Хедър Греъм
Бегълката (7)

5

На следващата сутрин Джарет се събуди от силното чукане на вратата. Той скочи, огледа се сънено и бързо уви голите си хълбоци с една кърпа. После си припомни, че жена му също не е облечена, зави я и навлече набързо панталона си.

Чукането не преставаше. Вбесен, Макензи отвори рязко вратата и застана лице в лице с ухиления Робърт Трейт, който изобщо не се разкая за нахалството си.

— Много съжалявам, че смущавам покоя ти, капитане, но екипажът чака заповеди. — Той се надигна на пръсти, за да погледне над рамото му. — Как е булката?

— Спи. Щом се събуди, можеш да я попиташ. И ако се чувства нещастна, не забравяй, че вината за това е твоя.

Робърт го изгледа възмутено.

— Защо моя?

— Защото женитбата беше твоя идея.

— Това е вярно, но нима съм виновен, че ти се държиш като грубиян?

— Аз ли се държа като грубиян? — попита смаяно Джарет.

— Я виж, бедничката спи като мъртва. Кой знае какво е преживяла през нощта…

Джарет стисна зъби и приятелят му веднага отстъпи крачка назад.

— Капитане, викат ви на палубата — обяви през смях той. — А тъй като искам да запазя лицето, с което съм се родил, млъквам и изчезвам.

Той отдаде чест и излезе в коридора. Джарет побърза да затвори вратата. Тара продължаваше да спи и той я загледа замислено. Странно — вчера по това време още не я познаваше, а сега тя беше негова съпруга. Каквото и да криеше от него, тя беше изпълнила задълженията си през първата сватбена нощ. Дори много повече от това. Да, той искаше да я притежава, но не очакваше…

Какво?

Дългите, гъсти мигли почиваха спокойно върху розовите бузи. Косата й напомняше на златна мрежа, кожата й блестеше като слонова кост. Съвършено оформеното тяло би омагьосало всеки мъж. Той го знаеше и преди — но въпреки това преживя истинска изненада.

Той обичаше морето, обичаше кораба си, но можеше да го напусне, без да му липсва. Обичаше коня си, но не изпитваше болка, когато се разделяше с него. След като Лайза умря, той беше убеден, че втората съпруга ще бъде нещо като „Магда“ или коня му — скъп предмет, който щеше да използва, да се грижи за него и да го пази, без да му посвещава много време и мисли. А сега…

Глупости, каза си решително той и се облегна на вратата на каютата. Съпругата не е нито кораб, нито кон… Въпреки това той беше очаквал да се отнася към нея по същия начин, да се забавлява с красотата й, да си достави удоволствие и после да си отиде без съжаление. Ала след тази нощ се чувстваше окован в златни вериги. Никога не беше помислял, че ще изпита толкова силни чувства.

Вече не беше готов да участва в сделката. Искаше от Тара повече, много повече, отколкото беше получил от нея, искаше да научи цялата истина. А какво щеше да стане с обещанието му да не задава въпроси?

Той отиде бавно до леглото, пожела да докосне мекото, топло тяло, пожела да преживее някаква интимност, която би му дала правото да научи тайната й… Не, той трябваше да удържи на думата си. Освен това беше решен да не й казва нищо за миналото си.

Затова отдели поглед от копринената коса, която скриваше гърдите й. Изруга полугласно, облече се и забърза към палубата. Намери Робърт на кормилото. Погледна слънцето и се смая — вече беше следобед, а той се мотаеше! Лео му донесе чаша горещо кафе.

— За съжаление не знаехме какъв курс да поемем, капитане.

— Вятърът беше слаб — допълни Робърт. — Плаваме покрай бреговете на Пенсакола. Ще хвърлим ли котва?

Джарет се поколеба за миг, после поклати глава. Бяха пристигнали в Ню Орлиънс в деня след Коледа, а днес беше 2 януари. Значи се беше оженил в първия ден на новата година. Дали това означаваше нещо? Във всеки случай новата година започна по неочакван начин.

При други обстоятелства той щеше да спре в Пенсакола, за да се осведоми за последните събития. Сега обаче трябваше да се прибере колкото се може по-бързо. Плантациите северно и южно от Хилсбъроу Ривър бяха изложени на индианските нападения и той не можеше да остане твърде дълго далече от дома си. Положението можеше да се промени много бързо.

При заминаването си от Флорида той не беше много обнадежден от политическата ситуация. Неприятностите продължаваха от години.

