Нора Робъртс
Даровете на слънцето (10)

Глава 10

Мънички танцьори, обути в здрави обувки с дървени подметки, подрипваха в главата на Джуд и я събудиха. Можеше да преброи всеки подскок и ритник по слепоочията си. Беше по-скоро озадачаващо, отколкото неприятно, и очите й трепнаха, когато ги отвори предпазливо.

Намръщи се от светлината, затвори клепачи — още по-предпазливо — после пак ги отвори.

Навсякъде имаше дрехи. Отначало си помисли, че се е развихрила страховита буря — като онази, повлякла Дороти от „Магьосникът от Оз“ — и е разпиляла нещата й навсякъде из стаята.

Само така си обясняваше защо лежи по корем напряко на леглото, при това полугола.

Чу необичаен шум някъде отдолу и затаи дъх; после задиша учестено. Дали не са гризачи? Или още по-лошо — някоя от онези маниакални малки кукли, които тайнствено оживяват, носят ножове и обичат да порязват ръцете и краката на хората.

От детството си сънуваше кошмари за тези отвратителни кукли и никога — абсолютно никога — не допускаше някой крайник да виси извън леглото. Просто за всеки случай.

Каквото и да беше онова отдолу тя бе сама с него и се налагаше да се защитава. За щастие върху възглавницата й имаше синя велурена обувка. Без да се пита какво прави там, Джуд я сграбчи като оръжие и се понадигна.

Със стиснати зъби пропълзя към ръба на леглото, надзърна и се приготви да нанесе удар.

На пода лежеше Брена, загърната като мумия в дебелия халат на Джуд, а главата й се опираше върху купчина пуловери; в краката й се валяше празна бутилка от вино.

Джуд я зяпна, стисна силно очи, отвори ги и пак зяпна.

Доказателствата са налице, помисли си. И са неопровержими. Бутилки вино, чаши, празни купички, разпилени дрехи.

Не са я нападнали гризачи или зли кукли. Беше се оказала домакиня на пиянско събиране.

Досмеша я и бързо зарови глава в обърканите чаршафи, не искаше да събуди Брена: щеше да се наложи да обяснява защо виси над ръба на леглото и се смее като луда.

О, няма ли приятелите, роднините и колегите й да останат шокирани, ако сутринта видят пораженията? Притисна корем и се претърколи, щастливо загледана в тавана. Посрещането на гости в Чикаго винаги включва скрупольозно планирани вечери с тиха музика за фон, старателно подбрана, както и самите вина.

И ако някой изпие малко повече от общоприетото, проблемът винаги се решава деликатно. Домакинята никога не припада върху леглото. Никога. Любезно изпраща всички гости до вратата, после грижливо подрежда разхвърляното.

Никога никой не бе спал на пода и никога не се бе събуждала на следващото утро с главоболие, което определено се дължеше на махмурлук.

Допадна й.

Допадна й толкова много, че моментално й се прииска да го запише в дневника си. Стана от леглото и неволно трепна. После се ухили — нещо в главата й забумтя. Първият й махмурлук. Чувстваше се чудесно!

Измъкна се на пръсти навън, превъзбудена от мисълта да опише всичко в дневника. После ще вземе душ и ще направи кафе. Както и огромна закуска за гостите си.

Гости, спомни си тя внезапно. Къде, за Бога, е Дарси?

Джуд откри отговора в момента, когато влезе в импровизирания кабинет. Нямаше начин издутината под завивките на малкото легло да не е Дарси. Следователно писането се отлага за известно време.

Няма значение, помисли си Джуд, развеселена и приятно развълнувана; новите й приятелки са се чувствали дотолкова у дома, че са се настанили да прекарат нощта.

Независимо от главоболието пое към банята почти с танцова стъпка.

Беше прекарала най-хубавата нощ през живота си. Не я интересуваше колко патетично звучи, прецени тя, подлагайки глава под топлата струя. Беше възхитително — приказките, смеха, глупостите. Тези две интересни жени бяха дошли при нея, бяха й се радвали, бяха я накарали да се почувства част от тях.

Приятелство. Оказа се толкова просто. И не е свързано с училището, което е посещавала, с какво си изкарва прехраната, къде е израснала. Единственото важно беше коя е тя, какво има да каже, как се чувства.

