Към текста

Метаданни

Данни

Серия
В смъртта (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ceremony in Death, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 81 гласа)

Информация

Корекция
ultimat (2009)
Сканиране
?
Сканиране и разпознаване
savagejo (2009)
Допълнителна корекция
ganinka (2014)

Издание:

Издателство Златорогъ, 1997

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от ganinka

Втора глава

На следващата сутрин Ив отново беше погълната от работата си в полицейското управление и напълно забрави за странното пробуждане. Хрумна й, че Ню Йорк е най-хубавото място на света в началото на септември, когато летните горещини са преминали и въздухът е мек и приятен. Точно сега беше времето да подреди документацията си.

Или по-точно да накара Пийбоди да се справи с наглед непосилната задача.

— Как е възможно файловете ви да бъдат така объркани? — попита Пийбоди. Изражението й подсказваше, че е разочарована от своя идол Ив Далас.

— Зная къде се намира всичко — каза й Ив, — но от теб се иска да класираш материалите така, че да ги откривам лесно и едновременно да бъдат където им е мястото. Смяташ ли, че ще се справиш, полицай?

— Да. — Пийбоди забели очи зад гърба й и добави: — Разбира се, лейтенант.

— Добре. И не прави физиономии, когато мислиш, че не те виждам. Ако нещата са пообъркани, както благоволи да се изразиш, то е защото напоследък бях много заета. Тъй като в края на годината изтича периодът ти на обучение, сега е времето да ти стоваря цялата неприятна работа. — Обърна се, леко се усмихна и добави: — Дано някой ден имаш подчинена, на която да пробутваш всичко, което не желаеш да направиш.

— Доверието ви в моите способности е трогателно, лейтенант. Направо се задушавам от вълнение. — Тя нервно извика на компютъра да се включи и продължи: — Или пък се задушавам от факта, че тук има информация от преди пет години, която би трябвало да бъде архивирана в главния компютър и изчистена от вашия двайсет и четири месеца след въвеждането й.

— Ами направи го, какво чакаш. — Ив се усмихна широко, когато компютърът се „закашля“, сетне механичен глас предупреди за опасност от претоварване на системата. — Пожелавам ти успех.

— Уредите, автомобилите и компютрите могат да бъдат наши помощници и приятели. Ала също като приятелството трябва да бъдат поддържани и искат да бъдат разбирани.

— О, аз проявявам страхотно разбиране към този приятел. — Ив се приближи и два пъти удари с юмрук по компютъра, който отново заработи. — Видя ли?

— Имате лека ръка, лейтенант. Затова техниците от отдела по поддръжка на техниката използват снимката ви вместо мишена, по която хвърлят стрелички.

— Още ли го правят? Май са доста злопаметни. — Ив сви рамене и приседна на ръба на бюрото. — Какво знаеш за магьосничеството?

— Ако сте решила да правите заклинания на компютъра си, едва ли ще мога да ви помогна. — Пийбоди стискаше зъби, докато разместваше и събираше на едно място различни файлове.

— Но нали принадлежиш към сектата „Свободна ера“?

— Първо, това не е секта, а религиозно учение, второ, отдавна съм се отказала от тази религия. Хайде, хайде, ще се справиш — промърмори тя на компютъра, сетне се обърна към началничката си и добави: — Освен това хората от „Свободна ера“ не са уикани. Общото между двете религии е, че се основават на учението за природата, но… тю, да му се не види, къде отиде?

— За какво говориш?

— За нищо. — Пийбоди се приведе и впери поглед в монитора. — Не се притеснявайте. И без това тези файлове не ви бяха необходими…

— Шегуваш ли се, Пийбоди?

— Ами да. Ха-ха-ха! — Челото на младата жена се ороси с пот, докато тя упорито натискаше ту един, ту друг клавиш. — Ето го. Няма никакъв проблем. Изпращам го в главния компютър и всичко е наред. — Тя облекчено въздъхна и попита: — Ще получа ли една чаша кафе заради усилията си? Предполагам, че ще ме ободри и ще продължа с по-голям ентусиазъм.

Ив погледна към монитора и не видя нищо застрашително. Безмълвно стана и програмира автоготвача да приготви кафе.

— Защо се интересувате от уика? Да не би да сте решила да се покръстите в нова религия? — попита Пийбоди, но като забеляза намръщеното изражение на Ив, опита да се усмихне. — Пошегувах се.

— Днес си в особено добро настроение. Колкото до уика, просто съм любопитна.

— До известна степен в религиите на „Свободна ера“ и на уиканите са залегнали еднакви догми: търсенето на равновесие и хармония, ритуално празнуване на настъпването на сезоните, което води началото си от древността, стриктното придържане към ненасилието.

