Петър Бобев
Мечът на Атила (10)

Гневът на Славун

Начело на своята дружина Славун бързаше към селото си, което представляваше нещо като столица на племето му. Все по-намръщен, все по-мрачен. С тежки предчувствия. Защото навред по пътя го посрещаха тревожни вести.

Ромейската сухопътна армия прекосила Малка Скития и вече достигнала Дунава, в подготовка да удари Агъла на Исперих. И навред по пътя си безчинствувала, както е обичайно за всяка армия. Тя не може да се възпре от безчинства, когато минава през своите, та камо ли — през чуждите поселища. И целият й път беше белязан с грабежи, с убийства, с поругани жени. В дивия инстинкт на войната войскарите отприщват всичките си нагони. Челниците им не могат, пък и не искат да им пречат, защото то би значило и себе си да пречат. А такава многохилядна сбирщина трябва да бъде хранена, да бъде поена и развличана. Кой стратег ще вземе да мъкне подире си всичко нужно за тия, на които разчита, щом по пътя си има и храни, и вино, и жени?

А пътят на войската, по всичко личеше, беше минал и през Славуновото средище, където той бе оставил жена си, където бе оставил и щерка си Марица, която щеше да се замомее напролет след деня на Лада, богинята на женитбата, когато за пръв път и тя щеше да натопи пръстенче в мълчана вода и да изслуша ладанката си — гадателския припев на дружките си.

Суров и сприхав беше жупан Славун. Ала колкото заядлив беше с другите, толкова мил беше с Марица, глезената му хубавелка. За да я оварди, му се щеше, ако може, навред със себе си да я води. Но как щеше да я поведе тоя път, тъй далеч, и то сред тия кривокраки коняри, за които жените все не стигат да запълват харемите им?

Няма що, трябваше да я остави. Пък и не бе я оставил сама я — а сред племето.

И все пак, все нещо го глождеше, като гледаше следите на преминалите войскари: отъпканите биваци и безбройните огнища с разхвърлени наоколо кокали от изядените добичета; обесените тук-там за назидание непокорни войници; завръщащите се по домовете си побягнали селяци, които почваха да кълнят и да ругаят, щом като влезеха в оплячкосаните си жилища.

А тук-там — и някоя изгоряла колиба, някой още недооглозган от кучета и гарвани труп на славянин, обут с тесни конопени гащи и облечен с дълга до коленете кълчищеница. За какво ли бе срещнал смъртта си клетият: дали да оварди от грабеж скритото зърно или от позор я жена, я дъщеря?

И сипаничавото лице на Славун почервеняваше още повече, още повече помръкваха суровите му очи.

Навлязоха и в свои предели. Някъде, до землянките си, покрити с пръст и отдалеч подобни не на къщи, а на огромни къртичини, стояха изправени селяни, мълчаливи, гузни, стиснали в мазолести ръце отложените калпаци.

И все по-често някой старейшина ще вдигне глава и ще измърмори:

— Лошо стори, жупане, дето се отрече от Испериха!

А друг направо ще предложи:

— Я да тръгнем пак с българите! Или пък:

— Докога ще траем! Кога най-сетне ще ударим ромеите? Хем да отмъстим, хем и ние с плячка да се сдобием!

А кога ги запиташе за селото си, за рода си, само смънкваха неловко, пристъпвайки от крак на крак.

Имаше нещо.

И той ускоряваше ход. Дружината му, не по-малко тревожна от него, едва сварваше да се изравни с неговата великанска крачка.

Най-сетне, беше към мръкване, а по това време през листопад-месец, денят е кратък, наближиха селището, оградено с плет и ров с вода. По дървеното скърцащо мостче влязоха вътре.

Село, като всяко друго славинско село. Вкопани в земята землянки, кирпичени колиби, покрити със слама — и всички оградени с плетища, по чиито колове се зъбеха волски и овчи черепи да гонят злите духове, а вътре, по дворовете — купи сено и слама, накамарени дръвници за огнищата през идващата зима. Редом с тях, ту под навес, ту съвсем на открито — волска кола, рало с железен лемеж, откачен ярем, тъкачен стан.

Още насред път го посрещна жена му Недана, хвърли се в нозете му и се разрида:

— Дано Перун ги тресне! Проклетниците! Дето затриха рожбицата ми! Хубавата, писаната ми Маричка!

Славун се вцепени:

— Какво виеш? Разкажи човешки!

— Няма я Марица, стопанино! Марена да ги засипе с халите си! Вдън земя да ги натика!