И не на последно място какво има в гардероба си, добави Джуд и се разсмя. Но дрехите й представляват отражение на нейното собствено аз, нали? Поне отражение на това как се вижда. И защо да не е поласкана, че красавица като Дарси Галахър се възхищава от дрехите й?

Все така усмихната, излезе изпод душа и започна да се суши, после взе два аспирина от шкафчето. Загърна се с кърпата, като изчисли, че ще открие нещо за обличане още докато прекосява спалнята. От косите й капеше вода. Пристъпи към коридора.

Първият й писък прозвуча така остро, че можеше да чупи стъкло. Определено одра гърлото й и накара изтрадалата й глава да се завърти. Вторият прозвуча по-скоро като вик. Притискаше здраво кърпата и зяпаше Ейдан.

— Извинявай, че те стреснах, скъпа, но наистина почуках — и на предната, и на задната врата, преди да вляза.

— Бях… Бях в банята.

— Виждам.

Каква наслада за очите е тя, помисли Ейдан — цялата розова, влажна и с разпилени по раменете мокри коси. Гъсти, лъскави и кестеняви до бялата кожа.

Наложи си да призове цялата си воля, за да не пристъпи напред и да не я захапе някъде.

— Не можеш… Не можеш просто така да влезеш.

— Но задната врата беше отключена — нещо обичайно за тези места. — Продължаваше да се усмихва и да я гледа право в очите. Макар да бе изкусително — дори повече от изкусително — да плъзне поглед и да я огледа. — А и видях пикапа на Брена отпред. Затова реших, че заедно с Дарси са още тук. Още са вътре, нали?

— Да, но…

— Трябва да взема Дарси. Днес е обедна смяна, а обикновено е склонна да забравя тези неща.

— Не сме облечени.

— Виждам, скъпа, и се постарах да не го коментирам. Но след като го спомена, държа да ти кажа, че изглеждаш прекрасно тази сутрин. Свежа като роза и… — Пристъпи по-близо и подуши. — И два пъти по-ароматна.

— Как да спи човек при толкова много приказки! — Джуд подскочи, когато гласът на Брена долетя от спалнята. — Ейдан, целуни я, за Бога, и престани да бръщолевиш, заболяха ме ушите.

— Ами точно си подготвях почвата в тази посока.

— Не!

Джуд го изрече така пискливо, че й се прииска да я погребат жива. Най-доброто, което успя да направи, бе да се втурне в спалнята и да грабне пуловер. Преди да открие панталон сред купчините, Ейдан застана зад гърба й.

— Милостиви Боже, какъв тайнствен женски ритуал води до такива резултати?

— Господи, Ейдан, млъкни, ако обичаш. Главата ми ще падне от раменете — обади се Брена.

Той приклекна до разпилените червени коси.

— Знаеш, че ако прекалиш с вино, те заболява главата, момиче.

— Нямаше бира — промърмори в отговор.

— Затова донесох от прочутия балсам на Галахър.

— Сериозно ли? — Тя се претърколи, извърна бледото с лице с блеснали очи към него и го хвана за ръката. — Наистина ли? Господ да те благослови, Ейдан. Този мъж е същински светец, Джуд. Светец ти казвам. Трябва да му издигнат паметник на площада в Ардмор.

— Когато се изправиш на крака, иди в кухнята. — Донесох буркан от балсама за всеки случай. — Целуна Брена леко по челото. — А сега — къде е сестра ми?

— В кабинета, във втората спалня — обади се Джуд. Надяваше се тонът й да е пълен с хладно достойнство, докато притискаше дрехите към гърдите си.

— Вътре има ли много чупливи неща?

— Моля?

Ейдан се надигна.

— Не обръщай внимание на виковете и трясъците. Ще се постарая щетите да са минимални.

— Какво искаше да каже? — просъска Джуд въпроса в момента, когато той напускаше стаята, и се хвърли да измъкне чифт панталони.

— О… — Брена се прозина шумно. Дарси никога не е особено весела, когато се буди.

При първия писък Брена запуши уши с ръце и простена. Изплашена, Джуд нахлузи пуловера и се отправи бързо към мястото, откъдето долитаха трясъци и ругатни.

— Махни си ръцете от мен, злодей такъв. Ще те ритам по задника оттук до вторник.