— Ненасилие ли? — Ив присви очи. — Ами проклятията, заклинанията и жертвоприношенията на девойки, на черни петли?

— Само в литературните произведения магьосниците са описани като зли създания. Още си спомням един цитат от „Макбет“: „Плам, пламти! Котел, бълбукай! Адска смес, мехури пукай!“

— О, и аз знам един: „Ще те пипна, красавице, ще хвана и любимото ти кученце“. Това са думи на Злата вещица от Запада. Скоро гледах филма по видеоканала за любими анимационни герои.

— Примерът е добър — призна Пийбоди. — Но и двата цитата показват колко погрешни са схващанията на хората. Магьосниците не са грозни и зли бабички, които разбъркват котли с отровна смес или преследват невинни момиченца и техните приятели — плашилата. Уиканите обичат да се събличат голи, но не причиняват зло никому. Те практикуват само бяла магия.

— Каква друга магия съществува?

— Черна.

Ив внимателно изгледа сътрудничката си.

— Нали не вярваш в разните магии и заклинания?

— Не. — Ободрена от кафето, Пийбоди отново се обърна към компютъра. — Известни са ми някои основни положения, тъй като един мой братовчед се отдаде на религията уика, дори се присъедини към комуната им в Синсинати.

— Не може да бъде! — Ив се засмя и отмести чашата си. — Пийбоди, пълна си с изненади.

— Някой ден ще ви разкажа за баба ми и нейните пет любовника.

— Съвсем нормално е една жена да има през живота си петима любовници.

— Да, но баба ми спеше и с петимата миналия месец. — Пийбоди вдигна поглед и лицето й беше безизразно. — Тя е на деветдесет и осем. Надявам се да съм наследила нейните гени.

Ив преглътна смеха си, тъй като в този момент видеотелефонът й иззвъня.

— Тук Далас. — Когато на екрана се появи лицето на командира Уитни, тя отново проговори: — Кажете, сър.

— Искам да поговорим, лейтенант. Очаквам те в кабинета ми колкото е възможно по-скоро.

— Слушам. Ще бъда при вас след пет минути. — Ив прекъсна връзката и обнадеждено погледна към Пийбоди. — Може би ще ни възложат някаква важна задача. Продължавай работата си. Ще се свържа с теб, ако се наложи. — Отвори вратата, прекрачи прага, обърна се и добави: — Не яж от шоколадчетата ми.

— По дяволите — тихо изруга Пийбоди. — Нищо не й убягва.

 

 

Уитни беше прекарал по-голямата част от живота си, работейки в полицията, а от много години беше командир. Беше си поставил за цел да опознае всичките си подчинени и да прецени качествата и слабостите им, от които умееше да се възползва.

Беше едър мъж с груби длани като на човек, упражняващ физически труд. Тъмните му очи бяха изключително проницателни, враговете му шушукаха, че погледът му смразявал. На пръв поглед Уитни изглеждаше уравновесен и спокоен. Но и спокойствието му беше привидно и прикриваше бурните и понякога опасни чувства, които бушуваха в гърдите му.

Ив го уважаваше, в определени моменти го харесваше и винаги се възхищаваше от него.

Когато влезе в кабинета му, той седеше зад бюрото си и намръщено четеше някаква разпечатка. Уитни не вдигна поглед, само й направи знак да се настани на един стол. Младата жена се подчини и се загледа във въздушния трамвай, който в този момент шумно премина край прозореца. Както обикновено беше смаяна, че многобройните пътници, бяха въоръжени с бинокли и с далекогледи.

„Какво ли очакват да видят през прозорците на полицейския участък? — питаше се тя. — Може би изтезавани арестанти или пък окървавени жертви, облени в сълзи. И защо представата за страданията на ближните им ги възбужда?“

Уитни наруши мълчанието.

— Видях те снощи на поклонението.

Ив тръсна глава да прогони неканените мисли и съсредоточи вниманието си върху думите на командира.

— Мисля, че почти всички колеги от управлението бяха там.

— Очевидно мнозина са го обичали.

— Да.

— Никога ли не си работила с него?

— Франк ми даде няколко полезни съвета, когато бях начинаеща в професията, няколко пъти ми се притече на помощ в трудни моменти, но никога не съм работила с него.

Уитни кимна, без да откъсва поглед от лицето й.

— Франк и Фийни бяха партньори, преди ти да постъпиш при нас. Когато Воджински беше преместен на канцеларска работа, ти зае неговото място като партньорка на Фийни.

