Филип Джиан
Нечистота (14)

На другия ден, рано сутринта, Еви погълна голяма чаша кафе и изпуши една цигара. Слънцето тъкмо изгряваше. Бе паднала роса, нежни капчици обсипваха тревата, утринна мъгла се стелеше над долината, по клоните и папратите пробягваха златисти отблясъци, а в съседния двор, застанал до басейна, Жорж Кроз като някой призрак мажеше тялото си с бял прах, който се сипеше около него.

Еви отново се бе събудил внезапно, но не сцената на езерото — тази изгубена в спомена му сцена, прекалено преекспонирана, прекалено неясна, за да види какво точно се случва в нея, — вече не сцената на езерото го изтръгваше от съня му, а друга сцена, в която не Лиза, а Габи вадеха от водата и я полагаха в пневматичната лодка на полицията.

Дядо му беше прав в едно: в тази къща вече нямаше никого. Като не се смята хладилникът, чийто компресор от време на време дискретно се включваше, отвсякъде струеше тишина и единствените сравнително живи неща бяха цветята, които невидима ръка поставяше във вазите — Еви никога не беше там, когато се появяваше човекът от „Фуджифлора“.

Чувстваше се като боксьор в навечерието на голям мач — напрегнат, съсредоточен, неспокоен, нетърпелив.

Майка му се бе прибрала късно, а дядо му, напълно загубил съня си, вече не ставаше рано. На малката масичка имаше няколко празни чаши и една забравена обувка — от онези, които тя бе способна да покрие с целувки или да гали като малък домашен любимец — се търкаляше в подножието на стълбите. Може би в края на краищата не бе започнала отново да пие, а по изключение беше отпразнувала подписването на договора с компанията „Медиа Макс“, която се грижеше така добре за своите актриси, особено за тези, които познаваха живота. Дълго и до късно бе разговарял с Анаис и ги беше чул, чу смехове и възклицания, а под вратата на Андре се процеждаше светлина и човек можеше да си представи стария човек оскърбен от подобно поведение, неспособен да прочете и три реда от един роман на Греъм Грийн, който обикновено харесваше.

Накрая субаруто паркира пред входа. Анаис поиска да хапне нещо, преди да тръгнат. Бе гледала прогнозата за времето и бе настроена общо взето оптимистично.

— Трябва да се прибера преди обяд — заяви тя. — Имам час при зъболекаря.

Отвори уста, за да покаже на Еви за какво става дума, но той се отдръпна с гримаса. Докато той чупеше яйца в един тиган, тя разглеждаше окачените на стената снимки на Лор. Никога нямаше да се умори да ги гледа. Лор под ръка с Ал Пачино. Лор с Ларс фон Триер. С Кери фокс, Джеймс Камерън, Мадона и тути кванти. Лор на терасата на „Грити“ или в „Коломб д’ор“, или в стая с изглед към Сентръл парк. Бе гледала тези снимки сто пъти и винаги с нестихващо удоволствие.

— Аз ще стоя встрани — каза тя, докато поглъщаше яйцата и съвестно мажеше с масло препечения хляб. — Не искам да се намесвам. Ще ида да се поразходя или да пообиколя наоколо, не се безпокой за мен. Само трябва да се приберем преди обяд.

Да се открие адресът на Ришар не беше трудно. Благодарение на услужливия Оливие фон Дъч — той нямаше нищо против някоя и друга свалка, поради което баща му отдавна го бе лишил от джобни пари и често го караше да пикае в епруветка — знаеха точно къде се крие Ришар и намериха мястото върху една карта с мащаб 1/25 000.

Анаис му бе казала:

— Не можеш да го обвиниш за всичко. В края на краищата не я е отвлякъл. Мамка му, не бъди несправедлив!

— Ще ме закараш ли, или не?

— Разбира се, че ще те закарам. Нали ти казах! Добре знаеш, че можеш да разчиташ на мен. Ще те закарам. Само че тя е отишла с баща ти съвсем доброволно… чакай, съжалявам, но е така. Никой не я е принуждавал. Така си е, откъдето и да го погледнеш.

— Точно това правя. Ти също би трябвало да го правиш. Знаеш ли, не е задължително да си толкова тъпа. Не е задължително да си толкова задръстена.