— Ако не станеш от леглото и не дойдеш на работа, твоят задник ще получи ритниците, момиче.

Думите и злият тон я стреснаха, но те не бяха нищо в сравнение с онова, което видя. Джуд нахълта в стаята точно в момента, когато Ейдан, със сурово и решително изражение, извлече от леглото полуголата Дарси.

— Грубиян такъв! Престани веднага! — извика Джуд. Решена да брани новата си приятелка, Джуд пристъпи напред. Намесата й разсея Ейдан за миг — време, достатъчно Дарси да свие ръка в юмрук, да оголи зъби и да го цапардоса в корема.

Джуд не възприе последвалия звук за напълно човешки. Разкъсвана между ново изумление и пристъп на чисто женско веселие, с което никак не се гордееше, тя видя как Ейдан се свлича на пода, а Дарси се нахвърля върху него като вълчица.

— Ох! Господи! По дяволите!

Той правеше каквото може, за да се защити, а сестра му нанасяше удари и хапеше точно както той я бе учил. Все още бе замаян от първия удар, но все пак успя да я притисне.

— Един ден, Дарси Алис Мери Галахър, ще забравя, че си жена и ще те фрасна.

— Давай, побойник такъв. — Вирна брадичка и издуха кичур коса от челото си. — Фрасни ме сега.

— Най-вероятно ще си счупя ръката в лицето ти. Колкото и да е хубаво, опънато е върху череп, направен от камък.

Сега вече се хилеха един на друг и той прокарваше ръка по страните й по-скоро с привързаност, отколкото с раздразнение. Докато се изправяха на крака, Джуд не откъсваше очи от тях.

— Сложи си някакви дрехи, безсрамнице, и тръгвай на работа.

Дарси отметна разпилените си коси — не изглеждаш ни най-малко разтревожена от току-що приключила схватка.

— Джуд, ще ми заемеш ли синия кашмирен пуловер?

— Ами да… Разбира се.

— О, колко си мила. — С танцова стъпка се приближи към Джуд и я целуна. — Не се притеснявай, ще оправя това-онова, преди да си тръгна.

— Не се безпокоя. Междувременно ще направя кафе.

— Би било прекрасно. Но по-добре чай, ако имаш.

— Кафе ли? — повтори Ейдан, след като сестра му се измъкна от стаята. Според мен ми дължиш поне една чаша.

— Да ти дължа?

Пристъпи към Джуд.

— За втори път ме разсейваш по време на сбиване и получавам удар, който иначе бих избегнал. И хич не си хапи бузата, за да прикриеш хиленето си, защото по очите ти виждам, че се смееш.

— Сигурна съм, че грешиш — заяви Джуд, но й се наложи да извърне глава. — Ще направя кафе.

— А как е твоята глава днес? — попита той, следвайки я по стълбите.

— Добре.

Веждите му се вдигнаха.

— Никакви странични ефекти от поемането на прекомерно много сок от грозде, така ли?

— Е, имам леко главоболие. — Достатъчно се гордееше с това, за да се чувства смутена. — Взех аспирин.

— Имаме нещо по-добро.

Прокара небрежно ръка по тила й и я докосна така, че й идеше да замърка. Влязоха в кухнята и той се отправи към плота. Вдигна буркан, пълен с тъмна и опасна на вид червена течност.

— Балсамът на Галахър. Веднага ще те накара да се почувстваш по-добре.

— Изглежда ужасно.

— Но съвсем не е такъв на вкус, макар някои да твърдят, че трудно го преглъщат. — Взе чаша от шкафа. — Ако човек си изкарва прехраната като сервира питиета, честта го задължава да има лек за следващото утро.

— Главоболието ми е съвсем леко.

Оглеждаше със съмнение чашата, която той пълнеше.

— Тогава пийни малко от него, а аз ще ти приготвя закуска.

— Наистина ли?

— Да. Ще хапнеш, а после ще си полегнеш. — Подаде й чашата. Джуд беше бледа, а под очите й имаше сенки, искаше му се да я вземе в прегръдките си, докато тя отново се съвземе. — Ще се събудиш напълно забравила, че снощи си участвала в оргия.

— Не беше оргия. Нямаше мъже.

Той тутакси се ухили.

— Следващия път ме поканете. Хайде, отпий глътка, после сложи кафето и чая. За останалото ще се погрижа аз.

