Серия
Звездите на Митра (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hidden Star, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 73 гласа)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

ПЪРВА ГЛАВА

Денят, в който жената на неговите мечти влезе в кабинета му, не бе най-добрият ден в живота на Кейд Парис. Предния ден секретарката му бе напуснала — не че от нея имаше кой знае каква полза, тя повече се стараеше да си прави маникюра, отколкото да записва телефонните обаждания. Но той имаше нужда от някой, който да следи нещата и да пъха документите в папките. Дори повишението, което й предложи в пристъп на отчаяние, не разколеба внезапното й решение да стане певица на кънтри и уестърн.

И така, секретарката му заминаваше за Нешвил с пикал втора ръка, а кабинетът му приличаше на десет километра лош път, по какъвто Кейд искрено се надяваше тя да пътува.

През последните един-два месеца умът й не бе в работата. Това му впечатление бе повече от затвърдено, когато намери в кантонерката сандвич със салам — поне му се бе сторило, че мазното петно в найлоновото пликче е салам. И сандвичът бе прибран в папката с буквата „О“ — може би като „обяд“?

Не си правеше труда да ругае, както не си правеше труда и да вдига телефона, който не преставаше да звъни върху празното бюро в приемната. Имаше да печата доклади и тъй като машинописът не бе сред най-големите му умения, просто искаше да свърши час по-скоро.

Детективско бюро „Парис“ не бе това, което човек би нарекъл вълнуваща работа. Ала го устройваше, също както го устройваше претрупаният двустаен офис, сврян на тавана на тясната тухлена сграда в североизточната част на Вашингтон.

Не му трябваха персийски килими, нито лакирани подове. Бе израснал с всичко това, с помпозността и претенциите, и му се бе наситил, преди да навърши двадесет години. Сега, на тридесет, с един несполучлив брак зад гърба си и семейство, което продължаваше да се ужасява от неговите занимания, Кейд бе, общо взето, един доволен от себе си мъж.

Имаше разрешително за детективска работа, прилична репутация на човек, който довежда нещата докрай, и достатъчно приходи, за да държи агенцията си над водата.

Макар че действителните приходи от работата в момента бяха малко проблематични. Изпаднал бе, както обичаше да се изразява, във временно затишие. Повечето от случаите му бяха застрахователни и битови дела — няколко стъпала по-надолу от вълнуващите приключения, които си бе представял, когато реши да стане частен детектив. Току-що бе приключил с два случая, и двата дребни застрахователни измами, които не му бяха отнели особени усилия и изобретателност.

Нищо друго не се задаваше, кръвопиецът хазяин му вдигаше наема, напоследък двигателят на колата му издаваше обезпокоителни звуци, климатичната инсталация не работеше, а покривът отново течеше.

Взе дългунестия пожълтял филодендрон, който бе останал от секретарката му предателка, и го сложи на голите дъски под капките с надеждата да го удави.

Чуваше как в телефонния му секретар бръмчи един глас. Гласът на майка му. Господи, помисли той, може ли човек някога наистина да избяга от майка си?

— Кейд, скъпи, надявам се да не си забравил за бала в посолството. Знаеш, че трябва да отидеш с Памела Ловет. Днес обядвах с леля й и тя ми каза, че Памела изглежда направо прекрасно след краткия си престой в Монако.

— Да, да, да — измърмори той и присви очи към компютъра си. Отношенията му с машините бяха враждебни и изпълнени с недоверие.

Седна и се взря в екрана, докато майка му продължаваше да нарежда:

— Даде ли си на химическо чистене смокинга? Намери време да се подстрижеш, последния път, когато те видях, ми се стори много измършавял.

И не забравяй да се измиеш зад ушите, помисли Кейд кисело и я изключи. Тя никога нямаше да приеме, че начинът на живот на семейство Парис не бе неговият начин на живот, че той просто не искаше да обядва в клуба или да кавалерства на скучаещи млади дами, направили неотдавна своя дебют във висшето общество, и че мнението му ни най-малко нямаше да се промени въпреки всичките й увещания.

Бе искал приключения и макар печатането на доклад за някакъв нещастен пропаднал мошеник да не бе точно като заниманията на Сам Спейд, поне си вършеше работата.

