Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Звездите на Митра (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hidden Star, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 86 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

ДЕСЕТА ГЛАВА

— Не бързай.

Бейли пое дълбоко въздух и се опита да бъде спокойна и точна, както искаше Кейд.

— Носът й е по-остър. Така мисля.

Полицейската художничка се казваше Сара и бе млада и търпелива. Опитна, Бейли не се съмняваше в това, иначе Кейд не би повикал точно нея. Тя седеше на масата в кухнята със скицник и моливи, а до ръката й димеше чаша кафе.

— По-скоро такъв? — С няколко бързи замаха Сара заостри носа.

— Да, така мисля. Очите и са по-големи, малко дръпнати.

— Бадемови? — Сара изтри с гумата и поправи формата и размера.

— Предполагам. Трудно е да го видя цялото в главата си.

— Давайте ми просто впечатления — усмихна се спокойно и дружелюбно Сара. — Ще тръгнем оттам.

— Струва ми се, че устата й е широка, по-мека от останалата част на лицето. Всичко друго е ъгловато.

— Бива си го това лице — отбеляза Кейд, докато Сара екипираше. — Интересно. Сексапилно.

Бейли продължаваше да дава указания, докато той разглеждаше образа. Ъгловато лице, небрежно къса коса с дълъг заострен отпред бретон, тъмни, драматично извити вежди. Екзотично и волево, реши Кейд и се опита да свърже характера с чертите.

— Много прилича на това, което помня. — Бейли взе скицата от Сара. Познаваше това лице, помисли тя, и като го гледаше, й се искаше едновременно да се смее и да плаче.

Емджей. Коя бе Емджей и какво бяха преживели заедно?

— Искаш ли да си починеш? — попита Кейд и протегна ръце към раменете на Бейли да разсее напрежението.

— Не, бих искала да продължим. Ако нямате нищо против — каза на Сара.

— О, аз цял ден мога да се занимавам с това. Стига кафето да не свършва. — Тя протегна празната си чаша на Кейд с бърза усмивка, от която Бейли разбра, че двамата се познаваха добре.

— Вие… Ъ-ъ-ъ, имате много интересна работа — подзе тя.

Сара прехвърли дългата си червеникава плитка зад гърба. Бе облечена и стилно, и небрежно — къси джинсови панталони и широка риза, стопроцентово сексапилна комбинация.

— С нея си изкарвам хляба — обясни тя на Бейли. — Компютрите постепенно ме изхвърлят от играта. Невероятно е какви образи могат да правят. Но много полицаи и частни детективи все още предпочитат скиците. — Взе от Кейд допълнената си чаша. — Например Парис би направил почти всичко, за да си няма работа с компютър.

— Е, започвам да се научавам.

Сара прихна:

— Когато наистина се научиш, ще си изкарвам прехраната, като правя карикатури по баровете. — Сви рамене, отпи от кафето и взе нов молив. — Искате ли да опитаме другата?

— Да, добре. — Бейли си каза да не мисли точно колко добре се познават Кейд и Сара, затвори очи и се съсредоточи.

Грейс. Остави името да се завърти из ума й, да извика образа.

— Мека — започна тя. — В лицето й има мекота. Много красиво лице, почти невероятно красиво. Овално, съвсем класическо. Косата и е гарвановочерна и много дълга. Тя сякаш се разсипва по гърба и на едри вълни. Никакъв бретон, просто вълни от тъмна гъста коприна. Очите й са широки, с тежки клепки и гъсти мигли. Яркосини. Носът е къс и прав. Мисля, че е съвършен.

— Започвам да я мразя — заяви Сара весело и накара Бейли да се усмихне.

— Сигурно е трудно да си страшно красива, не мислите ли? Хората виждат само на повърхността.

— Мисля, че бих го преживяла. А устните?

— Сочни. Пълни.

— Естествено.

— Да, така е добре. — Започна да я обзема вълнение. Скицата бързо се оформяше. — Веждите са малко по-гъсти и до лявата има бенка. Ето тук. — Бейли показа на собственото си лице.

