Нора Робъртс
Даровете на слънцето (6)

Глава 6

Тихо потропване на дъждовни капки и бегъл спомен за цветни сънища събудиха Джуд. Изкушаваше се да се зарови по-дълбоко под завивките и да заспи отново, та да продължи да сънува. Но и се стори нередно. Прекалено много си угаждаше.

Трябва да бъде по-продуктивна, реши тя; да установи и да поддържа определен ред. Би било полезно да посвети дъждовното неделно утро на основни домакински задължения. В Ардмор няма служба за чистене, с каквато разполагаше в Чикаго.

Тайно й се искаше да се залови с бърсането на прах, с миенето на подовете и разни други малки задачи — по този начин се надяваше къщурката да се превърне в нейна. Вероятно не бе много разумно от нейна страна, но наистина се забавляваше да проверява с какви почистващи препарати разполага и да си избира парцали и кърпи.

Сутринта прекара приятни часове в бърсане на прах и пренареждането на многобройните дреболии останали от старата Мод. Из цялата къща, по маси и шкафчета, имаше чинии с изображения на красиви феи, покривчици с елегантно избродирани вълшебници, интригуващи кристални предмети. Повечето книги бяха исторически, посветени на фолклора, но имаше и няколко с разръфани меки корици.

Старата Мод е обичала да чете любовни романи, откри Джуд и страшно се умили.

Вместо прахосмукачка Джуд намери метла с дълга дръжка; тананикайки си, премете килимите и дървените подове.

Изми и кухнята. Изпита изненадващо задоволство, когато хромът и порцеланът заблестяха. Набрала увереност, тръгна с парцала да лъска кабинета. Скоро ще стигне до чекмеджетата и до кашоните в малкото килерче, обеща си тя. Не е изключено още тази вечер. И ще изпрати на баби си всичко, което си струва, или е достатъчно сантиментално, за да се запази.

Махна чаршафите от леглото, събра и другите неща за пране. Почувства се леко гузна, защото никога не бе прала. Но едва ли е чак толкова трудно, че да не се научи. По-редно би било да започне с прането преди чистенето, съобрази тя, но нищо, другия път няма да сбърка.

В килерчето до кухнята видя панер. Аха: от самото начало е трябвало да го занесе горе. Сви рамене и го напълни с дрехите за пране.

Установи, че няма сушилня. Значи — не греши — ще трябва да простира. Наблюдавайки как го нрави Моли О’Тул й се стори приятно, но при нея вероятно щеше да бъде проблематично.

Е, просто ще се научи. Непременно ще се научи, обеща си Джуд. Прочиствайки гърлото си, огледа внимателно пералната машина.

Едва ли можеше да се нарече нова — по бялата повърхност имаше ръждиви петна. Бутоните за пускане се оказаха лесни. Програмата допускаше и студена, и топла вода. Според нейните предположения искаш ли нещо да се изчисти, използваш гореща, и то в обилно количество. Прочете указанията върху кутията с прах за пране и стриктно ги спази. Звукът от течаща вода в машината я накара да засияе.

За да отпразнува събитието, постави чайника да си приготви чай и се почерпи с шепа бисквитки от кутията.

Къщурката беше спретната. Нейната къщурка е спретната, поправи се тя. Всичко си беше на мястото, пералнята се въртеше… Нямаше извинение да не се замисли за видяното снощи.

Жената на прозореца. Лейди Гуен.

Призракът й.

Никакъв разумен довод не й помагаше да отрече, че вече два пъти зърна тази фигура. Всичко бе прекалено реалистично. Толкова реалистично, че дори с позакърнелите си умения, би успяла да скицира лицето, наблюдавало я от прозореца.

Призраци. Не я бяха възпитавали да вярва в тях, макар част от нея винаги да бе обожавала фантазиите в приказките на баба й. И освен ако внезапно не е започнала да получава халюцинации, вече два пъти бе видяла призрака.

Възможно ли е все пак да е затънала още по-дълбоко в нервния срив, който я притесняваше откакто напусна Чикаго?

От друга страна сега не се чувстваше така нестабилна. Няма постоянно главоболие, предизвикано от напрежение, нито нервен стомах, нито долавя смазващата тежест на предстояща депресия.

Не и откакто пристъпи прага на къщурката на Хълма на феите за пръв път.

Чувстваше се… съвсем добре, прецени тя, след като се замисли за миг. Жизнена, спокойна, здрава. Дори щастлива.

