Метаданни
Данни
- Серия
- Семейство Маккензи (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Runaway, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Ваня Пенева, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 108 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и начална корекция
- Xesiona (2009)
- Сканиране
- ?
Издание:
Хедър Греъм. Бегълката
Редактор: Правда Панова
Коректор: Виолета Иванова
Издателство „Ирис“
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация
ВТОРА ЧАСТ
В ПУСТОШТА
6
Още малко и ще си бъдем у дома, повтаряше си възбудено Джарет. Той заповяда на екипажа да събере платната и да обърне кораба, за да могат да влязат в пристанището на Тампа. Още малко. За да стигне до плантацията си, той щеше да продължи пътя си нагоре по реката. Тази вечер обаче щеше да запознае жена си с няколко приятели, които живееха в този откъснат от света външен пост.
Някогашната опорна точка на военните, форт Броук, беше разположена в близост до залива. От нея се разви градът Тампа — недостатъчно елегантен, не особено цивилизован и все още обитаван предимно от войници. Някои от военните, преместени тук, бяха на мнение, че са ги изпратили в ада. Други обичаха белите плажове, лазурносинята вода на залива, мекия вятър, който не преставаше и през зимата. Рядко ставаше наистина студено, дори когато в Джаксънвил и Пенсакола падаха снегове.
В Тампа живееха и жени — съпругите на военните, продавачки, леки момичета, които бяха на издръжка на правителството. Фортът се издигаше над скромните дървени къщи, наскоро прокараните улици имаха дори дървени тротоари, за да могат дамите да опазят колосаните си поли. Все още имаше много места, където човек, ще не ще, трябваше да гази през калта, особено в дъждовните дни.
Градът се разрастваше с всеки ден. Бръснари, лекари, зъболекари, аптекари и търговци идваха да упражняват занаята си в Тампа. Във всеки двор имаше кокошки, все по-често се виждаха крави, офицерите яздеха великолепни коне.
— Доста е оживено, нали? — отбеляза Робърт, който стоеше до приятеля си и наблюдаваше Тампа през далекогледа.
Джарет кимна и взе далекогледа от ръката му. Новобранците се упражняваха в оградените дворове на казармите. Други войници тичаха от къща на къща, сякаш имаха да предават важни новини. Двадесетина мъже се метнаха на седлата и препуснаха нанякъде. При тази гледка сърцето на Джарет се сви тревожно.
— Какво означава това? — попита загрижено Робърт.
— Знаеш го не по-зле от мен — отговори Джарет и се почувства зле. Нови битки с индианците… Точно от това се опасяваше. Оцеола не беше простил унизителното затворничество при Уили Томпсън.
Мирът беше само привиден. През ноември 1835 година, малко след разговора, който Джарет проведе с Оцеола, Алигатора и Тичащата мечка, положението се изостри.
Още при онази среща Оцеола беше убеден, че не могат да се надяват на мир. Убийството на индианеца Чарли Ематла вдигна много шум. Според Оцеола това не беше убийство, а екзекуция на човека, предал народа си. Много семиноли, обезкуражени от постоянния глад и страданията на близките си, приеха действията на Чарли като капитулация пред белите, като предателство спрямо хората, които не искаха да бъдат изпратени още по-навътре в дивите зами на Флорида.
Андрю Джаксън отдавна искаше да изтика индианците западно от Мисисипи. Тъй като белите заселници бяха алчни за земя, проблемът постоянно се изостряше. Накрая Джаксън, вече президент на САЩ, взе решение, че индианците трябва да бъдат обезщетени за загубените територии и веднага да бъдат изпратени на запад. Войската във Флорида смяташе да проведе заселването през пролетта на 1836 година, все едно дали индианците бяха съгласни или не.
Когато получи нареждане да поведе хората си на запад, Чарли заяви на белите, че няма право да решава от името на всички семиноли, пък и самият той принадлежал към племето крийк. Той притежаваше плантация и добитък в северната част на централна Флорида. Един ден обаче се умори от съпротивата и каза, че е готов да потегли на запад. Закара стадото си във форт Кинг и го продаде. По обратния път бе нападнат от враждебно настроени индианци, водени от Оцеола, и бе застрелян. Джарет бе узнал това от приятелите си във Форт Броук.