— Сега вече наистина я мразя — измърмори Сара. — Дори не искам да знам дали има тяло, което подхожда на това лице. Кажете ми, че има клепнали уши.

— Не, боя се, че не. — Бейли се усмихна на скицата и отново й стана топло и й се доплака. — Тя е просто красива. Човек се стряска, като я види.

— Изглежда ми позната.

Бейли цялата се напрегна от тази небрежна забележка на Сара.

— Така ли? Наистина?

— Мога да се закълна, че съм виждала това лице. — Сара сви устни и потупа с молив по рисунката. — Може би в някое списание. Прилича на реклама за скъп парфюм или крем. Ако човек има лице за един милион долара, трябва да е луд да не го използва.

— Фотомодел. — Бейли прехапа устни, като се мъчеше да си спомни. — Просто не знам.

Сара откъсна листа и го подаде на Кейд.

— Какво мислиш?

— Сърцето ми спира — съобщи той след малко. — Когато се е раждала, феята на гените е била в добро настроение. Ала не я познавам, а това е лице, което никой жив мъж не би забравил.

Името й е Грейс, каза си Бейли. И е повече от красива. Тя е не само лице.

— Добра работа свърши, Сара. — Кейд сложи двете рисунки една до друга на масата. — Имаш ли време за още една?

Сара хвърли един бърз поглед към часовника си.

— Мога да отделя още половин час.

— Мъжът, Бейли. — Той приклекна до Бейли и я погледна в очите. — Сега знаеш как изглежда.

— Аз не…

— Знаеш. — Каза го твърдо, макар ръцете му върху раменете й да бяха нежни. — Важно е. Просто кажи на Сара как го виждаш.

Щеше да я боли, разбра Бейли. Мускулите на стомаха й вече се свиваха конвулсивно при мисълта да позволи на това лице отново да изплува в съзнанието й.

— Не искам да го виждам отново.

— Ти искаш отговорите. Искаш всичко да свърши. Това е една стъпка. Трябва да направиш стъпките.

Тя затвори очи и се размърда. Върна се в стаята със сивия килим и шибания от бурята прозорец, и главата й отново запулсира.

— Тъмен е — каза тихо. — Лицето му е дълго, тясно, изопнато от гняв. Устните му са стиснати мрачно. Те са тънки, силни и упорити. Носът му е леко крив. Не е грозен, отново излъчва сила. Това е много силно лице. Очите му са дълбоко разположени, тъмни. Тъмни очи. — Блестящи от ярост. В тях имаше убийство. Бейли потрепери, обгърна раменете си и се помъчи да се съсредоточи. — Хлътнали бузи и високо чело. Веждите му са тъмни и прави. Косата му също. Добре подстригана, по-обемна отгоре, много старателно изтънена покрай ушите. Много красиво лице. Брадичката леко го разваля, тя е мека и малко безволева.

— Това ли е той, Бейли? — Кейд отново сложи ръка на рамото й и окуражително го стисна.

Тя се овладя, отвори очи и погледна портрета. Той не бе точен. Не бе съвършен. Очите би трябвало да са малко по-раздалечени, устните малко по-пълни. Но това бе достатъчно, за да я накара да се разтрепери.

— Да, много прилича на него. — Събра всичкото си самообладание и бавно се изправи. — Извинете ме — промълви и излезе от стаята.

— Жената е ужасена — отбеляза Сара и прибра моливите си в кутията.

— Знам.

— Ще ми кажеш ли какви неприятности има?

— Не съм сигурен. — Кейд пъхна ръце в джобовете си. — Ала скоро ще разбера. Добра работа свърши, Сара. Задължен съм ти.

— Ще ти го пиша на сметката. — Тя прибра нещата си и стана. Целуна го леко и се вгледа в лицето му. — Не мисля, че пак ще ми се обадиш да прекараме нощта в града.

— Влюбен съм в нея — отвърна той простичко.