Изглеждаше й съвсем естествено привлекателен мъж да приготвя закуска в кухнята й. Ето още нещо, което не й се е случвало никога.

Смайващо е, помисли си тя, колко бързо и цялостно може да се промени един начин на живот. Джуд отпи предпазливо и откри, че питието е по-поносимо от очакваното. Изпи го цялото и сложи чайника на печката.

— Джуд, нямаш наденички. Нито бекон. — Недоумението му я развесели.

— Не ям много такива неща.

— Как така не ядеш? Какво закусваш тогава?

Не издържа на изкушението да отвърне духовито на смайването му. Боже, помисли си тя, да флиртувам преди закуска.

— Обикновено поставям филийка пълнозърнест хляб в тостера и натискам лостчето надолу.

— Една-единствена филийка?

— И половин грейпфрут или чаша сок от пресен плод. Но от време на време, признавам, малко полудявам и изяждам цяла кифла с нискомаслена извара.

— И това един разумен човек нарича закуска?

— Да, и то здравословна.

— Американска работа. — Ейдан поклати глава, докато изваждаше яйцата. — Защо си мислите, че ще живеете вечно? А бих искал да знам за какво ви е, след като се лишавате от толкова много прости наслади в живота?

— Е, успявам някак да преживявам ден след ден, без да се нахвърлям върху мазно свинско месо.

— Малко сме хапливи сутрин, така ли? Нямаше да си толкова заядлива, ако закусваше както трябва. Но ще видя какво мога да направя за теб.

Тя се извърна, готова да го скастри, но със свободната си ръка той хвана тила й и я придърпа към себе си, после леко ухапа долната й устна. Преди да успее да се съвземе, последва дълга, мека целувка, която прогони и малкото останали в главата й мисли.

— Непременно ли трябва да правиш това преди закуска? — поиска да узнае Брена.

— Да. — Ейдан прокара великолепната си ръка надолу по гръбнака на Джуд, а после — отново нагоре. — А и после това, ако нещата се развиват както искам.

— Стига ни, че нахълта тук и ни събуди — изкоментира Брена навъсено. Насочи се направо към буркана и си сипа малко от балсама на Галахър. Изпи го наведнъж и погледна Ейдан с присвити очи. — Е, приготвяш ли закуската?

— Ей сега. Тази сутрин изглеждаш малко кисела, Мери Брена. Искаш ли и ти целувка?

Тя изсумтя, после му се ухили.

— Не бих имала нищо против.

Той остави яйцата и пристъпи към нея. Вдигна я за лактите — тя изпищя — и звучно целуна устните й.

— Ето, по страните ти се появи цвят.

— Това е заради другия балсам на Галахър — обяви тя и го накара да се разсмее.

— Старая се да доставям удоволствие. Сестра ми на крака ли е вече?

— В банята е и продължава да те ругае. Както щях да правя и аз, ако не раздаваше така щедро целувки.

— Ако Господ не е искал женските устни да бъдат целувани, нямаше да ги прави толкова леснодостъпни. Има ли картофи в килера, Джуд?

— Май да.

Щедро раздава целувки, така ли? Беше й приятно и забавно да наблюдава дружелюбната му игривост, но сега се запита какво точно означава щедро да раздава целувки. В това време Ейдан изчисти няколко картофа и ги сложи в тенджерата да се варят. Дали означава, че притегля в прегръдките си всяка жена? Определено разполага с чар да го прави.

А и с умения.

Както и с външен вид.

Какво значение има? Между тях не съществува нещо, което да се нарече връзка. Тя не желае да има връзка. Не я желае истински.

Просто иска да знае дали е една от многото, или — поне един-единствен път — е нещо специално. Поне веднъж в живота си да е специална за някого.

— Къде се отнесе? — попита я Ейдан.

Джуд се сепна и си забрани да се изчервява.

— Никъде.

Захвана се да приготвя кафето и се опита да не се чувства странно, докато Брена ровичкаше из шкафовете за чинии и чаши.

Никога не бе познавала хора, които да се държат в дома й така леко и свойски. Изненада се от откритието, че й харесва. Караше я да се чувства част от нещо приятелско и задушевно.

Няма значение, че сръчната във всичко Брена е в състояние да засрами добре програмиран робот. Няма значение, че красивата Дарси прави всички други жени да изглеждат скучни.