И най-вече не се чувстваше безполезен, отегчен и не на мястото си. Харесваше му шумът от уличното движение под прозореца, въпреки че прозорецът бе отворен само защото стиснатият му хазяин не бе включил централна климатична инсталация, а неговата бе счупена. Жегата бе непоносима и дъждът влизаше вътре, но при затворени прозорци в кабинета бе задушно като в гроб.

По гърба му се стичаше пот, сърбеше го и го дразнеше. Бе се съблякъл по тениска и джинси и дългите му пръсти с мъка налучкваха клавишите на компютъра. Няколко пъти трябваше да отмята косата си от лицето и се нервираше. Майка му бе права. Трябваше да се подстриже.

Затова, когато отново му падна на очите, не й обърна внимание, както не обръщаше внимание на потта, на жегата, на боботенето от улицата, на непрекъснатото капане от тавана. Седеше и методично натискаше клавиш по клавиш — един забележително красив намръщен мъж.

Бе наследил от баща си умните зелени очи, които можеха да са остри като счупена бутилка или меки като морска мъгла, в зависимост от настроението. Косата, която имаше нужда от подстригване, бе тъмнокестенява и леко вълниста. Точно в момента се виеше върху врата и над ушите му и започваше да го дразни. Носът му бе прав, аристократичен и малко дълъг. Устните му бяха плътни и лесно се усмихваха, когато бе весел, лесно сумтяха, когато не беше.

Макар лицето му да бе загубило ангелското си изражение, което толкова го бе притеснявало през детството и юношеството, все още имаше трапчинки. Кейд чакаше с нетърпение зрялата възраст с надеждата, че ако имаше късмет, от тях можеше да останат само бръчки.

Искаше да бъде груб, а имаше миловидно и мечтателно лице като от корица на мъжко модно списание, за един от броевете на което бе позирал на двадесетинагодишна възраст, под големия натиск на семейството.

Телефонът отново иззвъня. Този път чу гласа на сестра си, клеймяща го, че бе пропуснал някакъв глупав коктейл в чест на някакъв шкембест сенатор, който тя лансираше.

Помисли си дали да не отскубне проклетия телефонен секретар от стената и да го запрати, заедно с досадния глас на сестра си, през прозореца под колите на авеню „Уисконсин“.

После дъждът, който само допринасяше за непоносимата жега, започна да капе върху главата му. Компютърът изгасна, според него само да за му направи напук, и кафето, което бе забравил, изкипя с гадно съскане.

Той скочи и изгори ръката си на каната за кафе, а тя се счупи, като пръскаше във всички посоки парчета стъкло и вряло кафе. Изпсува цветисто, отвори едно чекмедже, бръкна да вземе салфетки и наниза палеца си на смъртоносното острие на пилата за нокти на своята бивша и сега вече трижди проклета секретарка.

Когато жената влезе, Кейд все още ругаеше, облян в кръв, след като току-що бе съборил филодендрона, поставен в средата на пода, и дори не я погледна.

Едва ли бе чудно, че тя не помръдна. Бе вир-вода от дъжда, лицето й беше бледо като смъртта, а очите разширени от ужас.

— Извинете ме… — Гласът й прозвуча хрипливо, сякаш от дни не бе говорила. — Трябва да съм сбъркала вратата. — Направи крачка назад и големите и кафяви очи се насочиха към името на табелката. Поколеба се и отново погледна към него. — Вие ли сте господин Парис?

Имаше един миг, един ослепителен миг, в който той просто не можеше да говори. Знаеше, че се бе вторачил в нея, ала нищо не можеше да направи със себе си. Сърцето му направо спря. Коленете му омекнаха. И единствената мисъл, която му идваше наум, бе: „Ето те най-после. Защо, по дяволите, толкова се забави?“

И понеже това бе ужасно нелепо, Кейд се помъчи да нагласи на лицето си насмешливо, дори цинично детективско изражение.

— Да. — Спомни си за носната кърпа в джоба си и я уви около обилно кървящия си палец. — Просто имах тук един малък инцидент.

— Разбирам. — Макар да не изглеждаше да разбира, ако се съдеше по начина, по който продължаваше да се взира в лицето му. — Дошла съм в неподходящ момент. Нямам записан час. Помислих, че може би…

— Струва ми се, че графикът ми не е запълнен. — Искаше тя да влезе, не просто да стои на прага. Каквато и да бе тази негова първа абсурдна и безпрецедентна реакция, младата жена бе потенциален клиент. А със сигурност никоя дама, влязла някога през святата врата на Сам Спейд, не е била по-съвършена.