— Да, това го разбрах. — Преметна през рамо чантата и го докосна по бузата. — Ще ми липсваш.

— Тук съм.

— Тук си — съгласи се Сара. — Но онези диви и ненормални дни свършиха за теб, Парис. Тя ми харесва. Надявам се да се справиш. — Обърна се с една последна тъжна усмивка. — Знам пътя.

Кейд все пак я изпрати, затвори вратата зад нея и осъзна, че наистина приключва с една част от своя живот. Свободата да идва и да си отива, когато поиска. С когото поиска. Късни нощи в клуба с перспективата за приятелски, неангажиращ секс след това. Отговорност само пред себе си.

Погледна към стълбите. Бейли бе там горе. Отговорност, стабилност, обвързване. Една жена отсега до края на живота. Разтревожена жена, която още не му бе казала думите, които той искаше да чуе, не бе дала обещанията, които искаше да получи.

Все още можеше да си отиде и тя не би го обвинила. Всъщност, бе сигурен, че Бейли очакваше точно това. Това го караше да се чуди кой я бе оставял преди.

Поклати глава и тръгна към нея по стълбите без ни най-малки съжаления.

Тя стоеше в спалнята с гръб към вратата и гледаше през прозореца. Бе вплела ръце пред себе си.

— Добре ли си?

— Да. Извинявай, държах се грубо с твоята приятелка. Дори не й благодарих.

— Сара разбира.

— Вие отдавна се познавате.

— Да, от няколко години. — Бейли преглътна.

— Били сте заедно.

Кейд вдигна вежди, помисли и реши да не се приближава към нея.

— Да, били сме заедно. Аз съм бил с други жени, Бейли. Жени, които съм харесвал, на които съм държал.

— Които си познавал. — Тя се обърна и в очите й блестеше гняв.

— Познавал съм — съгласи се той.

— Това не се връзва. — Бейли прокара ръце през косата си. — Аз и ти, Кейд, това не се връзва с всичко останало. Изобщо не трябваше да се случва.

— Ала се случи. — Той пъхна ръце в джобовете си, защото му се искаше да ги свие в юмруци. — Нали не искаш да ми кажеш, че си разстроена, защото си се запознала с жена, с която аз съм спал? Защото не съм дошъл при теб така, както ти дойде при мен?

— Празен. — Думата излетя от нея като куршум. — Ти не дойде при мен празен. Ти имаш семейство, приятели, любовници. Живот. Аз нямам нищо, освен парчета, които не се напасват. Не ме интересува дали си спал със сто жени. — Тук гласът й прекъсна и тя продължи с гневен шепот: — А това, че ги помниш. Че можеш да ги помниш.

— Искаш да ти кажа, че те нямат значение? — От ужас започна да се ядосва. Бейли се отдръпваше. — Разбира се, че имат значение. Не мога заради теб да изтрия миналото си.

— Не искам от теб това. — Тя скри лицето си в длани, като се бореше да запази малкото останало и самообладание. Вече бе решила какво трябва да направи. Сега просто трябваше да бъде твърда, за да го стори. — Извинявай. Личният ти живот, преди аз да вляза в него, не е моя работа, а и не става въпрос за това. Въпросът е, че ти си имал личен живот.

Ти също.

— Аз също — кимна Бейли и помисли, че точно това я бе изплашило. — Без теб нямаше никога да се доближа толкова до откриването му. Но разбирам, че е трябвало да отида направо в полицията. Като не отидох, само усложних нещата. Обаче сега ще го сторя.

— Нямаш ми доверие да довърша това?

— Не е там работата…

— Как пък да не е там! Не става дума дали ще отидеш в полицията. Става дума за теб и мен. Ти си мислиш, че можеш да си отидеш оттук и от това, което е между нас. — Извади ръце от джобовете си и я сграбчи за раменете. — Я си помисли по-добре.

— Някой е мъртъв. Аз имам нещо общо с това. — Зъбите и заплашваха да започнат да тракат, докато се опитваше да го гледа в очите. — И не трябваше да забърквам и теб.

