Джек Слейд
Спирка „Последна надежда“ (12)

12.

Лека-полека всички задрямаха. Само Джон де Салдо не заспа. Златната треска го беше завладяла напълно. Когато настъпи определеното време, той събуди Алис и мъжете. Всички бързо оседлаха конете, метнаха се на седлата, стиснаха пушките в ръце и потеглиха.

Алис яздеше кафявия жребец, когото досега Гай беше водил със себе си. Тя също беше въоръжена с уинчестър, тъй като умееше да си служи с него не по-зле от всички останали.

С настървението на вълк, уловил следата, старият ловец ги поведе към мястото, където бяха забелязали огъня.

Внезапно той дръпна юздите, мъжете също спряха конете си. Слязоха, вързаха ги за едно дърво и продължиха пеша с пушки в ръце и погледи, втренчени в тъмнината.

Между дърветата и храстите се стелеха кълба дим. Когато Рик спря и направи предупредителен жест с ръка, в отиващия си мрак постепенно проличаха очертанията на околните скали. На едно самотно дърво беше вързан жребец. Джон де Салдо се запъти нататък и скоро откри изгасналото огнище и мъжа, който спеше до него. Той разочаровано отпусна пушката. Това не беше Ласитър. Нямаше я негърката, нямаше ги конете със златото… Някой скитник беше спрял да лагерува край скалите и беше запалил огън, за да си свари супа за вечеря.

Джон де Салдо ядно изруга. Мъжете вече бяха обкръжили лагера. Рик се появи иззад коня на скитника. Джон де Салдо сърдито му махна с ръка, но старецът не се обърна. Мъжът край огъня се стресна и скочи на крака.

— Татко! — изпищя внезапно Алис, втурна се към него, спъна се и буквално влетя в разтворените му обятия.

— Татко, татенце! — плачеше тя.

Всички бързо разбраха заблудата си. Мъжът край огъня беше Джилдън Бекман, собственикът на ранчото, господарят на каубоите, зетят на Джон де Салдо.

Джон де Салдо метна пушката на рамото си и бавно закрачи към него.

— Хелоу, Джон! — поздрави го Бекман, който все още притискаше дъщеря си в прегръдката си.

— Къде са Пол и Хърд?

— Загинаха!

Алис изпищя от уплаха.

— Ласитър ли ги уби? — продължи да разпитва Джон де Салдо.

— Бяхме го хванали — започна да разказва с пресекващ глас Джилдън Бекман. — Обеща да ни покаже натоварените със злато мулета и ни отведе край Хат Крийк.

Лицето му болезнено се сви при мисълта за по-младия си брат, когото беше оставил на това място.

— Оставих Хърд да пази оня мръсник… Но той го нападна изотзад и ние двамата не можахме да му помогнем — Бекман отчаяно разтърси глава.

— Но как Хърд се е оставил да го измамят така? Трябваше да обезоръжите това куче и да го вържете!

Джилдън Бекман засрамено наведе очи.

— Сега златото щеше да бъде наше! — изкрещя Джон де Салдо. Приятно му беше да види в подобно положение зет си, който години наред го беше унижавал в очите на собствената му сестра.

— Разоръжихме го, но не го вързахме — проговори тихо Джилдън Бекман. Алис нежно милваше отслабналото му лице. — Аз бях тежко ранен. Няколко дни лежах при доктора в Ардмър. Когато се разплатих с него, парите едва ми стигнаха да си купя кон и пушка.

— Ласитър ви взе конете, така ли?

— Той погреба Пол и Хърд, превърза ме и ме отведе при лекаря в Ардмър. Оттогава не съм видял нито него, нито конете.

Джон де Салдо сбърчи чело.

— Той е тръгнал на път с три коня, натоварени със злато. Ние го следваме по петите. Това сигурно са вашите коне. Преди това с кола ли беше?

— Не! — поклати глава Бекман. — Когато го срещнахме, беше сам. Но твърдеше, че има мулета.

— Няма значение! Показали сте се като глупаци, и ти, и брат ти! — изръмжа злобно Джон де Салдо.

Джилдън Бекман дори не вдигна очи.

— Вече не ми трябва злато, Джон. Тръгнах към Сидни, защото искам да си отмъстя. Ласитър коварно уби брат ми. Как ще се оправям в ранчото без него?

— Изглеждаш много зле — промълви Джон де Салдо. Не му се вярваше, че Бекман току-така ще се откаже от дълго чаканото богатство. Говореше така, защото беше извън играта. Навярно смяташе, че като убие Ласитър, ще може да предяви искания за участие в делбата.

Джон де Салдо си въобразяваше, че е съвсем близо да целта. Вече не му трябваха нови хора. Искаше окончателно да отстрани зет си, този проклет самохвалко и всезнайко. Сидни не беше далеч, а дотук той беше стигнал съвсем сам. Оттук нататък не искаше никой да му се меси.

— Загубих много кръв — каза тихо зет му. Алис нежно го притисна до себе си.

Джон де Салдо я изгледа и в ума му за кой ли път изникна представата за негърката, любовницата на Ласитър. Е, да, беше черна като катран, но беше също така расова кобила с изключителни умения в любовта. Трябваше непременно да я опита! Като й се насити, ще й даде малко пари и ще я пусне да си върви. Тя ще бъде доволна, а той — още повече…

— Ласитър е някъде наблизо — обясни студено де Салдо. — Снощи видяхме твоя огън и сметнахме, че е неговият. Затова сега трябва да побързаме, иначе ще вземе голяма преднина.

— Добре, и аз ще дойда — отговори решително Джилдън Бекман, бутна Алис настрани и поиска да се изправи.

— Не бързай толкова — подхвърли Джон де Салдо.

