Петър Бобев
Мечът на Атила (1)

Преданието

Хан ювиги Исперих, син на Тангра-Небето и на Земята, поставен да властвува над поверения му народ от Слънцето и Луната, велик първожрец и прорицател, когото Тангра е осенил с дарбата да чете бъдещето, беше събрал своите хранени хора на царско угощение в аула си — хем да ги нагости щедро, по хански, хем да чуе какво мислят най-мъдрите и най-добрите от боилите му.

А длъжен беше да ги чуе, макар че негова щеше да бъде последната дума, след като преценеше какво са му казали смъртните хора и след като изслушаше волята на бога.

Важно решение му предстоеше, тежко, съдбовно. От него зависеше и бъднината на народа му, и бъднината на рода му Дуло, та и неговата собствена бъднина. Премереше ли неправилно, не успееше ли да разгадае вярно божествената воля — това значеше край на рода му, на народа му. И най-първо негов край. Недостоен хан, който не умее да предвижда бъдещето и да побеждава, няма право да владее Светената чаша на Тангра. Жреците и боилите ще побързат да го изпроводят в отвъдния свят с помощта на копринено въже, без проливане на кръв, тъй като ханската кръв е свещена.

Исперих, както се полага, седеше отделно от другите върху малък каменен подиум, застлан с пъстри български китеници, седнал на покрития с лъвска кожа стол пред широка маса, отрупана с ястия. Невисок, но широкоплещест и мускулест, с мургаво, обрулено от слънце и вятър лице, с вече посребрена брада, с орлов нос и стоманено-сиви очи, почти скрити под нависналите гъсти вежди, той сякаш бе забравил къде и защо е събрал тия люде около себе си.

Боилите, хранените му хора, пък бяха заели ниските столчета до кръглите софри около него в търпеливо очакване, без да посегнат към гозбите, без да промълвят ни дума. Тук бяха събрани първите, най-личните ратници, представители на всички родове: начело канар тикинът, младият наследник на ханството, Тервел от царския род Дуло; кавханът Умар, вторият по сила след хана; ичиргу боилът Сивар от рода Угаин, богатур боилът Окорс от Цакагар, зара тарканът Охсун от Киригир, Ослан от Ерагар, тарканът Баян от Кувиар, Орхан от Ермиар и останалите вътрешни и външни боили, един от друг по-знатни и по-властни.

Облечени в къси, препасани с бели ширити кафтани, от които се подаваха извезаните им ризи, с тесни гащи, натикани в жълти чизми, без ризници и шлемове, само с по една сабя на кръста, отрупани с гривни, пръстени и огърлици, гологлави, те сега съвсем не приличаха на страшните воини, които вдъхваха ужас у съседите си. Бяха различни по ръст и по изглед. Едни високи, други ниски и набити, кестеняви или чернокоси, с прави носове или сплескани, с присвити монголски клепачи или с широко отворени очи като сланините. Затова и те самите се наричаха „българи“, което на техния тюркски език значеше „смесени“.

Приличаха си по едно — по склонността си да се кипрят със злато и по обръснатите си темета, на които бяха оставили косите си на плитки само отзад. По прастар български обичай челата им бяха сплескани от нарочните превръзки, с които ги пристягаха още като пеленачета, за да изразят и с външност знатния им произход.

Същото сплескано чело имаше и ханът. Само че при него то не личеше така явно, прикрито от буйната му коса. В цялото ханство единствен той има право да си пуска коса. Боилите и дребните благородници багаините я бръснат наполовина, а простият народ — изцяло. Затова и ромейците понякога на присмех вместо „българи“ казваха „бръснатите“.

Ханът внезапно тръсна, глава, сякаш чак сега се бе сетил какво му предстои. Той напъна мускулестите си ръце, препасани над китките с навити златни гривни, и разкъса поставения върху златен поднос печен глиган.

Един подир друг боилите пристъпваха към него поред, по сан и възраст, начело с канар тикина, да получат от господарската ръка полагаемия им се къс месо. Нали бяха „хранени хора“? Така, с тоя ритуал, те потвърждаваха, че наистина зависят изцяло от неговата воля.

Тогава ги обходиха виночерпците с големите лъскави български стомни — тъмнокафяви с черни ивици, дето никой друг народ не ги прави. Започнаха, то се знае, от хана, напълниха ханската му чаша, знак на ханска власт и могъщество. После, все така поред, обиколиха останалите.