— Сега вече е прекалено късно за това. Прекалено късно е от момента, в който влезе в кабинета ми. Не можеш да се отървеш от мен. — Когато устните му се притиснаха към нейните, целувката имаше вкус на гняв и объркване. Кейд я притисна към себе си и започна да опустошава устните й, докато ръцете й върху раменете му омекнаха.

— Недей — успя да прошепне тя, когато я вдигна на ръце. Ала и за това бе прекалено късно. Бе притисната под него на леглото, ръцете му се стрелкаха по нея и всичките й сетива крещяха и се молеха.

— Пет пари не давам какво си забравила. — С потъмнели очи започна да дърпа дрехите й. — Това ще го запомниш.

Изхвърли я извън времето, извън пространството, извън самообладанието. Тук имаше необуздана дива страст, която никога не бе изпитвала и на която Бейли не можеше да устои. Устните му се затвориха върху гърдите й и я прониза удоволствие. И още докато тя поемаше въздух да простене, пръстите му я пронизаха и я изхвърлиха безмилостно на върха.

Бейли извика, не от тревога, не от възмущение, а от шеметното усещане, че бе запратена отвъд разума. Ноктите й се забиха в гърба му, тялото й се движеше като светкавица под неговото. Единствената мисъл в главата й бе „сега, сега, сега“!

Той проникна силно и дълбоко в нея и я усети как се сви конвулсивно около него, прелитайки над следващия връх. Това бе необмислено, отчаяно. Бе неправилно. Бе неустоимо.

Хвана ръцете й и гледаше изписаното на лицето й смаяно удоволствие. Звярът в него се бе отскубнал и се бе нахвърлил и върху двама им. Затова устните му бяха груби и Кейд се движеше бясно срещу нея, докато тя изплака името му и малкото останал му разум го напусна.

Стовари се върху нея, изтощен и празен. Тялото й потръпна и от гърлото й се изтръгна жалостив стон. Ръцете й лежаха безсилно върху изпомачканите чаршафи. Съзнанието му се проясни дотолкова, че да изпита срам.

Никога досега не бе вземал жена толкова грубо. Никога не бе давал на жената толкова малък избор.

Той се изтърколи от нея и впери поглед в тавана, ужасен от това, което бе открил в себе си.

— Извинявай. — Прозвуча толкова жалко и ненужно, че седна и разтърка с ръце лицето си. — Нараних те. Извинявай. За това няма извинение. — И тъй като и сам не го намираше, стана и я остави сама.

Бейли успя да седне в леглото, притиснала ръка към бясно блъскащото се сърце. Съзнанието й си оставаше замътено, макар че тя търпеливо го чакаше да се проясни. Единственото, в което бе сигурна, бе, че току-що е била опустошена. От усещания, от емоции, от него.

И че е било прекрасно.

Кейд й даде време да се възстанови. И използва това време да обмисли следващите си стъпки. Бе толкова трудно да мисли през гнева. И преди му се бе случвало да е ядосан. Да е наранен. Да го е срам. Но когато Бейли слезе по стълбите, стегната и нервна, тези три чувства заплашваха да го задушат.

— Добре ли си?

— Да. Кейд, аз…

— Ти ще направиш това, което искаш — прекъсна я той студено и напрегнато. — Аз също. Отново се извинявам, че се държах така с теб.

Тя почувства как сърцето й се свива.

— Ти си ми ядосан.

— Ядосан съм и на двама ни. Аз мога да се справя със себе си, ала първо трябва да се справя с теб. Ти искаш да си отидеш.

— Не искам това. — В гласа й имаше молба да бъде разбрана. — Това трябва да направя. Въвлякох те в Бог знае какво.

— Ти ме нае.

Бейли въздъхна нетърпеливо. Как можеше да е толкова сляп и толкова упорит?

— Това не бяха професионални отношения, Кейд. Дори не започнаха като професионални отношения.

