Петър Бобев
Мечът на Атила (12)

Обсадата на Агъла

Императорът Константин, облечен в позлатените си доспехи, с червени ботуши и разкошна багреница, обсипана със скъпоценни камъни, върху раменете, беше седнал в царския си трон под навеса на копринената си палатка, огромна като тракийска могила. Отстрани стърчаха забити златните императорски орли и разноцветните бойни знамена. Обграден от телохранителите и сановниците си, той оглеждаше бойния си стан и мълчеше. Както подобава, мълчеше и свитата му.

Ромейските шатри се белееха като накацали чайки по брега на реката и на морето, шатра до шатра, почти опрени една в друга, разделени само от пътеките за минаване и от коневръзите, на които пръхтяха нетърпеливите животни. Оставените в резерва бойци не стояха в безделие, а потягаха снаряжението си, лъскаха броните си с пясък, точеха на брусовете мечове и копия.

Все там, на площадките, бойните майстори дозглобяваха последните обсадни машини, предназначени за решителния бой. И не с дни, с часове изникваха огромните дървени постройки, обшити с железни листове и кожи, с най-различна форма и предназначение: метателни машини с макари и въжета за опъване, които хвърлят камъни и стрели; копачки за подриване основите на стените; овни тарани с оловни глави за разбиване вратите; подвижни кули за обстрелване отвисоко вражия стан и за прехвърляне на бойците върху бойниците му; големи стълби, поставени върху обковани с желязо коли, теглени от волове или от скрити във вътрешността им роби.

В морето пък се поклащаха с прибрани платна и весла стотиците военни кораби, които бяха стоварили превозените с тях тагми и чакаха, готови да преследват врага, ако рече да побегне по Истъра, или да пресрещнат флотата, българска или славинска, която би дръзнала да дойде в помощ по вода на обсадените варвари.

Варварите!

Ето стана им, дето го наричат по техному Агъл, Великия агъл — толкова близо, че се виждаха по дървените му стени дебнещите бранници, плъзнали като мравки, с винаги готови за стрелба двугърби български лъкове, що бият на двойно, та и на тройно разстояние от ромейските. И рядко пропускат.

Та нали заради тия лъкове, които някогашните доблестни римляни с право считали подло оръжие, заради пробивната им мощ, му се налагаше да преустроява тагмите си винаги така, че скитите да им остават откъм лявата страна, откъм щитовете им.

Не беше съвсем невежа военачалник тоя новоизлюпен завоевател Исперих. Добре беше избрал мястото на стана си — между ръкавите на реката и морето — блатиста, неудобна за разгъване големи сражения местност, по-неудобна за тежките бойни машини.

Още се виждаха като оглозгани от лешояди скелети останките на затъналите из мочурищата обсадни кули, мощните катапулти, скритите под оловни покриви тарани — деморализиращ белег на последния безуспешен опит за бърза разправа.

Великият агъл — ха, ха! Дори не и крепост — един прост изкоп, запълнен с вода, и дървена ограда върху насипа зад него, зад която се зъбеха облечените в кожи варвари, които при дъжд, както днес, обръщаха кожусите наопаки и така заприличваха на дресирани маймуни, като ония, що ги показват в Хиподрома на Константинопол.

Агъла имаше само една главна порта — истинска главна врата с подвижен мост, дето се спуска над рова с вериги от двете му привратни кули, изградени от камък. Но много рядко оттам излиташе бясната българска конница за нощните си набези върху византийския лагер. Обикновено скитите разрушаваха набързо дървената ограда от някоя друга страна, откъдето ромеите не ги очакваха, натрупваха талпите върху рова и по тях ордите изтопуркваха, втурваха се, сеейки смърт с облаците стрели и тъй внезапно, както се нахвърляха, се прибираха обратно. И отново изправяха оградата, преди ромеите да са се опомнили.

Заради това, додето подготвяше решителния пристъп, императорът се виждаше принуден да държи поне половината си войска в бойна готовност, строена пред варварското укрепление.