Анаис бе решила да не обръща внимание на настроенията на момчето. След историята му с Марлен Арамантис — явно доста гадна в много отношения, щеше й се да вярва — една голяма част от него бе станала недостъпна, ако не окончателно, то поне задълго. Еви без капка колебание се държеше неприятно и гледаше злобно хората и нещата.

Е, както и да е, такава беше цената, която трябваше да се плати, и Анаис не се пазареше. Всичко й изглеждаше за предпочитане пред подземните галерии — абсолютно ужасяващи, мрачни, ледени, — където бе бродила сама през изминалите ужасни месеци като греховна душа, наранена, покрусена, поразена, почти докарана до лудост чак докато си възвърна благоволението му. Трудно би забравила всичко това. Ако Еви предпочиташе да мисли, че вината е само на баща му, че Габи е невинна, защо да му противоречи? Ако предпочиташе да вярва, че през няколкото дни, прекарани с Ришар, бедната сладурана е останала пасивна и е разтваряла крака с въздишка или мислейки за нещо друго, защо да се прави на по католичка от папата? Защо да крещи в ушите на човек, който не желае да чува?

Междувременно получи потвърждение, че Дани организира малкия си купон същата вечер, и не пропусна да забележи изпълнения с уважение поглед, който й хвърли Еви, след като се сдоби с тази първокачествена информация, поглед, който още й държеше топло, докато довършваше любезно приготвените от него яйца — обожаваше, когато той се занимаваше с нея, просто обожаваше това. Толкова й беше хубаво, когато веднъж Лиза й лакира ноктите, какъв фантастичен спомен, чуден, незабравим, макар и болезнен, но с него не бе стигнала дотам.

Съжали все пак, че Джина я нямаше, за да направи палачинки с кленов сироп.

От друга страна, зъбът я понаболяваше и тя си го представяше окъпан в захар, потопен във вана, пълна със златиста захар, и представата не я въодушевяваше.

Беше седем часът сутринта. Забеляза една задъхана лисица, седнала до живия плет. Не си падаше много по идеята да я замесят в семейна история, но винаги, когато се представеше и най-малкия случай да се доближи до Еви, и най-малката възможност да установи контакт с него, бе готова да я сграбчи, без да му мисли, да я улови в шепа като летяща пчела и толкова по-зле, ако пчелата я ужилеше, толкова по-зле, ако не печелеше почти нищо в замяна.

Бе извадила от субаруто празните кутии от бира, безплатните вестници, опаковките от кракерси със сирене и бе проверила нивото на маслото. И на нея й беше чоглаво.

— Това не значи, че е прав — подзе тя.

— Хубаво, радвам се. Супер. Сега съм спокоен.

Тя включи на скорост и потеглиха на север под засиялото с цветовете на дъгата небе.

Ришар се беше укрил отвъд областта на езерата, там, където вече живееха само избягали хора, прокажени или побеснели романисти, толкова отдалечено беше това място, толкова окончателно усамотено. Малко хора ходеха натам. Така че лесно можеше да се намери сезонно жилище, някоя колиба без съседи и без централно отопление, сред пейзаж от олисели планини, срещу шепа евро, хвърлени в първата срещната агенция, и на два часа път от истинския свят.

Слушаха музика, Биг Блек, Кокорози. Не говореха много. На места горите, през които минаваха, бяха обсипани с великолепни цветове, на други бяха в отвратително състояние, поразени от киселинните дъждове или унищожени от огъня, и всичко това бе много тъжно, много обезсърчаващо.

Еви затвори очи. Имаше усещането, че краката му, или по-скоро долната половина на тялото му, бяха бетонирани, че бе загубил свободата на движенията си и по някакъв начин бе прикован към съществуване, което го отвращаваше. Беше изключително неприятно. Можеше да се поздрави, че е изчукал Марлен Арамантис. Справил се бе успешно, няма какво. Виждаше пътя, който му оставаше да измине, за да се освободи от жалките си нагони, за да стане достоен, да стане достоен, д-о-с-т-о-е-н, и разстоянието изтръгваше от устата му стон.

Спряха на една бензиностанция на „Шел“, където освен бензин продаваха дърва за огрев и вълнени чорапи, изложени на витрината. Въздухът бе по-свеж, по-влажен. От спрелите коли излизаха мъже, които се държаха за кръста.

Ако беше способен, и той би слязъл да се разтъпче.

