Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за Ирландия (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Jewels of the Sun, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 154 гласа)

Информация

Разпознаване и първоначална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
Abalone (2009)
Сканиране
?
Допълнителна корекция
Джейн (2011)

Издание:

Нора Робъртс. Даровете на слънцето

ИК „Бард“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от lenitooo)
  3. — Корекция

Глава 2

Джуд се събуди. Беше тъмно като в рог. Огънят бе загаснал — бяха останали само дребни рубинови светлинки. Загледа се в тях все още замаяна от съня. Сърцето й подскочи като див елен — жаравата й заприлича на дебнещи я очи.

Постепенно си припомни всичко, умът й се избистри. Намираше се в Ирландия, в къщурката, където баба й е живяла като момиче. И умираше от студ.

Надигна се, разтърка премръзналите си ръце и затършува да напипа лампата до леглото. Погледна часовника и премигна невярващо — почти наближаваше полунощ. Възстановителната й дрямка бе продължила близо дванадесет часа.

И, откри тя, умираше не само от студ. Умираше и от глад.

Остана загледана в огъня. Изглеждаше й изгаснал и понеже нямаше и най-бегла представа как да го разпали отново, го остави на мира и слезе в кухнята да търси храна.

При всяка стъпка къщурката скърцаше и простенваше. Уютен домашен звук, повтаряше си тя, макар да й се искаше да подскочи и да погледне през рамо. Не мислеше за призрака, за който й разказа Брена. Просто не бе свикнала да чува домашни звуци. Подовете в апартамента й не скърцаха, а единствената червена светлинка, която й се случваше да зърне в тъмното, бе лампичката на алармената система.

Но ще привикне със заобикалящата я среда.

Брена не я беше подвела, откри Джуд. Къщурката бе добре заредена с храна и в миниатюрния хладилник, и в тясното килерче. Може и да й е студено, мина й през ума, но поне няма да умре от глад.

Реши да отвори консерва супа и да я подгрее в микровълновата печка. Озърна се из кухнята с консервата в ръка и направи изненадващо откритие.

Нямаше никаква микровълнова печка.

„Е — помисли си Джуд, — това е проблем.“ Няма как. Ще я стопли в тенджера на печката, но се натъкна на следващия проблем: откри, че няма автоматична отварачка за консерви.

Старата Мод не само бе живяла в друга страна, прецени Джуд, докато преглеждаше чекмеджетата, а направо в друг век.

Успя да се справи с ръчната отварачка, изсипа супата в тенджера и я постави на печката. Избра си ябълка от купата върху кухненската маса, отиде до задната врата и я отвори. Стелеше се мъгла, мека като коприна и мокра като дъжд.

Виждаше единствено въздуха — бледосиви пластове в нощта. Не се различаваха никакви форми, никакви светлини, освен формите, които мъглата придобиваше. Потрепери, пристъпи навън и мигом я обгърна същинска пелена.

Усещането за уединение я обзе внезапно, цялостно и невероятно дълбоко. Никога не бе изпитвала нещо подобно. Ала не бе плашещо или тъжно, даде си сметка тя, протягайки ръка — загледа се как мъглата я поглъща до китката. Беше странно освобождаващо чувство.

Не познаваше никого, никой не я познаваше. От нея не се очакваше нищо. Всичко зависеше от собствените й намерения. Тази вечер — една великолепна вечер — беше абсолютно самичка.

Стори и се, че нощта пулсира: тих, напевен ритъм. Дали не беше морето, зачуди се тя. Или просто мъглата дишаше. Засмя се на себе си и в следващия миг дочу друг звук като звънтене на музика.

Нима бяха гайди и звънчета, флейти и свирки? Омаяна от тях, едва не напусна задната площадка, за да последва в мъглата магията на музиката като мечтател, тръгнал да броди в съня си.

Камбанките, клатени от вятъра, сети се тя и отново тихо се засмя, но този път малко по-нервно. Просто красивите камбанки, които висят пред вратата й. И вероятно още не се е събудила, щом обмисля дали да не затанцува навън посреднощ и да последва звука на музиката в мъглата.

Насили се да влезе обратно вътре и затвори решително вратата. И тутакси чу как супата кипи.