Така че, помисли си тя, или е видяла призрак и такива неща наистина съществуват, от което следва необходимостта да промени досегашния си начин на мислене… или е преодоляла нервния срив и резултатът е желание за романтика?

Загриза замислено още една бисквита. Излиза, че ще продължи да живее било с единия, било с другия вариант.

Чу потропване на входната врата. Бързо изчисти трохите от жилетката си и хвърли поглед към часовника. Представа нямаше как е минало утрото. Съзнателно бе изтласкала от мисълта си обещанието на Ейдан да я посети.

Очевидно сега той е тук. Добре. Ще работят в кухнята, реши тя, докато прибираше косите си и вървеше по коридора към вратата. Независимо от първоначалната си — всъщност химическа — реакция към него, интересът й е чисто професионален. Мъж, който се бие с пияници на улицата и дръзко флиртува с едва познати жени, не може да я привлича.

Тя е цивилизована, вярва във възможностите на здравия разум, дипломацията и компромиса при разрешаването на спорове. Изпитва съжаление спрямо човек, който предпочита да прибягва до сила и размахва юмруци.

Дори да има изключително приятно лице и атлетична фигура.

Прекалено е разумна, за да я заслепи физическата привлекателност.

Ще запише историите, ще му благодари за сътрудничеството. И ще приключи.

В следващия миг отвори вратата. Той стоеше под дъжда, с проблясващи от капките коси, а усмивката му бе топла като лятото и точно толкова ленива. Почувства се по-неразумна от едно пале.

— Добър ти ден, Джуд.

— Здравей.

Доказателство за въздействието му върху нея бе, че й отне цели десет секунди, за да забележи огромния мъж с букетче цветя в едрата си ръка, застанал до него. Изглеждаше окаян, забеляза тя, а дъждът се стичаше от периферията на подгизналата му шапка. Широкото му лице бе бледо като луната, а раменете — отпуснати.

Въздъхна, когато Ейдан го сръга с лакът в ребрата.

— Добър ден, госпожице Мърей. Аз съм Джак Бренан. Ейдан ми каза, че снощи, в твое присъствие, съм се държал лошо. Съжалявам и се надявам да ми простиш.

Подаде й цветята с жален израз в кръвясалите си очи.

— Малко попрекалих с пиенето — продължи той. — Но това не е извинение да се говорят глупости пред жена. Макар да нямах понятие, че си там.

Каза последното с леко войнствена извивка на устните, гледайки с присвити очи Ейдан.

— Така е. — Стараеше се гласът й да звучи строго, но мокрите цветя бяха така трогателни, че разтапяха сърцето й. — Беше твърде зает с опити да удариш приятеля си.

— Да, но когато съм под въздействието на алкохола, Ейдан е прекалено бърз за мен. Не успявам да го ударя както трябва, така да се каже. — За миг устните му се извиха и на лицето му се появи изненадващо мила усмивка. После отново отпусна голямата си глава. — И въпреки обстоятелствата, нищо не ме оправдава да се държа така пред дама. Най-искрено те моля за извинение и да не си мислиш лоши неща за мен.

— Браво. — Ейдан тупна сърдечно приятеля си по рамото — Чудесно се справи, Джак. Госпожица Мърей е с прекалено добро сърце, за да продължи да ти се сърди след поднесеното мило извинение. — Погледна отново към нея сякаш двамата споделяха хубава шега. Нали така, Джуд Франсис?

Всъщност беше прав, но тя се раздразни от думите му. Като се постара да не обръща внимание на Ейдан, кимна на Джак.

— Не ти се сърдя, господин Бренан. Много любезно от твоя страна да се отбиеш и да ми донесеш цветя. Искаш ли да влезеш за чаша чай?

Лицето му засия.

— Много мило. Нямам нищо против…

— Имаш работа, Джак. — Веждите на Джак се свъсиха.

— Нямам. Особено…

— Напротив. Все има нещо. Вземи колата ми и поемай. Не помниш ли? Казах ти, че с госпожица Мърей имаме работа.

— Добре де — промърмори той, — но не виждам как една чаша чай ще навреди. Довиждане, госпожице Мърей.

С отпуснати рамене и все още стичащи се от шапката дъждовни капки той пое с тежки крачки към колата.

— Можеше да го оставиш да се подслони от дъжда — изкоментира Джуд.