Не бяха преполовили още виното си, когато ханът положи шумно своята чаша върху масата. Боилите вдигнаха към него очи.

И той се обърна към тях:

— Е, мои хранени хора! Изтекоха трите дена, що ви бяха нужни да размислите, да се посъветвате насаме със себе си какво да сторим и как да отговорим на императора. Да приемем ли предложението му? Да му се подчиним ли и срещу злато да се бием там, където той ни прати, да се заселим там, където той ни отреди? Казвайте, пък аз ще слушам. А сетне ще се обърна към Тангра за неговия съвет… Хайде да чуем най-първо таркан Баяна!

Старият боил неволно почервеня от гняв. Не беше на добро това — дето начеваше от него. Да не остане последна тъкмо неговата дума. Но нямаше да мълчи, щеше да каже всичко, честно, както си го мисли, за доброто на народа и на хана самия. Не като ония, дето все се докарват, дето все чакат да подразберат какво мисли ханът, та да му го потвърдят.

— Нищо ново нямам за казване, ювиги хане! Дано Тангра нареди да тъпчеш с крака враговете си, додето съществува Имай, и да проживееш в радост и веселие сто години… Но… За това е нужно да се оварди народът, да се наплоди, та да има воини да воюват и да бранят земята, да бранят и нас с теб. Сега ни е нужен мир, господарю!

— Ти и тогава за мир говореше — прекъсна го кавхан Умар. — Когато нахлуха хазарите.

— А лошо ли говорех! — дръпна се тарканът. — Ако хановете, братята, не се бяха разделили, дори подвластни на хагана, пак щяха да са силни и да вдъхват страх. Като снопа с пръчки, що им посочи баща им Кубрат на смъртното си ложе…

В очите на хана блесна ядно пламъче. Разбра какво намекваше тарканът. Защото Исперих беше тоя, който захвана разпрата, който престъпи бащината си воля и не се подчини на по-стария си брат Батбаяна. Не искаше да признае Исперих хазарска власт над себе си. Пък и не само хазарската. А Батбаян се примири с това — мир на всяка цена. Ей заради хазарите се скараха петимата братя. Затова Исперих пое на юг, в свещената посока, затова Котраг се засели на река Итил и основа там аула си, наречен Болгар, затова Кубер отседна в Панония, а Алцек достигна Италия.

И тоя път Исперих се овладя. И рече почти благо:

— Тъй, тъй! Говори!

Но канар тикинът Тервел не се стърпя:

— Пръчките са слаби, таркане, затуй се събират на снопове. А я погледни хана! Като дъб! Има ли нужда и можеш ли върза дъба в сноп с другите?

— Ти си хан — обърна се Баян към Исперих, а не към сина му. — Теб Тангра е просветлил да виждаш по-далеч. Аз казвам само каквото мисля — както ти ми нареди, господарю. И моята мисъл е тая. Ако се подчиним на императора, дори и привидно, ще получим същото, което можем да вземем и с бой. А при боя може да загубим и това, което вече имаме. Припомни си, ювиги хане, дружбата между баща ти и Ираклий, прадядото на Константина. Та нали Ираклий помогна на Гостун и Кубрат да отхвърлят аварското иго? Нали цял живот Кубрат и Ираклий живяха в нечувано приятелство…

И тъй като баща му мълчеше, пак Тервел се обади:

— Какво друго му оставало на Ираклия, нападан отвред: от араби, авари, славяни и перси? Мир поне с едного — с Кубрат.

Сякаш не чул насмешливото му подмятане, Баян додаде:

— И злато му плащаше. Както и нам обещава Константин…

— Народът ни търси родина! — избухна Тервел. — Не злато! Ако ханът мислеше да става наемник, щеше да се подчини на хазарите.

Таркан Баян се огледа гневно и безпомощно. От нийде не зърна ни поглед, ни знак, ни намек на съгласие. И приведе глава.

— Ювиги хане, аз и на баща ти служих така. Нека Тангра не го лишава и горе, при себе си, от своето благоволение. И често го гневях с откровени думи. И тебе казвам: единствена Византия може да ни бъде приятел. Сред хазари, авари, турци, унгарци. Единствена Византия не ламти за чужда земя, Помисли си, ювиги хане! Помисли за отговорността, която поемаш пред историята!