Колкото повече се приближаваше към баща си, толкова по-чужд му се струваше той. Дори се питаше дали изобщо го бе познавал. Дали си бе представял и за миг, че този човек е способен да му скрои такъв номер, да му забие ножа до дръжката, без дори да се замисли. Анаис можеше да му намира всякакви оправдания, Ришар бе достигнал нулата, най-ниското стъпало в очите на сина си, който сега замислено следеше с поглед полета на един пепелявосив блатар над бензиностанцията с нейните флагчета и гирлянди, които се вееха на вятъра, полет, съставен от чисти форми, от съвършени и величествени кръгове, докато Анаис наливаше бензин и го гледаше в огледалото за обратно виждане.

— Безпокоиш ли се за довечера? — попита той.

— Не, нито за миг.

— Виждам ги как хукват да бягат със смъкнати панталони. Как скачат в колите си, щом усетят мириса на изгоряло.

— Нямам никакви опасения за довечера, разбра ли? Изобщо не се тревожа за довечера, ясно?

Еви я намираше за досадно, почти болезнено обидчива. Белезите по ръцете и по лицето й впрочем свидетелстваха за сприхавия й нрав.

Анаис седя известно време намусена и мълчалива, съсредоточена в пътя, докато субаруто упорито катереше височините и преминаваше през все по-пусти места.

Еви седеше с изправен гръб на неудобната си седалка — този модел беше поне на петнайсет години. Така както половината му тяло бе парализирано, така и половината му мозък не функционираше. Чувстваше, че някаква ужасна сила го тласка напред, но не успяваше да я идентифицира. Все едно тичаше в мъгла.

Бе изгубил Габи, всичко се бе провалило, всичко свърши внезапно и той падаше от стълбата си за втори път, падаше от своите седемдесет хиляди стъпала, падаше от светлината към тъмната страна, падаше в този говнян живот.

Трябваше му цяла седмица, за да се освободи от жестоката миризма, която Марлен Арамантис бе оставила върху него, по пръстите му, които приближаваше до носа си на всеки пет минути, и с гримаса се спускаше към най-близката мивка, където бясно ги търкаше. Спомняше си, че за малко да се скопи, когато тази история започна. Това несъмнено би било прекалено радикално решение, но пък имаше предимството, че обединяваше жеста с думите, решение, позволяващо да се избегнат най-опасните коловози, най-честите отклонения.

— Странно разсъждаваш — заяви Анаис предпазливо, докато изкачваха поредния баир, след като бяха преминали покрай ливади и реки и преди да навлязат отново в гората. — Толкова странно, че понякога се питам дали не се шегуваш.

Да се шегува? Да се шегува? Знаеше, че не трябва да се отклонява от нормата, ако иска да го взимат на сериозно. Знаеше, че трябва да извади вазелина от шкафа, ако иска да минава за здравомислещ тъпак и да се смеси със стадото, което се съвкупяваше на тъмно, а в останалото време бродеше наоколо с овъглен мозък и рунтави ташаци.

Виждаше се как изритва от колата този жалък плужек Анаис, да кажем, на някой завой, и как й премазва пръстите с вратата, за да я накара да се пусне.

— Сексът не е задължение — каза той. — Колкото и странно да ти изглежда. Сексът не е задължителен етап, ни най-малко.

Опита се да й обясни за какво говори, докато субаруто продължаваше пътя си към бърлогата на Ришар.

Аргументът на Анаис бе, че той е само на четиринайсет години, че живее в неблагоприятна за развитието си среда, наситена с повсеместна сексуалност, от която много хора биха се отвратили и която изобилстваше с лоши примери.

— Мога да разбера, че си малко замаян — заяви тя. — Че не си особено очарован от света. Разбирам, че ми говориш за откровение, за явление Богородично и прочие и съм склонна да ти вярвам. Знам какво е. Преживяла съм го. Изпитвах същото към сестра ти, преживях същото с нея.

За миг отклони очи от пътя и го загледа, питайки се дали ще се съвземе някога, дали ще преживее изпитанието, макар в момента да нямаше такива изгледи. Еви беше толкова бледен, че щеше да стане невидим, ако завалеше сняг или ако се приближеше до щанд за млечни продукти.

Еви й каза да си гледа работата. Закле се, че ще издържи достатъчно дълго, за да измъкне Габи от ноктите на Дани Кларанс.

Тя тихо се изсмя.