— Вярно е. Нещата са лични и ти няма да ме изоставиш заради някакво… Някакво чувство за вина. Ти искаш да си отидеш поради други причини, ще се върнем към тях, когато всичко свърши. Аз те обичам. — В думите му прозираше студена ярост, която само усилваше чувствата. — Ако ти не ме обичаш, не можеш или не искаш да ме обичаш, ще трябва да свикна да живея с това. Но да си отидеш в този момент просто не е разрешение.

— Аз искам само…

— Ти искаш да отидеш в полицията. — Той замълча за момент и пъхна ръце в джобовете си, за да не ги протегне към нея. — Добре, ти решаваш. Ала междувременно ти ме нае да свърша една работа, а аз още не съм я свършил. Каквито и да са моите или твоите лични чувства, имам намерение да я свърша. Вземи си чантата.

Тя не бе сигурна как да се държи с него сега. Но пък бе ли знаела някога? И все пак този студен и гневен мъж срещу нея й бе много по-непознат от онзи, когото бе видяла в разхвърляния офис само преди няколко дни.

— Срещата в Смитсъновия институт… — започна Бейли.

— Отложих я. Първо трябва да направим нещо друго.

— Къде?

— Вземи си чантата — повтори Кейд. — Следващата стъпка ще я направим както аз реша.

По пътя не говореха. Тя разпозна някои от сградите. Бяха минавали покрай тях и преди. Ала когато излязоха от Вашингтон и поеха към Мериленд, нервите й се опънаха.

— Бих искала да ми кажеш къде отиваме. — Дърветата бяха прекалено близо до пътя, помисли Бейли панически. Прекалено зелени, прекалено големи.

— Връщаме се. Понякога трябва просто да отвориш вратата и да видиш какво има от другата страна.

— Трябва да говорим с уредника на музея. — Гърлото й се бе свило. Душата си бе готова да размени за чаша вода. — Трябва да обърнем и да се върнем в града.

— Знаеш ли къде отиваме?

— Не! — извика тя отчаяно. — Не, не знам.

Той й хвърли един поглед.

— Парченцата от пъзела ги има, Бейли.

Отби наляво и излезе от главния път. Чу как дишането и стана накъсано и задъхано. Безжалостно потисна инстинктивното си желание да я утеши. Тя бе по-силна, отколкото си я представяше, трябваше да го признае. И щеше да издържи. Кейд щеше да й помогне да го издържи.

Ако мястото се наблюдаваше, той я излагаше на риск. Трябваше да претегли тази възможност срещу задължението да си свърши работата. Бе го наела да нареди пъзела, напомни си Кейд. А това, бе сигурен, беше последното парченце.

Бейли не можеше да продължава да живее в безопасния малък свят, който й бе създал. И за двамата бе дошъл моментът да продължат напред. Стисна зъби и спря пред Салвини.

— Ти знаеш къде сме.

Кожата й лепнеше от пот. Тя неспокойно изтри влажните си длани в панталоните.

— Не, не знам.

Сградата бе тухлена, на два етажа. Стара, доста красива, с големи прозорци, обрамчени от добре поддържани азалии, които през пролетта щяха да разцъфтят. От къщата се излъчваше елегантност, която не би трябвало да я кара да трепери.

На паркинга имаше една кола. Беемве, тъмносиньо, блестящо на слънцето.

Къщата стоеше отделена, на ъгъла, а зад нея, оттатък широкия паркинг, се простираше луксозна търговска улица.

— Не искам да стоя тук. — Бейли обърна глава, отказвайки да погледне табелата, на която с големи ясни букви пишеше „Салвини“. — Затворено е. Тук няма никой. Трябва да си ходим.

— На паркинга има кола — възрази Кейд. — Няма да навреди да погледнем.

— Не. — Тя издърпа ръката си и се опита да се скрие в ъгъла на седалката. — Няма да вляза. Няма.

— Какво има вътре, Бейли?

