Хедър Греъм
Бегълката (4)

2

След минута двамата бързаха по нощните улици на Ню Орлиънс, обградени от железни решетки, аромат на цветя и миризмата на реката.

Тара отново се опита да се откъсне.

— Мистър Макензи, трябва най-после да разберете, че не съм печалбата, с която можете да си отидете от игралната маса. Нямам нищо общо с всичко това и…

Мъжът спря под един уличен фенер и я погледна изпитателно.

— А какво търсите в онази гадна дупка?

Въпросът я изненада и в този момент тя го възприе като свой по-голям брат.

— Опитвам се да спечеля пари.

— По дяволите! — промърмори той.

Тара отгатна мислите му.

— Не по този начин! Парите ми трябват спешно.

— Разбирам. — Той вдигна ръката й към светлината, палецът му се плъзна по меките, гладки пръсти. — И защо избрахте именно Ийстууд?

— Защото ме увериха, че заведението е почтено.

— Малко по-почтено от другите публични домове на пристанището, това е вярно. Ийстууд поне не изисква от момичетата си да ощастливяват по двама или трима мъже едновременно.

Тара побледня.

— Но…

— Велики боже! Наистина ли сте толкова наивна?

— Ами явно съм! — изфуча тя. — Исках да печеля парите си по честен начин.

— Е, тази вечер спечелихте триста долара по напълно честен начин.

— Нали ви казах…

— Че работите като келнерка — прекъсна я спокойно той. — Прекрасно! Можете да го правите и другаде, не непременно в онази кръчма.

След тези думи той й обърна гръб и се отдалечи, без да й напомни да върви след него. Тара го изгледа смаяно. Сега можеше да избяга. Не, това би било глупаво. Той щеше да я очерни пред Ийстууд или да я хване. Това нямаше да му коства никакви усилия. Затова тръгна след него и попита:

— Къде отиваме?

— В пансиона, където съм отседнал.

Младата жена потръпна от ужас. Не смееше да го попита какви са намеренията му. Глупаво или не — тя трябваше да избяга. Затова се втурна към уличката, която според нея водеше към реката, но за нещастие се оказа същата улица, на която се намираше заведението на Ийстууд.

В каква посока да тръгне? Тя изпъшка и се притисна до една дървена стена. Първо трябваше да се скрие в някоя черна сянка.

Изведнъж сърцето й заби като лудо. Позна двамата мъже, които тъкмо влизаха в кръчмата. Сигурно бяха получили нареждане да арестуват Тара Брент. Вероятно я бяха проследили до кръчмата на пристанището. Вероятно щяха да платят всяка поискана от гостилничаря сума, за да имат новата му келнерка.

Господи… Обзета от паника, Тара се втурна слепешката в най-близката уличка и се затича колкото можеше по-бързо. След малко чу стъпки. Сигурно Ийстууд беше обяснил на преследвачите й, че се е загубила някъде в нощта. Или я бяха видели?

Тя се опита да тича още по-бързо. Леден вятър пареше в очите й, въздухът излизаше на тласъци от гърдите, дробовете й заплашваха да се пръснат. Когато зави зад ъгъла, видя един от кейовете. От едната страна се издигаха високи сгради, от другата течеше тъмната, тинеста Мисисипи. Тара чу гласовете на мъжете, които я преследваха. Нямаше да им позволи да я заловят. По-скоро щеше да умре. Отчаяна, тя се затича по кея и потъна в мрака.

Изведнъж някой я прегърна здраво и тя загуби равновесие. Понечи да изпищи, но една силна ръка притисна устата й. Съвсем близо до ухото й прозвуча дрезгав шепот:

— Не викайте! Аз съм. Макензи…

Сърцето й отново заби болезнено. Мъжът, я повлече към една странична уличка. Тя усещаше близостта на топлото, силно тяло и трепереше. Той беше освободил устата й, но тя не смееше да диша. Очите на мъжа блещукаха на слабата лунна светлина.

— Какви са тези хора? — попита строго той. — Очевидно я бе проследил и знаеше, че я преследват.

— Нямам представа — излъга тя.

— Разбира се, че имате. Защо ми избягахте, по дяволите?

— Помислих, че ще ме принудите…

— Никога не принуждавам уличниците да задоволяват капризите ми.

— Аз не съм…

Мъжът изфуча сърдито.

— Каквато и да сте, няма да ви принуждавам за нищо. Исках само да ви поканя на почтена вечеря и да ви дам малко почивка, преди да се върнете в онази дупка — ако наистина го искате.

— Можехте да ми го кажете и по-рано… — изсъска вбесено тя.