Малко по-късно, към десет часа, стигнаха до входа на къща, от чийто комин излизаше невъзмутим пушек. Поршето на Ришар бе паркирано на няколко метра оттам, под една прозрачна стряха. Както и новата ML 430 на Александра Сторер.

— Мамка му! — въздъхна Анаис, след като изгаси мотора. — Мамка му, това пък сега какво значи?

Моторът пукаше, докато изстиваше. Нищо не помръдваше освен малко останалите падащи листа и димът, който се виеше към забуленото небе.

Еви отвори вратата на колата. Във въздуха се носеше силна миризма на огън от дърва. Трудно му беше да анализира какво усеща, да реши как да се държи. Обърна се към Анаис, която се поколеба за миг, после му приготви една линия за смъркане на арматурното табло.

— Забележи — каза тя, — винаги съм мислила, че някой ден майка ти ще се сблъска с този проблем. Винаги съм казвала, че баща ти няма да се подстриже за монах. Така де, писатели — жените ги обожават. Тези типове имат безспорен чар. Особено когато пишат добре.

Еви вдигна глава след силното смъркане, което запрати дрогата право в мозъка му.

— Защо не го удостоиш с награда? — изсъска той. — Защо не идеш да му поднесеш поздравленията си?

Размениха твърд и дълъг поглед и се отдадоха на мълчалив и неподвижен сблъсък, от който Еви излезе победител — прекалено много приличаше на сестра си и ако му се опънеше, Анаис би си стъпкала сърцето.

 

— Да натисна ли клаксона? — попита тя с угаснал глас.

Той отклони предложението. През главата му премина неочаквана мисъл — ако Анаис не бе там, дали нямаше да побегне презглава? Тънък слънчев лъч освети поляната, когато Еви се реши да излезе от субаруто, карано от това дебело момиче, ухаещо на жасмин.

— Хей — каза тя и вдигна палец — Хей, с теб съм.

Той спря по средата на пътя, след като измина двайсетина метра. Не защото се пързаляше. Вярно, земята бе покрита с дебел пласт борови иглички, но не се пързаляше. Мека светлина с цвят на старо злато заливаше гората горе на хълма на последователни талази. Към грака на гарваните, към шумоленето на листата, към ромона на невидим поток се добавяше песен на Смитс.

После вратата се отвори и на прага се появи Ришар. Видя сина си и захвана да се чеше по главата.

 

Срещу петстотин евро Анаис разказа на Андре Трендел всичко, с най-големи подробности. Андре беше бесен, защото сумата, която искаше да му изтръгне, беше баснословна и гротескна за момиче на нейната възраст и защото не пожела да я намали и с един цент — това поколение бе още по-ужасно, отколкото човек можеше да си представи, казваше си той.

Всъщност информацията си струваше цената. Тя разгледа банкнотата от петстотин евро на светлината с недоверчив поглед, сякаш не друг, а Андре беше мръсникът в цялата история, после му разказа за сблъсъка между Ришар и сина му. Повтори му всичко, което бе видяла и чула. Крайно ценни сведения.

За тази цена момичето имаше истински талант на разказвач. Андре прекрасно си представяше заседналите в гърлото на момчето думи, неспособността му да произнесе каквото и да било и накрая опита му да удари баща си, опит, който безславно се бе провалил. Прекрасно си представяше различните етапи на срещата, безумното бръщолевене на Ришар по какви ли не теми, между които литературният му неуспех, умората на Еви, мъката му, чувството, че е изоставен, и онова съмнение, съживено от Дани Кларанс, и също отказът му да бъде притиснат до стената, без да може да се защити. Изглежда, че в заключение Еви се бе опитал да му удари едно кроше в брадата, но Ришар ловко го бе избягнал. След което Еви отново се хвърлил отгоре му, но само размахвал юмруци в празното, докато Ришар не го сграбчил през кръста и не го натикал насила в субаруто.

Няколко минути по-късно се наложило Анаис да спре и да го държи за колана на панталона, докато той потапял глава в ледената вода, която течала между черните и обрасли с мъх плъзгави скали. После го избърсала с една фланелка, запалила му цигара и стояла до него до момента, в който той се решил да продължи.

Всичко това беше много интересно. Дърводелците прибираха нещата си, като си подсвиркваха, а един екип от жизнерадостни млади филипинци чистеше с прахосмукачката, миеше прозорците, забърсваше гимнастическите уреди с препарат, който миришеше на спирт за горене.