— Ти май не бързаш особено мен да подслониш — отбеляза Ейдан и наклони глава, за да разгледа лицето й. — Дали пък не ми се сърдиш за нещо?

— Ти не ми донесе цветя — отвърна тя, но се отмести и го остави да влезе.

— Следващия път ще го направя. Чистила си. Къщата ухае на лимонова политура. Приятен, домашен аромат. Ако ми дадеш парцал, ще избърша мокрите петна, които оставям в хубавата ти чиста къща.

— Аз ще се погрижа. И без това трябва да отида да взема магнетофона и другите неща. Ще работим в кухнята. Така че най-добре иди отзад.

— Нямам нищо против.

Ръцете му обгърнаха нейните и това я накара да се намръщи. После измъкна цветята от пръстите й.

— Ще ги натопя вместо теб, та да не изглеждат така омърлушени.

— Благодаря. — Нямаше друга защита срещу високия мокър, чаровен мъж в антрето освен суховатия учтив тон. Ще се върна след минутка.

Не се забави много повече, но когато влезе в кухнята, той вече бе поставил цветята в една от бутилките на Мод и услужливо се занимаваше с чая.

— Запалих огън в камината, за да се пречупи въздуха. Добре ли е?

— Разбира се. — Опита се да не се дразни, че всичко, което беше свършил, й отнемаше три пъти повече време. — Седни. Що налея чая.

— О, трябва да се запари още малко.

— Знам — промърмори тя, отваряйки шкафовете, за да извади чаши и чинийки. — И в Америка правим чай, така да знаеш. — Извърна се, постави чашите върху масата просъска: — Престани да ме зяпаш.

— Извинявай. Но когато си ядосана и косата ти се измъква от опашката, си много хубава.

В очите й заблестяха гневни искри.

— Най-добре да се разберем: сега това е само и единствено интелектуално занимание.

— Интелектуално — повтори той. Прояви достатъчно разум да сдържи усмивката си и да остане сериозен. — Много е хубаво да проявяваш интерес към акъла на другия. Твоят например никак не е малко. А фактът, че ти казва колко си хубава, не променя нещата.

— Не съм хубава и не ми е потребно да го чувам. Ще започваме ли?

Тя седна и той я последва, после вдигна глава.

— И все пак ми повярва, нали? Интересно е — на интелектуално ниво.

— Не сме тук да говорим за мен. Останах с впечатлението, че притежаваш известна дарба на разказвач и си запознат с някои от митовете и легендите, характерни за този район.

— Знам някои приказки.

Щом гласът й ставаше въздържан, той неизменно изпитваше желание да я помилва — няма значение откъде ще започне. Затова се облегна назад на стола. След като тя иска да го дава интелектуално, така ще сложат началото… А после ще се придвижат нататък.

— Някои сигурно са ти познати под една или друга форма. Устните истории се различават тук-там в зависимост от мястото или разказвача, но същността им е една и съща.

Тя продължаваше да въси вежди. Ейдан вдигна чайника и напълни чашите.

— Да вземем например Дядо Коледа. На някои места се спуска през комина, на други — пълни обувките със сладки, но основата на легендата има общи корени. Именно общото се повтаря във времето и в различните страни, интелектът стига до извода, че митът има ядро.

— Вярваш ли в Дядо Коледа? — Докато оставяше чайника, очите му срещнаха нейните.

— Вярвам във вълшебството; най-доброто, най-истинското от него е в сърцето на човека. Тук си вече няколко дни, Джуд Франсис. Не долавяш ли никакво вълшебство?

— Атмосферата… — започна тя и включи магнетофона. Атмосферата в тази страна определено е благоприятна за формирането на митове. След инвазията на викингите, на нормандците към келтския фолклор са се прибавили нови културни семена…

— Важно е мястото — възрази Ейдан. — Не хората, които са се опитали да завладяват, а земята, хълмовете и скалите тук. Витае във въздуха. И кръвта, проляла се в битките, за да бъдат опазени. Но накрая ирландците са асимилирали викингите, нормандците и другите, а не обратното…

В думите му звучеше гордост, която тя разбираше и уважаваше. Отбеляза обаче:

— И все пак си остава фактът, че тези хора са дошли на острова, женили са се за жените тук, създавали са деца, донесли са своите суеверия и вярвания.

— Кой е пристигнал пръв: историята или разказвачът? Това ли е част от изследването ти?