Дори няма значение дали всеки ден от седмицата Ейдан целува по сто жени преди закуска.

Неизвестно как, само за няколко кратки седмици, те бяха станали нейни приятели. И сякаш не очакваха от нея да е нещо друго освен онова, което представлява.

Това бе мъничко, но скъпоценно чудо.

— Защо не долавям миризмата на пържен бекон? — попита Дарси, влизайки в кухнята.

— Тя няма бекон — отвърна й Ейдан.

Джуд се усмихна, докато Дарси си наливаше кафе.

— Ще купя. За следващия път.

Приятното чувство не я напусна цял ден. Усещаше топлина и тиха радост. По време на закуската се уговориха с Дарси да отидат до Дъблин на пазар с колата, да вечеря със семейство О’Тул в неделя и с Ейдан още един път да разказва легенди.

Не я поканиха да се отбие в кръчмата същата вечер, от само себе си се разбираше, че ще го стори. Беше толкова по-добре. Когато си част от нещо, разсъждаваше тя, не се налага да те канят специално.

Кухнята ухаеше на пържени яйца, картофи и кафе. Камбанките пред вратата тихо пееха от лекия бриз. Надигна се да направи ново кафе и зърна как отвън Бети препуска след заек, който бягаше по осеяния с диви цветя склон на хълма.

Джуд запази всички тези образи в съзнанието си и си обеща да ги привиква всеки път, почувства ли се унила и самотна.

По-късно, когато седна да работи, й се стори, че къщата продължава да съхранява топлината и енергията. В дневника си записа:

Странно защо никога не съм си давала сметка, че точно това желая. Дом. Място, където хора, които са ми приятни и на които аз съм приятна, да идват, когато поискат. И да се чувстват удобно и спокойно. Дали пък, когато така внезапно пристигнах в Ирландия, не съм търсила не точно истинско уединение, а това, което изживях през последните, няколко часа: другарство, смях, шеги и… романтика.

Вероятно не съм го осъзнавала, защото никога не съм си позволявала да мечтая истински за това. А ето — дори без да мечтая, то се случи.

То е някакво вълшебство, нали? Точно такова има при феите, магиите и крилатите коне. Тук ме приемат не заради заниманията ми, не е важно откъде идвам или кое училище съм посещавала. Приемат ме заради човека, който съм. Или по-скоро: заради онзи, в който най-после си позволявам да се превърна.

Когато вечерям със семейство О’Тул, няма да се срамувам или да се чувствам неловко. Ще се забавлявам. Когато отида да пазарувам с Дарси, твърдо съм решила да купя нещо екстравагантно и безполезно. Защото ще е забавно.

А следващия път, когато Ейдан се появи на градинската ми порта, ще го направя свой любовник. Защото го желая. Той ме кара да се чувствам, както никога досега: напълно женствена.

И защото, по дяволите, наистина ще е забавно.

С доволна усмивка смени файла и се настани да прегледа част от написания материал. Докато гледаше в екрана и препрочиташе нахвърляните бележки, неусетно се отдаде на рутината да изследва и анализира. Беше потънала дълбоко в легенда за подменено дете на дребен земеделец, когато телефонът иззвъня.

В ума й още се въртеше чутата история, когато вдигна слушалката.

— Ало?

— Джуд. Надявам се, не те откъсвам от работа.

— Чула гласа на майка си, Джуд премигна срещу екрана.

— Не, не. Не правя нищо важно. Здравей, майко. Как си?

— Много съм добре. — Гласът на Линда Мърей звучеше културно, меко и съвсем мъничко хладно. — Баща ти и аз готвим да се възползваме от почивните дни в края на семестъра. Ще отскочим до Ню Йорк за два-три дни да видим изложба в „Уитни“ и някоя пиеса.

— Чудесно. — Усмихна се: родителите й искрено се наслаждаваха да бъдат заедно; идеално се разбираха интелектуално. — Не се съмнявам, че ще ви достави огромно удоволствие.

— И аз. Добре дошла си да долетиш и да се присъединиш, ако желаеш и ако ти е омръзнало да живееш в провинцията.

Идеално интелектуално сходство, помисли си Джуд отново. А тя така и никога не успя да се впише в този съвършен съюз.