Исперих кимна безучастно.

Нима не мислеше само за това? Денем и нощем, Но нямаше право да го изрича. Народът не бива да вижда колебанията на водача си, защото ще престане да му вярва.

Той му говори за Кубрат. А нима някой друг е познавал Кубрата по-добре от синовете му! Та на кого приличаха те? Не ли на баща си? Кубрат, който обедини всички български племена в една мощна държава, наречена от всички Велика България. Родината, увенчана с бялата корона на Кавказ. Зажаднял бе Исперих за снежни планини след толкова години странствия през голите степи. За планини, каквито имало и на юг, натам, където го зовеше сърцето му сега. И където сочеше невидимата ръка на Тангра. Кубрат, който умееше да си служи еднакво добре с меча и с прегръдката, когато се отнасяше за свещената му цел — да достигне могъществото на Атила, цел, що бе завещал и на синовете си. Кубрат, когото ромейците считаха за християнин, понеже не преследваше едноверците им в страната си, докато не се бъркаха в светските му работи. Кубрат — християнин! Той, който знаеше отлично, че Разпнатия е най-верният съюзник на ромеите — троянският кон, с който те проникват сред всеки противник, преди да го унищожат.

А незапомнената дружба между Ираклий и Кубрат… Както Ираклий, така и Кубрат нямаше друг избор. Длъжен беше да приеме тоя съюз, да опре о някого гръб, щом се бе наел да премерва сили с толкова много врагове: авари, хазари, турци…

Не, Баяне, не разбираш ти какво става в душата на един хан. И надали ще разбереш…

Исперих посочи с поглед кавхан Умар, И оня отсече, сякаш замахна с меч:

— С бой ни взеха родината, само с бой ще се сдобием с нова!

Подир него каза кратката си реч и ичиргу боилът Сивар:

— Наемник не ставам!

После — и багатур боилът Окорс, и зара тарканът Охсун, и Ослан, и останалите.

Единствен Исперих не каза нищо, ни дума. А когато се изредиха всички — кой с по-дълго слово, кой с по-кратко — да изразят що мислят, той плесна с ръце.

— Да влезе певецът!

И в душната зала робите въведоха висок, сух и костелив старец с дълга бяла брада. С протегнати напред ръце, в които държеше тамбурата си. С вирната глава и черни дупки вместо очи.

Сляп роб не става певец. Сляп роб само върти хромела или вади вода от кладенеца.

— Кой си ти, старче? — запита Исперих. Слепецът отвърна:

— Севин ме наричат, ювиги хане. Нека Тангра те къпе във вечна светлина, от която лиши мен, теб и людете ти! Воин бях, господарю, при баща ти, великия Кубрат. В рат загубих най-ценното. Затуй, кога мечът ми стана безполезен, с друго оръжие го замених, за да ти служа, ювиги хане, теб и народу. Със слово и песен, потомъко на Тангра. За минала слава, за по-славни бъдни победи.

— А какво ще ни изпееш сега, Севине? Певецът се поклони ниско в посока на гласа:

— За меча на Атила, повелителю!

И като рече това, присви треперещи колена, та приседна на земята, опипа леко струните на тамбурата с приведено към шийката й ухо.

Залата притихна. Спряха да мляскат пълните уста, заглъхна звънът на чаши и посъда.

И певецът подръпна с пръсти струните.

Песента му започна тихо като шепот, повече като сподавена въздишка, преминала над множеството, подобно полъх на вятъра над смълчана гора, който неусетно се усилва, зашумява.

И заразказва, сякаш не белобрадият старец, а самата гора занарежда отдавна забравени предания, отдавна неприпомняни спомени — заглъхнало ехо на отминала слава.

Че кой не знаеше великия Авитохол, когото ромеите назовават Атила — бич божи, и само при чието име потреперват? За него подхвана песен певецът, за неговите подвизи. И за приказния му кон, що прескачал реки и планини. И за битките му със злите великани: седем на изток, седем на запад, седем на юг и седем на север…

И за вълшебния му меч, спуснат му от Тангра по дъгата, който Атила запасвал само пред бой. Меч, що не знае несполука, що не знае отстъпление. Зрящ меч, както пееше песента — що сам води ръката на хана в боя…

И Исперих, и боилите му помнеха тая песен, стара и престара, слушана и от бащите им, и от дедите им, преди да ги връхлети голямото зло, преди да смутят мирния им живот хазарските орди. Там, в далечната родина, между Бористен, Танаис и Куфис от една страна и Меотида, Евксинския понт и Българската планина, която ромеите наричат Хипийска, от друга.

