Джек Слейд
Спирка „Последна надежда“ (10)

10.

Ласитър беше настигнал колата и придружаващите я ездачи пет мили преди Ейгът Сити, но беше предпочел да не го забележат. Беше останал на разстояние и после нарочно бавно беше минал по главната улица на градчето, водейки след себе си конете на Бекманови и на Хърд. Чувалите, с които ги беше натоварил, бяха направени от одеялата на седлата, напълнени с листа и пръчки. Ласитър забеляза лицето на Алис зад един от прозорците на хотела и установи, че тя също го е видяла и познала.

Това беше и намерението му. Искаше да го забележат с тежко натоварените коне. Най-добре беше самият Джон де Салдо да го види, за да се убеди, че златото е налице, и да облекчи живота на двете жени, докато Ласитър намери начин да ги освободи.

Беше още светло, когато Ласитър се скри в съседния двор и започна да наблюдава какво ставаше в хотела. Беше скрил конете на края на градчето в една изоставена дъскорезница.

Видя тримата каубои, които охраняваха каручката. Първият се беше облегнал на задното колело със скръстени ръце и дремеше. Вторият седеше пред обора в сянката на стената върху преобърната бъчва за събиране на дъждовна вода. Третият дълго време не се мяркаше и Ласитър го забеляза едва когато смени наблюдателния си пункт. Той беше седнал отпред на капрата.

Ласитър тихо изруга. Нямаше как да влезе незабелязано в двора на хотела, поне докато беше светло.

Вече доста се беше смрачило, когато мъжът скочи от капрата и няколко пъти обиколи колата. Беше държелив брадат старец. Той повика другаря си и двамата свалиха страничната дъска. После старецът се покатери в колата и след малко изведе навън Мира О. Мъжът върху бъчвата се надигна и застана на пост пред хамбара, който беше долепен за хотела. Държеше пушката си готова за стрелба. Старият поведе Мира О към хамбара и я накара да влезе вътре. Самият той застана на пост пред вратата с пушка в ръка. Третият мъж остана зад колата.

Ласитър доста време не можа да си обясни смисъла на тези действия. Най-после се сети, че са извели индианката малко да се поразтъпче в хамбара. И наистина тя ходеше напред-назад. Ласитър обаче не можеше да вижда добре.

Той се плъзна като пантера покрай оградата, прехвърли се през нея на място, където мъжете не можеха да го видят, и изтича към задната страна на хамбара. Но задна врата нямаше. Самият хамбар представляваше стара и доста паянтова постройка, в която хората от хотела трупаха разни вехтории. Повечето дъски бяха изгнили. Когато Ласитър предпазливо откърти една дъска, не се чу почти никакъв шум. Вдигна се само малко облаче прах. Ласитър напрегнато се вгледа в тъмнината. Купчина царевични кочани изпълваше вътрешността. Вътре беше влязъл някакъв мъж, който разговаряше с Мира О, но той едва чуваше гласовете им. Откърти още една дъска, която се крепеше на един-единствен гвоздей, и провря главата си.

Гласовете вече не се чуваха. Ласитър се приведе напред и изтича до купа с царевица. Когато се надигна да погледне, видя на няколко крачки от себе си Синтия, която в този момент влизаше в хамбара.

— Разхождай се! — извика от прага старецът. — Пораздвижи се! Имаш само няколко минути.

Синтия послушно тръгна в кръг.

Ласитър предпазливо се показа иззад купчината с царевица. Синтия вървеше право срещу него. Без да го вижда, тя понечи да отмине, но внезапно се закова на мястото си.

Той хвърли бърз поглед към вратата. Видя само стареца, който беше обърнал гръб на хамбара и разговаряше с другаря си.

Ласитър скочи, бърз като мълния. Синтия потрепера и главата й се замая от внезапната радост. Той я хвана за ръката и я издърпа зад царевичната купчина. После посочи дупката в стената:

— Излез навън и се скрий зад оградата! Аз скоро ще дойда.

Ласитър възнамеряваше да освободи и Мира О!

— Няма да можеш! — прошепна Синтия и впи ръце в раменете му. — Тя е окована и вързана за колата. Един от мъжете винаги седи вътре. Онзи проклет дявол му е заповядал веднага да ни застреля, ако се опитаме да избягаме или ако някой дойде да ни освободи. Ключът е скрит някъде в колата, а не по джобовете им. Ако знаеш какви страхове преживях! Чудя се как още съм жива!