По дяволите! — Бързо отиде до печката и я изключи. Какво ми става? За Бога! Дори дванадесетгодишно дете може да стопли глупава консерва супа.

Забърса печката — изгори си два пръста — и изяде супата права, без да спира да си чете морал.

Крайно време е да престане да се лута, да се стегне и да се вземе в ръце. Тя е отговорна жена, а не заплес, който мечтае посреднощ сред мъглата. Ядеше супата механично, по-скоро като задължение към тялото си, а не с удоволствието, което носи една закуска в полунощ.

Време е да се обърне с лице към истинската причина, заради която дойде в Ирландия. Редно е да престане да се преструва, че си е взела дълга отпуска, за да изследва корените си и да работи върху материали, чрез чиято публикация да укрепи не особено бляскавата си университетска кариера.

Пристигна, защото смъртно се страхуваше, че е на ръба на нервен срив. Постоянният й стрес злорадо я заплашваше с мигрена или язва.

Стигна до положение силите й да се окажат недостатъчни дори за всекидневните задължения, свързани с работата — занемари студентите си, семейството си, себе си.

И нещо по-лошо, призна тя — откровено и враждебно не харесваше нито студентите си, нито семейството си, нито себе си.

Независимо от причината все още нямаше готовност да изследва тази сфера — единственото разрешение виждаше в радикална промяна. Почивка. Да загуби самообладание не представляваше никаква алтернатива. А да загуби самообладание пред публика бе изключено.

Няма да унижи себе си или семейството си, което не й бе сторило нищо, за да го заслужи. И затова побягна — малко като страхливка, може би, но така или иначе това се оказа единствената логична стъпка, която успя да измисли.

Когато Старата Мод почина на преклонната възраст от сто и една години, се отвори една вратичка.

Разумно беше да мине през нея. Беше въпрос на отговорност да го стори. Нужно й е време да остане на спокойствие сама със себе си, за да преоцени нещата. И точно така ще постъпи.

Наистина възнамеряваше да работи. Иначе как би оправдала пътуването и времето, ако не разполага с някакъв план? Щеше да се захване с материал, който по някакъв начин да обединява семейните й корени и професията й. Ако не нещо друго, то поне ще документира местни легенди и митове и ще направи психологически анализ на тяхното значение и цел. Така щеше да ангажира ума си, за да й остават по-малко часове за мрачни мисли.

Прекалено дълго прекара в мрачни мисли. Ирландски характер, твърдеше майка й и споменът за думите й накара Джуд да въздъхне. Ирландците са царе на мисленето. Ако й се прииска да се посвети на подобно занимание, бе избрала най-доброто място на света.

В един момент Джуд се почувства по-добре; извърна се, да постави купичката в съдомиялната машина, и откри, че такава няма.

Смя се през цялото време, докато се качваше нагоре към спалнята.

Разопакова багажа си и педантично подреди всичко в прекрасния поскърцващ гардероб и в стария скрин, чиито чекмеджета заяждаха. Извади и тоалетните си принадлежности, възхити се от изяществото на старата мивка и се наслади на дълъг душ, стъпила във ваната с крачета, отделена с тънка найлонова завеска, провесена на месинговите куки.

Облече фланелена пижама и роба, преди зъбите й да затракат. После се залови да запали парчетата торф в камината. Изненадана от успеха си, загуби двадесет минути, седнала на пода, обгърнала колене с ръце и усмихната на красивия пламък. Представи си, че е доволна съпруга на фермер, която чака мъжа си да се прибере у дома от полето.

Отърси се от виденията си и тръгна да огледа втората спалня — искаше да разбере става ли за кабинет.

Малката като кутийка стая с тесни прозорци гледаше към предната градина и встрани — към селото. Джуд пообмисли обстановката и се спря на южната страна, за да вижда покривите, камбанарията на селската черква и широкия плаж.

Поне се надяваше на такава гледка, когато настъпи денят и мъглата се вдигне.

Следващият проблем бе къде да си разположи нещата, защото в малката стая нямаше бюро. Цял час търси подходяща маса, после я качи от всекидневната по стълбите и я постави в центъра пред прозореца. Нареди и вещите си.

Хрумна й да пише на кухненската маса до уютния огън в камината, а отвън камбанките да й пеят, поклащани от вятъра. Прецени обаче идеята като прекалено небрежно отношение към работата и някак дезорганизиращо.