Бърз е, прецени го тя. Остър ум и смислени аргументи.

— Не можеш да изучаваш едното, без да обърнеш внимание на другото. Важно е кой го разказва и защо, така както и какво точно се разказва.

— Добре. Ще чуеш една приказка, разказана от дядо ми, той пък я знае от неговия баща и така върви назад до незапомнени времена, защото по тези брегове и хълмове от векове има представители на семейство Галахър.

— Приказката е предавана по бащина линия, така ли? — прекъсна го Джуд и в отговор на вдигнатите му вежди уточни: — Много по-често майката предава приказките от поколение на поколение.

— Вярно е, но в Ирландия бардовете по принцип са мъже. Говори се за един Галахър, пристигнал по тези места, пеейки приказките си срещу дребни монети и чаша бира; казват, че видял със собствените си очи онова, което ще ти разкажа, а останалото чул от Карик — Принца на феите. След време разказвал легендата на всеки, пожелал да я чуе.

Живите пламъчета в очите на Джуд, издаващи интереса й, го накараха да замълчи за момент. После продължи:

— Живяла девойка на име Гуен. Имала скромен произход, но била с благородно сърце и обноски. Косите й били светли като зимна слънчева утрин, а очите — зелени като мъх. Из цялата страна говорели за красотата й. Стъпвала гордо, защото имала стройна и гъвкава снага, но била скромна. И понеже майка й починала при раждането, се грижела за дома на застаряващия си баща. Правела каквото й кажели и каквото се очаквало от нея. Никой никога не я чул да се оплаче. Понякога вечер я виждали да се разхожда по скалите и да гледа морето, сякаш копнеела да й поникнат криле и да полети.

Докато говореше, през дъжда безшумно проникна лъч слънчева светлина, прониза стъклото на прозореца и тихо се разположи на масата между тях.

— Нямам представа какво й е било на сърцето — продължи Ейдан. — Сигурно самата тя не го е знаела. Ала се грижела за къщурката и за баща си и се разхождала по скалите. Един ден отнасяла цветя за гроба на майка си, погребана близо до кладенеца на свети Деклан, и срещнала мъж. Или някого, когото взела за мъж. Бил висок и строен, с тъмни чупливи коси, разпуснати по раменете, а очите му имали цвета на синята метличина, която носела в ръце. Обърнал се към нея по име и гласът му й прозвучал като музика. Сърцето и затанцувало. По-бързо от проблясването на светкавица се влюбили един в друг — там, над гроба на майка й, а звукът на провиращия се през високите треви бриз наподобявал шепот от феи.

— Любов от пръв поглед — обади се Джуд. — Прийомът често се използва в приказките.

— Не вярваш ли, че сърцето разпознава отреденото за него сърце?

Странен и поетичен начин на изразяване, прецени тя, и остана доволна, че е записала въпроса му.

— Вярвам в привличането от пръв поглед. За любовта е нужно повече.

— Загубила си почти всичко ирландско у себе си — поклати глава той.

— Но не дотолкова, че да не се възхитя от романтиката на една хубава приказка. — Дари го с усмивка, а трапчинките по страните й леко загатнаха за себе си. — И какво станало после?

— Е, макар сърцето да разпознало отреденото за него сърце, не ставало въпрос мъжът и девойката просто да се хванат за ръце и да слеят живота си. Защото това бил самият Карик, вълшебният принц, който живеел в сребърния дворец под хълма, където се намирал нейният дом. Срахувала се да не я омагьоса; съмнявала се и в неговото, и в своето сърце. И колкото повече копнеела за него, толкова повече се съмнявала, защото била възпитана да не вярва на феите и да се пази от тях. — Гласът му, променящ силата си при различните думи като музика, омайваше Джуд, тя постави ръце върху масата и подпря на тях брадичка.

— Въпреки всичко една нощ, когато пълната луна била вече зряла, Карик придумал Гуен да излезе от къщи и да възседне с него големия крилат кон, за да полетят над земята и морето — искал да й покаже какви чудеса ще й даде, ако му се врече. Сърцето му й принадлежало и щял да й даде всичко, което притежавал. Ала се случило така, че точно тогава баща й будувал — мъчели го болки в крака. Видял той как младата му дъщеря Гуен се отправя към небето върху крилат бял кон, а Принца на феите седи зад нея. От страх не разбрал какво става и с ужас си мислел единствено как да я спаси от магията, която — не ще и дума й била направена. Забранил й да излиза с Карик и за по-голяма сигурност я обещал на млад рибар. И лейди Гуен, като девойка, дълбоко уважаваща баща си — потиснала чувствата в сърцето си и изпълнила волята му — прекъснал разходките и се приготвила да се венчае, както очаквал от нея.