Враждебността на Оцеола се подхранваше не само от необмислената постъпка на Уили Томпсън. Той имаше и друга причина да мрази белите.
Още много млад, Оцеола си бе взел две жени, Утринна роса и Залязващо слънце. Много години преди началото на военните действия Залязващото слънце — красива индианка с черна кръв — беше отвлечена от бели трапери. Търговците на кожи продадоха младата жена на пазара за роби в Сейнт Огъстин и тя трябваше да работи в една плантация. Джарет и Тичащата мечка успяха да я измъкнат от лапите на жестокия собственик.
Така зловещата история завърши добре. Въпреки това Джарет не се съмняваше, че Оцеола копнее за отмъщение. Един ден траперите, отвлекли Залязващото слънце, излязоха на лов и изчезнаха безследно.
Всичко това беше минало. Сега, когато напрежението нарастваше, се събудиха и спомените. Джарет съжаляваше горчиво, че беше останал толкова дълго в Ню Орлиънс, но съзнаваше, че не е в състояние да се намеси в събитията. Първо трябваше да узнае какво става в родината му.
Скоро след това „Магда“ хвърли котва на кея. В целия град строяха барикади и заковаваха прозорците. Въпреки че бяха заети, много хора забързаха към кея, за да поздравят пристигналите. Джарет махна зарадвано на Джош и Нанси Рейнолдс, най-добрите му приятели в Тампа. Всички искаха да видят какво е донесъл. Той беше заминал за Ню Орлиънс със сол и захар, а се връщаше натоварен с френски чорапи, сапуни и парфюми, с лангуста и подправки. Носеше и много новини. Връщането му винаги даваше повод за радост.
Джарет даде последните заповеди на екипажа си и понечи да скочи на кея, когато чу гласа на Тара зад гърба си.
— Тук ли живееш? — В този въпрос имаше неподправен ужас, но Джарет реши, че тонът й издава и презрение — презрение към неговия рай, към всичко, което беше споделял с Лайза, докато смъртта му я отне. Тара не искаше да разбере, че той обича тази страна и е готов да живее и да умре за нея.
В гърдите му пламна гняв и той се обърна към жена си. Тя не забеляза вълнението му, защото беше устремила поглед към града. Примитивни, жалки къщи, изградени без всякакво чувство за стил… Каква разлика с величествения град между меко издигащите се хълмове, откъдето беше избягала!
Но нима можеше да си позволи да съди новата си родина? Трябваше да бъде благодарна, че беше намерила тихо пристанище след опасното си бягство. Освен това не можеше да отрече, че вълните в залива блестят невероятно сини, че градът е потънал в разкошна зеленина, макар да беше зима.
Да, тук можеше да се живее — само да не беше този мъчителен страх. Едва сега Тара забеляза изпитателния поглед на мъжа си и лицето й се затвори. Не биваше да показва своя ужас. Той нямаше да я разбере, а и тя не можеше да му обясни.
Естествено той не разбираше вълнението й. В този момент близостта, създала се на борда на „Магда“, отлетя някъде много далеч. Красотата й му се стори хладна и недостъпна. Златната коса беше увита в строг кок на тила, а синята кадифена рокля на Лайза с фуста от бяла коприна, тясна в талията, но с широка пола, я правеше още по-строга. Деколтето разкриваше извивката на съвършените й гърди.
Изведнъж Джарет усети неустоимо желание да разкъса роклята й, да разголи тялото й и да я раздрусва, докато синият студ в очите й угасне. Трябваше да й напомни, че тя не е нищо повече от келнерка в долнопробна кръчма, която беше събудила любопитството и желанието му и за която се беше оженил, за да я закриля. Никога нямаше да види в нейно лице истинската си съпруга. Лайза беше неговата жена, във всички отношения. И все още беше такава, макар че не беше между живите.
— Не живея тук — отвърна ледено той. — Плантацията ми изглежда още по-зле.
