложи краставица, но тя заяви, че няма време.

Ришар каза:

— Не разбирам защо тази среща те прави толкова истерична. Ставаш смешна.

Горе на площадката тя рязко спря, сякаш думите на Ришар я бяха вкаменили.

— Истерична? Срещата ме прави истерична? Това ли каза?

Еви хвърли поглед към тях, за да види накъде вървят нещата и да се подготви да се измете, ако разправията надхвърли деветдесет децибела. Струваше му се смешно, че баща му все още получава пристъпи на ревност, че проявява подобни рефлекси след всичко, през които бяха преминали — когато ходеше надрусан от сутрин до вечер, Ришар бе загубил правото да изразява каквото и да било мнение за поведението на Лор, освен ако не му се приискаше да му издерат очите.

Ришар бе спрял хероина преди десетина години, но още не си бе възвърнал всички съпружески права. Трудно можеше да обясни това на децата, без да ги наведе на мисълта, че майка им е мръсница, а баща им — страхливец, защото между реалността и това, на което приличаше, имаше малко разстояние, делеше ги тесен път. Дни наред Ришар се бе опитвал да разтълкува онова, което виждаше в погледа на Еви, да разбере дали е добро или лошо за един баща, но истината е, че Ришар не знаеше какво е мнението на сина му за него.

Понякога се питаше дали изобщо трябва да го е грижа. Дали изобщо му е по силите да промени нещо. Прекалено млад за едно, прекалено стар за друго — така си казваше в подобни случаи с примирена усмивка.

Забеляза, че Еви очаква реакцията му. Този симпатичен сополанко явно искаше да узнае дали баща му е грубиянин или бъзливец. Негово право беше. Нищо не можеше да го принуди да прояви снизхождение и нищо в презрителното му изражение — Ришар добре виждаше това — не подсказваше, че ще го направи. Нищо не би могло да принуди едно момче да прости каквото и да било на баща си. Ришар си бе обещал никога да не забравя това. Тъжно, но факт.

— Погребенията не ми понасят — каза той и сведе глава. — Не обръщай внимание на приказките ми. Взимам си ги обратно.

Включи апарата и ледчетата се изсипаха в подложената чаша — бяха толкова студени, че се лепяха за пръстите и пукаха като сухи съчки. От своя страна Лор не смяташе за уместно да повежда битка, която би влошила нервното й състояние — и състоянието на подпухналото й лице, което така щедро бе предоставила на сълзите. Затова реши, че е доволна от извинението на съпруга си, и прибра оръжието си в кобура.

Жалка история. Жалка история, мислеше си Еви. На каква игра играят?

Родителите му се срещнаха на средата на стълбището и осъществиха предаването на леда, без да проявят никаква отмъстителност. Вместо очакваните крясъци се чуваше шумният концерт на щурците.

При вида на Лор по бельо Ришар продължаваше да се надървя, ако трябва да се изразим направо, но бившият наркоман трябваше да признае, че сеансите им вече не са това, което бяха, нито по качество, нито по количество. Той признаваше своите грешки, готов бе да приеме половината отговорност, половината от грешките, които съсипваха двойката им, но Лор споменаваше астрономически цифри, смяташе, че провалът им се дължи преди всичко на Ришар, че той беше деветдесет и девет процента негов автор.

Това беше много повече от малкото, което му оставаше от авторството на сценариите след обработката им от бандата режисьори. Бе много повече от онова, което би могъл да приеме, бе цифра, която не държеше сметка за страданията на пишещия, самотно потънал в мрака на разказваната история, затрупан от работа, докато другите си пийваха на борда на някой презокеански кораб.

Деветдесет и девет процента. Беше толкова гротескно. На колко изчисляваше тя вечерта, през която флиртуваше с някого — че правеше и нещо повече, ако го харесаше, — възползвайки се от това, че той се друсаше в някой ъгъл или, да си го кажем, седнал на тоалетната чиния, където би го оставила да пукне без угризения? На жалката една стотна?

Както и да е, вече не говореха за всичко това. Темата изглеждаше изчерпана. Понякога изпитваха влечение един към друг, но желанията им рядко съвпадаха.

Лор доближи лице до огледалото в банята и реши, че й трябва поне четвърт час пълно отпускане.

Ришар не можеше да разбере. Ришар нищо не разбираше. То бе все едно, че е излязла от кома. И перспективата отново да изпадне в това състояние я ужасяваше. Беше открила, че Ришар вече не очаква нищо и че бавно се плъзга надолу, че може би възнамерява да потъне за втори път, и това откритие я бе изумило, преди да я деморализира напълно.

Трябваше да получи тази роля на всяка цена, ако иска да избегне тоталния крах. Трябваше да се възползва от тази възможност. Няма сила на света, която да ми я отнеме, закле се тя.

Напарфюмира си пубиса и мишниците и тъкмо се питаше дали да си облече роклята от Азедин Алая, или да се яви по дънки и снежнобяла фланелка, когато агентът й Ерик Дюнкала позвъни на вратата.

Беше по-млад от Ришар, но Ришар имаше предимството да прилича на Питър О’Тул, докато Ерик Дюнкала не приличаше на нищо друго освен на агент, колкото и да се обличаше като гробар и да ходеше с руси като жито коси.

Ришар слезе от табуретката и отиде да отвори, докато синът му пържеше яйца.

— Притеснена е до смърт — предупреди Ришар, отново преминавайки през дневната с лалетата Pink Beauty, които се затваряха за през нощта и заспиваха във вазите, редовно подарявани им от ония стари кукувици, родителите на Ришар.

— Налей си нещо — каза Ришар.

Еви бе счупил в тигана половин дузина яйца и чакаше жълтъкът да хване коричка.

— Смъртта на онова дете ми е още в главата — заяви Ерик, докато се навеждаше над бара.

Добави обаче, че не е в мрачно настроение — и наистина, изглеждаше по-скоро весел, — не, призна, че няма кураж да се отдава на черни мисли в момента, когато Лор се завръща в киното, не, радвал се, било по-силно от него, и нито за миг не се срамувал. Защото знаел през какво е преминала Лор през всичките тези години и още повече напоследък и бил щастлив за нея. Държал да го каже. Бил чисто и просто щастлив за нея. Смятал, че тази жена, която се приготвя горе на етажа, която била чудесна, изключителна актриса, че тази жена скоро ще учуди всички.

— Толкова по-добре — отвърна Ришар.

Другият се изсмя и си наля чаша порто.