Джек Слейд
Спирка „Последна надежда“ (14)

14.

Джон де Салдо беше тежко ранен. Двата куршума на Ласитър го бяха улучили и едва се държеше на седлото. Ед, който беше прострелян в краката, беше загубил малко кръв и почти не усещаше болка. Той яздеше плътно до Джон де Салдо и го подкрепяше отвреме-навреме, за да не падне от коня си.

— Още малко, сър! Къщите вече се виждат — повтаряше непрекъснато той, за да му вдъхне смелост.

— Това проклето копеле! — изръмжа Джон де Салдо, когато най-после наближиха Сидни. Железопътната линия минаваше покрай пътя и водеше навътре в града. Ярката слънчева светлина се отразяваше в релсите и го заслепяваше.

Един влак ги задмина. Малко преди да влязат в града, друг се зададе насреща им. Отначало видяха само локомотива, после край тях се изнизаха и останалите вагони. Влакът беше много дълъг. Пъхтенето на локомотива и тракането на многобройните колела на релсите направо ги оглуши. Конете се подплашиха и ездачите едва ги удържаха. Прозорците на купетата с голяма скорост се изнизваха пред очите им. Зад стъклата се виждаха седящите вътре пътници.

Това трая само няколко секунди. Шумът бързо заглъхна в далечината. На миля по-нататък локомотивът пронизително изсвири. В тази безбрежна и безлюдна равнина свирката прозвуча като вой на гладен койот.

Гарата беше чак на другия край на града.

— Най-добре е да отидем при доктора, сър! — настоя Ед. — И аз имам нужда от помощ…

— Аз няма скоро да хвърля топа — процеди през зъби Джон де Салдо. — Първо ще пратя по дяволите онова копеле!

Ласитър не му излизаше от ума.

Когато наближиха гарата, изпод сянката на водната кула се появиха човешки фигури. Бащата и дъщерята Бекман с Бъстър и Тай! Превръзката на главата на Бъстър още се белееше, макар че вече беше порядъчно замърсена. Тай и ранчерото бяха съблекли ризите си. Денят беше непоносимо горещ. Алис носеше памучна блузка с тънки презрамки. Тя първа позна ездачите и замаха с пушката. После понечи да се спусне насреща им, но баща й я спря.

— Джон! — изпищя уплашено момичето, като забеляза побледнялото лице и кървавите петна по ризата на любимия си.

Джон де Салдо вдигна ръка за поздрав и измъчено се усмихна. После се загледа в зетя си и в очите му проблясна омраза.

— Значи тук сте заели позиция — каза той.

— Къде остана Рик? — попита сърдито ранчерото.

— Ласитър! — отговори кратко Ед.

— Не е трудно да се разбере. Друго?

— Той идва след нас — отговори де Салдо. — Иска индианката. Казах му, че е при теб.

— А златото? У него ли е златото? — извика прегракнало Бекман.

— Ти видя ли го преди?

— Дори и мулетата не забелязах…

— Аз също не видях нищо! — Бекман сведе очи.

— Беше ли близо до него?

— Видях негърката и конете в една падина. Конете бяха без седла. Имаше само едно седло — неговото!

— Нищо друго? Поне един чувал?

Джон де Салдо поклати глава.

— Но това не доказва нищо!

— Тази надежда ме крепеше досега — отговори мрачно де Салдо.

— От вашата посока ли ще дойде той?

— Така смятам!

Бекман потърка челото си и се огледа.

— Как да се организираме? — попита Джон де Салдо.

— Слез най-после от коня и се скрий на сянка! — намеси се загрижено Алис.

Джон де Салдо не й обърна внимание.

— Ще се скрием — отговори Джилдън Бекман и посочи водната кула, купчината дърва за горене и малкия навес за локомотиви от другата страна на релсите. — Като дойде, ще го обкръжим от всички страни и направо ще стреляме! Бам-бам и готово! Без дълга престрелка! И още нещо, Джон: искам половината от златото! Дължа го на мъртвия си брат.

Джон де Салдо изкриви лице в гримаса.

— Първо да убием мечката, после да делим кожата й.

— Все пак държах да те уведомя за претенциите си. И без това аз поемам водачеството. Както виждам, ти не си годен за нищо…

Джон де Салдо се приведе напред, подпря се с две ръце на седлото и с мъка слезе от коня. Движенията му бяха бавни и тромави. Само Алис се притече да му помогне. Ранчерото и каубоите му не се помръднаха от местата си и се загледаха настрани.

Но вместо да отиде на сянка, той измъкна уинчестъра от калъфа и откачи палтото си от седлото. Всички се потяха в адската горещина, но Джон трепереше от студ. Алис наметна палтото на раменете му.

— Ед, скрий конете! — заповяда той.

— Ти не бива да стоиш тук — повтори загрижено Алис, докато Ед отвеждаше конете зад водната кула. — Трябва да си легнеш, Джон! Ще ида да повикам лекар.

— По-тихо! Сега имаме друга работа — отговори раздразнено той и тръгна напред. Всички очакваха да се строполи на земята, но нищо подобно не се случи. С широки крачки той достигна водната кула и седна върху една греда от дървената конструкция. Алис зае място до него. От другата страна се приближи Ед, който беше вързал конете и сега прекрачи през гредите.

— Не е справедливо Бекман да вземе половината злато — прошепна той на ухото на Джон де Салдо. Дори Алис не чу думите му.

— Ние ще напуснем бойното поле последни, Ед — натърти Джон де Салдо.

Ед се усмихна доволно, отстъпи крачка назад и зае позиция за стрелба.

Гай и Бъстър минаха през линията и се скриха от другата страна под навеса за локомотиви. Ранчерото закрачи към водната кула и спря пред гредата.

— Ласитър каза ли поне колко злато носи?

Джон де Салдо поклати глава.

— Какво ще му кажем, когато попита за индианката?

Джон де Салдо посочи навеса.

— Ще кажем, че е затворена там. Преди да я пуснем, да ни даде златото. Иначе е свършено с нея!

— Съгласен съм с теб. Но индианката я няма!

Джон де Салдо дрезгаво се изсмя.

— Няма да го узнае, защото ще му забия един куршум в главата!

— Не бива обаче да вдигаме голяма тупурдия — предупреди ранчерото. — Шерифът на града е много строг.

— Няма нужда да трепериш толкова — каза пренебрежително Джон де Салдо. — Ще има само един-единствен изстрел — и той потупа уинчестъра си. — От моята пушка!

— Я виж Бъстър! — прошепна възбудено Ед. — Какво му става?

Всички се загледаха към навеса. Бъстър се беше изправил в цял ръст отпред и сочеше на запад. Когато мъжете се взряха в указаната от него посока, видяха самотен ездач. Той галопираше към гарата по продължение на железопътната линия.

— Дали е Ласитър? — попита прегракнало Бекман.

— Но как така без златото? — слиса се Джон де Салдо. — Какво си въобразява този кучи син?

— Защо веднага не му теглим куршума? — обади се Ед.

Джон де Салдо и ранчерото като по команда се обърнаха и погледнаха разгневено тексасеца.

— А кой, по дяволите, ще ни покаже къде е скрито златото? — изсъска ядно Джон де Салдо.

Ед стреснато местеше поглед от единия към другия.

Локомотивна свирка проряза тишината над града. Далечно трополене показа, че в града влиза влакът, който скоро щеше да потегли на запад.