Острият му тон я уплаши. Ръцете й затрепериха, но тя не отговори и избягна погледа му.
— Е, мисис Макензи! — Робърт се засмя и застана до нея. — Как ви харесва Тампа? Водата в този залив е блестящо синя като очите ви. Само почакайте да видите плажовете! Не гледайте къщите, те не са толкова важни. Смея да ви уверя, че мисис Конъли от кръчмата „При залива“ е чудесна готвачка, а стаите са големи, чисти, с меки легла, които не се люлеят по вълните.
Обзет от неволна ревност, Джарет проследи как Тара отговори на усмивката на приятеля му. Очевидно Робърт умееше да я развеселява.
Дали щеше да бъде щастлива в пустошта на Флорида, ако беше станала жена на Робърт?
— О, това звучи много примамливо, мистър Трейт — отговори меко тя.
Робърт понечи да й предложи ръката си, за да я отведе на сушата, но Джарет го изпревари. Макар че нямаше намерение да бъде груб, жестът му издаваше собственическо чувство и той усети как Тара се скова. Посочи й безмълвно спуснатата стълбичка и двамата слязоха на сушата. Нанси и Джош вече бързаха към тях. Грейнала от радост, младата жена се хвърли в обятията на Джарет и го целуна по устните.
— Толкова се радвам да те видя отново!
— Дръж се прилично, Нанси! — засмя се мъжът й. — Ще го хвърлиш във водата! Бедният човек не може да си поеме дъх. И не настъпвай младата лейди, която така грубо избута настрана.
— О, много се извинявам! — смути се Нанси и хвърли бърз поглед към Тара. После поздрави и Робърт с гореща целувка.
Джарет видя, че Тара се чувстваше неловко и изпита злобно задоволство. Жена му май беше ревнива…
— Нанси! — Робърт вдигна високо във въздуха стройната тъмнокоса жена и я завъртя в кръг. После я остави на земята и разтърси здраво десницата на Джош.
— Това са Нанси и Джош Рейнолдс — обясни кратко Джарет, обърнат към жена си. — Двамата имат магазин в Тампа.
Дойдоха още хора и наобиколиха новодошлите, за да ги поздравят с добре дошли. На самия край на кея беше застанал едър, рус офицер, който чакаше търпеливо. Джарет позна стария си приятел капитан Тайлър Аргоси.
— Какво, по дяволите, става в Тампа? — попита тихо той и се наведе към Джош.
— Тук е същински ад, Джарет — отговори с въздишка мъжът. — Майор Дейд поведе войската на север, към Форт Кинг. По пътя били нападнати от семинолите от засада. Само трима оцелели след клането. Единият починал по обратния път към Тампа, вторият не може да говори, а третият ни уплаши до смърт с вида си. Сега се подготвяме за голямо нападение. Скоро ще имаш случай да поговориш с бедния обезобразен войник, който се върна в града на четири крака. Индианците избили войниците, а избягалите роби обезобразили труповете им. Нали знаеш как е там. При индианците намират убежище много избягали негри. Вярно е, че вече не са роби, но помнят много добре жестокостите и несправедливостта на белите си господари. Затова използват случая да си отмъщават на белите мъже, които срещат по пътя си. А пък и Уили Томпсън… По дяволите, Джарет, стига сме говорили пред дамите!
— Продължавай, Джош! — окуражи го Нанси. — Джарет трябва да знае какво стана.
Мъжът й се подчини с неохота.
— Знаеш, че Оцеола не може да прости на Уили Томпсън за онова, което му стори. Онзи проклет агент трябваше да знае, че оковаването във вериги е смъртна обида за семинолите. Индианците го нападнали извън форта и го убили заедно с придружаващите го войници. А сега ще избухне истинска война. Няма да можем да го предотвратим.
Джарет беше толкова отчаян, че не намираше думи за отговор.
— Велики боже! — прошепна беззвучно Тара.
— Много съжалявам, мадам — поклони се сериозно Джош. — Но не можех да ви спестя истината. Вероятно сте дошла на гости в нашия град? Надявам се, не при някого от бедните войници, които придружаваха майор Дейд.
