Нора Робъртс
Скрита звезда (6)

ШЕСТА ГЛАВА

Събота вечер. Той я заведе на танци. Бейли си представяше прекарване край кухненската маса с книги и кани силно кафе след вечеря. Вместо това Кейд я измъкна от къщата, преди да бе свършила с почистването, като едва и даде време да прекара една четка през косата си.

Трябваше й да се разсее, така й каза. Трябваше й музика. Трябваше й да усети живота. Определено бе усещане.

Никога не бе виждала нищо такова. Това знаеше. Шумният, претъпкан клуб в сърцето на Джорджтаун вибрираше от живот, тресеше се от пода до тавана от гласове и крака. Музиката бе толкова силна, че тя не можеше да чуе собствените си мисли, а малката масичка, която той успя да намери за тях в средата на всичко това, още лепнеше от бирата на последния посетител.

Всичко това я изненадваше.

Изглеждаше, че никой никого не познава. Или се познаваха достатъчно добре, за да флиртуват пред публика. Със сигурност разгорещените извиващи се движения на тяло срещу тяло на миниатюрния дансинг не бяха нищо друго, освен ритуал за чифтосване.

Кейд и донесе газирана вода, самият той се задоволи със същата безопасна напитка, и се загледа в шоуто. Нещо повече, Кейд я наблюдаваше как тя наблюдава шоуто.

Светлините проблясваха, гласовете кънтяха и сякаш никой за нищо не го бе грижа.

— Това ли правиш обикновено през почивните дни? — Бейли трябваше да вика в ухото му и въпреки това не бе сигурна, че я бе чул през грохота и оглушителния шум на китари и барабани.

— От време на време. — Едва ли някога, помисли той, като наблюдаваше приливите и отливите на самотни посетители на бара. Определено не кой знае колко, откакто завърши колежа. Идеята да я доведе тук бе импулсивна, дори плод на вдъхновение. Тя нямаше да може да мисли и да се тревожи в такива условия. — Това е някаква местна група. — Премести стола си по-близо до нейния и обви ръка около раменете й. — Това е долен мръсен рок. Никакво кънтри, никакви буламачи, никакво лигавене. Просто истински купон. Какво мислиш?

Бейли се помъчи да мисли, да се настрои към тежкия пулсиращ и повтарящ се ритъм. Над връхлитащия океан от музика групата крещеше за мръсни номера и как се правят безплатно.

— Не знам, но това определено не е „Одата на радостта“.

Кейд се засмя на глас и я хвана за ръката.

— Ела да танцуваме.

Обзе я моментна паника. Дланите й овлажняха, очите й станаха огромни.

— Едва ли знам как да…

— По дяволите, Бейли, тук няма повече място, отколкото да се наруши някоя и друга Божа заповед. За това не се иска никакъв опит.

— Да, но… — Той я повлече към дансинга, като си проправяше път между масите и се блъскаше в хората. Тя загуби бройката на краката, които трябва да бяха настъпили. — Кейд, бих предпочела да гледам.

— Трябва да изпиташ всичко. — Дръпна я рязко в прегръдките си и я сграбчи за бедрата с интимен и собственически жест, от който дъхът й спря. — Видя ли? Една Божа заповед по-малко. — И изведнъж тялото му започна да се движи похотливо срещу нейното. — Останалото е лесно.

— Не мисля, че някога съм правила такова нещо. — От въртящите се проблясващи светлини й се зави свят. — Сигурна съм, че щях да го запомня.

Той помисли, че вероятно бе права. Имаше нещо напълно невинно в начина, по който се препъваше, в начина, по който бузите и пламнаха. Плъзна ръце нагоре и ги обви около кръста й.

— Това е просто танц.

— Не мисля така. Сигурно съм танцувала и преди.

— Прегърни ме през врата. — Сам вдигна ръцете й. — И ме целуни.

— Моля?

— Няма значение.

Лицето му бе близо, а музиката изпълваше главата й. Топлината от тялото му, от всички тела, притиснати толкова близо около тях, бе гореща като в пещ. Бейли не можеше да диша, не можеше да мисли и когато устните му се спуснаха към нейните, нямаше нищо против.