Ето и сега, по всяко време, все имаше български ездачи, които успяваха да излязат от Агъла, препускайки облечените си в ризници коне, и да се приближат на разстояние, до което долитат техните стрели, като в същото време оставаха недосегаеми за ромейските лъкове. А пък да се хабят стрелите на балистите заради единични бойци беше направо безсмислено. И така, както се носеха, увиснали зад седлата от другата страна на конете, защитени от телата и ризниците им, успяваха да пуснат по няколко тежки стрели, които всяваха смут в ромейските редици, защото силата им е такава, че пробиват ризници и брони. После с див вой се връщаха обратно, необезпокоявани. Защото, докато императорската кавалерия достигнеше дотам, нахалниците вече се бяха прибрали зад оградата си, откъдето тозчас политаха облак бръмнали стрели.

Ей затова по всяко време пред варварските стени стояха в боен ред ромеи, разделени по турми и друнги и подредени в заплашителни четириъгълници с протегнати напред копия като железни чудовища с настръхнала четина. И всяка сутрин и вечер от всяка тагма, почиваща отзад в резерва, постъпваха нови турми и друнги, които да сменят другарите си от бойната линия. С ред и дисциплина, с външна парадност, на която византийците бяха свикнали да разчитат за сплашване на варварите.

Между тия смъртоносни, на пръв поглед неуязвими четириъгълници се простираха широки празни просеки, отредени за преминаване на конницата и на обсадните машини, когато им дойде времето.

Само катапултите и балистите не бездействуваха. От време на време те изскърцваха като великански стави и запращаха във вражия стан залпове тежки като копия стрели, камъни или гърнета с гръцки огън — да безпокоят и те безочливия враг.

Зад тях стояха частите на леките пехотинци, въоръжени с мечове и брадви, на прашниците и стрелците. А най-отзад, насядали по земята до оседланите си и защитени с попони коне, чакаха в пълна готовност катафрактите — тежките конници, главната ударна сила, с брони, шлемове и наколенници, загърнати в дълги развяващи се плащове, подпрели на пирамиди дългите си пики и големите си покрити с волска кожа щитове.

Десетина плоскодънни кораба бяха успели да намерят път през плитчините на обграждащите Агъла ръкави и оттам го обсипваха и те с огън.

Създаваха им доста грижи, но българите вече бяха понаучили как да се справят с тая беда. Затрупваха огъня с пръст или го ловяха с маши и го натикваха начаса в гърнета. Може би поради това все още не избухваха опасни пожари.

А какво ли ставаше вътре? Какъв беше духът на защитниците, пък и духът на самия Исперих — виж, от това главно се интересуваше императорът. И дали още беше жив? Успял ли бе планът на стратег Леон? И ако бе успял, защо не се обаждаха — нито той, нито таркан Баян?

Нищо чудно заговорът да е вече разкрит и сега на императора оставаше да разчита на собствените си сили. Пък какво — и да е разкрит! Жалко само за почтения стратег, последна издънка от измиращия вид честни хора сред наложилите се подлизурки и измамници. Ромейската армия беше достатъчна по численост, и сила да унищожи тая жалка орда. Да прибави нов престиж към славата на император Константин.

Не го бе смутила и другата вест, която му предадоха разговорните светлини по морския бряг — че славините са се разбунтували, че някои князе вече са повели плячкаджийските си дружини на юг, отвъд Хема и сега палят и грабят из тракийската тема, насърчени от бездействието на императорската войска срещу предизвикателствата на българите.

Не, не това смущаваше младия император. Не от това се бяха смръщили веждите над закривения му нос, придали му израз на хищна птица.

Отдавна той стискаше в ръка пергаментовия свитък, който му бе донесла пощенската галера направо от Константинопол. И в него патриархът му описваше подробно разприте и несъгласията, които бяха изникнали още първия ден на открития в столицата, вселенски църковен събор. Разпри и несъгласия, които заплашвали да излязат извън дворцовата зала Трул и да залеят целия град, та вместо с ядни слова и клевети да изправят ромеите един срещу друг с мечове.

Константин мислеше и мълчеше. Мълчанието е най-ценната добродетел на василевса. Никой от приближените му не бива да подозира дори какво става, в душата му. Те трябва да слушат от устата му само заповеди. Почнат ли и те да се вмесват в разсъжденията, в колебанията му, да дават съвети — той вече не е василевс, а играчка в ръцете на всевъзможни хитреци.