— Не — отговори уморено Джарет. — Тя е моя съпруга.
— Съпруга! — повтори изумено Нанси. — Господи, а ние уплашихме до смърт бедното момиче! Трябваше да ни предупредиш, Джарет. Щяхме да я посрещнем, както подобава…
— Да бъдем по-любезни — допълни с принудена усмивка Джош.
— Хайде да се махаме оттук — предложи бързо Нанси. — Много съжалявам, мисис Макензи — обърна се тя към Тара. Очевидно й беше трудно да произнесе това име.
— Казва се Тара — обясни глухо Джарет.
— Да я отведем в гостилницата, преди да е припаднала — извика Нанси.
Макар че беше бледа като платно, Тара нямаше намерение да падне в безсъзнание. Тя погледна предизвикателно мъжа си и той изтълкува погледа й съвсем правилно.
— Не се бойте, тя е много по-здрава, отколкото изглежда — заяви той. — Никога не съм я виждал да припада.
— Елате, скъпа. — Нанси улови ръката на Тара. — Гостилницата е наблизо, ето по тази улица. Надявам се, че ще се справите…
— Разбира се, че ще се справи — прекъсна я спокойно Джарет.
— Мисля, че мога да отговоря и сама! — изфуча гневно Тара. Дамите тръгнаха напред, а Джарет се върна при хората си и им нареди да отнесат багажа в гостилницата. После отиде при Робърт.
— Много съжалявам — проговори тихо приятелят му. — Но това се очакваше, нали?
Джарет кимна безмълвно. Войните, убийствата, омразата — те не преставаха дори когато уж цареше мир.
— Аргоси те чака — прибави тихо Робърт и посочи капитана, който стоеше настрана от тълпата.
— Добре, ще ида да поговоря с него. Придружи Тара до гостилницата на мисис Конъли, защото може да се забавя.
Аргоси стисна ръката на приятеля си, без да може да скрие своята загриженост.
— Сигурно вече си чул новините, Джарет. Страната е обзета от паника. Няколко плантации са изгорени и белите са полудели от жажда за отмъщение. Говорят, че всички индианци трябва да бъдат изпратени на запад, а онези, които настояват да останат тук, да бъдат избити до крак.
— Положението е много сериозно, Тайлър. Ти не знаеш колко упорити са семинолите. Ние ги излъгахме и предадохме и сега ни изпращат сметката. Що се отнася до военната им сила, убеден съм, че имат надмощие, въпреки по-малкия си брой — защото познават страната много по-добре от нас. Предстои ни дълга, кървава война.
— Местната милиция вече мобилизира членовете си, освен това чакаме подкрепление от Вашингтон. Ти познаваш горите и блатата не по-зле от индианците. Ако желаеш да поемеш командата на войската…
— Невъзможно, Тайлър! Знаеш защо.
Капитанът пое дълбоко въздух и се загледа към морето.
— Разбира се, аз знам. Но началниците ме помолиха да ти направя това предложение.
— Ще се опитам да предприема нещо, Тайлър. Само не искай от мен да лъжа вождовете. Знаеш, че винаги съм готов за честни преговори.
Тайлър кимна.
— Знам, че скоро ще имаме нужда от посредник. — Той се поколеба и продължи: — Много бели мъже във Флорида не разбират становището ти и са враждебно настроени.
— Вероятно има също толкова индианци, които ме мразят, Тайлър. Това няма значение. Аз следвам съвестта си.
— Разбира се. Ще отидеш ли в плантацията си?
Джарет кимна.
— Тя е в неутралната област.
— Да се надяваме, че няма да настъпят промени…
— Мисля, че Оцеола ще уважава правата ми. Освен това никога не съм злоупотребявал с доверието на индианците.
— Когато беше войната с племената от крийк, ти също отиде да се биеш с „ред стикс“ — напомни му капитанът.
— Това бяха други времена, други обстоятелства. Онези от „ред стикс“ се готвеха да нападнат къщата ми. Сега съюзите са други. Сключих мир с някогашните си врагове.