Намери правилния адаптор за щепсела, включи и отвори нов файл това щеше да бъде дневник за живота й в Ирландия. Щеше да го попълва всеки ден.

3 април, къщурката на Хълма на феите. Ирландия. Преживях пътуването.

Спря за момент и леко се засмя. Звучеше все едно е преживяла война. Понечи да го изтрие и да започне отново. После спря. Не, дневникът е предназначен единствено за нея и ще записва всичко, което и хрумне.

Пътуването с кола от Дъблин се оказа по-дълго и по-трудно, отколкото си го представях. Чудя се колко ли време ще ми е необходимо да свикна с лявото движение. Съмнявам се дали някога ще успея. Панорамата е възхитителна. Никоя от картините, които съм виждала, не отразява напълно достоверно ирландската природа. Да се каже, че е зелена, не е достатъчно, тревиста също някак не отговаря. Най-точното, което ми хрумва, е вибрираща.

Селцата изглеждат много симпатични и невероятно спретнати. Представям си как цели армии от елфи излизат всяка нощ, търкат тротоарите и лъскат сградите.

Разгледах бегло селцето Ардмор, но когато пристигнах, валеше като из ведро, а бях и прекалено уморена, за да трупам впечатления, но и то е спретнато и разполага с очарователен широк плаж.

Попаднах на къщурката по чиста случайност. Баба ще го нарече съдба, разбира се, но си беше чист късмет. Толкова е красива! Кацнала на малкия хълм, а цветя достигат — без преувеличение — до входната врата. Надявам се да се грижа добре за тях. Дано в селцето има книжарница с книги по градинарство. Във всеки случай цъфтят чудесно, независимо от влажния и хладен въздух.

Видях жена, стори ми се, че виждам жена през прозореца на спалнята, която гледаше към мен. Моментът беше странен. Очите ни буквално се срещнаха и останаха така няколко секунди. Беше красива, бледа, руса и с някак трагично лице. Това, разбира се, бе само сянка, игри на светлините, защото в къщурката нямаше абсолютно никого.

Брена О’Тул — ужасно оправна жена от селцето — пристигна веднага след мен и пое нещата в свои ръце; бързо и приятелски, което оцених високо. Прекрасна е — чудя се дали всички тук са така прекрасни. Има онова грубовато, мъжкаранско поведение, което някои жени възприемат, и въпреки това успяват да изглеждат напълно женствени.

Смята ме, предполагам, за глупава и несръчна, но достатъчно тактично не спомена нищо по въпроса.

Подхвърли нещо в смисъл, че къщата била обитавана от духове. Допускам обаче, че селяните говорят така за всяка къща в страната. Но понеже съм решила да напиша статия за ирландските легенди, вероятно ще потърся причината за нейното твърдение.

Биологичният ми часовник и организмът ми, естествено, са обърнати наопаки. Проспах почти целия ден и хапнах в полунощ.

Навън е тъмно и мъгливо. Мъглата сякаш грее и ухае. Чувствам се добре в тялото си и съзнанието ми е спокойно.

Всичко ще бъде наред.

Облегна се назад и въздъхна дълбоко. Да, помисли си тя, всичко ще бъде наред.

В три сутринта, когато духовете обикновено се раздвижват, Джуд се сгуши в леглото под дебел юрган, с чаша чай на нощното шкафче и книга в ръка. Огънят в камината тлееше, мъглата се стелеше зад прозорците. Зачуди се дали някога се е чувствала по-щастлива.

И заспа на запалена лампа, а очилата се плъзнаха надолу по носа й.

През деня бризът прогони дъжда и мъглата и нейният свят се оказа друг. Меката светлина придаваше яркозелен цвят на нивите. Чуваше песента на птици. Помисли си да извади книгата с описания на различните видове. Ала в момента бе така приятно просто да стои и да слуша чуруликането им. Всъщност нямаше значение каква птичка пее, достатъчно бе, че пее.

Броденето през гъсто избуялата трева приличаше почти на кощунство, но Джуд не успя да се въздържи от този грях.