Когато младата американска държава отново трябваше да реши проблемите си с британците и през 1812 година избухна война, и двете страни се съюзиха с индиански племена. През 1813 и 1814 година се водеха ожесточени битки с племето крийк. Много от оцелелите индианци потеглиха на юг и станаха семиноли — „ъпър крийк“, чиято земя беше завзета, и „лавър крийк“, които се биха на страната на американците, но въпреки това загубиха територията си.

Във Флорида, тогава още под испанско владичество, положението отново стана неспокойно. Това не смути американците. Те твърдяха, че испанците не са в състояние да спрат индианските грабежи и британските шпиони. Андрю Джаксън водеше битки срещу индианците, а при Ню Орлиънс постигна сензационна победа срещу англичаните. С това войната официално свърши, но нито една от двете партии не го разбра. Джаксън слезе на юг, за да реши проблемите във Флорида, и предизвика война със семинолите. Индианците, които доскоро бяха противници, се обединиха, а онези, които по-рано се бяха били рамо до рамо, станаха врагове. В крайна сметка семинолите на север бяха победени. Някои се оттеглиха навътре в непристъпните гори, други отидоха на юг и заеха полуострова. Всичко стана много бързо. Най-после Испания предаде Флорида на Америка, разбира се, при известни условия. Джаксън беше назначен за първи военен губернатор на новата област. В договора от Моултри Крийк индианците получиха правото да имат земя, но само за двадесет години. След това беше решено гаранцията да бъде продължена с още девет години. За съжаление индианците и белите не престанаха да враждуват помежду си. И двете страни се стремяха да завладеят земята, тъй като беше плодородна и подходяща за земеделие и скотовъдство. Белите отнемаха все нови индиански територии. Индианците ги обвиняваха, че експлоатират безмилостно страната на семинолите, и от своя страна получаваха обвинения, че крадат от белите добитък и храни.

Разбира се, семинолите и белите търгуваха помежду си. Индианците заменяха, кожи срещу алкохол, дрехи, оръжия и муниции.

Джарет познаваше много вождове и понякога му се струваше, че разбира обществената структура на семинолите по-добре от американската. Имаше дузини кланове и всеки имаше свой водач, както всяко племе беше управлявано от вожд. Индианците се подчиняваха доброволно на по-висшата сила. Когато вземеше решение да води война, вождът беше длъжен да уведоми всички сродни племена. Воините, които бяха готови да се бият, изпращаха тоягите си. Хората от племето крийк, които по време на битката заплашваха враговете с такива тояги, се наричаха „ред стикс“. Тъй като всеки вожд действаше по свое усмотрение, непрекъснато избухваха безредици. Тъй като много индианци притежаваха оръжия и барут, положението постоянно се изостряше.

Джарет си припомняше първата си среща с Оцеола с известна неловкост. Индианският агент Уили Томпсън трябваше да знае, че дори враждебно настроените семиноли не оковават враговете си във вериги. За тях нямаше по-страшно унижение. Семинолите наказваха престъпленията всяка година при „Танца на зелената царевица“. Който беше извършил особено тежко престъпление, биваше осъден на смърт или заточаван. Някои жени и мъже, които бяха изневерили на съпрузите си, оставаха без уши или носове. Но никой не можеше да бъде окован във вериги. Томпсън, разгневен и разочарован от хода на преговорите с Оцеола, твърдеше, че семинолът дошъл в кабинета му и го наругал, затова се принудил да го арестува. За съжаление Томпсън продължаваше да вярва, че е постъпил правилно.

Когато узна за случилото се, Джарет намери Томпсън и му поиска сметка. Агентът му заяви, че мярката е била необходима, пък и било крайно време да се даде урок на наглия Оцеола. Джарет се опита да го предупреди за опасността, но не успя. Самият той беше положил всички усилия, за да запази мира с Оцеола въпреки тежката обида, нанесена на индианеца. Имаше и други бели, които бяха убедени, че Томпсън е постъпил несправедливо. В случай, че възникнеха трудности, тези бели мъже щяха да попаднат между двата огъня.

А сега той се завръщаше вкъщи с нова съпруга. Колкото и да се опитваше да скрие миналото си от нея, някои неща не можеха да останат скрити.

— Имаме ли достатъчно запаси на борда? — попита той, обърнат към Лео.

— Разбира се, сър. Ако вятърът се усили, вдругиден сутринта ще бъдем в Тампа Бей.

Джарет отпи голяма глътка черно кафе, което му беше много вкусно и изостряше ума му. Хладният морски въздух беше толкова освежителен.

— Аз ще поема кормилото — каза той на Робърт и подаде празната чаша на Лео. — Кажете на Натан да приготви яденето, Лео.

