Петър Бобев
Мечът на Атила (7)

Престъпеният обет

След като се убеди, че и последният войник е напуснал полуострова и че отправилата се на север флота няма да се върне, Елена забърза, доколкото й позволяваха скованите от болестта нозе, към килията на Тервел. Забърза — така увита в черната си плащеница, в напразен опит да прикрие с нея уродливото си гърбаво тяло, на което съдбата в жестоката си изобретателност бе дала една прекрасна, божествено привлекателна глава.

Дълбоко под нея, по притъмнялото море, отгоре заприличало на току-що излъскана с пясък желязна ризница, кипваха бели гребенчета. Те се намножаваха бързо, нарастваха ведно с нарастващите вълни, които се устремяваха настървени към рифовете пред Акра, за да се разбият в тях във все по-високи и по-оглушителни бели взривове. И както става пред буря, гларусите и рибарките бяха изчезнали нанякъде. Само буревестниците се рееха плавно и уверено с неподвижно разперени криле, почти докосвайки остриетата на надигащите се водни грамади.

Тя премина с мъчително накуцване начупения пещерен коридор и застана до входа при болния, едва огряван от бледото мъждука не на кандилото. Нарочно ли беше турила тънък фитил, та да е колкото може по-тъмно, колкото може по-малко да вижда и нея?

Тервел лежеше, отново смазан от треската, с която след вчерашните рани здравото му тяло опитваше да се пребори. Светът ту изплаваше пред очите му, олюлявайки се като ладия в развълнувано море, ту отново се завъртваше в чудовищен въртоп, на да изчезне сред черното нищо.

Сега я видя — видя красивото лице, което единствено едва се открояваше в мрака сред опушените стени над черното широко расо.

— Кой беше тук? — пошепна той.

Елена отвърна:

— Василевсът.

Възбуден от отговора й, той понеча да се надигне.

— Константин! Тъй близо! И да не го…

Не успя да се изправи на лактите си. Падна от ново сред постелята. Изгуби съзнание.

С нежни движения, коленичила, Елена смени превръзката му с прясна билкова настойка, наля в устата му засилваща отвара, като шепнеше тихо:

— По-добре, че не си знаел! „Защото всички, които се залавят за нож, от нож погиват.“

И се отпусна върху петите си. Замисли се, загледана в мъжественото му лице, съвсем необезобразено, а сякаш наистина облагородено от източеното назад теме.

Но трепа. Имаше ли право да го гледа така? Тя? Една монахиня, обречена богу? При това — недъгава, изрод…

Господи, господи! Защо я наказа тъй жестоко? За какъв грях — неин или родителски? С това безжалостно проклятие…

Ще се смилиш ли някога тъй, както беше казал чрез устата на сина си: „Милост искам, не жертва“. Ще й помогнеш ли, както пише в Светото евангелие: „И ето една жена с немощен дух от осемнадесет години; тя беше прегърбена и не можеше да се изправи. Като я видя Иисус, повика я и рече й: Жено, освобождаваш се от недъга си!“

Нали за това, заради тоя недъг, се обрече и тя на тая служба: седем години сама, болна и здрава, гладна и сита, да пали фара? Така й рече Иисус, когото видя насън, подобен на Сабазий от скалния барелеф. С благославяща десница, с благ, нечовешки благ поглед и глас като музика:

— Седем години поддържай огъня на Тиризис! И ще бъдеш спасена!

И ето, шест години вече спазваше оброка. Защото искаше да оздравее. Не за съблазън, не за грях, не за обикновена женска радост, а за да му служи още по-добре, да печели нови души в негово име сред окръжаващите я езичници.

Нейното проклятие! Какво ли не преживя тя? И бран, и пожарища, и разрушение! И сеч! Варварите, които при всеки свой набег не пропускаха и Акра, накрай я сринаха съвсем, опожариха, събориха я до основи. И след страшното клане, в което загинаха и майка й, и баща й, отвлякоха оцелелите в робство. А нея захвърлиха. Нито посякоха, нито заробиха. С погнуса — недостойна нито за робство, нито за меч.

И все така — минават едни, минават други — грабят, пленяват, убиват. Само тя стои единствена, недосегаема с грозотата си.

А сега до леглото на болния варварин — още повече. И сладко, и мъчително. Отхвърляше го с гняв от мисълта си. Не, не за себе си, не за другиго — за бога искаше себе си здрава.