На хълма до селцето видя развалините на някогашната величествена катедрала, посветена на свети Деклан, и извисяващата се над руините разкошна кръгла кула. Замисли се за миг за фигурата, която й се стори, че видя в дъжда. И потрепери.

Глупаво е да се държи така. Това е просто едно място! Интересно и исторически значимо място. Баба й и туристическият наръчник я бяха информирали за надписите на древен келтски вътре и за аркадата в романски стил. Ще отиде да ги разгледа.

А на изток, ако не й изневерява паметта, отвъд хотела при скалата, се намира кладенецът на свети Деклан с трите си каменни кръста и каменен стол.

Ще посети развалините и кладенеца, ще се изкатери по пътеката и ще се разходи из околността. Туристическият справочник я уверяваше, че гледките са смайващи.

Но днес искаше да се наслаждава на по-спокойни, по простички неща.

Водите на залива проблясваха в синьо и някак незабележимо се преливаха в по-дълбоките тонове на морето. Равният широк плаж пустееше.

Някоя друга сутрин, помисли си тя, ще отиде с колата до селцето само за да се поразходи по плажа.

Днес обаче е ден за бродене из нивите, точно както си го представяше — далеч от населени места, с поглед вперен в далечните планини. Забрави за намерението си единствено да провери цветята и да се ориентира в района около къщурката, преди да се залови с по-практически задачи.

А имаше какво да прави: да се погрижи за контакт за телефона в импровизирания кабинет — нали й трябваше достъп до Интернет за изследванията? Да звънне в Чикаго и да съобщи на семейството си, че е жива и здрава; да отиде до селцето, за да се ориентира къде ще пазарува, къде е банката.

Но навън беше такава прелест! Нежният въздух действаше като целувка, умерено хладният бриз разкара от съзнанието й и последните остатъци умора от пътуването. Продължи да се разхожда и да гледа, докато влажната от дъжда трева не намокри обувките й.

Все едно стъпва в картина, помисли си отново тя, картина, осеяна с потреперващи листа, чуруликащи птички, ухаеща на мокри растения.

Видът на друга къща й подейства почти като шок. Стоеше сгушена зад живия плет настрани от пътя. Стори й се, че фасадата, задната част и страничните стени са били безразборно издигнати по нечий каприз в различно време. „И все пак оставя приятно впечатление“ — мина й през ум.

Представляваше очарователна комбинация от камък и дърво, а цветя имаше и в предния, и в задния двор. Зад градината отзад се издигаше барака за инструменти и машини, които буквално преливаха през вратата.

На алеята видя сива кола, сякаш бе слязла от поточната линия години преди Джуд да се роди.

Голямо жълто куче спеше на припек встрани от къщата, или поне тя предположи, че спи. В следващия миг то се изви по гръб и скочи на крака.

Дали това е къщата на семейство О’Тул, зачуди се. Сигурно, реши тя, виждайки как от задния вход една жена изнася панер с дрехи за простиране.

Имаше великолепни червени коси, широки бедра и набита снага. Според представите на Джуд именно това се изисква, за да износиш и родиш пет деца. За да докаже, че е жива, кучката се завтече с размахана опашка към отправилата се към простора жена.

Джуд съобрази, че фактически никога не е виждала някой да простира. Дори и най-посветените на домакинството жени в Чикаго не го правеха. Струваше й се, че процесът не изисква напрежение и следователно действа успокоително. Жената извади щипки от джоба на престилката си, стисна ги между устните си, после се наведе и извади от панера калъфка за възглавница. Тръсна я енергично и я провеси на въжето. Направи същото и със следващата дреха и използва същата щипка.

Смайващо.

Постепенно изпълваше въжето, без видимо да бърза. Жълтата кучка й правеше компания. Панерът се изпразваше, а вятърът издуваше и развяваше вече прострените дрехи.

Просто още една страна от картината, реши Джуд. Ще кръсти тази част Селска съпруга.

Панерът се изпразни. Жената се обърна към другия простор и започна да прибира оттам изсъхналите дрехи — сгъваше ги старателно и скоро панерът отново бе пълен.

Подпря го на хълбок и влезе обратно в къщата. Кучката не преставаше да тича в краката й.

Какъв приятен начин да се прекара утрото, мина й през ума.