В този миг слънчевият лъч, който играеше по масата между тях, изчезна и кухнята потъна в сумрак, нарушаван само от огъня в камината.

Ейдан не откъсваше очи от Джуд и остана възхитен от онова, което видя: мечти, тъга и копнеж.

— Като чул какво се е случило, отначало Карик изпаднал в луд гняв: стоварил светкавици, гръмотевици и ветрове върху хълмовете и морето. Селяните, фермерите рибарите треперели, но лейди Гуен стояла тихо в къщурката, свела глава над ръкоделието си.

— Защо просто не я отвел в двореца си — прекъсна го Джуд, — където да я задържи сто години.

— О, все пак знаеш нещо за тези неща. — В сините му очи се мярна одобрение. — Истина е, че е могъл да я отвлече, но бил горд и искал тя да го последва доброволно, в това отношение благородниците не се различават особено от простолюдието.

Наклони глава, внимателно изучавайки лицето й.

— Ти какво предпочиташ: да те отвлекат, без да имаш избор, или да те ухажват и обсипват с внимание?

— Понеже никой от Добрите хора няма да постъпи с мен нито по единия, нито по другия начин, не ми се налага да вземам решение. По-скоро искам да узная как е постъпил Карик.

— Добре, ще ти кажа. На зазоряване Карик възседнал крилатия си кон и полетял към слънцето. Събрал огъня от него, превърнал го в блестящи диаманти и ги поставил в сребърна торба. Донесъл в къщурката й магическите скъпоценни камъни и когато тя излязла да го посрещне, ги разпилял в краката й с думите: „Донесох ти скъпоценни камъни от слънцето. Те са моята страст към теб. Вземи и тях, и мен; ще ти дам всичко, което притежавам, и още повече“. Ала тя отказала. Обяснила му, че е обещана на друг. Нея я възпирал дългът, него — гордостта. Когато се разделили, диамантите останали сред цветята.

— И самите те се превърнали в цветя…

Джуд потрепери. Ейдан протегна ръка и взе нейната.

— Студено ли ти е?

— Не.

Тя се насили да се усмихне, преднамерено издърпа ръката си и взе чашата чай. Отпи бавно, за да успокои напрежението в гърлото си.

Знаеше приказката. Виждаше великолепния кон, прекрасната жена, мъжа, който не беше същински мъж, и огнените скъпоценни камъни по земята.

Беше го видяла — всичкото — в съня си.

— Не. Добре съм. Баба ми е разказвала вариант на тази приказка.

— Но има още.

— О… Отпи отново и направи усилие да се отпусне. — И какво станало после?

— В деня, когато се омъжила за рибаря, баща й починал. Сякаш силите му стигнали да се бори с трудностите на живота само докато се увери, че неговата Гуен е в безопасност и има кой да се грижи за нея. Съпругът й се преместил в къщурката. Всеки ден преди изгрев слънце отивал да хвърля мрежите. Животът им бил задоволителен и подреден.

Направи пауза и Джуд се намръщи.

— Не е възможно това да е всичко.

Ейдан се усмихна и отпи от чая. Като добър разказвач знаеше как да сменя ритъма, за да задържа вниманието.

— Да съм казал подобно нещо? Не, това съвсем не е всичко. Карик не успявал да я забрави. Била в сърцето му. Гуен водела живот, какъвто очаквали от нея, ала Карик вече не намирал никаква радост в музиката и смеха. Напълно отчаян, една нощ се качил на коня и полетял към Луната. Събрал светлината й и я превърнал в перли, с които напълнил сребърната си торба. Отново отишъл при нея и макар тя да носела в утробата си първото си дете, се измъкнала от леглото на съпруга си, за да се срещне с него.

— Това са моите лунни сълзи — казал й той. — Те са моят копнеж по теб. Вземи и тях, и мен; ще ти дам всичко, което притежавам, и още повече.