— Разбира се, сър — отговори морякът и се запъти към кухнята.

Робърт остана до приятеля си и Джарет простена вътрешно.

— Какво има още?

— Исках само да ти кажа, че според мен си намерил най-подходящата жена.

— Ще изчакаме и ще видим. Още отсега се бои от змиите и крокодилите. Как мислиш, добре ли ще се почувства, когато узнае истината за положението, в което се намирам?

— Искаш ли да я попитам?

— Ако й кажеш само една думичка, ще ти отрежа главата.

— Добре де, ще мълча като гроб. Но какво ще направиш, ако младата дама не понесе истината? Ще я изпратиш ли на север?

Джарет се облегна на перилата, загледа се във вълните и след малко поклати глава.

— Тя също има своите тайни. Не съм я принудил да стане моя жена. Сега ще легне на онова, което сама си е постлала.

— Може би трябва да я предупредиш.

— Ще го направя, щом съм готов.

— Щом слезем в Тампа, тя ще чуе някои доста неприятни неща.

— Вероятно. А ако желае да чуе нещо повече, ще попита мен.

— Дано сте прав, капитане — съгласи се с театрална въздишка Робърт, събра пети и се поклони. — Ще отида в кухнята да помогна на Натан. Днес трябва да имаме празнично ядене.

Джарет пое кормилото и се наслади на самотата си, на свежия вятър и люлеенето на кораба. Събитията от последната нощ отново оживяха в ума му. Какво ли щеше да му донесе бъдещето?

 

 

Тара се надигна в леглото, объркана и все още сънена, и огледа чуждата обстановка. После споменът се върна и бузите й пламнаха. Велики боже, колко бързо стана всичко, а сега…

Събуди я упорито чукане. Тя скочи от леглото и побърза да се облече. Той се беше върнал. Не, това не беше Макензи. Той нямаше да чука, а щеше да влезе направо. Джарет Макензи, нейният съпруг… В главата й цареше ужасен хаос и тя се побоя да не загуби разума си.

Не, тя го бе загубила още миналата нощ. Загуби много, но спечели още повече. Какво щастие изпита в обятията на Джарет…

— Тара? — попита учтив мъжки глас.

Напълно облечена, но без да е сресала косата си, тя отвори вратата. Робърт Трейт внесе сребърна табла и се поклони със съвършена учтивост.

— Винаги на вашите услуги, Тара.

— Благодаря — отговори с усмивка тя и направи грациозен реверанс.

— Да оставя ли закуската на писалището?

— Какво има за ядене?

— Великолепна супа от лангуста.

— Звучи примамливо.

Мъжът остави таблата, вдигна капака и намести капитанския стол. После приседна на ръба на масата.

— Нека моето присъствие не ви пречи, аз вече се нахраних.

Супата ухаеше чудесно и Тара усети колко е гладна. Тя се настани удобно на стола и започна да се храни.

— За Джарет ли работите?

— Само от време на време.

— Двамата сте добри приятели, нали?

— Най-добрите. Готов съм да умра за Джарет. Освен това споделяме страстната любов към Флорида.

— Въпреки алигаторите и насекомите? — попита с привидна небрежност тя.

— Не се подигравайте, Тара. Трябва първо да видите залезите! Или да пиете от водата на Хуан Поне де Леонс…

— Сигурно е жива вода? — попита с мека ирония тя.

Мъжът се ухили и вдигна рамене.

— Може би, кой знае? Във всеки случай мога да ви обещая, че ще откриете великолепни кътчета земя. А съвсем близо до новия ви дом се случват учудващи, романтични неща.

Тара вдигна вежди.

— Сигурно искате да кажете, че ще мога да наблюдавам любовната игра на крокодилите?

— Мисис Макензи! — извика Робърт и избухна в смях. — Какъв неделикатен въпрос!

— Е, бих казала, че и аз се намирам в доста неделикатна ситуация. — На бузите й изби предателска червенина.

Робърт беше съвършен джентълмен и не навлезе по-дълбоко в темата.