— Благодаря за поканата, но съм добре. Наистина ми е страшно приятно тук.

— Нима? — Тонът издаде лека изненада. — Винаги си приличала на баба си. Между другото — изпраща ти поздрави.

— И ти я поздрави от мен.

— Не намираш ли къщата прекалено селска?

Джуд се сети за първоначалната си реакция — липсата на микровълнова печка, на автоматична отварачка за консерви — и се засмя.

— Разполагам с всичко необходимо. Пред прозореца ми цъфтят цветя. И започнах да различавам някои от птиците.

— Добре. Явно си отпочинала. Вероятно ще прекараме известно време и в Дъблин. Имало чудесни галерии. А ти разбира се, ще искаш да видиш колежа „Тринити“.

— Ще ходя за един ден до Дъблин следващата седмица.

— Много добре. Кратко бягство в провинцията е чудесно, но не бива да оставяш мозъка си да бездейства.

Джуд отвори уста, после я затвори и накрая си пое дълбоко въздух.

— В момента всъщност работя върху материала си. Тук откривам разнообразни данни. И се уча на градинарство…

— Така ли? Прекрасно хоби. Гласът ти звучи щастливо Джуд. Радвам се да го чуя. Отдавна не си изглеждала щастлива.

Джуд затвори очи и усети как породилото се негодувание изчезва.

— Съзнавам, че сте се тревожили за мен и съжалявам. Но наистина съм щастлива. Имала съм явно необходимост да се откъсна за известно време.

— Признавам, че и баща ти, и аз се тревожихме. Изглеждаше така незаинтересована и неудовлетворена.

— Предполагам, че това са чувствата, които са ме вълнували.

— Разводът беше тежък удар. Знам го по-добре, отколкото си представяш. Така внезапно и окончателно. И изненадващо за всички ни.

— Мен определено ме изненада — съгласи се Джуд суховато. — А не биваше. И нямаше да е така, ако бях внимавала.

— Вероятно — отбеляза Линда и Джуд трепна при така лесно полученото от майка й съгласие. — Но това не променя факта, че Уилям не се оказа мъжът, за какъвто всеки от нас го мислеше. И това е една от причините да ти се обадя, Джуд. Мисля, че е по-добре да го узнаеш от мен вместо от клюки или някой познат.

— Кое? — Нещо в стомаха й се стегна. — За Уилям ли се отнася? Да не е болен?

— Не, напротив. Направо процъфтява.

Джуд зяпна при внезапната и неприкрита горчивина в гласа на майка й.

— Е, това е определено добре.

— Ти си по-склонна да прощаваш от мен — сряза я Линда — Признавам, че щях да бъда по-доволна, ако беше заболял от рядка болест или поне беше оплешивял и придобил тик на лицето.

Смаяна от така нехарактерната злоба в тона на майка й, Джуд прихна.

— Говориш ужасни неща, но страшно ми допада. Представа нямах за истинското ти отношението към него.

— Баща ти и аз се постарахме да запазим приличие, та да е по-лесно за теб. Положително не ти е било приятно при срещи с общи познати и колеги. Ти обаче запази достойнство. Гордеехме се с теб.

Достойнство, замисли се Джуд. Да, те винаги се бяха гордели с нейното достойнство. Така че как би могла да ги разочарова като изпадне в дива ярост или направи скандал на обществено място?

— Благодаря ви.

— Според мен демонстрира страхотна сила, като не допусна главата ти да клюмне. А си представям какво ти е струвало. Сигурно ти е изглеждало наложително да напуснеш службата и да се махнеш от университета. Да започнеш отново.

— Май не сте разбрали…

— Напротив, Джуд. Той те нарани.

Толкова просто беше, даде си сметка Джуд, и усети сълзи очите си. Защо не повярва, че семейството и ще застане до нея?

— Мислех, че ме обвинявате…

— За какво, за Бога, да те обвиняваме? Честно казано, баща ти дори заплаши да удари Уилям. Макар и рядко, ирландската му кръв се обажда. Трябваше ми доста време, да го успокоя.

Джуд си представи как пълният й с достойнство баща замахва към пълния с достойнство Уилям. Направо невероятно.

— Не мога да ти опиша колко по-добре ме накара да се почувствам.