Младата жена изпита странно предчувствие. Помисли си: „Тук нещо не е наред“. А на глас отговори:

— Точно така, сър. Фийни е безутешен.

— Знам, Далас. Ето защо капитанът не е тук тази сутрин. — Командирът подпря лакти на бюрото си, машинално преплете пръсти, сетне ги отпусна. — Ситуацията е изключително деликатна, Далас.

— Свързана ли е със смъртта на сержант Воджински?

— Онова, което ще ти съобщя, е строго поверително. Ако прецениш, може да уведомиш сътрудничката си, но не бива да споменаваш нито дума пред когото и да било от полицията. Нито пред представителите на медиите. Моля те, не, заповядвам ти, да работиш сама по този случай.

Неприятното чувство прерасна в страх, когато тя си помисли за Фийни.

— Ясно.

— Има неизяснени обстоятелства около смъртта на сержант Воджински.

— Какво имате предвид, сър?

— Ще ти бъде необходима допълнителна информация. — Той скръсти ръце и се облегна на ръба на бюрото. — Подозирам, че сержантът е извършвал някакво разследване в извънработно време или е бил замесен в търговия с наркотици.

— С наркотици ли? Франк не би се докоснал до тях.

Лицето на командира остана безизразно, докато той продължи обясненията си.

— На двайсет и втори септември тази година сержантът е бил забелязан от наш агент, работещ под прикритие, в частен клуб, за който подозираме, че е център за продажба на дрога. Клубът се нарича „Атаме“ и предлага на клиентите си групови и индивидуални ритуални служби, освен това има лиценз за „извършване на сексуални услуги“. От две години насам хората от отдел „Наркотици“ държат клуба под наблюдение. Видели са как Франк купува дрога.

Ив остана безмълвна, а Уитни тежко въздъхна.

— Агентът ми докладва за случилото се. Разпитах Франк, но той отказа да отговаря на въпросите ми. — Командирът се поколеба, сетне продължи: — Честно казано, Далас, най-много ме смути фактът, че той нито потвърди, нито отрече обвиненията и както вече споменах, категорично отказа да коментира случилото се. Поведението му ме озадачи и ме разтревожи. Предложих му да се подложи на медицински преглед, включително на скенер за наркотици, препоръчах му да си вземе една седмица отпуска, Франк прие и двете ми предложения. При сканирането не се откриха наркотици в организма му. Имайки предвид неопетнената репутация на сержанта и отличните ми впечатления за него, не отбелязах инцидента в досието му, а го запазих в тайна. — Той стана и се обърна към прозореца. — Страхувам се, че това беше грешка. Предполагам, че ако бях настоял да науча истината, Воджински щеше да бъде жив и сега ние с теб нямаше да разговаряме.

— Доверил сте се на преценката си и на думата на своя подчинен.

Уитни се обърна. Тъмните му очи се втренчиха в нея и Ив си помисли, че изобщо не са студени. Напротив, бяха изпълнени с мъка.

— Точно така. Но сега имам повече информация. При аутопсията на сержанта в кръвта му са открити незначителни количества дигиталис и химически наркотик „Зевс“.

— „Зевс“ ли? — Ив скочи на крака. — Франк не взимаше наркотици, сър. Не забравяйте, че човек, който използва силна дрога като „Зевс“ несъзнателно се издава. Погледът му, дори цялото му поведение се променят. Всички полицаи в отдела щяха да го забележат. Скенерът би трябвало да регистрира наличието на дрога в кръвта. Не, сигурно има някаква грешка. — Тя пъхна ръце в джобовете си и с огромно усилие се въздържа да не закрачи из кабинета. — Зная, че има ченгета, които се друсат и които си въобразяват, че полицейската значка ги прави недосегаеми. Но не и Франк. Той беше най-почтеният човек на света.

— Ала наличието на наркотици в кръвта му е неоспоримо, лейтенант, както и малки количества от различни химически дроги, произвеждани само по поръчка. Комбинацията между тях е довела до спиране на сърцето и до смъртта на сержанта.

— Нима подозирате, че е бил убит или пък че сам е сложил край на живота си? — Ив поклати глава. — Не може да бъде.

— Повтарям, че при аутопсията беше констатирано наличие на наркотици.

— Навярно има някакво обяснение. Споменахте за дигиталис. Доколкото ми е известно, това е медикамент, който се използва при сърдечни заболявания. Споменахте, че сержантът се е подложил на медицински преглед преди две седмици. Защо в картона му не е отбелязано, че той има болно сърце?

Лицето на Уитни остана безизразно.

— Най-добрият приятел на Франк беше компютърният гений Фийни.