— Ако позволите, ще ви разкажа някои неща за нашия малък рай. Както знаете, Колумб открил Новия свят през 1492 година. Испанците завладели Южна Америка и ограбили богатствата й. Нашият добър приятел Поне също искал да забогатее и тръгнал да търси злато и други скъпоценности. Пътят го отвел в Западна Индия. Там чул фантастични истории за непозната земя, където имало злато, невероятни богатства и чиста, магическа вода. Хората разправяли, че който пие от нея, ще живее вечно. Е, Поне не намерил нито златото, нито вълшебната вода — но намерил Флорида. След смъртта му предприемчивите испанци не престанали да търсят щастието си в новата земя. А сега започва истинската история. Ернандо Кортес завладял богатствата на мексиканските ацтеки и станал милионер. Кубинският губернатор Веласкес му завидял и възложил на някой си Панфилио де Нарваес да изследва Флорида и да събере всичките й богатства. Панфилио хвърлил котва в близост до Тампа Бей, където отиваме и ние. После изпратил корабите си на север по протежение на брега, за да го чакат, докато той проучва новата земя. Отначало срещнал любезни местни хора, но скоро индианците се обърнали срещу него. Не намерил желаните богатства, а когато се върнал на брега, корабите му били изчезнали. Отчаян, заповядал на хората си да строят лодки от шлемовете, щитовете и околните дървета. Хората му се качили в тези лодки и излезли в открито море.

— Историята е прекрасна, Робърт — отговори с усмивка Тара. — Вече очаквам с нетърпение пристигането във Флорида.

— Почакайте! Най-интересната част предстои. Почти всички лодки били разрушени. Войниците се удавили или били избити от индианците. Само четирима останали живи и могли да разкажат какво са преживели.

— Това ли беше най-добрата част от историята?

— Изслушайте ме докрай! Жената на Панфилио изпратила на мъжа си кораб с подкрепление. Екипажът го търсил навсякъде и тогава индианците ги извикали да слязат на брега. Двама млади момци с качили в една лодка и загребали към брега. Там били посрещнати от един индиански вожд на име Хирихикуа. Той се бил отнесъл много зле с Панфилио. Един от пленниците бил измъчван и убит.

— Сигурно това е най-добрата част…

— Вторият младеж се казвал Хуан Ортис — продължи Робърт, след като я изгледа укорително. — Той също трябвало да бъде измъчван и да умре. Хирихидуа заповядал на хората си да го оковат във вериги и да го окачат над огъня.

— Робърт…

— Дъщерята на вожда се изправила срещу волята на баща си. Хвърлила се с плач в краката му и го помолила да пощади белия пленник. Вождът я послушал и му подарил живота. — Робърт млъкна, видимо радостен от щастливия край на историята си.

— Вие май сте се вдъхновили от случилото се с Покахонтас и Джон Смит?

— Разбира се, че не! — отговори възмутено той. — Тази история е истинска и се е случила много преди раждането на Покахонтас.

— Да, разбирам. Значи Ортис се е влюбил в индианката и я е направил своя съпруга?

— Не, червенокожите го държали в плен няколко години и трябвало да им работи като роб. Очевидно Хирихикуа е бил жесток мъж. Добросърдечната му дъщеря обаче помолила годеника си, младия водач на съседното племе, да приеме Ортис при себе си и да се отнася добре с него. Тогава Хирихикуа отказал да омъжи дъщеря си за младия вожд. Той обаче бил дал дума да закриля Ортис и я спазил.

— А после?

— След няколко години Ортис бил спасен от Ернандо де Сото. За съдбата на двамата млади индианци не се знае нищо. Но историята е хубава, нали?

Тара кимна развеселено.

— Откъде знаете всичко това?

— От книгите. Аз обичам да чета. Познавам всяка дума, написана от мистър Уилям Шекспир. Някой път трябва да ми дойдете на гости, Тара. Не мога да ви обещая вечен живот, но ще ви послужа като неизчерпаем извор на информация.

— Много ви благодаря. За всичко.

Робърт скочи от масата.

— Крайно време е да вървя, защото капитанът ще се ядоса. По-късно ще се видим.

Той излезе бързо от каютата и тя се усмихна развеселено. Какъв мил млад мъж… Разсмиваше я даже когато описваше най-ужасните неща. Но никога нямаше да успее да я накара да се разтрепери дори от една-единствена дума или леко докосване, както правеше Джарет Макензи.

Какво ли щеше да стане, когато съпругът й узнаеше истината за миналото й? Истината, която беше измислил Клив Картър…

 

 

Джарет остана дълго време на кормилото. Робърт му донесе голяма чиния със супа от лангуста и застана на руля, докато приятелят му се нахрани. На хоризонта се кълбяха тъмни облаци, които предвещаваха буря.

Вятърът се усили и всички членове на екипажа излязоха на палубата, за да вдигнат платната.

Джарет застана отново на кормилото, устоявайки на напора на бурята. Изведнъж усети, че зад него има някой, и се обърна рязко.

— Веднага слез долу! — изкрещя сърдито той.

— Но аз мога да ти помогна…

— Слез долу!