Сепна я шепотът на Тервел:

— Моля те, покажи ми къде е мечът! Отскочила мигновено вън, тя замълча разколебана.

— Нямам време! — додаде той. — Народът ми е в опасност, баща ми е в опасност. Трябва да бързам…

И тя най-сетне се реши. Впрочем, защо да го крие? Българинът доказва, че го заслужава. Щом заради нея, от благородство, се хвърли сам, с голи ръце, срещу фанатизираната монашеска глутница…

— Добре, чужденецо! — рече тя. — Ще ти го покажа!

Тя самата познаваше всички пещери, всички подмоли на Тиризис. Но тази тайна, и двете тайни, бе научила от майка си, в смъртния й час.

Тервел почти подскочи с доволно блеснали очи.

— Кога?

— Не сега! Сега си много слаб. Утре…

— А къде е той?

Елена посочи с поглед надолу:

— В пещера. Подводна пещера. Ще ти кажа къде. Има два входа: левият водя до богатство, купища от злато и скъпоценности…

— Неща злато! — прекъсна я той. — Злато си имам. А мен не ми трябва. Само за бранниците ми.

С дясната ръка да им давам злато, а с лявата — сребро… Искам меча, Елена… Пък и с меча мога да си завоювам колкото си ща злато… Искам меча…

— Десният отвор води към него.

Тервел беше притворил очи, сякаш повече не я слушаше. Мина дълго време, преди той отново да заговори:

— А какво предсказа на Константина? Победа или поражение?

Тя наведе глава.

— Не помня, българино. Не аз говоря тогава, а бог. Пророческата билка, що изпивам преди това, ме замайва. В унес говоря… И не помня…

Той продължи повече на себе си:

— Много от думите ти чух, почти всички, но нищо не проумях. Какво ли е искал да каже чрез устата ти твоят бог?

Изведнаж той се взря в нея:

— А отде знаеш да пророчествуваш? У нас само мъже имат право да бъдат жреци и оракули.

Елена сви рамене.

— По наследство, чужденецо. У нас е така, както някога и у елините. Жени — жрици, жени — оракули. И Делфийската Пития, и Троянската Касандра, и Кумската Сивила, с която Еней се съветвал, и тракийската предсказателка, предрекла славата на Александра, и Сивилата — известила идването на Христа… По наследство… От прабаби… Откак съществуват траките — докато изчезнат траките, претопени от нахлуващите варвари… Може би с мен… Майка ми е била жрица-прорицателница на Сабазий. Приела христовата вяра и ясновидската й дарба се удвоила… И аз… Последната…

— А на мен ще предскажеш ли? — запита Тервел.

Тя почти изплака:

— Не! На теб не мога…

Запрет съществуваше, строг, ненакърним: само не на близки, на любими хора.

Мина дълго време, преди той отново да се обади:

— А ония, дето мятаха камъните…

Тя сведе глава:

— „Прости им, господи, защото те не знаят какво вършат!“

И го погледна:

— Също отшелници. Уж все в един бог вярваме, а по-различни, дето се казва, от езичниците. Не искат да ми простят, че не признавам иконите и кръстовете, и светите им реликви. Защото сам бог е възвестил: „Не ми въздигай идоли!“ Иисус е казал: „Който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък!“ И фарисеите, смутени, отстъпили. Защото у тях все пак имало нещо човешко. А у тези… Забравили думите на бога да прощават дори на враговете си. Заслепени от злоба. И завист…

Тервел неволно се усмихна:

— Да завиждат на теб! За какво? Та ти нямаш нищо.

— Завист за друго — отвърна Елена. — Верска ревност. Затова, че аз печеля за бога повече езически души, които ще ми се зачетат горе, при Страшния съд. Езичниците: славяни, готи, алани, авари, сармати, хуни идват при мен, защото аз лекувам не само душите, а и телата. Главно славините. А те на чуждите лечители повече се доверяват, макар че си имат и свои. И защото им предричам бъдещето. А то — едно бъдеще: сиромашия, войни, болести. Пък при другите отшелници отиват малцина. И така им преча на търговийките с иконки, с кръстчета, с реликви. Тая гнусна търговия цъфти от Рим и Константинопол, та чак до Томи. Само в Константинопол имало една дузина ръце на свети Прокопий и четири черепа на свети Георги. Четири монастира се карали кой от тях е истинският…