Главата й пулсираше от ритъма на баса, безжалостно горещ, въздухът бе гъст от дим и телесна топлина, натежал от пот, алкохол и смесени парфюми. Всичко това избледня. Тя се олюля срещу него, устните й се разтвориха и силният му мъжки аромат я изпълни.

— Ако бяхме останали у дома, сега щяхме да сме в леглото — прошепна Кейд и плъзна устни към ухото й. Бе си сложила парфюма, който той й бе купил. Мирисът му бе необяснимо интимен. — Искам те в леглото, Бейли. Искам да съм в теб.

Тя затвори очи и се сгуши в него. Със сигурност никой досега не й бе говорил такива неща. Не би могла да забрави това диво вълнение, този див страх. Пръстите й се плъзнаха в разрошената му коса, която се извиваше над яката.

— Преди, когато бях в кухнята, аз…

— Знам. — Кейд погъделичка с език ухото й и навсякъде я прониза огън. — Можех да те имам. Мислиш ли, че не виждах? — За да измъчи и двамата, докосна с устни шията й. — Затова сме тук, вместо у дома. Ти не си готова за това, което искам от теб.

— В това няма никакъв смисъл. — Струваше й се, че едва го бе прошепнала, ала той я чу.

— Кой, по дяволите, се интересува от смисъла? Това е сега. — Улови брадичката й и отново вдигна лицето й. — Ние сме сега. — И я целуна, докато кръвта запулсира в главата й. — Може да бъде горещо. — Захапа долната й устна, докато бе готова да се разлее на пода. — Или сладко. — След това я погали нежно с език. — Може да е забавно. — Завъртя я и отново я грабна в прегръдките си с такава естествена грация, че Бейли премигна. — Каквото искаш.

Ръцете й се бяха впили в раменете му, лицето й бе близо до неговото. Светлините се въртяха около тях, музиката бумтеше.

— Мисля… Мисля, че е по-безопасно да е забавно. Засега.

— Тогава да се забавляваме. — Отново я отдалечи от себе си и я завъртя два пъти. Тя се засмя и очите му светнаха.

Тялото й се блъсна в неговото и Бейли задържа дъха си.

— Ти си ходил на уроци по танци.

— Миличка, аз може да съм танцувал котийон повече пъти, отколкото искам да си призная, но някои неща остават.

Отново се движеха като по магия през гъстата тълпа от танцуващи.

— Котийон? Това не беше ли с бели ръкавици и папийонки като фльонги?

— Нещо такова. — Кейд плъзна ръце по тялото й, като едва докосна гърдите й. — И нищо такова.

Тя пропусна една стъпка и силно се удари в нещо, което отначало взе за железен парапет. Когато погледна назад, видя, че това бе едър мускулест мъж с лъщяща гола глава, сребърна халка на носа и ослепителна усмивка.

— Извинявайте — започна Бейли, ала откри, че няма сили да каже нищо повече; защото мъжът я завъртя надясно. Озова се в средата на група танцуващи с ентусиазирано размахващи се лакти и блъскащи се бедра. Те й викаха и дюдюкаха толкова приятелски, че тя се опита да се включи в ритъма. Когато се озова отново в ръцете на Кейд, се заливаше от смях. — Забавно е. — Първично, освобождаващо, почти езическо. — Аз танцувам.

Той се усмихна на начина, по който грееше лицето й и в гласа й звънтеше щастлив смях.

— Така изглежда.

Бейли размаха ръка пред лицето си в напразен опит да се разклади.

— Харесва ми.

— Тогава ще го направим пак. — Музиката стихна, басът започна тихо да мърмори. — Сега идва бавният танц. Всичко, което трябва да правиш, е да се размажеш върху мен.

— Мисля, че вече съм го направила.

— По-близо. — Кракът му интимно се пъхна между бедрата й, ръцете му се спуснаха по ханша й.

— О, Господи. — Стомахът й трескаво запърха. — Това трябва да е още една Божа заповед.

— Една от любимите ми.

Музиката бе изкусителна, сексапилна и тъжна. С нея се промени и настроението й, от смях към копнеж.