— Аз умея да се оправям с платна, а и при това време не мога да стоя в каютата. Чувствам се като в клетка…

— По дяволите! — изрева гневно той и стисна с все сила дървеното кормило. — Непременно ли държиш някоя вълна да те изхвърли от борда?

— Нали ти казах, че разбирам от корабоплаване…

— Ела на кормилото, Лео! — извика заповеднически Джарет и гласът му заглуши рева на бурята и пляскането на вълните. Щом бе сменен, той сграбчи Тара за рамото и я повлече към каютата си.

Междувременно моряците бяха почистили каютата и бяха изнесли ваната и таблата с яденето. В единия ъгъл беше поставена ракла за дрехи.

Джарет я позна и за секунди забрави бурята и мислите си за бъдещето — забрави дори младата си жена. Тази ракла беше на Лайза…

Той я погледна втренчено, после се обърна към Тара, която се отдръпна уплашено.

— Робърт я донесе — обясни бързо тя. — Както знаеш, имам само онова, което е на гърба ми. Робърт каза, че мога да нося дрехите, които се намират в раклата.

— Защо не го направи? — попита глухо той.

— Реших, че първо трябва да поискам позволението на жената, на която принадлежат дрехите.

Джарет потрепери. Сам не разбираше какво става с него.

Високите вълни люлееха застрашително кораба, но Тара пазеше равновесие без усилия. В този момент Джарет изпитваше към нея нещо, което много приличаше на омраза. Мразеше желанието си, мразеше съвършенството й, красотата, златния блясък на косите, мекия глас…

Но най-много я мразеше, задето го беше накарала да забрави лицето на жената, която беше обичал почти десет години.

— Тя е мъртва! — процеди през здраво стиснатите си зъби той. — Вземи всичко, от което имаш нужда. И остани в проклетата каюта, докато бурята отмине.

— Аз се чувствам отлично на кораба ти, повярвай…

— Не забравяй, че си моя съпруга и трябва да ми се подчиняваш — прекъсна я сърдито той, обърна й гръб и излезе от каютата с дълги крачки.

Когато се върна на борда, хората му все още се бореха с платната. Студеният въздух, който идваше от север, се сблъска с топлия южен и страшната буря сякаш разкъса небето. Между тъмните облаци се стрелкаха ослепителни светкавици, следвани от оглушителни гръмотевици. Джарет стискаше кормилото с все сила, за да направлява кораба между разбунените вълни.

Малко преди полунощ угасна и последната светкавица, гръмотевиците заглъхнаха. Леещият се дъжд премина в леко ръмене, морето се заглади.

Натан свари кафе и го подправи обилно с уиски. Джарет реши да прекара цялата нощ на кормилото. Робърт щеше да го смени на разсъмване.

Небето се оцвети в розово и Джарет най-после се прибра в каютата си, за да свали мокрите дрехи. Жена му спеше. Вместо синята нощница, която някой от моряците беше избрал за първата брачна нощ, тя носеше долна риза от дебела бяла фланела. Очевидно я беше взела от раклата. Джарет не помнеше да е виждал Лайза в тази риза. Високата якичка беше украсена с дантела. Много добродетелно… Тара сигурно беше повярвала, че в тази риза изглежда не толкова желана. Той се съблече набързо, мушна се в леглото, вдигна нощницата й и започна да милва голите бедра. После намери гола кожа над якичката и започна да я целува. Тара се върна бавно от царството на сънищата. След напрежението на последните часове съпругът й не беше в настроение да продължи спора, който беше започнал в късния следобед. Той се плъзна безмълвно върху нея, разтвори краката й и проникна внимателно в утробата й. Само тихият й стон издаде, че се е събудила.

Ала тя не се възпротиви и когато Джарет достигна върха, усети, че и тя се разтрепери. Постепенно страстта отмина и хладният нощен въздух го накара да дръпне завивката върху телата им. Тара мълчеше и той се опита да намери думи, с които да извини избухването си. Но беше толкова уморен, че очите му се затвориха от само себе си и само след няколко секунди заспа мъртвешки сън.

Събуди се чак към обед. Странно, но бе изтръгнат от съня от звънлив смях. Остана известно време в леглото, като се ослушваше за други шумове. Когато смехът секна изведнъж, Джарет скочи, обзет от луда паника. Нахлузи панталона си и изскочи на палубата. Екипажът беше хвърлил котвата. На подветрената страна седяха Тед и Натан, хвърлили въдиците си във водата. Джарет смръщи чело и ги изгледа въпросително. Когато чу плискането от другата страна, забърза към перилата. Робърт се беше привел към водата и махаше на някого.

— Какво зяпаш? — попита строго Джарет.