Не се тревожеше много-много Константин за това кой ще надделее на събора: последователите на Серги и Пир или сегашният патриарх. Смешни му изглеждаха разприте им. Дали Христос притежава само една природа: човешка или божествена, или пък и двете заедно; дали майка му следва да се нарича Богородица или Христородица; дали да се празнуват древните римски календи и брумалии — това за него нямаше значение. Бог съществуваше — и с една природа, и с две, и съгласно волята на книжниците, и въпреки нея. И както на небето има един бог, така на земята трябва да има една църква, която да му служи. Безразлично каква е тя: монотелитска или православна, или павликянска. За да няма смут и в държавата — една християнска църква, една държава, един василевс. Всички размирици, религиозни и политически, са в угода на враговете.

Християнството — това е, което те прави ромеец. Както е сега — ромейци са и елини, и траки, и киликийци, и арменци, и исаврийци, и анатолийци, и славяни — стига да са християни.

Баща му и дядо му бяха привърженици на монотелизма. Но тогава това беше оправдано. Източните провинции, на които те се опираха, изповядваха монотелизма. Сега тия провинции попаднаха в ръцете на сарацините. Нима Константин трябваше заради тяхната ерес да си разваля отношенията с православната аристокрация на Константинопол? И с Агатон, римския папа?

Другите може би не я забелязваха. Страшна заплаха се зараждаше в самата столица. Не бяха само църковните разпри. Други се криеха зад поповете и философите — неговите лични врагове. За жалост успели бяха да спечелят на своя страна и двамата му глупави братя, Тиберий и Ираклий. Не виждаха, че тласкат империята към гибел, така обградени отвред с неприятели.

Вече нямаше да прощава! Щеше да ги смаже, а на тях двамата щеше да отреже носовете, та повече да не ги завират там, където не им е работа. Какво си въобразяват те — че са съимператори? А забравиха ли, че ако не беше той, Константин, който отмъсти на бащиния им убиец, те нямаше да бъдат нищо?

Тази малка битка, която предстоеше, можеше да бъде довършена и от пълководците му. Ако побелеха, това пак щеше да умножи неговата слава. Ако ли пък, недай боже, я изгубеха, от това империята нямаше да пропадне. Дори да му се изплъзнеше Малка Скития, та ако ще би и Тракия, дори Елада — останеше ли Константинопол в негови ръце, все имаше надежда да си възвърне накрая всичко. Ала изтървеше ли Константинопол, изтърваше всичко. С Константинопол се губи и трона. Защото в Константинопол, в Света София, се пазят атрибутите за коронацията. Външните врагове не са тъй страшни. Налитат, откъснат нещо и изчезнат. А империята остава. Опасни са вътрешните. Не се грижат те толкова за чистотата на вярата. Като се крият зад нея, те целят да ударят него. В това разплуто общество той беше призван от бога да тури ред. Затова нямаше да се спре пред нищо.

Защото ако не ги смажеше той, те щяха да смажат него. Нима не помнеше, че половината от ромейските императори са убити? И Маврикий, и Фока, и баща му Констант, и накрая убиецът на баща му арменецът Мизизий. Най-леката участ за сваления император е да бъде ослепен. Защото по традиция слепец повече не може да седи на трона. А може да бъде и жив опечен като най-зловреден престъпник в медната статуя на бика сред площада на Тавра.

Константин неволно сви пестник. Щеше да ги смаже. За да запази здрава държавата, трябваше да запази първо себе си. Най-голямото й зло е размирицата. Тя събужда алчността на варварите. Той щеше да задуши готвещата се размирица още в зародиша й.

На всяка цена! С всички средства!

Както баща му не се поколеба да отреже езика и дясната ръка на Максим Конфесор, прочутия богослов, и да заточи в Херсонес самия папа Мартин.

Взел най-сетне последното си решение, Константин вдигна ръка. И придворните тозчас се раздвижиха.

— Да дойде великият доместик! — нареди той. Сановницнте се разтичаха, зазвънтяха брони и ризници. И повиканият дотича начаса, запъхтян от бързането, подрънкващ с посребрените си доспехи.

— Заповядай, божествени василевсе! И му се поклони.

— Магистре! — стрелна го с поглед императорът. — Нали планът за главната атака е готов?

— Готов е, августейши!

— И е добре изготвен?

Великият стратег се поколеба малко. Пред василевса трябва да се мери всяка дума, пред василевса не се прибързва. Защото не само сана, но и главата зависи от това.

— Добре е изготвен, господарю!