— Може би ще те принудят да се биеш отново. В сегашната ситуация не можеш да останеш неутрален.
— Знам, че ме чакат трудности.
— Във всеки случай няма да искам от теб да водиш нечестни преговори.
— Щом дойде времето, ще бъда готов.
— Довел си нова жена? — Тайлър хвърли бърз поглед към малката група, която вървеше към гостилницата.
— Да.
— Много млади дами в Тампа и околностите ще бъдат горчиво разочаровани — засмя се Тайлър. — Жена ти е рядка красавица… Къде я намери?
Джарет се изкуши да му разкаже цялата история, но в последния миг се отказа.
— В Ню Орлиънс.
— Без съмнение произхожда от благородно семейство.
— Стара фамилия — потвърди с крива усмивка Джарет. Не можеше да му признае, че не знае нищо за произхода на Тара. Затова стисна ръката му и побърза да се сбогува. — Ще ме намериш в Симарон. Ела, ако имаш нужда от мен и ако мога да ви помогна с нещо.
— Съгласен съм. Приеми най-сърдечните ми благопожелания по случай сватбата!
— Благодаря ти. — Джарет се обърна и тръгна към гостилницата. Отговаряше на поздравите на приятелите и познатите си, но вървеше с бързи крачки, за да не го спират. В кръчмата видя седналите на една маса Джош, Нанси и Робърт. Тара не се виждаше никъде.
Ниското помещение беше задимено. В камината гореше буен огън, от кухнята се носеха примамливи миризми.
— Къде е Тара? — попита Джарет и се ядоса, защото гласът му беше пълен със страх и недоверие. Ами ако жена му беше избягала?
— Горе е, в голямата стая в края на коридора. Мисис Конъли я пази специално за вас — обясни с усмивка Нанси. — Тара каза, че иска да се освежи малко и ще слезе при нас.
Джарет с мъка устоя на изкушението да се втурне към горния етаж. Още докато се бореше със себе си, видя Тара да слиза грациозно по стълбата. Без да го удостои дори с поглед, тя отиде при Робърт, който побърза да й предложи място.
Джарет също се настани на стола си и махна на закръглената гостилничарка да се приближи. Тя изтри ръцете си в престилката и застана пред него.
— О, Джарет, колко се радвам да ви видя отново! И с тази красива млада съпруга! Дамите, които възлагаха надеждите си на вас, ще бъдат много нещастни. Във всеки случай ви желая много щастие! — Усмивката й бързо угасна. — Жалко е, че се върнахте точно когато ни заплашва война.
— Както и да е, винаги е хубаво човек да се върне вкъщи, Пеги — отговори любезно той. — Никога няма да забравя прекрасното ви печено…
— О, да, яденето ще бъде готово само след минута… Ето я и Шейла с кана чай за дамите и хубава бира за господата. Към печеното ще ви сервирам пресен хляб, най-хубавото картофено пюре на света, зеленчуци и ямсови корени.
Мисис Конъли отстъпи настрана и келнерката положи на масата тежката табла. После хвърли изпитателен поглед към Джарет.
Още преди много години овдовялата мисис Конъли беше приела в дома си сирачето Шейла, красива, екзотична метиска. Добрата гостилничарка й даде отлично възпитание и я изпращаше редовно в неделното училище. Шейла изобщо не се интересуваше от уроците по религия, гледаше само младите момчета, които посещаваха училището. Тя беше дива и необуздана, но открита и честна.
— Добре дошъл у дома — прошепна нежно тя, наведена над ухото на Джарет. Познаваше го, откак се помнеше.
— Много ти благодаря.
— Виждам, че всичките тези приказки за война не ви плашат — продължи одобрително тя.
— Разбира се, че не — усмихна се той. Когато Шейла се отдалечи, Джарет вдигна каничката с бира и се обърна към съпругата си: — Добре дошла в новия си дом, мисис Макензи.
— Ние също ви поздравяваме с добре дошла, Тара — присъедини се към наздравицата Нанси.
Тара се усмихна любезно и отпи глътка чай.