— А не те ли е срам, девойко, да ми измъкваш пари, за да ме държиш в течение на тези неща? Не ти ли е неудобно?

Въздъхна и я загледа как се отдалечава със слонската си походка, но беше доволен, че са го светнали, както казваха младите, както и че бе довел до успешен край построяването на спортната зала, доволен, че е насочил енергията си към тази цел и така е позволил на въпросната изумителна и солидна зала да се появи на бял свят и да придаде повече ширина на къщата, да й осигури повече място под слънцето, ако можеше да използва този сантиментален израз. Сигурно беше луд да се занимава с това, сигурно то щеше да се отрази на здравето му, но той си беше такъв, човек не се променяше, никой не можеше да му изтръгне сърцето, главата — да, но не и сърцето, сърцето му бе дадено веднъж завинаги, обичаше той да казва, никой не можеше да му смени сърцето.

Небето бе забулено с бял и светъл воал и с напредването на следобеда започваше да придобива цвета на стар фаянс.

Шестото чувство на Андре му подсказваше, че нещо се готви. Когато Роз се обади да му каже, че леглото, бюрото и гардеробът за стаята на Еви най-после са пристигнали, той сподели с нея усещането си.

— Андре — простена тя, — плашиш ме.

— Да. Съжалявам. Обаче виж колко ужасяващо бяло е небето. Ако през нощта извие буря, хич няма да се изненадам.

— Тези деца! Господи! Способни са на всичко!

— Да. На кого го казваш! Но само си представи какво е изпитвало това момче. Защото, още не съм ти казал, но на всичкото отгоре Ришар е бил с жена. Да, точно така. Синът ти е бил с жена. И то с Александра Сторер. Представяш ли си?

— С Александра Сторер?

— Да, с Александра Сторер. Направо ми става лошо, като си помисля. А, Лор си идва… О, Господи! Олеле Боже! Ай-ай-ай! Изобщо не се движи по права линия, можеш да ми вярваш. За малко да падне. Не вървят на добре нещата. Да ти кажа, на моменти горкото момиче наистина откача. Хич не е добре с нервите.

— Слушай, Андре. Послушай ме поне веднъж. Да не се намесваме. Да приберем Еви и да ги оставим да се оправят.

— Какво ти става? Нямаш вече сили ли? Отказваш ли се?

Да се предадат сега, след цял един живот, какво би означавало това? Какъв смисъл би имало? Никакъв. Абсолютно никакъв. Това не би помогнало с нищо. Да не би Роз да искаше да му каже, че е направил достатъчно, че му е нужна почивка — сякаш в проблясък на проницателност бе осъзнала през какви страдания е преминал, като е създал семейство, — заслужена почивка? Да не би да се опитваше да му спести някои мъчителни и напразни усилия? Но на коя планета живееше тя, за Бога? Кой й беше промил мозъка?

Понякога подобни разсъждения го караха да усеща как старостта го сграбчва в хватката си, как се скапва и как някаква слабост се разпростира във всичките му стави — тогава привеждаше рамене.

Колкото до Лор, тя не беше изтрезнявала практически от двайсет и четири часа — не беше и спала, след като младият актьор, пламенният й партньор, бе прекарал нощта в спалнята й и си бе тръгнал едва призори — и успяваше да се държи на крака само чрез ужасно усилие на волята, както и благодарение на две хапчета тонедрон на закуска и още две, преди да се съсредоточи върху трийсет и второто заснемане на една сцена с разсъбличане, която се разиграваше край натъпкан с хлор басейн, където студът бе проникнал до мозъка на костите й.

Преминаваше през най-лошия си период, в това нямаше никакво съмнение, физически и психически. Напускането на Ришар я беше потресло, знаеше го, и въпреки че опитваше какво ли не — работа, секс, йога, лекарства, алкохол, тя си оставаше глупаво, тъжно, яростно, неразбираемо привързана към него. Въртеше се из спалнята си, като забиваше нокти в дланите си, като си хапеше устните — е, така беше, не можеше да твърди обратното; можеше да си казва, че е жертва на проклятие или на каквото и да е друго, фактът си оставаше.

— Добре де, да не преувеличаваме — ядно казваше Джудит Беверини. — Имаш право на малко сантименталност. В края на краищата не е неприятно. Но не дотам, че да забравиш какъв супер боклук е Ришар, нали така?