— Тара е…

— Паднала е от борда? — Джарет се хвърли към релинга, готов да скочи в морето. Беше толкова развълнуван, че не забеляза висящото въже.

— Не, тя плува — отговори с усмивка Робърт. — Каза ми, че водата изглеждала много примамлива.

— И ти й позволи?

— Как бих могъл да я спра?

Корабът беше хвърлил котва край брега на Флорида. По небето не се виждаше нито едно облаче, морето беше лазурно синьо. А между блещукащите вълни се движеше златнорусата глава на жена му.

Джарет се ядоса още повече. Дали беше решила да се окъпе гола? След малко тя се обърна по гръб и се отдалечи от кораба. Тогава той видя тесния панталон, който Лайза използваше за разходките им във вътрешността на страната. Тара беше облякла една от ризите му, твърде дълга и широка за нея. Беше цяло чудо, че се движеше толкова бързо и сръчно в нея…

— Жена ти се чувства в морето като у дома си — отбеляза одобрително Робърт.

Вместо да отговори, Джарет се хвърли във водата с главата надолу. Ледената вода го преряза като удар с боздуган. През зимата морето изстиваше дори край тропическия бряг на Флорида. Очевидно това не смущаваше Тара. Когато показа главата си на повърхността, Джарет видя усмивката й и с мъка потисна треперенето си. Той реши да не обръща внимание на студа — или поне да не показва колко му беше студено.

Стиснал здраво зъби, той доплува до нея и я докосна. Изпита злобно задоволство, когато тя извика уплашено, потопи се дълбоко във водата и изплува на няколко метра от него.

— Господи, ако знаеш как ме уплаши! — извика укорително тя. — Помислих, че си риба.

— А представяш ли си как се почувствах аз, когато те открих във водата? Ти не знаеш нищо за това море. Ами ако бях риба? Най-вероятно акула! Защо, по дяволите, се излагаш съзнателно на опасност?

Дълбоките сини очи отразяваха слънчевата светлина.

— Какво толкова може да ми се случи? Мога да плувам.

— О, да, за малко да забравя! Вече го спомена, когато те спрях да не скочиш в мръсната Мисисипи. Разбери, аз се тревожа за теб. За в бъдеще няма да правиш нищо, без да ме питаш.

— Ти спеше.

— Трябваше да почакаш, докато се събудя.

— Откъде можех да знам, че трябва да те моля за всяка дреболия? Аз не съм твоя собственост.

— Ти си моя жена!

— Това е друго.

— Права си. Признавам правото ти на собствено мнение, но искам да ти изясня становището си. Ожених се за теб, за да те закрилям. Не искам всяка сутрин да се събуждам със страха, че можеш да се удавиш. Затова повтарям — от днес нататък ме питай, преди да предприемеш нещо, разбра ли?

— Да, разбрах! — Тя се гмурна светкавично във водата, студената й пета се удари в брадичката му с такава сила, че главата му забуча, а когато изплува на повърхността, вече беше само на метър от мястото, където висеше въжето.

Джарет заплува след нея и успя да я настигне точно в мига, когато се протягаше да улови въжето. Сграбчи я за глезена и я дръпна, после я пусна и двамата изплуваха по едно и също време.

— Какво правиш? — попита сърдито тя. — Ти ми заповяда да не плувам повече и аз се опитах да изпълня желанието ти.

— Много добре знаеш за какво си отмъстих.

— Нямам представа за какво говориш — възмути се тя, но краткото й колебание, издаде, че нарочно го беше изритала по брадичката.

— Не ме дразни, Тара! — проговори предупредително той.

Тя се хвана здраво за въжето, той я прегърна изотзад и сърцето му заби като лудо. Силата на желанието му го изуми. Памучната риза беше залепнала за тялото й и очертаваше примамливите му контури. Всички мъже на борда на „Магда“ щяха да видят съвършената й закръгленост.

— Ще ме пуснеш ли да се кача на борда? — попита ледено тя и се опита да се изтръгне от прегръдката му.

— Разбира се — отговори беззвучно той и я пусна. Тара се изкачи без усилие. Джарет изпита безкрайно облекчение, когато видя чакащия на релинга Робърт с одеяло в ръце. Тара се уви и му кимна с благодарност.

Джарет се изкачи по въжето и когато застана на палубата, се разтрепери от студ. Тара вече беше изчезнала под палубата.

— Желаеш ли одеяло? — попита учтиво Робърт.

— Не, предпочитам горещо кафе. — Джарет отиде при Натан, който стоеше на кормилото, и се загледа към брега, към зелената джунгла между белите пясъчни плажове.