— Какъв ти дом — промърмори едва чуто тя. Погледът, отправен към Джарет, издаваше омраза.
— Какво искаше капитан Аргоси? — осведоми се Нанси. През това време мисис Конъли и един едър негър донесоха големи чинии с ростбиф, хляб и различни видове зеленчуци. Шейла също се върна, за да им помага.
— Предложи ми да командвам някой от отрядите — отговори равнодушно Джарет.
— А ти отказа, нали? — въздъхна Нанси.
— Разбира се. И ти знаеш защо.
— Ще водиш ли преговорите, ако те помолят? — попита Джош и Джарет кимна мрачно.
— Бъди уверен, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да намаля кръвопролитията.
Нанси се взираше замислено в чинията си.
— Не можеш да промениш случилото се, Джарет. Преживяхме такъв ужас! Индианците нападнаха от засада бедния майор Дейд и войниците му и ги избиха. А като си помисля за онези двама нещастници, които оцеляха…
— Нанси! — прекъсна я енергично Джош.
Джарет наблюдаваше Тара, която беше взела приборите си и отново ги бе оставила на масата.
— Яжте, мисис Рейнолдс! — намеси се енергично Шейла. — Това се отнася и за вас, господа. През следващите дни ще имаме нужда от всички свои сили.
— О, Джарет… — Угрижената Нанси се обърна към приятеля си. — Аз те познавам и знам на какво си способен. Но на твое място сега не бих отишла в плантацията.
— Глупости! — прекъсна я Шейла и наля още бира. — Нашият мистър Макензи не е заплашен от опасност. И двете страни се нуждаят от него, пък и плантацията му е добре защитена.
— Сигурно! — възрази с остър глас Тара. — Вероятно добрият майор Дейд също се е бил погрижил за защитата си.
— Нападнали са го от засада — обясни спокойно Шейла. — А това никога няма да се случи с мистър Макензи.
Джарет вдигна предизвикателно вежди и се обърна към жена си.
— Съмняваш ли се в способността ми да те защитя, скъпа?
Мина доста време, преди Тара да отговори, и Джарет усети почти физически напрежението, което протичаше помежду им.
— Съмнявам се в умението на отделния човек да се отбранява срещу превъзхождащ го противник.
Шейла изпухтя презрително и се отдалечи. Нанси бутна стола си и прошепна с пресекващ глас:
— Боя се, че не се чувствам много добре…
Тара скочи да я подкрепи.
— Хайде да се качим горе, Нанси. Ще си легнете и ще ви стане по-добре.
— Да, може би…
Тара не искаше да признае, че се чувства зле. Затова се усмихна спокойно на Робърт и Джош, без да обърне внимание на Джарет.
— Извинете ни, джентълмени. — Мъжете се надигнаха и Тара усети в гърба си изпитателния поглед на Джарет, но не се обърна да го погледне.
Тя отведе Нанси в стаята и й помогна да легне. След това мушна под главата й още една мека бяла възглавница.
— О, вече съм по-добре! — въздъхна уморено Нанси. Отпусна се назад, но очите й останаха втренчени в Тара. — Значи Джарет се върна вкъщи с нова съпруга… — промълви като на себе си тя. — Кой би помислил? — Смехът й издаваше лека горчивина. — Вярно е, че интересът му към жените никога не е угасвал, но и през ум не ми минаваше, че ще си намери нова любов. Джарет и Лайза бяха толкова млади, когато се ожениха, и толкова си приличаха…
— Какво по-точно искате да кажете? — Тара приседна на ръба на леглото, опитвайки се да говори небрежно, за да скрие парещото си любопитство.
— Ами, и двамата обичаха тази страна, обичаха реката и красивия си дом. Странно… Джош също е луд по Флорида. По-рано беше в армията, но един ден падна от коня и си нарани гърба. Аз го помолих да се преместим на север, но той отказа да се махне оттук. Повярвайте, в началото бях ужасно нещастна. Не искам да бъда недискретна, но в Тампа живеят такива жени…
— Уличници ли имате предвид? — попита направо Тара.