Сега по бледите й бузи се стичаха сълзи — мислите й я бяха отнесли към Лиза. Образът на дъщеря й слизаше от небето и заставаше пред нея. Винаги стигаше дотам. По-бързо или по-бавно. И всъщност нищо не се оправяше. Ерик й повтаряше, че е спечелила, че отново е на коня за дълга и прекрасна езда. „На път към небосвода!“ — пророкуваше той и й целуваше ръцете. Понякога тя го гледаше с широко отворени учудени очи.

За какво й говореше? За какъв реванш ставаше дума?

Би искала да му се присмее, но не притежаваше способността да гледа нещата отстрани. По-точно, вече не я притежаваше.

Следобедът напредваше, слънцето слезе ниско на хоризонта и сълзите на Лор проблеснаха в златисто на привечерната светлина, възхитителна светлина, топла, течна, всепроникваща, предвещаваща края на тъй зле започналия есенен ден.

Лор запали цигара. Продължи да плаче тихо, обилно, без задръжки и това бе най-доброто, което можеше да направи. Нека да е ясно.

Вдигна все пак телефона. Беше младежът, младият актьор, който се питаше дали не е съгласна да повторят.

— В един бар съм. Гледам си в кюнеца и да ти кажа ли, там е хипергорещо!

— Гледаш в какво?

— Гледам си в кюнеца. Гледам си хуя, защо?

Лор бе на път да изпусне срещата си с Еви, да провали тази единствена по рода си, чудесна, изключителна връзка, за която му бе проглушила ушите, но която си оставаше нещо мистериозно, трагически абстрактно и толкова широко, толкова сложно за осъществяване, че не знаеше откъде да започне.

Бе опитала да му говори за Габи Гарлич, за това, че въпросното момиче играеше прекалено важна роля в дома им, но бързо си даде сметка, че не това е най-късият път за светите земи.

Всичко, което човек желаеше в този живот, се оказваше трудно за получаване. Да не кажем невъзможно за получаване. Яд я беше на себе си, че е толкова негативно настроена, но пък трябваше ли човек да бъде и идиот отгоре на всичко, трябваше ли да е позитивен до посиняване?

Вдигна глава, като чу скърцане на спирачки. После затваряне на врата. После в къщата влетя Ришар, застана насред дневната и изрева:

— КЪДЕ Е ТОЙ?

 

Той беше в избата и пълнеше с бензин флакони от шампоан Head & Shoulders. В един момент Анаис, която го наблюдаваше и подреждаше флаконите в чанта, заяви, че е забелязала светкавица.

— Не мисли за времето — отвърна й той.

— Просто казвам, че видях светкавица. Толкоз. Нищо повече.

— Ако е на изток, значи се отдалечава. Успокой се.

— Няма да вали — каза Андреас, който тъкмо ставаше от канапето, където с Мишел бяха прекарали дълги минути, и закопчаваше копчетата на панталона и ризата си с психеделични мотиви. — Стига си си блъскала главата, Анаис.

Тя се загледа в куция дребосък, който се опитваше да й вдъхне кураж, и сви рамене. Пъхна последния флакон в сака и рязко дръпна ципа.

Двамата вдигнаха поглед, като чуха шум и гласове навън.

Докато се качваха по стълбите, Еви се обърна към Анаис, за да й обясни, че никой не се опитва да я подлага на изпитание. Тя вече бе свършила отлична работа. Благодарение на нея щяха да си го върнат на Дани Кларанс, благодарение на информацията, която им бе осигурила, да, да, точно така!

Мед й капеше на сърцето, на Анаис. Това момче беше лудо, но му дължеше малкото мигове на топлина, които бе имала след смъртта на Лиза. Не можеше да отрече това. Дори тази сутрин, по време на пътуването, което ги бе отвело при зловещия й баща, се бе чувствала добре, именно добре, много пъти, бе усетила, че сърцето й бие, например, когато преминаваха през едно дефиле и слушаха The Black Heart Procession, или когато мълчаливо размениха погледи, преди да потънат в гората.

Отново чуха гласове, когато прекосиха прага.

Единият глас излизаше от устата на Брижит, чието лице изразяваше едновременно силно напрежение и ужасно раздразнение. Тя се свлече до стената в кухнята, като нададе ням вик, с телефона в едната ръка и дървена лъжица в другата. По апетитната миризма, която се носеше от френската чугунена тенджера, можеше да се отгатне, че готви телешко фрикасе.