След малко Лео му донесе голяма чаша кафе и Джарет се почувства ободрен. Косата му се изсуши бързо, но панталонът остана влажен.

— Аз ще поема кормилото — обърна се той към Натан. Докато водеше кораба през плитчините, панталонът щеше да изсъхне, а темпераментът му да се охлади.

Управляването на кораба беше едно от любимите му занимания. Чувстваше се сигурен, когато беше заобиколен от умелите си, верни и предани матроси, които му служеха от много години. Три пъти в годината сделките го отвеждаха в Ню Орлиънс, веднъж в Лондон. Памукът и захарната тръстика се продаваха на добра цена. Освен това той притежаваше плодородни пасища, където говедата се угояваха отлично. Дворът му беше пълен с пилета и свине. В оборите бяха настанени отлични коне. Още преди години беше разбрал, че развъждането на расови жребци може да му донесе цяло състояние. Солените блата северно от къщата също увеличаваха богатството му.

Подобно на баща си, той бе взел решение да живее сред дивата природа — не толкова за да се обогати от нея, колкото за да намери родина за Лайза и за себе си. Привлече го приключението, но още повече недокоснатата природа. В началото трябваше да се преборят с много трудности. Докато строяха къщата, спяха на земята под дърветата, а през първите години често ги измъчваха съмнения дали реколтата няма да загине.

После Лайза умря и му остана само страната, която обичаше. Остана му и желанието да постигне траен мир между белите и семинолите.

Самият той винаги се стараеше да дава добър пример. Докато отсъстваше, домакинството се водеше от Джийвс, едър, силен мъж, произхождащ от африканец и индианка — черен като абанос, силен като вол. По-рано беше служил при един сенатор в Бостън. Беше свободен човек, печелеше добри пари и Джарет го смяташе за свой приятел. Джийвс управляваше с достойнство и решителност десетките хора, които работеха в къщата и на полето — индианци, негри, американци, ирландци, англичани, испанци, хаитяни и креоли. Джарет, който винаги се интересуваше от живота на другите, водеше нови служители от различни краища на Америка и Англия. Всеки, който е бил сполетян от зла съдба, можеше да разчита на помощта му. Така например, той беше наел две ирландски момичета, които бяха претърпели корабокрушение на път към Америка и бяха загубили родителите си. Осиротели и без стотинка, те се бяха озовали на улицата в Ню Орлиънс. При Джарет бяха потърсили убежище и много индианци, които носеха в жилите си и бяла кръв и се чувстваха чужди и в двата свята.

Полските работници не печелеха много, но всеки притежаваше малко парче земя, което можеше да обработва и беше свободен. Джарет се отвращаваше от робството и още от малък се научи да не оценява хората по цвета на кожата им. Той познаваше еднакво добри индианци, негри и бели. Никой нямаше право да притежава друг човек, да му отнеме човешкото достойнство, да го лиши от шанса да живее живота си според собствените си желания. В плантацията си, наречена „Симарон“, Джарет доказваше на дело, че земеделието може да се развива отлично и без роби.

Красивият му дом беше готов. Трябваше му само господарка. Джийвс сигурно щеше да се зарадва, като видеше Тара — новата съпруга, която господарят водеше вкъщи.

Слънцето се спускаше към хоризонта. Джарет чу смях, а малко по-късно и цигулката на Робърт. Нежната мелодия се издигна към златночервеното небе, придружена от кристалночистия глас на Тара, която пееше старинна ирландска балада:

Как можа да проявиш такава жестокост?

Защо обиди вярното ми сърце?

Толкова отдавна обичам само теб

и мисля само за теб…

Робърт се присъедини към нея с изразителния си тенор и двамата завършиха песента заедно. Разбира се, Робърт беше очарователен хлапак и Тара се забавляваше чудесно с него… Джарет изпита пареща ревност и се смая от реакцията си. Но нима беше чудно, че тайнствената му жена го омагьосваше и го правеше неспособен да разсъждава разумно?

— Капитане? — Лео пристъпи към него със загрижено изражение.

— Какво има?

— Днес не сте хапнали нищичко, сър. Натан е приготвил прекрасна задушена риба.

— Много се радвам. Едва сега усетих колко съм гладен.

— Той отнесе таблата в каютата ви, сър. Сметнахме, че преди вечеря ще пожелаете да се окъпете, за да измиете морската сол.

— Робърт ли ви нареди?

— Точно така, сър. Запасите от сладка вода са почти изчерпани, но Робърт заповяда да приготвим гореща баня за мисис Макензи, тъй като щяла да й се отрази добре след сутрешното къпане.