С обляно в сълзи лице тя пак му отказала: свързана била с друг, носела детето му и нямало да наруши обета си. Заради дълга и гордостта отново се разделили, а разсипаните по земята перли се превърнали в лунни цветя. Годините минавали. Карик тъгувал, а лейди Гуен правела каквото очаквали от нея. Раждала деца и намирала радост в тях. Грижела се за цветята и си припомняла какво е любовта. Защото макар съпругът й да бил добър никога не успял да докосне най-съкровените кътчета на сърцето й. Тя остарявала, лицето и тялото й остарявали ала сърцето й оставало младо и таяло всички копнежи на девойка.

— Тъжно е.

— Да, но това не е краят. Тъй като времето тече различно за феите и смъртните, един ден Карик възседнал крилатия си кон и полетял над морето. Гмурнал се дълбоко дълбоко в него, за да открие сърцето му. Събрал ударите му в сребърната си торба и ги превърнал в сапфири. Отнесъл ги на лейди Гуен — нейните деца вече имали деца — косата й била побеляла, а очите й не виждали добре. Но Принца на феите продължавал да вижда девойката, която обичал и за която копнеел. Разпилял сапфирите в краката й.

— Това е от сърцето на морето. Те са моето постоянство. Вземи и тях, и мен; ще ти дам всичко, което притежавам и повече.

И този път, с мъдростта на възрастта, тя разбрала какво е направила, отхвърляйки любовта заради дълга — нито веднъж не се била доверила на сърцето си. А самият той предлагал какви ли не скъпоценни камъни; не й предложил обаче единственото, което би я накарало да отиде при него. — Несъзнателно Ейдан хвана ръката на Джуд. Пръстите им се преплетоха, а тънкият слънчев лъч отново се появи. — А това били любовни слова, не приказки за страст, копнеж и дори постоянство. От това имала нужда тя. Вече била стара и прегърбена и за разлика от Принца на феите, който не бил смъртен, знаела колко е късно. Разплакала се с горчивите сълзи на старица и му казала, че животът й е приключил. И му разкрила една тайна: ако й бе донесъл любов вместо скъпоценни камъни, ако й бе говорил за любов, вместо за страст, копнеж и постоянство, сигурно е щял да спечели сърцето й и тя да пренебрегне дълга си. Но той бил прекалено горд, а тя — прекалено сляпа, за да прозрат истинските желания на сърцата си. Думите й го разгневили — та той й предлагал многократно любовта си, но по единствения известен му начин. И този път, преди да си тръгне, я омагьосал. Тя ще седи и ще чака, година след година, сама и самотна като него, докато сърца се срещнат истински и тя приеме даровете, които той й предложил. Три пъти трябва да се срещнат и три пъти да ги приема, за да се махне магията. Качил се на коня и полетял в нощта, а скъпоценните камъни в краката й отново се превърнали в цветя. Поминала се същата нощ. Всяка година на гроба й избуяват най-различни цветя, а духът на лейди Гуен — прекрасен като младата девойка, каквато била някога чака и ридае за изгубената любов.

Самата Джуд бе готова да заплаче; чувстваше се странно неспокойна.

— Защо не я е отвел със себе си последния път?

— Не се е случило така. А и не си ли съгласна, Джуд Франсис, че поуката е да се довериш на сърцето си и никога да не загърбваш истинската любов?

Сепна се, изненадана колко много се е увлякла от историята. И още по-изненадана, че ръката й е в неговата. Измъкна я.

— Може и така да се каже. Но ако следваш дълга си, животът ти, макар и не така бляскав, е пълен със задоволство. Скъпоценните камъни не са решение, колкото и да са впечатляващи. Трябвало е да се обърне и да види как се превръщат в цветя… Цветя, които тя е задържала.

— Както ти казах — имаш ум в главата. Да, тя е задържала цветята. — Ейдан прокара пръст по цветята в бутилката. — Била е обикновена жена със семпли вкусове. Но приказката съдържа по-силно внушение.

— И какво е то?

— Любовта. — Очите им се срещнаха над цветята. — Любовта, независимо от времето, независимо от пречките, продължава да съществува. Сега те изчакват магията да бъде развалена, а после тя ще отиде при него в сребърния му дворец под Хълма на феите.

Трябва да се измъкне от приказката и да се върне в действителността, напомни си тя. Да се заеме с анализ.

— В легендите винаги има нещо повече: търсения, задачи, прозрения. Дори във фолклора наградите рядко идват даром. Символизмът в тази е традиционен. Бедната девойка, която се грижи за застаряващия си баща; млад принц на бял кон. Използвани са слънце, луна, море. Малко се говори за мъжа, за когото се е венчала. Той е само средство — държи влюбените разделени.