— Кейд, не мисля, че това е разумно. — Но се бе вдигнала на пръсти, така че лицата им бяха близо.

— Нека да бъдем неразумни. Само един танц.

— Това не може да продължава — прошепна тя, когато бузата й се притисна към неговата.

— Ш-ш-ш-т. Колкото искаме.

Завинаги, помисли Бейли и го прегърна силно.

— Аз не съм празен лист. Просто за малко съм била изтрита. Когато открием какво е било написано, може на никой от нас да не му хареса.

Той усещаше аромата й, вкуса й, тялото й.

— Аз знам всичко, което ми трябва да знам.

Тя поклати глава.

— Ала аз не го знам. — Отдръпна се и погледна в очите му. — Аз не го знам — повтори Бейли. И когато се отскубна и тръгна бързо през тълпата, Кейд не я спря.

Тя отиде в тоалетната. Имаше нужда да остане сама, да си поеме дъх. Трябваше да си напомни, че колкото и да й се искаше, животът й не бе започнал в мига, когато влезе в малкия претрупан кабинет и за пръв път видя Кейд Парис.

Помещението бе почти толкова претъпкано, колкото и дансингът. Жените се разкрасяваха пред огледалата, говореха за мъже, оплакваха се от други жени. Миришеше силно на лак за коса, парфюм и пот.

Бейли пусна студената вода в един от тесните умивалници и наплиска сгорещеното си лице. Бе танцувала в шумен нощен клуб и бе пищяла от смях. Бе позволявала на мъжа, когото желае, да я докосва интимно, без да я интересува кой гледа.

И когато вдигна лице и видя отражението си в мръсното огледало, знаеше, че никое от тези неща не бе привично за нея.

Това бе нещо ново. Както и Кейд Парис бе нов. И тя не знаеше как всичко това би намерило място в живота, който бе неин.

Случваше се прекалено бързо, помисли Бейли и извади от чантата си четка. Чантата, която той й бе купил, четката, която той й бе купил, каза си тя и я заляха чувства. Всичко, което бе в момента, дължеше на него.

Какво изпитваше към него? Задължение, благодарност? Желание?

Никоя от жените, наблъскани с нея в помещението, не се безпокоеше за такива неща. Никоя не си задаваше такива въпроси за мъжа, с когото току-що бе танцувала. За мъжа, когото искаше или който я искаше.

Те всички щяха да се върнат и отново да танцуват. Или да си отидат у дома. Тази нощ щяха да правят любов, ако имаха настроение. А утре животът им просто щеше да си продължи.

Но Бейли трябваше да пита. А как можеше да знае отговора, когато не знаеше коя е? И как можеше да го вземе или да му се отдаде, преди да бе разбрала?

Стегни се, заповяда си тя и методично прокара четка през разрошената си коса. Време е да станеш разумна, практична. Спокойна. Удовлетворена, че косата й бе отново в ред, Бейли пъхна четката обратно в чантата.

Влезе дългокрака наперена червенокоса с къса коса и силен грим.

— Кучият му син ме хвана за задника — съобщи тя на присъстващите, пъхна се в една кабинка и затръшна вратата.

На Бейли й причерня, зави й се свят и тя се вкопчи в чешмата. Ала коленете й бяха така омекнали, че се опря на умивалника и се задъха.

— Хей, добре ли си?

Някой я тупаше по гърба и гласът звучеше като бръмчене в главата й.

— Да, само съм малко замаяна. Добре съм, нищо ми няма. — С две ръце започна да плиска със студена вода лицето си.

Когато реши, че краката вече я държат, грабна няколко салфетки и изтри капещите си бузи. Залитайки като пияна, излезе от тоалетната и се озова отново в шумния клуб.

Блъскаха я, бутаха я, но Бейли не забелязваше. Някой предложи да й купи едно питие. Някакъв веселяк пиянски предложи да купи самата нея. Тя минаваше през тълпата, без да вижда нищо, освен ослепителни светлини и тела без лица. Когато Кейд стигна до нея, Бейли беше бяла като платно. Без да задава въпроси, той просто я грабна на ръце и под одобрителните възгласи на околните я изнесе навън.