— А не! Измитаме се! Няма да се занимаваме с нея! — обяви Андреас и веднага потегли на трите си крака към изхода.

Навън притъмняваше. От гората се разнасяше мирис на влажна земя, а короните на дърветата все още пламтяха.

Качиха се на субаруто и се спуснаха до магистралата, която водеше извън града.

— Какво й беше на Брижит? — въздъхна Мишел.

— Ха, вярно бе — изсмя се Андреас. — Не я попитахме. Накрая все пак каза, че от три дни Брижит и майка му неуморно се карат, но че той отдавна не вярва на кавгите им, защото те всеки път се сдобряват. След което се наведе над кашончето със студена бира, което бе забърсал, преди Брижит да затисне вратата на хладилника с тялото си, и раздаде кутиите, докато субаруто се носеше към сумрачната вечер.

Малко преди да пристигнат у Дани, Анаис излезе от магистралата и пое по един черен път, който се изкачваше доста стръмно нагоре, после правеше широк завой, за да заобиколи урвата, в която клокочеше извор — някога, преди цяла вечност, Дани Кларанс слизаше с тях долу, когато искаха да си напълнят манерките.

От високото място, което избраха за наблюдателен пункт, се виждаше езерото — повърхността му лъщеше като черен мрамор — и неясният силует на хангара за лодки в далечината.

У Дани нямаше никой. Нямаше никой. Трябваше търпеливо да чакат. Почвата беше мека и пореста. Според сведенията на Анаис — кокошката отказваше да разкрие източниците си — организираният от Дани сеанс този път бе посветен на един фармацевт, на един зъболекар, един търговски представител на спортни обувки и един данъчен съветник, ще рече, нямаше да се сблъскат с банда въоръжени до зъби психопати. Обикновени типове, които си падаха по тънката част и бяха готови да си платят, за да изчукат някоя и друга закъсала финансово студентка. Нищо повече. Нищо, което да им създаде проблем.

Анаис и Мишел пушеха заедно, шепнеха си нещо под един голям кестен с пожълтели листа, надявайки се, че Дани и другите скоро ще се появят. За да убие времето, Андреас замеряше Еви с кестени, а Еви ги отбиваше с дръжката на една лопата. Малкият снаряд прелиташе над бараката и се приземяваше на пътя, по който с ръмжене премина последният автобус към града, осветен като луксозен аквариум. И да, вярно беше — от време на време тихи светкавици осветяваха хоризонта.

 

Ришар се спусна по стълбите като мълния.

Когато след по-малко от минута се върна, вече се движеше по-спокойно. Седна срещу Лор и заяви, че иска да поговори със сина си.

Но тя стоеше с наведена глава. При това положение бе трудно да се разбере как приема нещата.

— Дължа му обяснение — подзе Ришар.

Тя живо вдигна глава. Той очакваше да е зле настроена срещу него, да му хвърли нещо в лицето с пламнали бузи, наелектризирана, потръпваща, преди да се преобрази в чист и сух жив укор.

Тя обаче имаше толкова ужасен вид, толкова окаян, че Ришар беше потресен.

— Хей, добре ли си?

Тя отново сведе поглед, сви рамене. Той се наведе над ниската масичка, украсена с дискретно ухаещи жълти лалета Island of Love.

— Лор?

— Не особено — призна тя. — Честно казано, не особено.

Като се вгледа в нея по-добре, въпреки че се стъмваше — автоматичното осветление в градината току-що се бе включило, — забеляза, че тя е на края на силите си, полупияна и полунадрусана.

Ришар шумно издиша, сякаш бе направил някакво голямо усилие.

Имаше защо да се върнеш към дрогата понякога, казваше си той, би било по-добре, отколкото да живееш в тази непоносима мъка, в тази невроза на провала, която ги преследваше от години и която все повече се влошаваше. Заобиколи масата и постави ръка на рамото й.

— Виждам — каза. — Виждам, че не си добре. Искаш ли да остана при теб пет минути?

Невероятно. Още малко, и щяха да се прегърнат — мен лично това би ме отвратило, — но за щастие в последния момент наблизо се появи Андре и попадна на тази невероятна картина.

Наложи му се на свой ред да седне, леко замаян от неразбираемата пасторална симфония, която се разиграваше пред очите му.

— Може ли да знам какъв вятър те е довеял? — каза той с горчивина. — Изморен ли си от пътуването?