Бе руса, красива и объркана. Косата й бе дълга до раменете, права и мокра. Очите й бяха светлокафяви, а лицето, макар в момента да му липсваше цвят — нежно като на фея, със сочни устни, сериозни и без червило.

Бе съсипала костюма и обувките си под дъжда. Той прецени, че и двете бяха от най-високо качество, от онзи ненатрапчиво изключителен вид, който може да се види само във фирмените магазини на големите моделиери. На фона на мокрия й копринен костюм брезентовата чанта, която тя стискаше с две ръце, изглеждаше интригуващо не на място.

Девица в беда, реши Кейд и устните му трепнаха в усмивка. Точно каквото би предписал чичо доктор.

— Защо не влезете и не затворите вратата, госпожице… Сърцето й удари два пъти силно и тя стисна още по-здраво чантата.

— Вие частен детектив ли сте?

— Така пише на вратата — усмихна се отново Кейд, безмилостно злоупотребявайки с трапчинките си, докато я гледаше как хапе устни. Да го вземат дяволите, ако и той не искаше да ги захапе. А това желание, помисли с известно облекчение, бе по-подходящо. Страстта бе чувство, което Кейд разбираше. — Да влезем в кабинета ми. — Огледа разрушенията — счупени стъкла, разпиляна пръст, локвички кафе. — Мисля, че засега тук свърших.

— Добре. — Тя пое дълбоко въздух, пристъпи напред и затвори вратата. Все отнякъде трябваше да започне.

Проправи си път през боклуците и го последва в съседната стая. Мебелировката не включваше почти нищо друго, освен бюро и два стола, очевидно купени от някоя разпродажба. Е, не можеше да има претенции към обзавеждането, напомни си тя. Изчака, докато той седна зад бюрото, облегна се назад и отново й се усмихна със своята предразполагаща към доверие усмивка.

— Дали вие… Мога ли… — Стисна силно очи и се съсредоточи. — Имате ли някакви документи, които можете да ми покажете?

Още по-заинтригуван, Кейд извади разрешителното и й го подаде. Забеляза, че тя имаше два много хубави пръстена, по един на всяка ръка. Единият бе старинен, с квадратен цитрин, другият с три разноцветни камъка. Обиците й бяха в тон с втория пръстен, забеляза той, когато тя прибра косата зад ухото си и се зае да разглежда внимателно разрешителното му, сякаш претегляше всяка дума.

— Искате ли да ми кажете какъв е проблемът, госпожице…

— Мисля… — Тя му върна документа и отново сграбчи с две ръце чантата. — Мисля, че бих искала да ви наема. — Очите й се взряха в лицето му настойчиво и изпитателно, както допреди малко бяха гледали разрешителното. — Занимавате ли се с изчезнали хора?

Кого си изгубила, миличка, зачуди се Кейд. Надяваше се, заради нея и заради хубавите малки фантазии, които се оформяха в главата му, че това не бе съпругът й.

— Да, занимавам се с изчезнали хора.

— Вашата… Ъ-ъ-ъ… Тарифа?

— Двеста и петдесет на ден, плюс разноските. — Когато тя кимна, той извади бележник и молив. — Кого искате да намеря?

Тя бавно и треперливо пое въздух.

— Мен. Имам нужда да намерите мен.

Без да сваля очи от нея, Кейд потупа с молив по бележника.

— Струва ми се, че вече съм ви намерил. Сметка ли да ви открия, или искате да платите сега?

— Не. — Тя почувства как се чупи. Прекалено дълго се бе сдържала, или поне й се струваше прекалено дълго, но сега чувстваше, че клонът, за който се бе хванала, когато светът изчезна изпод нея, започва да се чупи. — Не помня. Нищо. Аз не… — Гласът й започна да прекъсва. Тя пусна чантата в скута си и притисна ръце към лицето си. — Не знам коя съм. Не знам коя съм. — И след това започна да плаче в дланите си. — Не знам коя съм.

Той имаше богат опит с истерични жени. Бе израснал сред жени, които използваха потоците от сълзи и задъханите хлипания като отговор на всичко, от счупен нокът до разбит брак. Затова стана от бюрото, въоръжи се с кутия салфетки и приклекна пред нея.