— Извинявай, зави ми се свят.

— Идеята не беше добра. — Кейд се проклинаше, че я бе довел във второкласен нощен клуб с невъзпитани посетители. — Не трябваше да те водя тук.

— Не, идеята беше чудесна. Радвам се, че ме доведе. Просто ми трябваше малко въздух. — За пръв път осъзна, че той я носи и не знаеше дали да е смутена, или благодарна. — Пусни ме, Кейд, добре съм.

— Ще те заведа у дома.

— Не, няма ли някое място, където можем просто да седнем? Просто да поседим и да вземем малко въздух.

— Разбира се. — Той я пусна да стъпи, ала я наблюдаваше внимателно. — Малко по-надолу по улицата има едно кафене. Можем да седнем отвън, да пием по едно кафе.

— Добре. — Тя се държеше здраво за ръката му и го оставяше да я води. Басът на групата от клуба разтърсваше тротоара. Кафенето през няколко врати бе претъпкано почти колкото клубът. Сервитьорите тичаха да носят кафета, мляко и изстудени плодови сокове.

— Много силен се оказах — похвали се Кейд и й подаде стол.

— Да, наистина. Поласкана съм.

Той седна срещу нея и наклони глава:

— Поласкана ли си?

— Да. Аз може да не помня нищо, но не мисля, че съм глупава. — Въздухът, макар и тежък и топъл, бе прекрасен. — Ти си един невероятно хубав мъж. Като се огледам, дори тук… — Бейли се овладя и наистина огледа малките масички, наблъскани под тъмнозелената тента. — Навсякъде красиви жени. Навсякъде из града, където се разхождахме днес, в клуба, в това същото кафе. Ала ти флиртуваш с мен, затова съм поласкана.

— Това не е точно реакцията, която търсех или очаквах. Но предполагам, че засега ще трябва да се задоволя с нея. — Кейд вдигна поглед към сервитьора, който си проби път до тяхната маса. — Капучино? — попита той Бейли.

— Това би било идеално.

— Нормално или без кофеин? — изцвъртя сервитьорът.

— Истинско кафе — отвърна Кейд и се наведе към нея.

— Цветът ти се връща.

— Наистина се чувствам по-добре. В женската тоалетна влезе една жена.

— Да не ти вдигна скандал?

— Не, не. — Трогната от инстинктивното му желание да я защити, тя сложи ръка върху неговата. — Чувствах се малко уморена и тогава тя влезе. Влезе някак наперено. — Устните й трепнаха. — И за момент ми се стори, че я познавам.

Той обърна ръката си и хвана нейната.

— Позна ли я?

— Не, не точно нея, макар че си помислих… Не, това беше типът, както сигурно ти би казал. Нахакана, самонадеяна, ефектна. Висока червенокоса с тесни джинси, с бенка на рамото. — Затвори за миг очи, въздъхна дълбоко и отново ги отвори. — Емджей.

— Това беше името от бележката в твоя джоб.

— Тук е — промълви Бейли, като разтри слепоочията си. — Някъде в главата ми. И това е важно. Жизненоважно е, обаче не мога да се фокусирам върху него. Ала има една жена и тя е част от моя живот. И нещо не е наред.

— Мислиш, че тя е в беда?

— Не знам. Когато започвам да получавам образа, когато почти мога да я видя, това е образът на пълната самоувереност и способности. Сякаш нищо не би могло да не е наред. Но аз знам, че нещо не е наред. И аз съм виновна за това. Трябва аз да съм виновна.

Кейд поклати глава. Чувството за вина нямаше да им помогне. Не това бе ъгълът, който трябваше да изследват.

— Кажи ми какво виждаш, когато започнеш да получаваш този образ. Просто се опитай да се отпуснеш и ми кажи.

— Къса, тъмночервена коса, остри черти. Зелени очи. Ала може би това са твоите очи. Все пак мисля, че нейните са зелени, по-тъмни от твоите. Почти мога да нарисувам лицето й. Ако можех да рисувам.

— Може и да можеш. — Той извади от джоба си бележник и химикалка. — Опитай.