Водеше си бързо записки, но внезапно погледна нагоре. Видя как Ейдан я изучава внимателно.

— Какво?

— По много привлекателен начина се луташ напред-назад.

— Какво имаш предвид?

— Докато ти разказвах историята, очите ти станаха замечтани и влажни, а ето те сега — седиш изправена, делова и категоризираш елементите на историята, които до преди миг те омайваха.

— Точно това е работата ми. И очите ми не са били замечтани.

— Все пак аз знам по-добре. Нали те наблюдавах? — Гласът му отново стана топъл и я обгърна цялата. — Имаш очи на морска богиня, Джуд Франсис. Големи и тайнствено зелени. Виждам ги в съзнанието си, дори когато не си пред мен. Какво ще кажеш за това?

— Ще кажа, че имаш остър език. — Надигна се без ни най-малка представа какво точно ще направи. Поради липса на друго отнесе чайника на печката. — По тази причина разказваш забавно. Ще ми се да чуя още истории, да ги съпоставя с тези на баба ми и на други хора.

Извърна се и едва не подскочи — той стоеше зад нея.

— Какво правиш?

— В момента нищо. — „Е, този път те притиснах, нали?“ — помисли си той, но продължи със спокоен тон — Щастлив съм да ти разказвам истории. — Уверено плъзна ръце край талията й и ги постави на плота. — Ако решиш, някоя по-спокойна вечер можеш да дойдеш в кръчмата и ще откриеш, че и други са готови да сторят същото.

— Добре…

— Долавяше надигащата се у нея паника.

— Хубава идея. Трябва…

— Приятно ли ти беше снощи? Хареса ли ти музиката?

— Аха… — Ейдан ухаеше на дъжд и мъж. Тя не знаеше какво да прави с ръцете си. — Да. Музиката беше великолепна.

— А знаеш ли думите?

Сега беше близо — много близо — и виждаше тънкия черен кръг около зелените й ириси.

— Някои. Искаш ли още чай?

— Не бих възразил. Тогава защо не пееше?

— Да пея?

Гърлото й бе напълно пресъхнало от нерви.

— Наблюдавах те през по-голямата част. Въобще не запя — нито куплетите, нито припевите.

— Не. Не пях. — Той наистина трябва да се отмести, отнемаше въздуха й. — Пея само когато съм нервна.

— Това ли е истината?

Продължавайки да наблюдава лицето й, се притисна към нея — остана смаян колко добре прилепва тялото му към нейното.

Сега тя вече знаеше какво да прави с ръцете си. Вдигна ги и бързо и ги опря в гърдите му.

— Какво правиш?

— Ще ми се да те чуя как пееш. Затова те изнервям.

Тя се насили да се разсмее, но при опита да се размърда, се притисна по-плътно към него.

— Ейдан…

— Само малко да те изнервя — промърмори той, сведе устни и леко докосна брадичката й. — Трепериш. — Още една целувка — лека, но възбуждаща. — Спокойно. Искам да те разнежа, не да те изплаша до смърт. — Всъщност правеше и двете. Сърцето й биеше в гърдите и отекваше в ушите й. Той бавно обсипваше брадичката й с целувки, а ръцете й останаха заклещени върху силните му гърди. И тя се чувстваше великолепно слаба и женствена.

— Ейдан, ти… Това е… Не мисля…

— Да, това е чудесна идея. Хайде и двамата просто да спрем да мислим за няколко минути.

Хвана долната й устна — възхити се на мекотата й — със зъби. Джуд тихо простена; очите й се замъглиха, станаха по-тъмни. Остро желание прониза слабините му.

— Господи, колко си сладка…

Пръстите му се откъснаха от плота и я погалиха по скулата. Тъй като я държеше там, където искаше, се насочи към устните й. Опита, а после напълно се потопи във вкуса им.

Тя очевидно бе на път да се предаде, но той все пак използва зъбите си, за да я накара да простене. И навлезе по-дълбоко, отколкото възнамеряваше.

Тя продължаваше да потреперва — напомняше му вулкан, готов да изригне; за буря, на път да се разрази. Ръцете й оставаха притиснати между двамата, но пръстите й сега стискаха ризата му и се държаха здраво.