Тервел бе притворил очи, но тя продължаваше да му говори иззад пролуката, вледенена от страх — да не я види, да не разбере. Не се боеше от нищо — ни от омраза, ни от смърт, само от погнусата му. Дори и да бе заспал — имаше нужда да сподели с някого огорчението, обидата си от тоя свят:

— След като Константин Великия прие християнството за държавна религия, преследваните проповедници за бедност и смирение изведнаж станаха богати властници; християнството от опора на онеправданите се превърна в опора на господарите. Пък и още нето — за тях жената е виновна за първородния грях. Подучена от змията, в чийто образ се прикрил Нечестивия, първата жена Ева дала на първия мъж Адам да вкуси от забранения плод на познанието… Ала това няма да трае вечно. Иисус ще изгони търгашите от храма си, както някога ги изгони от Соломоновия храм. И еретици няма да бъдем ние, а ония богатеещи иконопоклонници, което е равностойно на идолопоклонници. Нашият учител Мани, вторият след Петър в Рим, ни показа правия път. Тъй каза той: „Видимият свят е дело на Злото начало, а душата — дело на Доброто“.

Ясно, Тервел я бе слушал, защото пошепна:

— Както и при нас, Елена, Тангра, небето, слънцето — това е положителното начало; земята — отрицателното.

Тя трепна. Дали можеше да спечели за бога още една душа? Да спаси тъкмо душата на тоя суров варварин!

И добавя:

— „И рече му дяволът: Тебе ще дам властта над всички царства и славата им, понеже тя е в мен предадена и аз я давам комуто поискам.“ Самото Евангелие потвърждава, че царствата и славата им е дело на Нечестивия.

И докато тя говореше така, ето че от съседното помещение изпълзя гигантската змия, та се сви до нея, като положи двете си глави в скута й, вече свикнали с присъствието на чужденеца.

Случайно Тервел отвори очи.

И се дръпна смутен. Та това не беше обикновен враг, с когото можеш да се сразиш; това беше нещо различно, свръхестествено.

— Змеят! — задъха се той.

Елена избута с ръка и двете змийски глави:

— Не, българино! Не е змей. Обикновена змия, стара, престара. Наследена от майка ми. Намерила я нявга, такова двуглаво изродче и я отгледала. Иначе щяла да загине — накъде така с два ума? У нас, траките, е така — от змиите черпим мъдрост.

Змията е символ на Асклепий, бога на лечителите. Тя олицетворява божествена мощ и власт. Всъщност тази не е една змия, а две, с две глави, с два ума, но свързани в едно тяло.

И неволно си помисли: „Змия изрод и жена изрод в една пещера!“

Но сподави мъката си и продължи:

— Двама са с едно тяло, но съвсем различни. Още майка ми ги нарекла Парис и Хектор. Дясната глава е на Парис. По-гальовен, по-кротък, по-доверчив, но и по-страхлив. А Хектор е свиреп, нападателен и самоотвержен. И вчера така. Сигурна съм, Хектор се е наложил над брат си, та спаси и мен, и теб…

Тервел Есе не можеше да се освободи от своята мисъл.

— Елена! — надигна се той. — Разбери, нямам време! Трябва да намеря меча… И да си вървя…

Изправи се на лакти, обърна се по колена, опря се в стената. И изгуби съзнание, строполи се отново безчувствен на пода.

Монахинята се спусна да му помогне — с нови превръзки, с нови билки.

И така, улисана в грижите по него, не усети как минават часовете.

По едно време, когато болният се поуспокои и задиша по-равномерно, тя дочу приглушения вой на разразилата се буря и тътена на блъсканите в основите на каменния нос вълни.

И още нещо…

Трясък! И удавени от грохота на стихията писъци за помощ!

Тя излетя навън.

Вятърът и шибащите дъждовни струи я пресрещнаха като стена пред пещерата. Но Елена продължи почти пълзешком, надникна надолу.

И видя. Не самият кораб, той вече потъваше пробит от подводната скала, а бойницата му, навръх която още гореше сигналната факла. И огряваше с бледи, зловещи сияния размятаните белогриви вълни и подхвърляните от тях борещи се с последни сили хора.

Досещането, злокобно, убийствено до полудяване я блъсна като чук.