— Фийни ли? — Ив направи две крачки към него, сетне се овладя и спря. — По дяволите, сър, нима намеквате, че шефът на електронния отдел е прикривал сержанта и е подправил медицинското заключение?

— Нямам право да изключа подобна възможност — престорено равнодушно заяви командирът. — Същото се отнася и за теб. Понякога приятелските чувства ни пречат да разсъждаваме трезво. Надявам се, че приятелството ти с Фийни не ще повлияе на преценката ти.

Горещите пламъчета в стомаха й, предизвикани от ужасяващото предчувствие, се разгоряха в буен огън.

— Искате от мен да разследвам колеги. Единият е мъртъв, а семейството му е сломено от скръб. Другият ме е обучавал и е мой приятел. — Облегна се на бюрото, приведе се и добави: — Фийни е и ваш приятел.

Уитни беше очаквал гневната й реакция и предварително се беше примирил с нея. Ала беше очаквал, че тя ще приеме да изпълни поставената й задача.

— Може би предпочиташ да възложа разследването на някого, който няма лично отношение към случая? Искам да действаш възможно най-дискретно, като представяш всяко веществено доказателство и всеки протокол от разпит лично и само на мен. Може би ще се наложи да разговаряш с близките на сержант Воджински. Надявам се да го направиш дискретно и тактично. Не е необходимо да бъркаш с пръст в раната им.

— Ами ако открия нещо, което опетнява репутацията на един полицай, прекарал почти целия си живот в служба на обществото?

— Аз ще поема отговорността да оглася неприятните факти.

Ив се изправи и промърмори:

— Искате прекалено много от мен.

— Не искам, а ти заповядвам — поправи я той. — Така на съвестта ти ще бъде по-леко, лейтенант. — Подаде й два запечатани диска. — Прегледай ги на домашния си компютър. Всички сведения, свързани с разследването, ще предаваш от вкъщи и ще изпращаш до моя домашен компютър. До второ нареждане нищо не бива да минава през централното полицейско управление. Свободна си.

Младата жена се обърна и тръгна към вратата. Застана на прага и без да се обръща проговори:

— За нищо на света не бих се обърнала срещу Фийни.

Уитни я проследи с поглед, докато излезе, после притвори клепачи. Знаеше, че Ив ще изпълни дълга си. Надяваше се, че чувствата й няма да бъдат засегнати и че няма да бъде разочарована от най-добрия си приятел.

 

 

Когато стигна до канцеларията си, едва сдържаше гнева си. Пийбоди седеше пред монитора и самодоволно се усмихваше.

— Още не съм свършила. Компютърът ви е много своенравен, лейтенант, но мисля, че успях да му стъпя на шията.

— Изключи го — сопна й се Ив и грабна якето и чантата си. — Хайде, събери си нещата.

— Да не би да са ни възложили разследването на нов случай? — Пийбоди внезапно се оживи, скочи от стола си и забърза след Ив. — За какво става дума? Къде отиваме? — Затича се, за да настигне началничката си, като не преставаше да я разпитва.

Ив нервно натисна копчето на асансьора и хвърли към сътрудничката си такъв гневен поглед, че младата жена моментално млъкна. Влезе в кабината, промъкна се между няколко свои колеги, които шумно разговаряха и не удостои с отговор закачливите им подмятания.

— Хей, Далас, как се чувстваш като младоженка? Защо не накараш богатия си съпруг да купи закусвалнята и да я зареди с истинска храна?

Тя се обърна и ледено изгледа ухиления си колега, сетне процеди през зъби:

— Целуни ме отзад, Картър.

— Нима не си спомняш, че преди три години опитах да го направя, а ти за малко не ми изби всички зъби. Пазила си се за някакъв цивилен — заяви той и когато другите ченгета избухнаха в смях.

Някой се обади:

— Пазила се е за човек, който не е най-големият тъпанар в отдел „Обири“.

— По-добре да си най-големият тъпанар, отколкото най-смотаният мухльо, Форенски — заяви Картър, сетне се обърна към Пийбоди: — Хей, сладурче, искаш ли да те целуна?

— Само ако си си запазил час при зъботехника за изработване на протези.

— Ще проверя и ще ти се обадя. — Картър й намигна и заедно с неколцина свои колеги слезе от асансьора.

— Този тип се сваля на всичко, което носи пола — проговори Пийбоди, обезпокоена от втренчения поглед на Ив. — Жалко, че е такъв тъпак. — След като отново не получи отговор, тя продължи: — Обаче Форенски е голям симпатяга. Доколкото ми е известно, няма постоянна приятелка.