— Никога не казах нищо, защото изглеждаше твърдо решена да направиш всичко напълно цивилизовано. И сега се надявам да не се разстроиш, но наистина не желая да го научиш от други.

Стомахът на Джуд отново се сви.

— Кое?

— Уилям и новата му съпруга също възнамеряват да се възползват от ваканцията в края на семестъра. Отиват в Индия за две седмици. Представи си само! Уилям радостно разказва наляво и надясно каква екзотична екскурзия ще си направят, преди да се установят. Джуд, през октомври ще си имат бебе.

Тежестта от стомаха й се плъзна направо в краката.

— Разбирам.

— Този мъж се държи като пълен глупак. Показва разпечатка от видеозона като семейна снимка. Купил й е натруфен пръстен, за да отбележи събитието. Държи се като че ли това е първата жена, която носи дете.

— Просто е изключително щастлив, това е.

— Радвам се, че го приемаш така добре. Лично аз съм бясна. Имаме общи познати и неговото самодоволство… Получава се неловко при някои светски събирания. Очаквах да прояви повече такт. — Линда замълча, очевидно да овладее нервите си. След малко подхвана отново с нежен тон: — Не си заслужава да мислиш за него, Джуд, не си давах сметка за това, преди да се омъжиш за него. Съжалявам.

— И аз — промълви тя. — Но моля те, майко, не се тревожи. Всичко вече е минало. Притеснявам се само, че от време на време е неприятно за вас.

— О, аз съм в състояние да се справя. И както ти споменах — просто не исках да го узнаеш от друг. Но сега разбирам — не е трябвало да се тревожа, че ще се разстроиш или ще се почувстваш отново наранена. Честно казано, не знаех дали ще го преодолееш някога. Радвам се, че си толкова разумна. Както обикновено.

— Да, разумната Джуд — промълви тя, макар нещо горещо да се загнезди в гърлото й. — Напълно. Дори си дай труда специално да го поздравиш от мен следващия път, когато го видиш.

— Ще го сторя. И наистина се радвам, че си щастлива, Джуд. Баща ти или аз ще ти се обадим, щом се върнем от Ню Йорк.

— Добре. И прекарайте чудесно. Поздрави на татко.

— Непременно.

Оставяйки слушалката, Джуд се почувства парализирана. Замръзнала. Усещаше кожата си измръзнала, кръвта застинала. Нещо погълна цялата топлина, удоволствието и простата наслада, която усещаше от сутринта. Подозираше, че е отчаяние.

Уилям ще отлети за Индия с хубавата си нова съпруга. Ще се къпят в синия океан, ще се разхождат по пясъчни брегове при пълнолуние, хванати ръка за ръка, със замечтани очи.

Уилям примира от щастие заради предстоящото бащинство, хвали се с хубостта на жена си, чете заедно с Алисън книжки за отглеждането на бебета и търси име. Глези бъдещата майка със скъпи пръстени, цветя и дълги излежавания в леглото в неделя, след което й поднася прясно изцеден портокалов сок и кроасан.

Виждаше го отлично, благодарение на проклетото си въображение. Обикновено затвореният Уилям обсипва жена си с внимание. Резервираният Уилям разказва на почти непознати за предстоящото страхотно събитие.

Известният с пресметливостта си Уилям дава пари за пръстен.

Копеле.

Счупи на две молива в ръката си и го запокити в стената. Едва когато рязко скочи от стола, при което го бутна и той падна на пода, си даде сметка, че не изпитва отчаяние, а гняв. Разтърсващ гняв.

Дишането й бе учестено, ръцете — свити в юмруци. Нямаше върху какво да се нахвърли, кого да удря, докато й прималее. Бушуващият у нея гняв бе така силен и черен, че се огледа къде да го излее, преди да се пръсне вътре в нея.

Трябваше да излезе, да се движи, да диша, преди ядът да се излее във вик, който ще изпочупи всички стъкла на къщурката. Заслепена се обърна към вратата и се втурна надолу по стълбите. Излезе навън.

Затича се по хълма и тича, докато дъхът й секна, докато гърдите я заболяха и краката й се разтрепериха. Заваля дъжд и намокри тревата. Вятърът се засили и зазвуча като ридаеща жена. Над този звук, подобно на шепот, се чуваше музиката на гайди.

Джуд откри, че се е озовала на пътеката, водеща към Ардмор, и продължи да върви.