— Не знам. — Ужас. Просто ужас. — Няма да вляза. Би предпочел да умре, вместо да я насилва да направи това, което имаше намерение да я накара. Но понеже мислеше за нея, излезе от колата, дойде от нейната страна и отвори вратата.

— Аз ще бъда с теб. Да вървим.

— Казах, че няма да вляза.

— Страхливка. Да не искаш да се криеш до края на живота си?

През сълзите й проблесна гняв. Тя разкопча рязко колана.

— Мразя те за това.

— Знам — измърмори той, ала я хвана здраво за ръката и я поведе към входа на сградата.

Вътре бе тъмно. През прозореца не се виждаше почти нищо освен дебел килим и стъклени витрини, в които матово проблясваха злато и скъпоценни камъни. Това бе малка изложбена зала, отново елегантна, с няколко тапицирани стола и огледала на стените, в които клиентите да се наслаждават на избора си.

До него Бейли трепереше като лист.

— Да опитаме отзад.

Задната страна гледаше към търговската улица. Кейд огледа ключалката на входа за служители и реши, че ще се справи с нея. Извади от джоба си връзка с инструменти.

— Какво правиш? — Тя отстъпи крачка назад. — Да не разбиваш вратата? Не можеш да направиш това.

— Мисля, че ще успея. Поне четири пъти седмично се упражнявам. Стой мирно за минутка.

Отне му няколко напрегнати минути. Трябваше да се съсредоточи и да пипа внимателно. Реши, че ако алармата е включена, ще запищи при отварянето на първата ключалка. Не запищя и той се зае със следващата.

Не бе невъзможно алармата да е безшумна, мислеше Кейд, докато опитваше бравата. Ако полицаите дойдеха, щеше да се наложи дълго да се обяснява с тях.

— Това е лудост. — Бейли отстъпи още една крачка. — Ти разбиваш магазин посред бял ден. Не можеш да направиш такова нещо, Кейд.

— Вече го направих — оповести той с известно задоволство, когато и последната ключалка прищрака, и с изискан жест прибра връзката с инструментите в джоба си. — Такъв магазин би трябвало да има и датчик за движение. — Прекрачи прага и в полумрака видя алармата до вратата. Изключи я.

Почти чуваше как последното парченце от пъзела си пада на мястото.

— Много са небрежни — отбеляза Кейд. — При днешната престъпност… — Хвана Бейли за ръката и я вмъкна вътре. — Никой няма да ти направи нищо лошо, докато аз съм тук. Дори и самият аз.

— Не мога да направя такова нещо.

— Вече го правиш. — Без да пуска ръката й, запали лампите.

Стаята бе тясна, по-скоро входно антре с протрит дъсчен под и бели стени. На лявата стена имаше акварел и месингова закачалка, на която висеше дамски дъждобран.

Миналия четвъртък се очакваха гръмотевични бури, помисли той. Една практична жена като Бейли не би отишла на работа без дъждобран.

— Твой е, нали?

— Не знам.

— В твоя стил е. Качествен, скъп, ненатрапчив. — Той пребърка джобовете и намери пакетче ментови бонбони, кратък списък за пазаруване и пликче салфетки. — Твоят почерк. — Подаде й листчето.

— Не знам. — Тя не пожела да го погледне. — Не помня. Кейд го прибра в джоба си и я заведе в следващата стая. Беше работно помещение, по-малък вариант на онова, в което бяха ходили в „Уестлейк“. Сега вече той познаваше оборудването и реши, че ако отдели време да отвори ключалките на чекмеджетата на високите дървени шкафове, ще намери многото скъпоценни камъни, които Бейли описваше от своите сънища. Камъните, които я правеха щастлива, предизвикваха творческите й вдъхновения и успокояваха духа й.

Работната маса бе безупречно чиста и подредена. Нищо, дори най-тънката златна верижка, не бе не на мястото си.

Това, помисли Кейд, бе типично в неин стил.

— Някой е поддържал тук чисто — забеляза тихо. Ръката й в неговата бе леденостудена. Имаше стълби към горния етаж. — Да видим какво има зад врата номер две.