Бейли прехапа устни и се опита да нарисува едно ъгловато триъгълно лице. Когато кафето им пристигна, с въздишка остави химикалката.

— Според мен спокойно можем да приемем, че аз не съм художничка.

— Тогава ще намерим художничка. — Кейд взе бележника и се усмихна на жалката скица. — Дори аз мога да се справя по-добре, имам четворка на нещастния си изпит по рисуване. Мислиш ли, че можеш да опишеш чертите й?

— Мога да опитам. Не виждам ясно целия образ. Все едно да се опиташ да фокусираш развален фотоапарат.

— Полицейските художници ги бива да правят такива неща.

Тя разплиска кафето си над ръба на чашката.

— Полицейски ли? Трябва ли да ходим в полицията?

— Съвсем неофициално, не се безпокой. Вярвай ми.

— Вярвам ти. — Но думата „полиция“ звънеше в главата й като камбана за тревога. — Ще дойда.

— Знаем накъде да вървим. Знаем, че Емджей е жена, висока червенокоса с бенка на рамото. Ти си била с нея в пустинята.

— Тя беше в съня ми. — Слънце, небе и скали. Удоволствие. После страх. — В съня бяхме три, ала не ми се изяснява.

— Е, ще видим дали ще можем да направим портрет. Тогава ще имаме откъде да тръгнем.

Бейли се вгледа в димящото си кафе. Мислеше, че нейният живот бе точно такъв — облак, закриващ центъра.

— Както го говориш, звучи много просто.

— Това са просто стъпки, Бейли. Правиш следващата стъпка и виждаш накъде те води.

Тя кимна и се вторачи в кафето.

— Защо си се оженил за жена, която не обичаш?

Той изненадано се облегна назад и издиша.

— Е, доста рязка смяна на темата.

— Извинявай. Не знам защо зададох този въпрос. Не е моя работа.

— Не знам. При тези обстоятелства ми се струва съвсем правомерен въпрос. — Кейд неспокойно забарабани с пръсти по масата. — Може да се каже, че ми бе омръзнало, че съм се поддал на натиска от страна на семейството, обаче това е извъртане. Никой не беше опрял пистолет в главата ми, а аз бях пълнолетен. — Яд го беше да си го признае, осъзна той. Да бъде честен с Бейли означаваше да се изправи пред истината без извинения. — Харесвахме се достатъчно, или поне се харесвахме, преди да се оженим. Два месеца брак затвърдиха това приятелство.

— Извинявай, Кейд. — Лесно виждаше по лицето му, че му бе неприятно, че не бе щастлив от тези спомени. И макар да го ревнуваше дори от това нещастие, не искаше да знае, че тя му го бе причинила. — Няма смисъл да се връщаш към това.

— Бяхме добри в леглото — продължи той, без да й обръща внимание. И не откъсваше очи от нейните, докато Бейли не се отдръпна, не потъна в себе си. — Сексът бе добър чак до края. Проблемът към края, който беше малко по-малко от две години след началото, бе, че всичко беше само страст и никакви чувства. На нас просто не ни пукаше. — Не би могло да им пука по-малко, спомни си Кейд. Бяха просто двама отегчени, напъхани в една къща. — Всичко се свеждаше до това. Нямаше друг мъж, нито друга жена. Нямаше разгорещени битки за пари, кариера, деца, мръсни чинии. Просто не ни пукаше. И когато съвсем престана да ни лука, станахме гадни. Тогава дойдоха адвокатите и стана още по-гадно. И после всичко свърши.

— Тя обичаше ли те?

— Не. — Отговори веднага, после се намръщи, вторачи се в празното пространство и отново се опита да бъде честен. И отговорът бе тъжен и обиден. — Не, не ме обичаше повече, отколкото аз я обичах. И никой от нас не си правеше труда да се потруди за това. — Извади пари от портфейла си, пусна ги на масата и стана. — Да си ходим вкъщи.

— Кейд… — Бейли го докосна по рамото. — Ти си заслужавал нещо по-добро.

— Да. — Погледна към ръката на рамото си, нежните пръсти, изящните пръстени. — Тя също. Но вече е малко късно за това. — Вдигна ръката й, така че пръстенът проблесна между тях. — Можеш да забравиш много неща, Бейли, ала можеш ли да забравиш любовта?