— Не си пъхам носа в личния живот на колегите — сопна й се Ив и замарширува към подземния гараж.

— Обаче живо се интересуваш от моя — промълви по-младата жена. Изчака, докато Ив разкодира заключващия механизъм на вратата и се настани на предната седалка. — Да запиша ли къде отиваме или сте ми подготвила изненада? — Тя смаяно примигна, когато Ив безмълвно отпусна глава върху волана. — Хей, добре ли сте? Какво става, Далас?

— Регистрирай всичко в домашния ми компютър. — Ив дълбоко си пое въздух и се изправи. — Докато пътуваме, ще ти съобщя подробностите. Цялата информация, която ще ти предоставя, както и информацията, получена по време на разследването, трябва да бъде закодирана и запазена в строга тайна. Ще докладваш само на мен или на командира.

— Слушам. — Пийбоди се опита да преглътне. Имаше усещането, че огромна буца е заседнала в гърлото й. — Разбирам, че заподозреният е един от нас.

— Да, по дяволите!

 

 

Рурк се беше погрижил домашният компютър на Ив да не й създава проблемите, които ежедневно й „поднасяше“ служебният. Ив натисна няколко клавиша и желаната информация незабавно се появи на монитора.

— Детектив Марион Бърнс. В продължение на осем месеца е работила като барманка в „Атаме“. — Тя замислено смръщи чело. — Бърнс… Не се сещам коя е.

— Аз я познавам. — Пийбоди премести стола си по-близо до бюрото с компютъра. — Запознахме се, когато бях… по време на онази история с Касто. Мисля, че е уравновесена и предана на професията си. Ако не ме лъже паметта, тя е трето поколение полицай. Майка й има чин капитан и мисля, че все още е на служба в Бънко. Дядо й е загинал по време на Градските войни. Не проумявам защо е натопила Воджински.

— Може би е докладвала онова, което е видяла или пък има друга причина. Трябва да открием истината. Рапортът й до Уитни е стандартен. В нула часа и трийсет минути на 22 септември 2058 година тя забелязала детектив сержант Воджински в частно сепаре заедно с известната пласьорка на дрога Селина Крос. Сержантът дал на Селина известно количество кредитни жетони, в замяна получил пакетче, което очевидно съдържало наркотик. Двамата останали в сепарето петнайсет минути, след което пласьорката отишла в друго сепаре. Воджински останал в клуба още десет минути. Когато излязъл, детектив Бърнс го проследила, докато се качил на обществено превозно средство.

— Следователно не го е видяла да взема наркотика.

— Не. След онази нощ никога повече не го видяла в клуба. Мисля, че първо трябва да разпитаме нея.

— Да, лейтенант. Мислите ли, че след като сержантът е бил толкова близък с Фийни, му е доверил с какво се занимава? Или пък ако не го е сторил, Фийни би трябвало да забележи… нещо нередно.

— Нямам представа. — Ив потърка очите си. — По дяволите, знаеш ли какво означава „атами“?

— Не. — Пийбоди извади джобния си компютър и поиска необходимата информация. — Това е церемониален нож, ритуално оръжие, което по принцип се изработва от стомана. В „земните“ религии не се използва за рязане, а за очертаване на окръжност. — Тя вдигна поглед и възкликна: — Магьосничество! Какво съвпадение.

— Не е съвпадение. — Ив извади от чекмеджето бележката от Алис и я подаде на сътрудничката си. — Внучката на Франк ми я даде тайно по време на поклонението. Научих, че работи в някакъв магазин, наречен „Спирит Куест“. Чувала ли си за него?

— Да. — С разтревожено изражение Пийбоди остави бележката на бюрото. — Уиканите са миролюбиви, Далас. Лекуват с билки, не с химическа дрога. Нито един последовател на тази религия не би купувал, продавал или използвал „Зевс“.

— Какво ще кажеш за дигиталиса? — Ив наклони глава. — Този медикамент е на билкова основа, нали?

— Да. Получава се от растението напръстник, чието латинско наименование е Digitalis purpurea.

— Какво представлява дигиталисът? Навярно е вид стимулант.

— Не разбирам много от медицина, но мисля, че действително стимулира сърдечната дейност.

— Същите свойства притежава и „Зевс“. Питам се какво би се получило, ако се вземат едновременно или пък се сбърка дозировката. Нищо чудно да доведе до сърдечна недостатъчност.

— Нима мислите, че сержантът се е самоубил?