Тя… Тя беше виновна… Единствено тя…

Заради нея корабът се бе ударил в коварните рифове… По нейна вина сега гинеха тия хора…

Обезумяла от това гибелно съзнание, разплакана, блъскана от бурята, тя се спусна надолу по разкаляната пътека, заплашена всеки миг да се подхлъзне и да полети в пропастта.

Не полетя. Достигна брега.

В този миг и бойницата потъна. Огнената факла угасна, настана мракът.

Очите й бързо привикнаха, почнаха да различават и вълните, и подмятаните от тях корабни отломъци и отделни давещи се хора.

Ето един — заловен в някаква греда! До него имаше не повече от десет крачки. А за нея, родена кажи-речи сред морето, израсла в него, дори в тая буря тия десет крачки не представляваха нищо.

Монахинята издебна набъбналата пред нозете й вълна и се метна в нея, облечена, с расото, остави се при отдръпването да я отвлече навътре и чак тогава, преди повторното й връщане към брега, я напусна, размахала лудо ръце. Заплува навътре. И сякаш не предишната схваната нещастница, която едва се мъкнеше по сушата, а — съвсем друго същество, ловко и пъргаво, все едно нереида, дъщеря на добрия морски бог Нерей.

Тук, във водата, и тя самата се усещаше друга, силна и грациозна, като риба, като всяка морска твар. Ненапразно още от дете, откак бе проходила, всеки ден от ранна пролет до късна есен плуваше в това море, между тия опасни подмоли, които познаваше така добре, както отшелническата си пещера. От онова време, когато в морето намираше спасение от преследванията на акренските уличничета, които я гонеха с камъни, подстрекавани от суеверните си майки. За тях Елена си оставаше дъщеря на варварска магьосница, макар отдавна вече покръстена — защото, щом беше недъгава, това значеше, че е „белязана“ от бога.

И само енорийският им свещеник я вземаше под своя закрила. И опитваше да угаси избухващата в младите гърди злоба. С благи думи, с христовите думи: „Прости им, защото те не знаят какво вършат!“ На злото отвръщай с добро!

Отец Никодим беше тоя, който й посочи пътя към бога. И към надеждата. Той я подстрига за монахиня, И така осмисли безсмисленото й съществуване.

А сега?

От ония здравите, силните, красивите нямаше ни помен. Единствена тя, сакатата, все още кръстосваше развалините, пътеките, по които я бяха гонили ония, които вече ги няма. Сама.

Опиянена от умението си, от силата си да преодолява яростта на стихията, от новата възможност да направи добро на ближния, тя наближи удавника.

За беда една по-силна вълна го изтръгна почти от ръцете й и ведно със стисканата от него греда го захвърли върху оголената скала.

Елена все пак успя да го хване, успя да го удържи и извлече на брега.

Уви! Извлякла бе едно безжизнено, разбито от удара тяло.

Но не се отказа. Хвърли се още по-устремно към друг. И след дълга борба с вълните, при която надмощие преминаваше ту на нейна страна, ту на тяхна, успя да залови и него.

Нямаше нужда да го изнася вън. Още там разбра, че беше спасила един мъртъв труп.

Повече не видя. Докато тя се бе мъчила да извади тия двамата, другите, а колцина ли са били те, се бяха вече удавили.

Отшелничката излезе на брега, почти изхвърлена от вълната и се втурна да го обикаля, подскачайки от камък на камък, за да търси дали пък някой не е успял сам да се добере до там или пък полуудавен да е бил изхвърлен навън.

Не намери никого. Дяволското течение увлича със себе си всеки по-слаб плувец, отвлича и удавниците, за да ги остави далеч на юг по пясъчните откоси на ниския бряг.

Елена се отпусна върху един камък, с мокро расо, разтреперана от студ. И се разрида.

Господи, господи! Колко малко й оставаше до спасението! Една година още…

А сега?

Улисана в грижите по болния варварин, а поне да беше християнин, за пръв път от шест години тя забрави да запали огъня. И така, без тоя друг път тъй верен пътеводител, злополучният кораб се бе приближил до коварните скали.

По нейна вина…

Десетки, стотици може би, загинали хора. Само заради нея.

Нима трябваше да почва отново? И дори започнала отново, след още седем години, щеше ли, господи, да й простиш? Или за винаги щеше да я лишиш от милостта си?

Заради женската й слабост, заради безсмислено нарушения обет…

Обет, даден пред самия бог…