Тя щеше да продължи да говори, но в този миг един от мъжете високо изпсува. Двамата вдигнаха глави и се ослушаха. Ласитър светкавично извади револвера си. Брадатият старец се втурна в хамбара.

— Къде е тая черна гарга? — изкрещя той. Ласитър понечи да се изправи срещу него, но веднага се отказа. По-добре беше да си помислят, че Синтия се е освободила сама. Двамата изтичаха към процепа, промъкнаха се през него и той бързо постави дъските на местата им. После хукнаха да бягат. Междувременно беше станало почти тъмно. Ласитър повлече след себе си Синтия по една тясна и дълга уличка, преминаха през една ливада, после покрай няколко къщи, докато най-после стигнаха старата дъскорезница. Там, където по-рано бяха бучали задвижваните с пара гатери, сега цареше тишина. Половината покрив се беше срутил. Конете стояха отзад. Ласитър се метна на седлото, черното момиче се сгуши в скута му и конят се понесе в буен галоп. Синтия здраво се държеше за раменете му и непрекъснато поглеждаше страхливо назад.

Ласитър водеше със себе си и другите три коня, вързани с дълго въже. Скоро излязоха на открито. Последните светлини на града се скриха и настъпи пълен мрак. Силни ридания разтърсваха тялото на Синтия. Облекчение и радост от свободата, ужас при спомена за претърпените унижения, страх пред неизвестното бъдеще — всичко се смесваше в едно. Ласитър не говореше, само я притискаше силно до себе си, за да разбере тя, че вече е на сигурно място.

Той насочи коня си към една горичка. Навлезе доста навътре и избра удобно място за лагеруване. Слезе с момичето на ръце, увиснало безсилно на врата му. Ризата му беше мокра от сълзите й.

— Знаех си, че ще дойдеш, Ласитър! — изплака щастливо тя. — Знаех го през цялото време.

Той я притисна до себе си и почна нежно да я милва. Колко приятно беше да усети до себе си топлината на гъвкавото й тяло! Слава богу, че беше успял да я отърве от ония негодници!

— Вече никога не ме оставяй сама в хотела — говореше между целувките тя. — Никога, чуваш ли!

— Не се страхувай, момичето ми. Лошото мина. Онзи, лудият, ще си получи заслуженото. Можеш да бъдеш сигурна в това.

Тя потърси погледа му в тъмнината.

— Да, скъпи, той наистина е луд. Забелязах го още първия път, когато се срещнахме. Но е много опасен…

— Лудите винаги са опасни — отговори спокойно Ласитър. — Но ти трябва да го забравиш. За теб всичко това е минало.

Тя се надигна на пръсти и жадно го зацелува. Впи устни в неговите и мъничкият й език събуди страстта му. Когато разкопча роклята й, Си потрепера от удоволствие и забрави всички мъки и страхове. Отпусна се на тревата и привлече мускулестия мъж върху себе си. Плътно прегърнати, двамата се претърколиха по-далеч от конете. Взаимно се разсъблякоха и скоро напълно забравиха всичко наоколо, погълнати от удоволствията на любовната игра.

Синтия винаги предпочиташе да е отгоре. Тя разтвори дългите си стройни крака, обгърна с две ръце врата му и зарови лице в неговото. Движеше се неуморно напред-назад и стенеше от възбуда и напрежение. Заоблените й бедра описваха дъги във въздуха. Отначало Ласитър беше уловил малките й твърди гърди, но скоро впи пръсти в задника й, за да я накара да се движи още по-бързо. Всичко завърши със силен вик на удоволствие, след който Синтия изтощена се строполи върху гърдите му.

Горещият й дъх галеше лицето му. Тя дишаше тежко и тялото й гореше.

Ласитър обаче трябваше да се погрижи за конете. Те все още стояха оседлани наблизо и търпеливо и без да се оплакват, чакаха да дойде и техния ред.

Големият мъж предпазливо положи изтощеното черно момиче на тревата и стана. Разпрегна конете, даде им да се напият и после им окачи торбите със зоб.

Синтия също не беше стояла бездейна. Беше подготвила удобна постеля от дрехи и одеяла.

— И аз съм готова! — усмихна се тя, когато Ласитър остави конете и се върна при нея. Си посегна с две ръце към него и с все сила го дръпна към спалния чувал. Нощта беше топла и дори задушна. Синтия отново го обърна по гръб и зае любимата си поза върху него. Умелата игра с устни и нежните движения на топлия й език отново го възбудиха. Любовното опиянение продължи до късна нощ.