— Андре, моля ви се. Моля ви се! — простена Лор.

— Татко, по дяволите, стой настрана от всичко това, ясно? Загряваш ли?

— Ришар, моля ти се. О, моля ти се! — простена Лор.

Двамата мъже размениха мрачни погледи и решиха да се тревожат мълчаливо.

Андре се наведе напред и хвана главата си с ръце. Ришар машинално погали рамото на Лор, която потръпна.

— Май си настинала — каза той.

Андре с мъка се надигна и обяви, че отива да направи портокалов сок. Пътьом запали с крак няколко халогенни лампи и в дневната сякаш стана по-топло. После включи сокоизстисквачката и се зае за работа. Все още не беше спокоен, проблемът с Еви все още не бе решен и той нямаше никакво намерение да си го зачука сам.

— Не, не, не знам къде е — заяви той, докато раздаваше порциите витамин С. — Добре, че повдигна въпроса. Мисля, че трябва да се позанимаем с него, ако ми позволиш да си кажа мнението.

Лор веднага се разтревожи.

— За какво… — измънка тя. — За какво говорите?

След три минути Лор, която отдавна я караше на батерии, зловещо простена и хукна към колата си, преглъщайки сълзите си. Ришар без усилие я настигна и я хвана за китките.

— Изслушай ме. Изслушай ме. Това е глупаво. Успокой се.

— Какво става? — обади се Андре, който бе застанал на входа. — Човек вече не може нищо да каже, така ли? А и аз не съм споменавал езерото. Споменал ли съм езерото? Никога не съм споменавал езерото.

— Добре, татко, добре. Само млъкни. Запази си…

Ришар не довърши изречението си. Сега бе негов ред да замръзне на място, да получи удар право в слънчевия възел. Лицето му бе обърнато на запад, където проблесна мощна светкавица. Той пусна Лор, която залитна, и отстъпи крачка назад, за да види по-добре това, което виждаше. Ставаше дума за нещо, паднало от небето. Някаква стабилна структура от стъкло и метал, която не беше там преди.

Пъхна ръце в джобовете си и засъзерцава сградата. После ядно се изсмя и отметна глава.

— Какво нелепо нещо, какво грозно нещо! За да ме дразниш ли правиш това?

— Позна. Винаги си бил проницателен.

— Още малко, още малко и тази къща ще стане наистина чудовищна. Предполагам, че си горд със себе си?

— Но какво искаш ти, какво искаш? Да умреш на петдесет години? Или? Трябва да спортуваш! Не те моля да ми благодариш. Знам, че ме ненавиждаш.

— Какво? Какво?

— Би трябвало да донеса огледало. Да се видиш как глупаво изглеждащ.

Лор започна да хленчи. Беше се закачила за един храст.

Измъкнаха я оттам. Андре се възползва от случая, за да потвърди, че никога не е имал намерение да говори за фатален жест от страна на Еви и още по-малко за удавяне на момче, което плува като риба.

После намигна на Ришар.

Като подкрепяха Лор от двете страни — не й стигаше, че се беше издраскала, ами и си бе навехнала глезена, та подскачаше на куц крак, — двамата я заведоха вътре.

Ришар спря в подножието на стълбището.

— Какво ще кажеш да отидеш да си полегнеш? Едва стоиш на краката си.

Все едно, че бе натиснал бутона и включил машината.

— Не се опитвай да се отървеш от мен! — изкрещя тя. — Не ме изпращай в леглото само защото съм жена!

— Хайде, Лор, бъдете разумна.

— О, вие там, затваряйте си устата!

— Чакай, моля ти се, не се опитвам да се отърва от теб. Що за идея!

— Смяташ, че не съм в състояние да потърся сина си? Където и да се намира? Смяташ, че ще стоя тук и ще си въртя палците? Аз, майка му?

— Но това е налудничаво. Как можеш да си помислиш подобно нещо? Че те изпращам в леглото, защото си жена. Лошо ми става, като слушам такива глупости.

— Тогава ми кажи истината. Кажи ми какво става.

— Нищо. Нищо не става. Андре има предчувствие и това е всичко. Нали виждаш? Предчувствие, и толкова.

— Предчувствие ли? Какво предчувствие?

Тя се обърна към Андре и го загледа с подозрение. После западаха първите капки дъжд. Огромни капки, които затракаха по стъклата на прозорците като кастанети.