— Недей.

Нямаше никакво намерение да спре. Изведнъж целият ужасен провал на брака му го зашлеви в лицето.

— Ако един мъж сложи това на пръста ти, мъж, когото си обичала, би ли го забравила? Би ли могла?

— Не знам. — Тя се изскубна и се втурна към колата му. Когато той я завъртя към себе си, очите й блестяха от гняв и страх. — Не знам!

— Не би забравила. Не би могла да забравиш, ако има значение. Това има значение.

Притисна устни към нейните, опря гърба й на колата и стовари и върху двама им своето объркване и желания. Нямаше го вече търпението, изисканата топлина на прелъстяването. Това, което бе останало, бе цялата първична страст, която кипеше в него. И искаше тя да е слаба, да се вкопчи в него със същото безразсъдство. Само за момента.

Само засега.

Първо дойде паниката, задушаващата паника, която й отне дъха. Бейли не можеше да отговори на това живо, яростно желание. Просто не бе подготвена да го приеме и да оцелее.

Затова се предаде, изведнъж и напълно, без да мисли. Част от нея вярваше, че Кейд не би я наранил. Друга част се молеше да не може да я нарани. Отдаде се на зашеметяващата жарава, на потресаващата мощ на необузданата страст, за един трепетен миг се издигна на вълната й.

И разбра, че може да не преживее дори отстъплението.

Тя трепереше, което го вбесяваше. Засрамваше го. Той причиняваше болка. Почти го искаше, защото не би ли го запомнила? Болката не се ли запомняше по-лесно от нежността?

Знаеше, че ако Бейли го забрави, това би го убило. А ако я наранеше, това би убило в него всичко, което си струва.

Пусна я и отстъпи крачка назад. Тя моментално обви ръце около себе си с отбранителен жест, който го шибна като камшик. Музика, гласове и смях се носеха по улицата зад него, а Кейд я гледаше, стреснат като елен, уловен в светлината на фаровете.

— Извинявай.

— Кейд…

Той вдигна ръце. Рядко се вбесяваше, но знаеше, че докато гневът не премине, нямаше смисъл да търси разумни обяснения.

— Извинявай — повтори Кейд. — Това е мой проблем. Ще те закарам вкъщи.

А когато я закара, когато Бейли отиде в стаята си и светлините изгаснаха, легна в хамака, откъдето можеше да гледа нейния прозорец.

Това, което го бе изкарало от равновесие, не бе толкова мисълта за собствения му живот, осъзна той. Знаеше добрите и лошите му страни, погрешните стъпки и глупавите грешки. Причината бе в пръстените на ръката й и в крайна сметка мисълта, че може някой мъж да й бе сложил един от тях. Мъж, който можеше да я чака да си спомни.

И не ставаше дума за секс. Сексът бе лесен. Тази вечер тя щеше да му се отдаде. Видя го, когато влезе в кухнята, където Бейли се бе заровила в книгите. Знаеше, че тогава тя мислеше за него. Желаеше го.

Сега си каза, че е бил глупак да не вземе онова, което му се бе предлагало. Ала не го бе взел, защото искаше повече. Много повече.

Искаше любов, а не бе разумно да го иска. Бейли бе объркана, изплашена, имаше проблеми, които никой от тях не можеше да разбере. И въпреки това Кейд искаше тя да се влюби в него, така бързо и изцяло, както той се бе влюбил в нея.

Това не бе разумно.

Но пет пари не даваше за разума.

Кейд щеше да убие нейния дракон, каквото и да му струваше. А след това щеше да се бие с всеки, който се изпречи на пътя му, за да я задържи. Дори ако на пътя му стоеше самата Бейли.

Когато заспа, той засънува. И когато сънуваше, сънуваше дракони, черна нощ и момиче със златни коси, което бе затворено във висока кула и плетеше сламена рогозка с втъкани големи сини диаманти.

А когато Бейли заспа, също засънува. И когато сънуваше, сънуваше светкавици и ужас, и бягане в тъмното, стиснала в ръцете си силата на боговете.