— Командирът храни известни подозрения. А пък аз си задавам много въпроси, на които засега нямам отговор — нетърпеливо заяви Ив. — Но ще ги открия. — Взе бележката и добави: — Започваме довечера с Алис. Искам да бъдеш в клуба точно в единайсет, с цивилни дрехи. Опитай се да изглеждаш като привърженичка на „Свободна ера“, не като ченге.

Пийбоди потръпна и се намръщи.

— Ще облека роклята, която мама ми уши за последния ми рожден ден. Но ще побеснея, ако решите да ми се присмивате.

— Ще опитам да се овладея. А сега да видим каква информация ще открием за Селина Крос и клуб „Атаме“.

След пет минути тя въздъхна и мрачно впери поглед в монитора.

— Сведенията за нашата приятелка са доста любопитни. Излиза, че тя е стара познайница на полицията. Прекарала е известно време в затвора. Погледни досието й, Пийбоди. През 2043-а и 2044-а е упражнявала професията на проститутка, но без необходимото разрешително. През 2044-а е обвинена в извършване на въоръжен грабеж, по-късно обвиненията са отпаднали. През 2047-а започнала да се представя за медиум пред лековерните клиенти. По дяволите, защо хората искат да разговарят с мъртвите? През 2049-а е заподозряна в осакатяване на животни, но полицията не разполагала с достатъчно доказателства, за да я арестуват. После се е заела с производство и търговия на синтетични наркотици. Този път я заловили и тя е прекарала в затвора две години. Но през 2055-а е била изправена пред съда и разпитвана във връзка с ритуалното убийство на малолетен. Ала имала желязно алиби.

— Откакто през 2051-а е лежала в затвора, е под постоянното наблюдение на хората от отдел „Наркотици“ — добави Пийбоди.

— Но те не са я арестували.

— Селина е дребна риба. Навярно са искали да заловят големите клечки в наркобизнеса.

— И аз съм на същото мнение. Ще видим какво обяснение ще даде Марион. О, я погледни! Селина Крос е единствената притежателка на клуб „Атаме“. — Ив се замисли. — Питам се откъде една нищо и никаква наркопласьорка е намерила пари да купи клуб? Сигурна съм, че зад нея стои богат и могъщ човек. Чудя се дали от отдел „Наркотици“ знаят кой е истинският собственик на „Атаме“. Интересно ми е да видя как изглежда тази жена. Компютър, искам фотография на Селина Крос.

Когато изображението се появи на екрана, Пийбоди потръпна и възкликна:

— Майчице! Чак тръпки ме побиха.

— Не можеш да я забравиш — промърмори Ив.

Лицето на монитора беше тясно, плътните устни бяха яркочервени, а очите черни като оникс. Жената би била необикновено красива, тъй като имаше правилни черти и млечнобяла гладка кожа, ако от лицето й не лъхаше студенина. Правата й, гарвановочерна коса беше сресана на път по средата. Над лявата й вежда имаше малка татуировка.

— Какъв е този символ? — промълви Ив и нареди на компютъра да увеличи въпросния сектор.

— Пентаграм! — възкликна Пийбоди с треперещ глас, което накара началничката й любопитно да я изгледа. — И то обърнат наопаки! Тази жена не принадлежи към уиканите, лейтенант. Тя е сатанистка.

 

 

Ив не вярваше нито в бяла, нито в черна магия. Ала допускаше, че другите хора са убедени в съществуването на различни магии, проклятия и заклинания. Вярваше и в това, че мнозина използват за свои цели тези заблудени души.

— Не си играй с огъня, Ив. Бъди по-предпазлива.

Гласът на Рурк я изтръгна от мислите й. Той беше настоял да шофира и Ив не се осмели да му противоречи, защото не беше свикнала да кара бързи и модерни коли като неговата.

— Какво искаш да кажеш?

— Запомни, че когато дадени традиции и вярвания се запазят в продължение на векове, това съвсем не е случайно.

— Разбира се, че не е случайно! Представителите на човечеството са били лековерни наивници. И винаги е имало хора, които са знаели как да се възползват от лековерието им. Зарекла съм се да открия дали някой не е използвал наивността на Франк.

Беше разказала всичко на Рурк, оправдавайки се пред себе си, че е нарушила служебната тайна, защото, след като не може да се възползва от познанията на Фийни, ще потърси помощта на съпруга си — също така опитен компютърен специалист.

— Ти си отлично ченге и благоразумна жена. — Той спря на светофара и се обърна към нея. — Моля те да бъдеш особено предпазлива, когато „задълбаваш“ в подобна област.

Ив не виждаше изражението му, но гласът му беше прекалено сериозен.