— Сега вече не можете да се върнете, нали? — попита спокойно той.

— Не… — Тара преглътна мъчително. Той стоеше съвсем близо до нея и ароматът на тялото му я упойваше — аромат на сапун, одеколон, уиски и кожа. Никога не беше срещала толкова завладяващ мъж. Никой не притежаваше такова могъщо излъчване. Той сигурно получаваше всичко, което искаше. И беше безскрупулен. Но може би и милостив…

— Е, защо ми избягахте? — попита нетърпеливо той.

Вместо да отговори, тя поклати глава и отговори на изпитателния му поглед. Вероятно той я виждаше много по-добре, отколкото тя него. Той познаваше мрака, беше свикнал с него, чувстваше се в свои води в черната сянка.

Тара затвори очи и пое дълбоко въздух. Засега беше на сигурно място. Този мъж беше силен и бърз като светкавица. Широките му рамене я закриваха от преследвачите.

— Кой ви преследва? — попита шепнешком той. — Кажете ми истината, за да мога да ви помогна.

— Нищо няма да ви кажа. Не мога.

— Как да ви защитя, като не знам каква опасност ви заплашва?

Откъм дока се чуха стъпки и гласовете на двама мъже.

— Говорете най-сетне! — настоя Макензи. — Какво искат от вас тези хора?

— Не мога да ви кажа.

Мъжът я погледна и неволно се възхити на решителността й, на силната воля — качества, които не се съчетаваха с крехката й красота.

— Говорете! — заповяда сърдито той.

— О, я вървете по дяволите! — изсъска ядно Тара. Блъсна го с все сила и се опита да побегне към реката. Макензи само протегна ръка и я улови за рамото.

— Какво правите, глупачке? Да не искате да се удавите?

— Мога да плувам.

— Водата е тинеста и тежките поли ще ви повлекат към дъното. Бъдете разумна и ми позволете да ви помогна! Ще го направя дори ако не желаете да ми разкриете тайните си.

— Можете да ми помогнете само като ме отведете оттук колкото се може по-бързо.

— Разбира се. Още тази нощ, ако искате.

— И няма да ми искате обяснения?

— Няма — обеща твърдо той.

— Но сигурно ще поискате някакво възнаграждение? — попита с нарочна небрежност тя. — Аз не притежавам нищо. Нямам накити, а парите, които спечелих досега, останаха в гостилницата. Имам само дрехите, които са на гърба ми.

— Имайте ми доверие. Дори да бяхте чисто гола, това не би ме разтревожило. Не ми трябват нито накити, нито пари. Самата вие сте цената, скъпа.

Руменината се отдръпна от лицето й.

— Колко пъти трябва да ви повтарям, че не съм… — Тя млъкна рязко, защото не можеше да произнесе думата „курва“, и сведе поглед. — Може би ви принадлежа за тази нощ, но не мога да остана тук — обясни с половин глас тя. После прогони отчаянието и отговори на погледа му. — Трябва да се махна оттук. Далече от Ню Орлиънс, далече от всичко…

— Както желаете. Аз ще ви отведа оттук.

— Къде ще отидем?

— Във Флорида.

— Джаксънвил?

— Още по-далече. Имам голяма плантация сред дивата пустош. Там ще ви хареса.

— Но тази земя е собственост на индианците!

— Само отчасти. Купил съм плантацията си по законен начин.

Тара преглътна мъчително.

— Блата, индианци, алигатори…

— Там е моят дом.

— И всички ужасяващи истории със семинолите…

— И с микасуките — добави той, без да забелязва, че лицето й е побеляло от страх. — Но мястото има и своите предимства. Ако някой е преследван, независимо по каква причина, много трудно може да бъде открит в онази пустош. Затова и семинолите дойдоха на юг. Те са бегълци, както подсказва и името на народа им. Бегълци или ренегати.

Очите й отразяваха лунната светлина. Той усети как жизнеността й се събуди. Колкото по-дълго я гледаше, толкова по-силно я желаеше — и толкова по-гневно я проклинаше. Имаше чувството, че никога не е бил толкова пълен с живот като сега.

— Сигурно ще ме отведете в онези блата и ще ме изоставите? — прошепна нещастно тя.

— Има ли друго място, където бихте могли да намерите убежище?

— Не…

— Извършили ли сте престъпление? Може би убийство?

— Вече ви казах…

— Да, да знам. Не можете да говорите — или не искате. Не ви питам в какво в обвиняват, а дали имате вина.

— Не, не съм убийца! — отговори възбудено тя. — Кълна ви се!