— Хайде, миличка, няма нищо. Всичко ще се оправи. — Докато говореше, ловко изтри лицето й, потупа я по ръката, погали я по косите, вгледа се в пълните й със сълзи очи.

— Извинете. Не мога…

— Поплачете си — посъветва я Кейд. — Ще се почувствате по-добре. — Изправи се, отиде в миниатюрната баня и й наля една картонена чаша вода.

Когато в скута й се събраха цяла купчина мокри салфетки и три смачкани картонени чаши, тя въздъхна треперливо.

— Извинете. Благодаря. Наистина се чувствам по-добре.

Бузите й леко порозовяха от смущение, докато събираше салфетките и чашите. Той ги взе от нея, пусна ги в кошчето и се опря на ръба на бюрото си.

— Искате ли сега да ми разкажете?

Тя кимна, сплете пръсти и започна да ги извива.

— Аз… Няма много за разказване. Просто нищо не помня. Коя съм, какво правя, откъде съм. Приятели, семейство. Нищо. Дъхът й отново секна и тя бавно издиша. — Нищо.

Това бе като сбъдната мечта, помисли Кейд — една жена без минало се бе появила от дъжда и бе влязла в неговия кабинет. Хвърли един поглед към чантата, която тя още държеше в скута си. След малко щяха да стигнат и до това.

— Какво е първото нещо, което си спомняте?

— Събудих се в една стая… Малка хотелска стая на Шестнадесета улица. — Облегна глава назад на стола, затвори очи и се опита да върне нещата на фокус. — Дори това е неясно. Бях се свила на леглото, а дръжката на вратата беше подпряна с един стол. Валеше. Чувах дъжда. Бях замаяна и объркана, обаче сърцето ми биеше толкова силно, сякаш се събуждах от кошмар. Бях с обувки. Помня, че се зачудих защо съм си легнала с обувки. Стаята беше полутъмна и задушна. Всички прозорци бяха затворени. Бях толкова уморена и схваната, че отидох в банята да си наплискам лицето с вода. — Отвори очи и го погледна. — Видях лицето си в огледалото. Някакво грозно малко изподраскано огледало. И то не означаваше нищо за мен. Лицето. — Вдигна ръка и я прокара по бузата си, по брадичката. — Моето лице не означаваше нищо за мен. Не можех да си спомня името, свързано с това лице, нито мислите, нито плановете или миналото. Не знаех как съм се озовала в тази ужасна стая. Прерових чекмеджетата и гардероба, ала там нямаше нищо. Никакви дрехи. Страхувах се да остана, но не знаех къде да отида.

— А чантата? Това ли беше всичко, което имахте у вас?

— Да. — Ръцете й отново стиснаха дръжките. — Никаква ръчна чанта, никакво портмоне, никакви ключове. Това беше в джоба ми. — Тя бръкна в джоба на сакото си и измъкна парче лист от бележник.

Кейд го взе и се вгледа в нервния нечетлив почерк. „Бейли, съб. в 7, нали? Емджей“. — Не знам какво означава това. Видях един вестник. Днес е петък.

— Хм. Напишете го. — Той й подаде бележник и молив.

— Моля?

— Напишете това, което е написано в бележката.

— А… — Тя отново прехапа устни и се подчини. Макар да нямаше нужда да сравнява почерците, за да си направи заключение, Кейд взе от нея бележника и сложи листа до него.

— Е, вие не сте Емджей, значи бих казал, че сте Бейли. Тя премигна и преглътна.

— Моля?

— Доколкото виждам от почерка на Емджей, той или тя е левак. Вие пишете с дясната ръка. Вашият почерк е красив и прост, Емджей драска нетърпеливо. Бележката е била във вашия джоб. Обзалагам се, че вие сте Бейли.

— Бейли. — Тя се опита да поеме името, надеждата, свързана с него, усещането и вкуса на идентичността. Ала то си оставаше сухо и непознато. — Нищо не ми говори.

— Като начало знаем как да ви наричаме и имаме нещо, от което да започнем. Кажете ми какво направихте след това.

Тя объркано премигна насреща му.

— Ами, аз… В стаята имаше телефонен указател. Погледнах детективските агенции.

— Защо избрахте моята?

— Заради името. Звучеше силно. — За пръв път се опита да се усмихне и макар усмивката да бе слаба, все пак я имаше. — Помислих да позвъня, но след това реших, че може да ми откажете, а ако направо дойда… Затова почаках в стаята до работно време, после повървях малко, после взех такси. И ето ме тук.