Константин замълча, за тежест, преди да довърши:

— Ето що! Аз не мога да остана повече тук. Трябва да отпътувам за Месемврия. Да правя бани на крака си. Няма заради някакви си кожоносци да понасям тия мъчителни болки!

Придворните зашумяха в хор:

— Няма, то се знае…

Това беше прикритието му — да заблуди заговорниците, че уж отива в Месемврия. А той направо, без да се отбива никъде, щеше да се озове изневиделица в столицата, за да нанесе там неочаквания си удар. С един замах да спаси целостта на империята.

Изгледа ги пренебрежително и добави:

— Последната атака ще ръководиш ти вместо мен! И това ще ти се зачете. Но — както е по плана. Ще ги обсадиш, докато прецениш, че е дошло времето. Тогава ще ги подмамиш да излязат извън кошарата… — Той сам се усмихна на иронията си. — И ще ги удариш, както знаеш ти — по плана…

Главнокомандващият отново се поклони.

— Ще бъде изпълнена волята ти, божи помазанико!

Константин знаеше, че може да му се довери. Имаше вяра на всеки военачалник, додето е далеч от столицата. Боеше се от всеки, щом се завърнеше победоносно в Константинопол. Всеки главнокомандуващ е вероятен узурпатор.

Уверен беше, че ударът ще бъде нанесен точно по неговите указания. Част от тагмите щяха да бъдат натоварени на корабите, друга част щеше да потегли по суша, като си дава вид, че вдига обсадата. По-мамени, българите, тия изчадия от любовта на вещици с нечисти духове, верни на грабителската си същност, щяха да се втурнат подире им. И да попаднат в приготвената засада. Тогава отгоре им щяха да налетят като железни лавини непобедимите тагми, понесли над главите си златните императорски орли с вдъхващите ужас бойни викове: „Танатос! Танатос! Смърт! Смърт!“ И варварите, захвърлили конските си опашки, щяха да се завърнат в безреда там, откъдето се бяха домъкнали, в гладните степи на Голяма Скития. За да не се мернат повече насам…

Когато доведоха коня му, натруфен като господаря си със злато и скъпоценни камъни, императорът се понесе с горд и властен вид към чакащите го дромони, преминавайки тържествено сред строените войскари, които трябваше да го поздравяват с викове „Здравей!“ въпреки недоумението, изписано по лицата им.

Пет дромона вирнаха драконови муцуни, поели на юг, а бойците отново се заеха с обичайните си занимания. Мълчаливи, съсредоточени, но с тревожни, питащи и недоумяващи очи.

Застанал на брега, подир отплавалата флотилия, друнгарият на флотата Григориас се наведе към ухото на приятеля си Димитриос, командира на катафрактите:

— „Младият“ сам улеснява работата. Един неуспех тук може съвсем да разклати прекалено тежката за неговата глава корона.

Димитриос, озъртайки се предпазливо, потвърди:

— Но как да бъде разколебана войската?

— Та тя си е по начало разколебана. Не прочете ли смута в очите на войниците? Толкова време киснат тук, в тая подгизнала земя. Право е казано, най-лошото за войника е бездействието. Деморализира го. Особено в изчакване на боя, когато той изнемогва от лишения, а началниците му имат всичко…

Той извиси глас, та да го чуят и другите изпращачи:

— Впрочем, кога ще идем най-сетне на тоя лов за турове и глигани? Гъмжали в тоя пущинак…

После се отдели да даде някакво нареждане за навклирите си и като се върна, добави с вид на обикновен шеговит разговор:

— За нас, приятелю, остава съвсем малко. Отдавна го обмислям. Твоите хора, които са сред момчетата, трябва да пуснат няколко слуха: Първо — че славините от Малка Скития са се разбунтували в тила ни. И опитват да отсекат пътя за отстъпление.

— Че това е вярно! — възрази Димитриос.

— Вярно е, но безопасно за мен и теб. С нашите кораби… Второ — което също е вярно, че откъм север прииждат многочислени подкрепления на варварина… Трето — че може и да не получат заплатата си, защото славините са прекъснали връзките с Константинопол… И четвърто — предсказанието на Ак-ренската прорицателка, което почва да се сбъдва: „Недостойният пълководец ще побегне от полесражението“. Какво повече? „Младият“ вече побягна…

Димитриос се усмихна доволно:

— Повече не е и нужно…