— Тогава ще ви изведа от града. И няма да ви изоставя на произвола на съдбата. Колко души ви преследват? Само онези двамата?

Тара го погледна и отговори колебливо:

— Мисля, че са само двамата.

— Могат ли да потърсят помощ от властите?

— Нямам представа — отвърна смутено тя.

— Не ми помагате много — въздъхна угрижено той. — Ако преследвачите ви са готови да платят повечко, Ийстууд няма да се поколебае да ви продаде. Все пак можем да спечелим малко време. Няма да ви задавам повече въпроси, моля ви само да ми имате доверие. — Тя не отговори и той огледа тъмния док. — Онези изчезнаха. Да вървим!

Двамата забързаха по пустите улички. Прекосиха рибния и зеленчуковия пазар и навлязоха в града. Скоро музиката, която долиташе от кръчмите, заглъхна. Вече се намираха в един от изисканите квартали на града, с елегантни, боядисани в пастелни цветове къщи. Тъмните порти от ковано желязо, балконите и решетките за цветя подчертаваха още повече светлите фасади.

Изведнъж един мъж им препречи пътя. Тара не го беше видяла, нито беше чула стъпките му. Ала придружителят й беше подготвен за нападателя, едър, малко тромав момък, който размахваше нож.

Юмрукът на Макензи улучи непознатия с цялата си сила и дъхът на Тара спря. Чу се изпращяване на кост.

Ножът изхвърча от ръката на момъка и падна на стъпалата пред една гостилница. Мъжът изрева от болка и притисна счупената си ръка към гърдите. Макензи го сграбчи за яката.

— Какво искаш?

— Само златото ви.

— Какво е направила?

Крадецът вдигна учудено вежди.

— За кого говорите? Аз исках златото ви, мистър!

Макензи го пусна на земята и се обърна към Тара:

— Познавате ли го? — Тя поклати глава, без да каже нито дума. Макензи подритна ядно падналия мъж. — Значи си само един обикновен крадец?

Червенокосият кимна страхливо.

— Изчезвай оттук!

— Да, разбира се — съгласи се забързано момъкът. — Никога не съм ви виждал. Не ви познавам и…

Но Макензи не го слушаше. Той улови ръката на Тара и отново я повлече след себе си. Спряха пред красива малка къща, почти закрита от стари дървета.

— Ще влезем през задния вход — обясни кратко мъжът и я поведе към градината. Двамата се изкачиха на първия етаж по външната стълба. Макензи извади от джоба си ключ и отвори вратата към стаята си.

Сърцето на Тара се блъскаше лудо в гърдите й. Краката й се удариха в рамката на леглото, тя се препъна и падна върху завивката, но веднага скочи. Макензи не й обръщаше внимание, защото беше излязъл на балкона, за да огледа улицата.

— Някой идва! — предупреди той и бързо свали жакета и бялата си риза. — Съблечете се и веднага в леглото!

— Нали обещахте, че няма да ме принуждавате за нищо? — попита сърдито тя.

— Няма да ви докосна, повярвайте — отговори нетърпеливо той, свали ботушите, а после и панталона си. Остана съвсем гол и макар че тя виждаше само силуета му в тъмната стая, това беше достатъчно да я побият студени и горещи тръпки. Силното тяло принадлежеше сякаш на стройна, гъвкава пантера. Мускулестите рамене бяха потопени в сребърната светлина на луната.

— Вече ви казах, че трябва да ми имате доверие — продължи настойчиво той. — Побързайте!

— Прощавайте, но ми е трудно да се доверя на един гол мъж — изсъска гневно тя.

Той се обърна и я изгледа развеселено.

— Онези момчета отвън са облечени. Може би предпочитате да се доверите на тях? — Някакъв шум на улицата привлече вниманието му. — Лягайте бързо! — повтори заповеднически той.

Тара се опита да развърже шнуровете на гърба си, но пръстите й трепереха. Макензи отиде да й помогне. Само след няколко секунди всички възли бяха развързани, роклята, корсетът и фустите бяха нахвърляни но пода. Той вдигна Тара на ръце и я отнесе на леглото.

— Бързо, завийте се!

Тя се подчини като замаяна. Той легна до нея и я прегърна.

— Не бива… — започна нерешително тя.

Мъжката ръка притисна безмилостно устата й.

— Тишина! — заповяда строго той и зачака напрегнато.

Тара не смееше дори да диша. Никога не беше изпитвала толкова объркани чувства като в този миг, когато силното, топло тяло се притискаше до нейното.

Само след минута вратата се отвори с трясък.