— Защо не отидохте в болница? Защо не се обадихте на лекар?

— Мислих за това. — Сведе поглед към ръцете си. — Просто не го направих.

Много неща спестяваше, помисли той. Заобиколи бюрото, отвори едно чекмедже и извади шоколад.

— Не споменахте нищо за закуска. — Видя я как се вглежда в шоколада озадачено и, както му се стори, развеселено. — Това ще ви крепи, докато намерим нещо по-добро.

— Благодаря. — С изящни и точни движения тя разви станиола. Може би част от свиването в стомаха й се дължеше на глад. — Господин Парис, може да има хора, които се тревожат за мен. Роднини, приятели. Може да имам дете. Не знам. — Очите й потъмняха и се вторачиха в една точка над рамото му. — Не мисля, че имам. Не вярвам някой да може да забрави собственото си дете. Ала може някои хора да се безпокоят, да се чудят какво става с мен. Защо снощи не съм се прибрала у дома.

— Трябваше да отидете в полицията.

— Не исках да ходя в полицията. — Този път гласът й бе отсечен и решителен. — Не преди… Не, не исках да забърквам полицията. — Тя изтри пръстите си с една чиста салфетка, след това започна да я къса на лентички. — Може да ме търси някой, който не ми е роднина, не ми е приятел. Който не се интересува от моето благополучие. Не знам защо се чувствам така, знам само, че ме е страх. Това е нещо повече, отколкото просто да не помня. Обаче не мога да разбера нищо, преди да знам коя съм.

Може би причината бяха големите й, меки, влажни очи, взиращи се в него, може би нервните й пръсти. Във всеки случай, Кейд не можеше да не се изперчи, съвсем малко.

— Вече мога да ви кажа някои неща. Вие сте интелигентна жена, на около двадесет — двадесет и пет години. Имате вкус и достатъчно средства, за да си позволите италиански обувки и копринен костюм. Вие сте стегната, вероятно организирана. Предпочитате недоизказаното пред очевидното. Тъй като не умеете да се измъквате, бих казал, че не ви бива и да лъжете. Имате глава на раменете си и обмисляте добре нещата. Не изпадате лесно в паника. И обичате шоколад.

Тя смачка на топка празния станиол.

— Откъде стигнахте до всичко това?

— Говорите добре, въпреки че сте изплашена. Премислили сте как ще се справите с това и го изпълнявате, стъпка по стъпка. Обличате се добре, Качествено и с вкус. Имате хубав маникюр, но без крещящ лак. Бижутата ви са уникални, интересни, ала без да са претрупани. И откак сте влезли през тази врата, премълчавате част от информацията, защото още не сте решили колко ще ми вярвате.

— Колко трябва да ви вярвам?

— Вие дойдохте при мен.

Тя прие това, изправи се и се приближи до прозореца. Дъждът барабанеше и подсилваше смътната болка в слепоочията й.

— Не познавам града. И въпреки това имам чувството, че би трябвало да го познавам. Знам къде съм, защото видях един вестник, „Вашингтон пост“. Знам как изглеждат Белия дом и Капитолия. Познавам паметниците. Но може да съм видяла всичко това по телевизията или в някоя книга. — Макар да бе мокро от навяващия дъжд, опря ръце на перваза, като се наслаждаваше на хладината. — Имам чувството, че съм паднала от небето и съм се озовала в онази грозна хотелска стая. Обаче мога да чета и пиша, да вървя и да говоря. В таксито свиреше радио и аз познах музиката. Не бях изненадана, че дъждът е мокър. Когато влязох тук, ми замириса на прекипяло кафе и тази миризма не ми беше непозната. Знам, че очите ви са зелени. А когато облаците се разнесат, знам, че небето ще бъде синьо. — Въздъхна. — Значи не съм паднала от небето. Има неща, които знам, неща, в които съм сигурна.

— Ала собственото ми лице не ми говори нищо, а това, което е зад лицето, е празно. Може да съм наранила някого, да съм направила нещо. Може да съм пресметлива и егоистка, дори жестока. Може да имам съпруг, когото мамя, или съседи, с които не си говоря. — Обърна се и лицето й бе изопнато и безизразно, пълна противоположност на крехкостта на ресниците й, още мокри от сълзите. — Не знам дали ще ми хареса това, което ще откриете, когато ме откриете, господин Парис, но трябва да знам. — Остави чантата на бюрото, поколеба се и я отвори. — Мисля, че имам достатъчно пари, за да платя тарифата ви.