А вечерта, когато всички се приберат, къщата ще ухае на нещо божествено, къкрещо на огъня. Някаква яхния, представи си Джуд, или печено месо с препечени до златисто картофи. Цялото семейство ще се настани около масата, отрупана с приятно несъответстващи си купи и чинии; ще разказват за случилото им се през деня, ще се смеят и ще подхвърлят парченца на кучката, която ще си ги проси изпод масата.

Големите семейства, мина й през ума, сигурно носят голяма утеха.

Няма нищо не наред и с малките, разбира се, добави тя, защото мигом се почувства виновна. Да си единствено дете си имаше свои предимства. Беше получавала цялото внимание на родителите си.

Може би дори прекалено много от вниманието им, обади се плахо вътрешен глас.

Окачестви този глас като доста невъзпитан и го накара да замлъкне. Тръгна към къщурката си, за да свърши и тя нещо практично.

Обзе я чувство, че проявява нелоялност и незабавно звънна у дома. Поради часовата разлика улови родителите си, преди да излязат за работа и потисна вината си, като се разбъбри щастливо — как си е отпочинала, как се забавлява и с нетърпение чака да опознае новата обстановка.

Добре си даваше сметка, че и двамата гледат на импулсивното й заминаване за Ирландия като на експеримент, рязко отклонение на четирийсет и пет градуса от доволно следваната дотогава пътека. Не възразиха, което я облекчи. Просто бяха озадачени. Не успя да им обясни защо постъпва така. Впрочем — не успя да го обясни и на себе си.

Продължи да мисли за близките си и набра още един номер. Нямаше нужда да се впуска в големи подробности пред баба Мърей. Тя разбираше от половин дума. С по-ведро настроение, докато си приготвяше чай и си правеше сандвич, Джуд съобщи на баба си детайли около пътуването, първите си впечатления, колко е очарована от къщурката.

— Току-що се връщам от разходка — продължи тя с притисната към рамото слушалка, за да остави скромния си обяд върху масата. — Видях руините и кулата отдалеч. Скоро ще ги разгледам по-отблизо.

— Мястото е наистина чудесно — съгласи се баба й. — Там човек усеща много неща.

— О, с нетърпение чакам да видя издяланите надписи и аркадата, но днес не исках да ходя чак толкова далеч. Видях къщата на съседите. Сигурно е на семейство О’Тул.

— Да, Майкъл О’Тул. Помня го като момък. Вечно се усмихваше и успяваше да уговори момичетата да ги заведе на чай с пасти. Ожени се за хубавата щерка на Логанови Моли — и си родиха пет момиченца. Онази, която си срещнала, Брена, трябва да е най-голямата. Как е красивата Моли?

— Не се отбих да ги видя. Беше заета с прането.

— Ще откриеш, че никой не е прекалено зает, за да спре за момент, Джуд Франсис. Следващия път, когато се разхождаш, се отбий да поздравиш Моли О’Тул.

— Добре. О, бабо? — Развеселена, тя се усмихна, докато отпиваше от чая. — Не ми каза за призрака в къщата.

— Разбира се, че ти казах, момиче. Не си ли прослушала записите? Не си ли чела писмата, които ти дадох?

— Не. Не още.

— И сигурно си мислиш: ето, баба пак започна със своите фантасмагории. Просто прегледай нещата, които ти дадох. Там ще откриеш историята за лейди Гуен и нейния призрачен любовник.

— Призрачен любовник ли? Дух ли е бил?

— Така разправят. Къщурката е построена на Хълма на феите, а дворецът им е отдолу и тя продължава да го чака, защото обърнала гръб на щастието в името на разума, а той го загубил заради своята гордост.

— Тъжно — промълви тихо Джуд.

— Права си. Но мястото все пак е подходящо — говоря за хълма — да надникне човек в себе си и да види за какво копнее сърцето му. И ти надникни в твоето, докато си там.

— В момента търся единствено спокойствие.

— Наслаждавай му се на воля. Там го има в изобилие. Но не се оттегляй прекалено много и не оставай прекалено дълго безучастен наблюдател на околния свят. Животът е много по-кратък, отколкото си представяш.

— Защо не дойдеш, бабо, и не поостанеш тук с мен?

— О, някога ще се върна, но сега е твоето време. Обърни му внимание. Ти си добро момиче, Джуд, но не е нужно през цялото време да си послушна.