Ранчерото учудено вдигна очи.

— Тъкмо си мислех, че ще е най-добре да хванем Ласитър в клещи — продължи Джон де Салдо. — Ти ще отидеш с Бъстър и Гай в Сидни и ще заемете позиция някъде около гарата. Аз тръгвам по следите с Рик и Ед и ще докараме кучия син право пред дулата на пушките ви.

Джилдън Бекман поклати замислено глава.

— Добра идея! — каза най-после той и широко се ухили.

— Аз с кого ще отида? — намеси се Алис.

Джон де Салдо потърка брадата си.

— Като гледам баща ти, ми се струва, че той има нужда от повече грижи и внимание…

— Точно така! Нека Алис ме придружи — каза ранчерото и сложи ръка на рамото на дъщеря си. — Аз съм още доста слаб.

— Пък и ние по-спокойно ще се заемем с Ласитър — каза Джон де Салдо.

Междувременно беше станало съвсем светло. Бекман изненадано се взря в младия каубой.

— Какво е станало с Бъстър? Пак ли Ласитър?

— Не, този път не е той — отговори Ед. — Един проклет побойник му извади окото.

— Какво? — извика ужасен ранчерото.

— Хайде, Ед! — намеси се повелително Джон де Салдо. — Рик, тръгваме! Трябва да побързаме, Джилдън. Вие тръгнете към пощенския път и после право в Сидни. Не се спирайте никъде. Трябва да стигнете първи.

— Пощенският път е най-безопасен — каза Рик.

Джон де Салдо вдигна ръка за сбогом.

— Ще се видим в Сидни, Алис! Чакайте ни на гарата! — той потупа Ед по гърба и хвана Рик за ръката. Тримата веднага се отправиха към конете.

Бъстър и Гай сърдито се загледаха след тях. Много им се искаше да тръгнат след Ласитър, вместо да придружават отслабналия от раната си господар.

Джон де Салдо и двамата каубои отидоха до конете, отвързаха ги, метнаха се на седлата и препуснаха в галоп на изток. На билото се обърнаха назад и забелязаха, че останалите също са тръгнали. Бъстър водеше коня на ранчерото за юздата. Превръзката му се белееше под лъчите на изгряващото слънце и се виждаше отдалеч.

След две мили тримата пуснаха конете си ходом, за да не ги преуморяват. Рик без усилия откри следите на Ласитър и слезе от коня, за да ги разгледа по-подробно. Джон де Салдо се приведе напред и с нетърпение се загледа в стария ловец.

— Ако не бяхме тръгнали към огъня, щяхме да го хванем — каза най-после Рик Хай и се изправи. — Но как, по дяволите, можехме да разберем, че това е Бекман, а не онзи дявол?

— Каква е преднината му? Само това е важно сега! — прекъсна го Джон де Салдо.

— Шест часа!

— Казваш го с такъв тон, сякаш има нещо много приятно, по дяволите! — изръмжа Джон де Салдо.

— Един от конете има камъче в задната подкова — отговори ухилено старият ловец на пуми. — Ласитър още не го е забелязал.

Джон де Салдо се изправи на стремената и се загледа на юг. Но колкото и да се напрягаше, не можа да види нищо.

— Само спокойно! — проговори Рик и се метна на коня си. — До Сидни три пъти ще го настигнем.

— И веднъж е достатъчно — процеди през зъби Джон де Салдо. — С какво удоволствие бих го разсякъл на две! А после ще делим на три, момчета! — обърна се той към другарите си. — Нека само да го хванем…

Мъжете се ухилиха одобрително.

Отново тръгнаха на път. Следите на Ласитър ясно личаха в песъчливата почва. Той нямаше да им се изплъзне, още повече че един от конете му куцаше.

След два часа забелязаха тънко облаче прах почти на линията на хоризонта.

— Триста дяволи! — извика зарадвано Джон де Салдо. — Карай напред, Рик! Той ли е това, как мислиш?

— Кой друг? — отговори спокойно старият ловец.

— Хип-хип-ура-а-а! — изкрещя Ед и пришпори коня си. Джон де Салдо и ловецът го последваха. Тримата препускаха в галоп един до друг в отлично настроение. Чакаше ги цял куп злато. Едва когато случайно се обърнаха назад и видяха какъв голям облак прах се вдига под копитата на конете им, те се сетиха, че не бива да се издават и тръгнаха по-спокойно. Мъжът пред тях не трябваше да ги забележи.

Най-после идваше краят на дългата гонитба. Но той дойде доста по-бързо, отколкото очакваха, защото не те настигнаха Ласитър, а той тях.

— Ето ме! — обади се някой зад гърба им.

Мъжете се стреснаха и дръпнаха юздите.

Широко разкрачен, с „Уинчестър“ в ръка, Ласитър се изправи зад тях, сякаш беше изникнал от земята. Когато Джон де Салдо погледна напред, той с учудване установи, че облакът прах е изчезнал. По дяволите, как не бяха забелязали това? Мисълта за златото така ги беше замаяла, че бяха спрели да обръщат внимание на всичко останало.

После Джон де Салдо бързо огледа мястото, където се намираха. Отдясно се издигаха няколко остри скали, иначе беше тревисто и равно. Той беше сигурен, че Ласитър е скрил някъде в скалите натоварените със злато коне и пламенното чернокожо момиче.

Толкова време негърката беше в ръцете му, а той, глупакът, не се сети да преспи с нея!

Но тази мисъл само за миг премина през главата му и отлетя.

Защото зад гърба му стоеше мъжът, когото трябваше веднъж завинаги да отстрани от пътя си. Тогава и златото, и негърката щяха да бъдат негови. Те бяха трима, а Ласитър беше сам!