Той бе израснал сред пари, такива, които стареят, умножават се и се предават от поколение на поколение. Ала въпреки произхода си никога не бе виждал толкова много едновременно и на едно място. Брезентовата чанта бе пълна с пачки стодоларови банкноти, всичките нови. Изненадан, Кейд взе една пачка и я прелисти. Да, наистина, на всяка от банкнотите стоеше грозноватият и достоен лик на Бенджамин Франклин.

— Трябва да са около милион — измърмори той. Бейли погледна в чантата и потрепери.

— Милион и двеста хиляди. Преброих пачките. Не знам откъде съм ги взела и защо са у мен. Може да съм ги откраднала. — Отново избликнаха сълзи и тя се извърна. — Това може да са пари за откуп. Може да съм участвала в отвличане. Може някъде да е отвлечено дете, а аз да съм взела парите за откупа. Аз просто…

— Да добавим към вашите качества и живото въображение.

Студеният и безстрастен тон на гласа му я накара да се обърне към него.

— Тук има цяло състояние.

— В наши дни милион и двеста хиляди не е кой знае какво състояние. — Кейд пусна парите обратно в чантата. — Освен това, Бейли, извинете, вие просто не сте този студен, пресметлив тип човек, който би участвал в отвличане.

— Но вие можете да проверите. Можете дискретно да разберете дали има похищение.

— Разбира се. Ако полицията се занимава с това, мога да измъкна нещо.

— А ако е имало убийство? — Като се мъчеше да остане спокойна, тя отново бръкна в чантата. Този път извади деветмилиметров пистолет.

Той бе предпазлив човек, затова избута дулото настрани и взе пистолета от нея. Бе „Смит и Уесън“ и след бърза проверка установи, че бе напълно зареден.

— Как го чувствате в ръката си?

— Не разбирам.

— Как го почувствахте, когато го взехте? Теглото, формата?

Макар да бе озадачена от въпроса, Бейли се постара да отговори изчерпателно:

— Не толкова тежък, колкото бих предположила. Струваше ми се, че нещо с такава мощ би трябвало да е по-тежко, по-осезаемо. Струва ми се, че когато го хванах, се почувствах неловко.

— Писалката не я почувствахте така.

Този път тя просто прокара ръце през косите си.

— Не разбирам за какво говорите. Току-що ви показах един милион долара и пистолет, а вие говорите за писалки.

— Когато ви подадох една писалка, за да пишете с нея, вие не се почувствахте неловко. Нямаше нужда да мислите за това. Просто я взехте и я използвахте. — Поусмихна се и пъхна пистолета в джоба си, вместо в чантата. — Мисля, че сте много повече свикнала да държите писалка, отколкото деветмилиметров пистолет.

В тази проста логика имаше известно успокоение. Ала тя не разсея всички съмнения.

— Може би сте прав. Това обаче не означава, че не съм го използвала.

— Не означава. И след като очевидно сте го пипали, не можем да докажем, че не сте го използвали. Мога да проверя дали е регистриран и на чие име.

Очите й светнаха с надежда.

— Може да е мой. — Хвана ръката му и я стисна, естествено и без да се замисля. — Тогава ще знаем името ми. Тогава аз ще знам името си. Не се бях сетила колко е просто.

— Би могло да е просто.

— Прав сте. — Бейли пусна ръката му и започна да крачи. Движенията й бяха гъвкави и овладени. — Много бързам. Обаче помага, много повече, отколкото си бях представяла, просто да кажа на някой. На някой, който знае как да разбере какво става. Знам, че не ме бива много в пъзелите. Господин Парис…

— Кейд — поправи я той, заинтригуван как може да намира пестеливите й движения толкова сексапилни. — Да не усложняваме нещата.

— Кейд. — Тя пое въздух и издиша. — Толкова е хубаво да наричаш някого по име. Вие сте единственият човек, когото познавам, единственият човек, с когото си спомням да съм разговаряла. Не мога да ви кажа колко е странно това и колко е успокояващо в момента.

— Е, защо да не стана и първият човек, с когото сте яли? Едно шоколадче не е кой знае каква закуска. Изглеждате изтощена, Бейли.