Дочу го да мълви нещо, от което кръвта и закипя. Устата му бе така гореща, така веща, а тялото му стегнато, силно. Ръцете му я докосваха по лицето нежно, сякаш бяха крилца на пеперуда. Не й остава друго, освен да дава, да дава, дори когато една шокираща, непозната за нея част от собственото й тяло я тласкаше да взима.

Когато той се отдръпна, все едно изтегли света от нея.

Остави ръце върху лицето й, изчака очите й да се отворят, да се прояснят. Първоначално възнамеряваше само да вкуси, да се наслади на момента. Да провери. Но нещата прекрачиха очакванията му и излязоха извън контрол.

— Ще ми разрешиш ли да те имам?

Огромните й очи блестяха от смущение и удоволствие. И за малко да го накарат да се свлече на пода. Не и допадаше това усещане.

— Аз… Какво…

— Ела горе и се люби с мен.

Шокът дойде за част от секундата, преди да кимне в знак на съгласие.

— Не мога. Не. Това е напълно безотговорно.

— Има ли някой в Америка, който те възпира?

— Да ме възпира? — Защо мозъкът й отказваше да функционира? О, не. Не съм обвързана с никого. — Внезапният блясък в очите на Ейдан я накара да се отдръпне. — Това не означава, че просто ще… Не спя с почти непознати мъже.

— В момента имам чувството, че се познаваме по-добре.

— Чисто физическа реакция.

— Съвършено си права. — Отново я целуна пламенно и настойчиво.

— Не мога да дишам.

— И на мен ми е малко трудно — призна той. Беше против инстинктите му, но леко се отдръпна. — Е, какво ще направим по въпроса, Джуд Франсис? Ще го анализираш ли на интелектуално ниво?

Гласът му може и да притежаваше естествената мелодичност на ирландците, но същевременно можеше да нанася и удари. И понеже й идеше да се свие, тя изправи рамене.

— Не възнамерявам да се извинявам само защото не скочих с теб в леглото. И ако предпочитам да бъда на интелектуално ниво, това си е моя работа.

Той затвори уста, преди да изрече нещо присмехулно. После заби ръце в джобовете и започна да крачи напред-назад.

— Винаги ли трябва да постъпваш разумно?

— Да.

Спря, погледна я с присвити очи, разбра колко е объркана, отметна глава назад и се засмя.

— По дяволите, Джуд, ако се развикаш или метнеш нещо, сигурно ще се впуснем в яростна кавга и ще завършим с боричкане на пода. И трябва да призная, че бих се почувствал по-удовлетворен.

Тя си позволи бързо да си поеме дъх.

— Не крещя, не мятам предмети и не се боричкам.

Веждите му се стрелнаха нагоре.

— Никога ли?

— Никога.

Този път усмивката му разцъфна бързо, смесица от веселие и предизвикателство.

— Обзалагам се, че знам как да променя това. — Пристъпи към нея и поклати глава, когато тя отстъпи. Хвана един от кичурите й и леко го дръпна. — Готова ли си да се обзаложиш?

— Не. — Усмихна се колебливо. — Нито се занимавам с комар.

— Носиш името Мърей и твърдиш, че не се занимаваш с комар? Ти си срам и позор за рода си.

— Това е доказателство за доброто ми възпитание.

— Лично аз бих заложил на потеклото. — Залюля се, без да престава да я изучава внимателно. — Е, най-добре да поемам обратно. Една разходка в дъжда ще прочисти главата ми.

Докато той взимаше сакото от закачалката, тя се опита да си възвърне самоконтрола.

— Нали не се сърдиш?

— Защо да се сърдя? — Очите му — блестящи и напрегнати — се впиха в нейните. — Имаш право да кажеш не, нали?

— Естествено. — Прочисти гърлото си. — Но все пак мнозина мъже биха се разсърдили.

— Да, но аз не съм като мнозината мъже. И ще добавя, че възнамерявам да те имам и това ще стане. Не е казано, че трябва да е днес.

Усмихна й се отново, което я накара да го зяпне. После се отправи към вратата.

— Мисли за думите ми и за мен, Джуд Франсис, докато не попаднеш в ръцете ми.

Когато вратата зад него се затвори, тя остана на мястото си, без да помръдне. И макар да мислеше за станалото, за Ейдан и за всички подходящи брилянтни отговори, които би могла да му даде, най-много мислеше за усещането, когато той я притисна до себе си.