— Предупреждаваш ме да не се забърквам с вещици и с хора, които се прекланят пред Сатаната. Боже мой, Рурк, нима си забравил, че живеем в третото хилядолетие! Не ми казвай, че вярваш в съществуването на сатанисти. — Тя гневно отметна косата от челото си. — Питам се какво ли биха направили с Дявола обожателите му, ако той действително съществува, и ако успеят да привлекат вниманието му!

— В това е проблемът, нали? — промълви Рурк и зави на запад към клуб „Акуериън“.

— И все пак има Сатани — намръщено заяви Ив, докато той вкара колата във второто ниво на уличното платно. — Те са от плът и кръв и имат човешки облик. Двамата с теб често сме се сблъсквали с тях.

Тя слезе от колата и премина по рампата, водеща към улицата. Духаше хладен ветрец, който беше прогонил обичайните миризми на огромния град. Небето беше мастиленочерно, луната и звездите не се виждаха. Въздушният трафик беше слаб, понякога в нощната тъма проблясваха светлините на въздушните превозни средства, последвани от приглушения рев на двигателите им.

Тази улица си беше спечелила славата на място, където се продаваха първокласни, ръчно изработени предмети на изкуството. Дори закусвалнята на ъгъла беше безупречно чиста и в менюто бяха включени дори хибридни плодове, вместо обичайните соеви наденички. Повечето от уличните търговци си бяха отишли, но през деня те устройваха подвижни щандове върху количките си и предлагаха на клиентите ръчно изработени бижута и килимчета, гоблени, билкови балсами и чайове.

Навярно дори просяците в този квартал бяха учтиви и разрешителните им бяха изложени на видно място. По-вероятно беше те да харчат изкараните през деня пари за храна, отколкото за дрога.

Тук почти не се извършваха престъпления, наемите бяха убийствени, а повечето от обитателите и търговците бяха безгрижно млади.

Ив си каза, че за нищо на света не би живяла в този квартал.

— Подранили сме — промълви тя, по навик огледа улицата и се поусмихна. — Погледни, онзи магазин се нарича „Ресторант на медиумите“. Навярно влизаш там, поръчваш си зеленчуково пюре и хората от персонала твърдят, че са знаели точно какво ще поискаш. Предлагат и гледане на ръка. Все още е отворено. — Импулсивно се обърна към Рурк. Искаше й се да направи нещо, което да разведри мрачното й настроение. — Хайде, да опитаме.

— Нима искаш да ти гледат на ръка?

— Защо не? — Тя го сграбчи за ръката. — Ще усетя духа на този квартал и ще се подготвя психически за разследването на сатанисти наркопласьори. Може би ще ни направят отстъпка и ще гледат и на теб на половин цена.

— Не.

— Не бъди толкова сигурен, след като още не сме опитали.

— Не искам да ми гледат.

— Страхливец — подразни го тя и го повлече след себе си.

— Не съм страхлив, а предпазлив.

Когато влязоха в ресторанта, Ив беше принудена да признае, че в залата се разнасят невероятно примамливи аромати. Не се долавяше тежката миризма на лук и мазни сосове, а ухание на подправки и на цветя, което сякаш се подчертаваше от ненатрапчивата музика.

Масички, застлани с бели покривки и столове бяха подредени на известно разстояние от остъкления хладилен шкаф, където бяха изложени купички и чинии с храна. Двама клиенти с широки роби, сандали, украсени със скъпоценности и с бръснати глави си бяха поръчали купички с бульон.

Зад плота стоеше мъж със сребърен пръстен на всеки един от пръстите си и със синя риза с широки ръкави. Русата му коса беше грижливо сплетена, а през плитката беше прокарана сребриста нишка. Той приветливо се усмихна.

— Бъдете благословени. Какво ще желаете — храна за тялото или за душата?

— Предполагах, че вече сте прочел мислите ми. — Ив също широко се усмихна. — Гадаете ли съдбата?

— На какво предпочитате да ви гледат: на ръка, с карти „Таро“, на рунически букви или на аура?

— На ръка. — Ив протегна дланта си и си каза, че никога не се е забавлявала така добре.

— Касандра се занимава с това. Моля, настанете се удобно, след минута тя ще бъде при вас. — Понечи да се обърне и добави: — Сестро, аурите на двама ви са много силни и жизнени. Подсказват, че сте родени един за друг. — Той взе дървена пръчка със заоблен връх и леко я прокара по ръба на бяла матирана купа.

Разнесоха се едва чути вибриращи звуци и още преди да са затихнали, някаква жена отметна мънистената завеса към съседното помещение. Носеше сребриста туника, а над лакътя й се виеше сребърна гривна. Ив забеляза, че непознатата е много млада, най-много двайсетгодишна. Косата й беше руса като на мъжа и също бе сплетена.