Бе й толкова странно да го чува да произнася това име, докато я гледаше. Защото то бе всичко, което имаше, всичко, на което се мъчеше да реагира.

— Уморена съм — призна тя. — Нямам чувството, че съм спала много. Не знам кога за последен път съм яла.

— Обичате ли бъркани яйца?

По устните й отново заигра сянка на усмивка.

— Представа нямам.

— Ами да разберем тогава. — Кейд понечи да вдигне брезентовата чанта, но Бейли сложи ръка на рамото му.

— Има още нещо. — За момент замълча, ала не откъсваше очи от неговите, както първия път, когато влезе в кабинета му. Търсеше, претегляше, решаваше. Но знаеше, че всъщност няма избор. — Преди да ви покажа, трябва да ви помоля за едно обещание.

— Вие ме наехте, Бейли, аз работя за вас.

— Не знам дали това, за което ще ви помоля, е напълно етично, обаче въпреки това имам нужда от вашата дума. Ако по време на разследването установите, че съм извършила престъпление, искам вашата дума, че ще откриете всичко, което можете, всички обстоятелства, всички факти, преди да ме предадете на полицията.

Той наклони глава:

— Приемате, че ще ви предам.

— Ако съм нарушила закона, очаквам да ме предадете на полицията. Ала преди да го сторите, искам да знам всички причини. Трябва да получа отговорите на всички въпроси „защо“, „как“ и „кой“. Ще ми дадете ли думата си за това?

— Разбира се. — Кейд пое протегнатата й ръка. Бе крехка като порцелан и твърда като скала. А и тя, помисли Кейд, която и да беше, бе очарователна комбинация от крехкост и твърдост. — Никакви полицаи, преди да научим всичко. Можете да ми вярвате, Бейли.

— Опитвате се да ме накарате да свикна с името. — Отново без да мисли, с жест, който й бе толкова присъщ, колкото и цветът на очите, го целуна по бузата. — Много сте мил.

Толкова мил, помисли тя, че ако сега го помолеше, би я прегърнал. А толкова отчаяно й се искаше някой да я прегърне, да я успокои, да й обещае, че всеки момент нейният свят ще си дойде на фокус. Но трябваше да стои без чужда помощ на краката си. Можеше само да се надява, че бе жена, която стои без чужда помощ на краката си и сама се справя със собствените си проблеми.

— Има още едно нещо. — Отново се обърна към брезентовата чанта, пъхна дълбоко ръка и напипа плътната кадифена торбичка, тежестта, която се бе спотаила в нея. — Мисля; че Това е вероятно най-важното нещо.

Извади го много бавно, както му се стори, благоговейно, развърза торбичката и изсипа съдържанието й в дланта си. Парите го бяха изненадали, пистолетът го бе разтревожил. Ала това го изпълни със страхопочитание. В блясъка му, в този царствен блясък, дори в мрачната от дъжда стая, имаше зашеметяваща и разточителна сила.

Скъпоценният камък изпълваше дланта й и стените му, чистя и резки, улавяха и най-слабия лъч светлина и го изстрелваха във въздуха като ярки, изгарящи копия. Мястото му бе, помисли той, или върху короната на митична кралица, или легнал тежко между гърдите на някоя древна богиня.

— Никога не съм виждал толкова голям сапфир.

— Това не е сапфир. — И когато го положи в неговата ръка, можеше да се закълне, че бе почувствала предаването на топлина. — Това е син диамант, някъде около сто карата. Шлифован като брилянт, най-вероятно от Мала Азия. Няма примеси, видими с невъоръжено око, и диамантът е изключителен и по цвят, и по размер. Бих предположила, че пазарната му цена е поне три пъти по-голяма от сумата в чантата. — Кейд вече гледаше не към камъка, а към нея. Когато вдигна очи към неговите, Бейли поклати глава: — Нямам представа откъде знам. Обаче го знам. Както знам и че не е… Не е цялостно.

— Какво имате предвид?

— Бих искала да знам. Обаче чувството е прекалено силно, почти като спомен. Знам, че диамантът е само част от едно цяло. Както знам и че вероятно не принадлежи на мен. Всъщност не принадлежи на никого. На никого — повтори тя. — Трябва да съм го откраднала. — Стисна устни, вдигна глава, изправи рамене. — Може да съм убила заради него.