— Точно така! — кимна Нанси и бузите й пламнаха. — А някои войници се държат като разбойници. Джош постоянно говори, че положението в града може да се подобри само ако тук се заселват почтени хора. Затова и ние останахме в Тампа и работихме неуморно. Постепенно се научих да ценя тази земя. Обичам меката зима и слънцето, прекрасните бели плажове, самотата. Представете си, Тара, човек може да се разхожда часове наред по брега, без да срещне жива душа. Понякога се къпем голи — призна тя и се изчерви още повече. — Вече бях започнала да вярвам, че ще живеем в мир. А сега всичко започва отначало. Господи, какво ще правим! Само като си представя как бяха убити Дейд и хората му…
Тара я слушаше с нарастваща тревога. Може би беше по-добре да помоли Джарет да останат в Тампа. Плантацията му беше навътре в страната и индианците непременно щяха да я нападнат. В Тампа щяха да бъдат заедно със семейство Рейнолдс, а ако опасността станеше сериозна, щяха да се качат на кораба и да заминат.
— Бедният Джарет! — промърмори съчувствено Нанси. — Той е в трудно положение. След като Лайза умря в онази пустош, при индианците…
— При индианците? — повтори с пресекващ глас Тара.
— Е, съдбата й не беше толкова страшна като тази на майор Дейд и войниците — увери я бързо Нанси и се на дигна. — Не исках да ви уплаша, скъпа. Нима Джарет не ви е казал нищо за Лайза? Той не обича да говори за случилото се. Но след като вече сте женени, реших, че… — Тя млъкна, защото на вратата се почука.
— Кой е? — попита рязко Тара и скочи. Точно сега ли трябваше да ги прекъснат?
Вратата се отвори. На прага стояха Джош и Джарет.
— Време е да се прибираме, Нанси — проговори меко Джош. — Надявам се, че си по-добре?
— Да, разбира се — отговори Нанси, стана от леглото и прегърна Тара. — Имаме две малки деца, които ни чакат вкъщи. Надявам се да ги видите, преди да… Е, дано всичко да бъде наред.
Тара отговори на прегръдката и сърцето й се сви от тревога. Толкова й се искаше да узнае повече от Нанси. Какво ли щеше да й каже за Лайза? Надяваше се да види децата й, преди… Преди какво? Преди да замина, каза си сърдито тя. Или преди да ни изколят като пилци? Като Лайза, любимата жена на Джарет.
— За нас беше удоволствие да се запознаем с вас, мисис Макензи — сбогува се учтиво Джош и се наведе над ръката й. После се обърна към Джарет: — Утре сутринта всички запаси, от които се нуждаеш, ще бъдат отнесени на борда на „Магда“.
След като двамата излязоха от стаята, Джарет затвори вратата и се облегна на рамката.
— Джарет — започна плахо Тара, опитвайки се гласът й да звучи спокойно, — не бива да отиваме в плантацията.
— И защо не?
— Защото само преди няколко дни индианците са нападнали цял отряд въоръжени войници. Скоро ще избухне война. Нима не чу всички ужасни новини?
— Вярно е, положението е трудно. Индианците във Флорида водят войни, откакто първите европейци стъпиха в земята им.
— Само че онези, които загинаха преди няколко дни, не бяха семиноли!
— Не се заблуждавай, Тара. Войната се води винаги от двете страни. Уили Томпсън многократно престъпи дадената дума и наруши договорите. Виждал съм как бели войници нападат индиански села, избиват жени и деца. Семинолите отговарят на злото със зло, това е всичко.
В гърдите й се надигна луд гняв.
— Великолепно! Значи според теб е правилно да ни избият само защото някой си е престъпил обещанието, дадено на банда диви варвари?
Джарет се озова с два скока пред нея и вдигна ръка да я удари. Тара го погледна изумено и се сви, за да избегне удара. Той се овладя и отпусна ръката си.
— Никой няма да те убие. — В гласа му имаше безкрайна умора.
— Точно така. Защото няма да те последвам във вътрешността на страната.
— Какво? — попита слисано Джарет.