— Постоянно ми го повтарят. Не е изключено да намеря някой привлекателен ирландски разбойник и да се впусна в безразсъдна любовна авантюра.

— Няма да ти навреди. Сложи цветя на гроба на братовчедката Мод от мое име, скъпа. И й кажи, че ще дойда да я видя при възможност.

— Добре. Обичам те, бабо.

Джуд не забеляза как тече времето. Уж щеше да направи нещо полезно — наистина смяташе да си поиграе с цветята навън само няколко минути: колкото да набере китка, за да я постави във високата синя бутилка, която откри във всекидневната. Престара се, разбира се. Набра прекалено много и се наложи да търси нова бутилка. В къщата изглежда нямаше ваза. А после се оказа толкова забавно да седи на площадката и да подрежда цветята като през цялото време съжаляваше, че не знае имената им. По този начин пропиля почти целия следобед.

Отнесе по-малката тумбеста зелена бутилка в кабинета, за да я постави на масата до компютъра. И си понесе последствията. Чистосърдечните й намерения бяха да полегне само за няколко минути. На малкото легло в кабинета спа цели два часа. Събуди се със замаяна глава и ужасена.

Губеше чувство за дисциплина. Превръщаше се в мързелана. Вече тридесет часа само спи и си пилее времето.

И отново беше гладна.

При този режим, мина й през ума, докато се отправяше към кухнята да си вземе нещо за хапване, само след седмица ще стане дебелана, със забавени реакции и глуповат вид.

Ще излезе, ще отиде с колата до селцето. Ще намери книжарница, банката, пощата. Ще разбере и къде е гробището, за да посети гроба на Старата Мод от името на баба си. Всичко това трябваше да свърши още сутринта. Но и сега не е съвсем късно. Ще посвети целия утрешен ден на прослушване на записите; ще прочете писмата, които взе от баба си, и ще види има ли хляб в тях.

Първо се преоблече: избра панталони от лек плат, пуловер по врата и блейзър — в него се чувстваше много по-добре и по-професионално, отколкото в дебелата жилетка и джинсите, с които се размотава цял ден.

Нападна косата си; нападна бе единствената дума, даваща представа за усилията й да я укроти в дебела опашка, въпреки постоянното желание на кичурите да се измъкнат и разпилеят.

Прояви особено внимание с гримовете. Никога не бе боравила умело с тях, но резултатът изглеждаше задоволителен за спокойна обиколка из селцето. Бегъл поглед в огледалото я увери, че не прилича нито на жив труп, нито на лека жена, независимо че го бе постигала понякога.

Пое си дълбоко въздух и се отправи навън, за да направи поредния опит с наетата кола и ирландските пътища. Настани се зад волана и посегна да запали, но видя, че е забравила ключовете.

Май ще ти се наложи да започнеш да взимаш лекарства за укрепване на паметта, промърмори тя и излезе от колата.

След старателно претърсване намери ключовете върху масата в кухнята. Този път съобрази да остави запалена лампа — може би щеше да се върне по тъмно — и да заключи входната врата. Не се сети обаче дали е заключила задната. Изруга тихо и отиде да види какво е положението.

Когато най-после даде на заден и бавно излезе на пътя, слънцето клонеше на запад.

Пътуването се оказа по-кратко, отколкото си го спомняше, а при липсата на дъжд, който да се стича по предното стъкло — и много по-живописно. Обилно нацъфтелите обички по живия плет изпъкваха като червени капчици кръв. Редом с тях пролетта бе пробудила и множество дребни бели и жълти цветя.

След завоя тя видя върху хълма разрушените стени на катедралата и върха на кулата, възвисяващ се над крайморското селце.

Никой не се разхождаше там.

Бяха стояли в продължение на осемстотин години. Това, помисли си Джуд, е чудо само по себе си. Тяхната мощ си оставаше — след войни, тържества и глад, след смърт, кръв и раждания. Да боготвориш и да браниш. Запита се доколко е права баба й — какво ли изпитва човек, застанал в сянката им върху земя, тъпкана и от набожни, и от нечестиви люде?

Каква странна мисъл, мина й през ума, но я прогони, шофирайки към селцето, където щеше да живее през следващите шест месеца.