— Добре дошли. — В гласа й се долавяше напевен ирландски акцент. — Моля, настанете се удобно. И двамата ли искате да ви гледам?

— Не, само на мен. — Ив се настани на една от масичките. — Колко струва един сеанс?

— Гадаенето е безплатно. Приемаме само доброволни помощи. — Тя грациозно седна и се обърна към Рурк: — Щедростта ви ще бъде оценена, господине. Госпожо, подайте ми лявата си ръка. — Девойката подложи шепа под дланта на Ив и отначало не я докосна. — Чувствам сила и смелост. Съдбата ви е необикновена. Преживяла сте травма, линията на живота ви е прекъсната, когато сте била много млада, почти дете. Усещам невероятно страдание и тъга. — Вдигна поглед и впери ясните си сиви очи в лицето на Ив. — Запомнете, че нямате никаква вина за случилото се. — Стисна ръката й, когато тя инстинктивно я отдръпна. — Не се опитвайте да си спомните всичко, докато не сте напълно готова. Долавям скръб и съмнения в собствените способности, потиснати страсти. Била сте самотна жена, посветила се на една-единствена цел. Имате силно развито чувство за справедливост и дисциплина. Виждам големи неприятности. Сърцето ви е било сломено, не, направо разбито. Ето защо сте била твърдо решена да запазите жалките отломки. Това е ръка на способен човек, на когото можеш да се довериш.

Девойката посегна към дясната ръка на Ив, но не сведе очи към нея. Погледът й остана прикован към лицето на младата жена.

— Сенките от миналото още ви обгръщат и скоро не ще намерите пълен покой. Ала все пак сте открила своето място в живота. Властта ви подхожда, както и отговорностите, с които е съпроводена. Упорита сте, понякога не виждате по-далеч от носа си, но сте открила лек за разбитото си сърце и това е любовта. — Русокосата Касандра погледна към Рурк и изражението й се смекчи, щом отново впери очи в Ив. — Дълбочината на вашите чувства ви изненадва и дори ви плаши, макар да сте много безстрашна жена. — Тя прекара палеца си по дланта на Ив. — Сърцето ви трудно се спечелва. Но когато го подарите някому, подарявате го завинаги. Носите някакъв отличителен знак. Да, виждам полицейска значка. Направила сте правилния избор, може би най-добрият. Убивала сте и то неведнъж. Не сте имала друг изход, ала мисълта за това непрекъснато ви измъчва. Трудно ви е да разсъждавате трезво и да забравите емоциите. Отново ще убивате. — Сивите очи на девойката се замъглиха и тя силно стисна ръката на Ив. — Тъмно е… Тук властват тъмни, зли сили. Някои хора вече са мъртви, ще ги последват и други. Болка и страх. Тяло и душа. Трябва да защитите себе си и онези, които обичате.

Касандра се обърна към Рурк, сграбчи ръката му и бързо заговори на галски. Лицето й беше пребледняло, тя се задъхваше.

— Престани! — Ив, която цялата трепереше, рязко издърпа дланта си. — Признавам, че представлението беше страхотно. — Усети, че дланта я сърби и раздразнено я потърка в панталоните си. — Имаш набито око, Касандра. И си отлична актриса. — Тя бръкна в джоба си, извади кредитни жетони на стойност петдесет долара и ги остави на масата.

— Почакайте. — Русокосата девойка отвори малката бродирана кесийка, окачена на колана й и извади гладък, светлозелен камък. — Подарявам ви го. Това е талисман. — Пъхна го в ръката й и добави: — Винаги го носете с вас. — После се извърна и се скри зад мънистената завеса.

— Е, не ми съобщи, че ми предстои приятно презокеанско пътуване — иронично промълви Ив и се отправи към вратата. — А на теб какво каза?

— Говореше на странен диалект. Предполагам, че е от западните райони на Ирландия. — Той с наслада и страшно облекчение вдъхна хладния нощен въздух. — В общи линии думите й гласяха, че ако те обичам толкова много, както й се струва, не трябва да се отделям от теб. Че имало опасност да загубиш не само живота, но и душата си и че само заедно с мен ще оцелееш.

— Ама че шарлатанка! — Младата жена погледна камъка в шепата си.

— Задръж го. — Рурк сви пръстите й. — Няма да ти навреди.

Тя сви рамене, пъхна камъка в джоба си и заяви:

— Никога повече няма да се занимавам с медиуми.

— Прекрасна идея! — възкликна Рурк, хвана я под ръка и двамата влязоха в клуб „Акуериън“.