Те всички помнеха родната Българска планина, зад която в далечината на юг се издигаха белоснежните зъбери на двуглавия Елбрус, откъдето полита към небето белият кои, който отнася при Тангра душите на загиналите в бой воини. На тая планина, където според митовете на ромеите бил прикован приятелят на хората, великанът Прометей.

А слепецът не спираше. Равно и тихо, уверено и спокойно разказваше за неочакваната смърт на Атила, когато се готвел да нанесе последният, съкрушителният удар върху прогнилата ромейска империя. И за незапомненото му погребение в три саркофага, вместени един в друг: железен, сребърен и златен, заровени в дъното на нарочно отбитата река Тиса, която след това отново пуснали в леглото й. И за избиването на хилядата роба, които го били погребали, за да не остане никой, който знае тайната му.

И за разпрата между синовете и боилите му, за кървавата междуособица, която беше сложила край на хунското могъщество.

И за похода на Ирник, наричан от ромеите Ернах, на изток в Малка Скития. След като братята му заграбили скъпоценностите на баща си, той успял да запази само меча му, да го отнесе със себе си и преди смъртта си да го скрие там, където не би могла да го достигне чужда ръка. И да го завещае на онзи свой наследник, който се окаже достоен да го заслужи, който ще довърши делото на Атила, който ще забие тоя меч в сърцето на ромейската империя.

Певецът сниши глас и песента се превърна в шепот, тайнствен и загадъчен като прокоба на прорицател, тежко предопределение, дума след дума, сурови и неотменими, подобно падащите капки на клепсидрата, водния часовник:

— Мечът на Атила стои и сега там, чака ръката на воина, която ще го освободи от бездействието и ще го понесе на юг. Скрит в пещерата, където сушата се вдава в морето като кама, насочена срещу Константинопол. Пазен от седмоглав змей, що бълва огън и смърт. И той, този меч, ще покажеш бъдната родина на народа ти, избрана от Ирнак. Ще го направи отново велик, ще му придаде прежната хунорска слава…

Севин багаинът постоя неподвижен само за миг, после се отпусна на колене и опря чело в пода.

— Това съм научил от дядо си, ювиги хане; това ти изпях. И толкова мога…

Исперих сякаш се сепна от някакъв унес. После плесна с ръце.

— Донесете стол за Севин! Настанете го до мен! И когато слугите отведоха стареца до ханската трапеза, Исперих рече тихо:

— Слепи багаине, ти виждаш по-добре от мнозина зрящи. Ти разчете волята на Тангра. Сам Тангра я изрече чрез твоите уста. Бъди благословен!

Боилите мълчаха, очакваха още нещо, още думи, за да проумеят мислите на хана. Само таркан Баян ги бе разгадал докрай. Затова очите му помръкнаха, раменете му се отпуснаха, цялото му едро тяло някак се сгърчи, смали се.

Не успя да отклони кръвопролитието от народа си, не успя да заварди господаря си от участта, която той сам си бе избрал.

Мълчал дотогава, с наведени към пода очи. Тервел се изправи:

— Ювиги хане — гласът му беше пълен с решителност. — Позволи ми аз да намеря Свещения меч!

Баян вдигна отново глава — в нов отчаян опит да защити малобройния си народ от погибел.

— Ювиги хане, ти ще можеш да вземеш атиловият меч и без война, когато с мир получиш от императора Малка Скития.

Исперих помълча тоя път по-дълго, преди да отговори. И отговорът му, както винаги, беше ясен, неоспорим:

— Таркан Баяне, ти си стар. И знаеш много. Знаеш и това: българинът не чака подаяния. Той взема, когато поиска.

После се обърна към Тервел:

— Върви, сине! Такава е волята на Тангра!

Баян стисна устни. Млъкна. Какво друго му оставаше? Думата на хана на две не се пречупва.

Ала нямаше да го изостави. Както бе служил предано на баща му, така и нему. Дори против волята му щеше да го отклони от погрешната стъпка.

Пък ако ще би за това да загубеше и живота си…