— Няма да те…
Той протегна ръце към нея, хвана я за раменете и я привлече към себе си. Коленете й омекнаха, но тя стисна зъби и устоя на гневния, пронизващ поглед.
— Няма да дойда с теб в плантацията! — извика отчаяно тя. — Нямам никакво намерение да стана жертва на онези кръвожадни диваци!
— Никой няма да откъсне и косъм от главата ти. Нали се ожених за теб, за да те закрилям?
— Да, ти ми помогна и аз съм ти благодарна. Но не искам да се чувстваш отговорен…
— А ти? Да не мислиш, че ти нямаш задължения към мен? — Пръстите му се впиха болезнено в раменете й и той я разтърси с такава сила, че косата й се разпиля по гърба.
— Нямам намерение да бягам, Джарет!
— Какво тогава?
— Пусни ме! Причиняваш ми болка!
— Ако не ми обясниш какво мислиш, наистина ще ти причиня болка.
— По дяволите, ти не носиш отговорност за мен! Разбира се, аз съм ти благодарна, че ми помогна да избягам от преследвачите си, но те уверявам, че мога да живея и сама. Не искам да се тревожиш за мен! Ще изчезна от живота ти колкото се може по-скоро. И без това не означавам нищо за теб. Не знам много за първата ти жена, но съм убедена, че сърцето ти ще принадлежи само на нея.
— Ти си моя съпруга — напомни й дрезгаво той.
— Но не съм жената, за която копнееш. — Гневът му се усилваше с всяка дума, но Тара не можеше да спре. — Боли ме! — изплака тя.
Джарет я пусна, блъсна я към леглото и забърза към вратата, но после отново се обърна към нея. Яростта в изразителните тъмни очи я стресна до смърт. Не знаеше какво трябва да направи — дали да избяга или да се хвърли в обятията му, да затропа с две ръце по гърдите му или да впие устни в неговите.
— Ако се интересуваш от предшественичката си… — започна с треперещ глас той, — ще ти кажа само, че тя не беше страхливка. Не се боеше от хората, които бяха различни от нея, нито от местата, които не познаваше.
— Аз не съм Лайза — възрази глухо тя.
— Знам. Но ти си ми жена и имаш задължения към мен! — отговори предупредително той. — Където съм аз, там ще бъдеш и ти. А ако избягаш, ще те намеря даже да се скриеш вдън земя. Ти се съгласи с женитбата, нали? Никой не те принуди! Затова ще спазиш брачната си клетва.
— А ти? — изфуча разярено тя. — Ти се закле да се грижиш за съпругата си. А сега изпращаш втората си жена на смърт, както си сторил и с първата! Защо ме водиш при диваците?
В очите му лумна черен огън и Тара усети как по бузите й закапаха сълзи. Той щеше да я удари!
Джарет не направи дори крачка към нея. Гласът му прозвуча изненадващо тихо:
— По-добре е да потърсиш в сърцето си малко съчувствие към бедните индианци. — После се обърна и изскочи от стаята. Блъсна вратата с такава сила, че гостилницата се разтресе. Трепереща, Тара се отпусна на леглото. Страхът от бъдещето не я мъчеше толкова силно, колкото фактът, че беше разочаровала Джарет. Усещаше някаква странна болка в гърдите.
Най-добре беше да вземе малко пари и да избяга… Не, нямаше да то направи, а щеше да изпълни дълга си, както му беше обещала. Освен това трябваше да открие истината за смелата Лайза и за мъжа, който я беше обичал толкова много.
Тя седя дълго неподвижна, потънала в мислите си. По-късно си спомняше тези часове като безкрайна болка. Защо Джарет не се връщаше? Дали не беше отишъл при друга жена — например при малката Шейла, екзотичната красавица, която го гледаше с копнеж? Парещата ревност, която пламна в сърцето й, беше повече от изненадваща. По дяволите, той трябваше да се върне при съпругата си…
Часовете минаваха, а Джарет не се връщаше. Уморена до смърт, Тара се отпусна на леглото, без да се съблича. Очите й се затвориха едва на зазоряване.