Клетият баща нищо повече не чу. Разбра само това, най-важното, единственото — Марица не бе между живите! Вместо истинска сватба, за която я тъкмеше, беше направила сватбата си със смъртта…

— А как? — изгърмя гласът му. — Как стана тъй? Как допуснахте?

И страшният му поглед, мятащ мълнии, сякаш Перун, слязъл на земята, прониза поред окръжилите го мъже, които заотстъпваха боязливо, защото познаваха добре дивия му нрав.

— Как допуснахте?

А Недана, просната на земята, продължаваше да нарежда на умряло:

— Ромеите, стопанино, как Стрибог преди това не ги порази… Те… Те…

И къде от нейното безредно, безсмислено майчино оплакване, като вой на осиротяла вълчица, къде от боязливите притурки към разказа й от околните, Славун подразбра какво се бе случило в негово отсъствие.

Ромейската армия бе отседнала на стан в землището му. И стратегът пратил фуражирите си да вземат от селяните сено за конете му. Те отказали — отвърнали, че тая година вече трети път им искат сено.

Ядосан от вироглавството им, стратегът заповядал насила да откарат няколко купи. Няма що, пред настръхналите копия селяците отстъпили. Ала ромеецът вече се бил наежил. Намислил да ги накаже. Затова им поискал и жито.

„И жито нямаме“ — отвърнали славините.

„Тогава сам ще го намеря!“ — заканил се стратегът. Знаел много добре, че славините не държат нищо излишно на открито. А житото си заравят с делви в земята.

Войниците тръгнали с железни шишове да бодат земята и така, една след друга, да отравят закопаните делви.

И тогава някой, за да отклони грабителите от своето имане, им пошушнал, че най-много жито и просо е закопал жупанът. При това сега е с Исперих, заговор кроят против императора. Да се отметне от него и заедно с българите да удари християнската рат.

Наистина, де се е чуло по света сговорни славяни! А може да е бил и някой от ония, дето бяха приели вече новата вяра.

А стратегът само туй и чакал, да намери повод за грабеж и да сплаши другите славини, заповед дал най-първо жупанския дом да претърсят. Спуснали се жените да си бранят имота: коя с вила, коя с кроено. И Марица с тях.

Като я видели, войскарите побеснели, спуснали се връз нея, а тя с вилата претрепала двамина да се запази от озлочестяване и хукнала да бяга. Настигнали я досами реката. А там клетата, като нямало накъде, скочила във вира. И повече не изплувала. Да се спаси от позор, както много други славинки, и Марица предпочела смъртта.

Славун Мечката не продължи към дома си. Защо пък да продължи? Видя го отдалеч — родният дом, дървен, двукатен. А как не бе изгорял целият, как се бе запазил наполовина, с нацепени свински мехури, които му бяха служили за прозорците, с одимени стени. И — разровени двор, и опразнените делви.

Дълго стоя Славун като вкопан, пребледнял, сякаш подсечен дъб, който, ха-ха, ще се сгромоляса на земята.

Не се сгромоляса. Издържа. И не почна да ругае, както обикновено, и да бие. Бесният Славун се бе прекършил. Останал без сила. Главата — клюмнала, раменете — безпомощно увиснали.

И сякаш не със своя си глас промълви:

— Водете ме!

Хората му прехапаха устни.

— Водете ме! — повтори клетият баща. — На реката…

Ковачът, а ковачите са и магьосници, опита да го вразуми:

— Що думаш, княже! Де по това време? Я виж, мръкна се вече!

— Какво, като се е мръкнало!

— Как какво? Та това е време потайно. Де има зла сила — сега пръква навън. Юди, самовили, орисници, върколаци, бродници. Зарежи, княже! Утре ще идем всички… Помен да сторим…

Славун Мечката вирна глава. Пак се връщаше предишният Славун.

— Като съм рекъл, че ще ходя — ще ида! А вие, ваша си работа, оставайте тук! Кажете ми само къде!

Няма що, ковачът сви рамене.

— При Синия вир… Ама пак ти думам, ти мене слушай… Няма да се върнеш… Бадева и себе си ще затриеш…

Славун вече не го слушаше, закрачил навън ядно, заслепен от горест. Без да се обръща, без да поглежда следва ли го някой.

Нощта беше настъпила. Черна, злокобна. Отгоре Сварог — богът на небето го гледаше безучастно с хилядите си очи-звезди Стрибог — богът на вятъра шумеше предупредително в клоните. Над главата му прелитаха безшумни сенки — дали изгонени от опожарените тавани прилепи или зли духове?