Този път тя не възрази. Бе толкова скована от ужас, че не можеше да произнесе думите. Трепна, когато той обля стълбището със светлина и я поведе нагоре.

На втория етаж подовете бяха покрити с оловносив мокет. Започна да й се повдига. Коридорът бе достатъчно широк, за да вървят един до друг. В него имаше блестящи старинни масички, разположени на старателно подбрани места. В сребърна ваза увяхваха червени рози. И от миризмата на тяхната смърт й стана лошо.

Кейд отвори една врата и от пръв поглед разбра, че това бе нейният кабинет.

Нищо не бе не на място. Бюрото, красиво и женствено, в стил „Кралица Ана“ от началото на Осемнадесети век, бе добре поддържано и лакирано и блестеше под тънкия слой прах, натрупан през почивните дни. Върху него лежеше дълъг млечнобял кристал, нащърбен в единия край, като счупено острие на меч. Бейли го бе нарекла халцедон, спомни си той. А гладкият многоъгълен камък до него трябваше да е кварц.

По стените висяха мечтателни акварели в тънки дървени рамки. До розовото диванче, покрито с бледозелени възглавници имаше малка масичка, а върху нея стъклена вазичка с увехнали теменужки и снимки в рамки от полирано сребро.

Кейд взе първата снимка. На нея според него тя бе около десетгодишна, малко дългунеста и неоформена, но очите й не можеха да се сбъркат. И сега вече много приличаше на жената, която седеше до нея и се усмихваше към камерата.

— Това е твоето минало, Бейли. — Взе друга снимка. Три смеещи се жени, хванати за ръце. — Ти, Емджей и Грейс. Твоето настояще. — Остави снимката и взе друга. Мъжът бе представителен, красив, със самоуверена и топла усмивка.

Нейното бъдеще?

— Мъртъв е. — Думите се изтръгнаха от нея, като разкъсаха сърцето й. — Баща ми. Той е мъртъв. Самолетът падна в Дорсет. Мъртъв е.

— Съжалявам. — Кейд остави снимката.

— Така и не се върна у дома. — Тя се бе опряла на бюрото. Коленете й трепереха, сърцето й биеше бясно. В съзнанието и изплуваха толкова много образи. — Замина да купува и така и не се върна. Обичахме да ядем сладолед на терасата. Той ми показваше всичките си съкровища. Аз исках да се науча. Прекрасни стари неща. Той миришеше на боров сапун и восък. Обичаше понякога сам да полира.

— Имал е антики — обади се тихо Кейд.

— Това беше наследство. От баща му на него, от него на мен. „Отново и отново“. Магазинът. „Отново и отново“. Беше пълен с красиви неща. Той умря, умря в Англия, на хиляди километри. Майка ми трябваше да продаде всичко. Трябваше да го продаде, когато…

— Не бързай. Спокойно. Просто го остави да дойде.

— Тя се омъжи отново. Аз бях четиринадесетгодишна. Тя беше още млада и беше самотна. Не знаеше как да движи бизнеса. Така каза. Не знаеше. Той щеше да се грижи за всичко. Да не се притесняваме. — Бейли заекна и замълча. После погледът й попадна върху гипсовия слон със златно покривало на бюрото. — Емджей. Тя ми го подари за рождения ми ден. Аз обичам глупави неща. Колекционирам слонове. Не е ли странно? На карнавала ти ми избра слон, а аз ги колекционирам. — Закри очите си с ръка, като се мъчеше да задържи спомена. — Смяхме се, когато го отворих. Бяхме само трите, Емджей, Грейс и аз, само преди няколко седмици. Моят рожден ден е през юни. Деветнадесети юни. Аз съм на двадесет и пет години. — Зави й се свят и тя се опита да съсредоточи погледа си върху Кейд. — Аз съм на двадесет и пет години. Бейли Джеймс. Името ми е Бейли Ан Джеймс.

Кейд внимателно я настани на един стол и хвана ръката й.

— Приятно ми е да се запознаем.