— Така значи…

— Да, сър. И жена ви оцени високо този знак на внимание.

— Мога да си представя — промърмори Джарет. — След като жена ми се е окъпала, не ми се иска да хабя още прясна вода.

— Ние сме почти у дома, сър.

— Как можах да не забележа…

Иронията на Джарет не подейства на Лео.

— Позволете да поема кормилото, капитане. Да вдигнем ли платната? От северозапад повя по-силен вятър.

— Добре, Лео, погрижете се за всичко — отговори уморено Джарет. Докато първият офицер даваше заповеди, той тръгна бавно към каютата, за да се наслади на брачните радости — твърдо решен да държи чувствата си под контрол.

 

 

Тара чу стъпките, които се приближаваха към вратата и веднага ги позна. През деня Робърт и останалите членове на екипажа бяха идвали многократно да се осведомят за желанията й и да попитат как се чувства. Стъпките на Джарет бяха единствени по рода си — учудващо леки за толкова едър, силен мъж. Пулсът й се ускори. Страх ли изпитваше или изпълнена с очакване радост? Не можеше да си отговори на този въпрос.

Вече доста отдавна седеше на леглото, облечена в дългата бяла нощница, и размишляваше за странния мъж, който беше станал неин съпруг. Джарет беше необикновено красив, а милувките му разгаряха в тялото й огън, за чието съществуване изобщо не беше подозирала. Ала тъмните, настойчиви очи отново и отново изискваха да узнаят истината за нея. Може би той скоро щеше да чуе някои слухове и тогава…

Тара потрепери от внезапен студ. Е, поне не го беше излъгала и с чиста съвест можеше да го уверява в невинността си. Можеше само да се надява, че той няма да престъпи думата си и да я измъчва с въпроси. А докато тя спазваше своята част от уговорката и изпълняваше брачните си задължения… Това не беше трудно. Джарет знаеше как да й доставя плътски радости дори когато в сърцето й бушуваха гняв и отчаяние.

Да, тя щеше да му бъде добра съпруга. Ала нямаше да му позволи да я командва, след като толкова дълго и упорито се беше борила за независимостта си.

Джарет влезе и затвори грижливо вратата на каютата, все още бос, само по тесния панталон, който подчертаваше мощните му хълбоци. Слънцето беше оцветило раменете му в меднокафяво. Той хвърли кратък поглед към жена си и отиде до писалището, където бяха оставени покрита сребърна табла, парче хляб и пълна чаша с вино.

Обърна се към Тара с въпросително вдигнати вежди и тя отговори тихо:

— Аз съм вечеряла…

Той кимна, седна и отпи голяма глътка вино.

— Значи си вечеряла… и си се окъпала?

— Да. Трябваше ли да те помоля за разрешение?

Мъжът се усмихна и скръсти ръце в скута си.

— Може би. На всяка друга жена бих казал не. Но ти си толкова непредвидима, че всеки път трябва да знам точно какво смяташ да правиш. Странно — ти се боиш от алигаторите и змиите във Флорида, но не и от акулите…

— Познавам морето.

— Наистина ли?

Тара не отговори. Джарет вдигна капака и се нахвърли жадно върху вкусната риба. Изпразни чашата си и я напълни отново. Нахрани се и се облегна доволно назад. Светлината на свещите позлатяваше тъмната му коса.

Най-после реши да прекъсне мълчанието.

— Флорида съвсем не е толкова лоша, колкото си мислиш. Страната е прекрасна, неизбродна и невероятно разнообразна. За да плаваме от Пенсакола на запад към Сейнт Огъстин, ни трябват петнадесет до двадесет дни. По-рано сенаторите провеждаха заседанията си поред в двата града. Много скоро обаче започнаха да се оплакват от тежките пътувания. Един път претърпяха корабокрушение в самия край на полуострова и решиха да изберат за столица някое селище по средата. Така се появи Талахаси.

— Странно име — прошепна тихо Тара. — Сигурно е индианско.

— Точно така. — Като видя потръпването й, Джарет попита тихо: — Презираш ли индианците?

— Аз… се боя от тях — призна едва чуто тя.

Джарет стана, отиде при нея и седна на ръба на леглото. Помилва нежно косата й, после свали бялата нощница. Устните и ръцете му отново разпалиха пламъците на страстта й. Тара въздъхна доволно и се отпусна в ръцете му. Скоро щеше да полети отново към онзи рай, където от небето се сипеха звезди. Мина дълго време, докато успя да успокои лудо биещото си сърце. Накрая заспа доволна в обятията на мъжа си.