Вече наближаваше реката, когато чу леки, подтичващи стъпки подире си. И се обърна, хванал меча.

Беше Недана, задъхана от бързането, разплакана.

— Ами ти къде мари? — опита да й се сопне той.

— Как къде? Където ти — там и аз! Пък да видя и аз чедото си! Даже да е вампирясало, пак да го видя! Ако ще гина, нека от Марица погина! То и тъй вече няма живот за мен…

Тогава и Славун се разрева. Повече не изтрая. И така приплакващ редом с нея, продължи напред, провря се през върбалака и застана на високия отсечен бряг.

Край реката, до вира, винаги нещо клокочи, нещо шумоли. Зли духове ли са, въртопите ли са? А сега посред нощ — още повече. Тайнствено, зловещо.

Той се надвеси над водата, загледан в смолисто лъсналата й повърхност.

Марица! Няма ли да се покаже Марица!

Трябваше да го е страх, а не го беше страх. Макар че знаеше не по-зле от другите — самоудавниците са нечисти мъртъвци, след смъртта си душите им бродят като мрачни призраци в нощта и измъчват, давят в подмолите замръкналите пътници. Нечисти са всички умрели без време, не от естествена смърт: удавници, разкъсани от зверове, погинали в бран. Тяхната жизнена сила е останала неизчерпана и след смъртта си те оживяват, но вече като зли духове. Затова на такива ковачът пробожда с ясенов кол сърцата. Да не излизат повече от гробовете си.

Добре, че не бяха намерили Марица…

Той знаеше, не можеше добрата Марица да се превърне в лош дух. Да пакости майци си и тати си. Не можеше. Навярно са по-прави ромеите, дето не се боят от смъртниците. Ами дори мощите им, все едно непогребани трупове, в черквите си държат и им се кланят.

— Марице! — изпищя клетата майка. — Марице! Славун я хвана в последния миг, преди тя да се хвърли във вира и я дръпна надире, премряла от мъка в ръцете му.

Тогава дочу и врявата откъм село. Обърна се. Видя и пламтящите борини, понесени от шумното множество.

Не след дълго пред него застана един ромейски турмарх — офицер с десетина облечени в желязо конници начело с неколцина насила повлечени да ги упътват селяци, прежълтели, с разтреперани нозе. А като видяха и Славун невредим на брега, още повече се разтрепериха.

Турмархът скочи от седлото и вдигна ръка за поздрав:

— Привет на тебе, жупане, от моя стратег! Разкрачен, с ръце на кръста, с кръвясали очи. Славун го гледаше мълчаливо.

Византиецът изчака малко и като не получи отговор на поздрава си, побърза да премине направо към целта:

— Задачата ми е бърза, затова сред нощ дойдох да те диря чак тук…

— Е! — изръмжа като мечка Славун. Офицерът почваше да се гневи от това незачитане на варварина. Но овладя гнева си и додаде:

— Стратегът ме е пратил при теб и при другите князе. Да изпълните договора. От теб иска, както е по договор, сто войника. С мечове, с щитове, с ризници. И срещу императорска, плата…

Славун го гледа дълго, мери го с поглед отгоре до долу и избоботи:

— Пръждосвай се! Че каквото ми е причерняло…

Турмархът настръхна от обидата. Пред подчинените му. От някакъв мръсен варварин…

— Ти чуваш ли се бе, въшльо! — изкрещя той. — С кого говориш? За какво ви е дал василевсът тая земя? Нали затова — да му плащате данък, да му служите във войската…

Славун пристъпи крачка напред.

— Никой не ни я е давал. Да знаеш. Сами сме си я взели… А ти… Ти да си обираш парцалите, докато още не са ме прехванали съвсем…

Ромеецът, недоизчакал го да довърши, вдигна меча, та го удари с ножницата по главата.

За своя беда не отскочи достатъчно бързо назад, зад преградата на насочените ромейски мечове.

Зашлевил му плесница с лява ръка, Славун отхвърли шлема от главата му, а с дясната му стовари такъв удар отгоре, че пестникът му, сякаш железен, потъна в черепа на турмарха, който се срина безжизнен на земята.

После го грабна за краката и го развъртя около себе си. Тежките доспехи на мъртвото тяло като великански боздуган пръснаха главите на улучените двама войника. Другите не дочакаха повече, видели се вече обградени от притичващите откъм селото славунови дружинници.

Обърнаха конете и препуснаха обратно. Наслушали се бяха на страхотиите за отровните славински стрели, видяха с очите си силата на тия иначе добродушни великани.