Уолтър Скот
Ламермурската невеста (7)

СЕДМА ГЛАВА

Сега, Били Бюик, горе главата

и пак си спомни за мен.

Но ако си мъж, за какъвто те смятам,

ла бой ме викни някой ден.

Старинна балада

Като видя състоянието, в което се намираше отреденият за него кон, Рейвънсууд възседна отново раванлията, с който току-що пристигна, и за да не го съсипе от умора, го пусна ходом към старата кула, наречена Улфс Краг. Изведнъж дочу зад гърба си приближаването на друг конник и като се огледа, видя, че след него препуска Бъкло, забавил се за малко при излизането си от кръчмата, защото бе твърде силно изкушението му да обясни подробно на коняря как се лекува окуцял кон; все пак успя бързо да навакса изгубеното време, като препусна в галоп, и настигна Рейвънсууд на мястото, където пътят минаваше през пустош, обрасла с калуна.

— Спрете, сър! — извика Бъкло. — Аз не съм политически агент като капитан Крейгънгелт, който толкова държи на живота си, че се страхува да го рискува заради честта. Аз съм Франк Хейстън от Бъкло и всеки, който ми нанесе обида е постъпка или дума, с жест или с поглед, трябва да ми даде удовлетворение.

— Чудесно, мистър Хейстън от Бъкло — отговора му Рейвънсууд много спокойно и равнодушно, — но аз не съм се карал с вас и не желая да се карам… Нашите пътища, не само в този миг, а и изобщо са в различни посоки и не виждам причини за стълкновение помежду ни.

— Не виждате? — разпалено възкликна Бъкло. — Но аз пък виждам, дявол да го вземе, нарекохте ме интригант и авантюрист.

— Изразявайте се по-точно, мистър Бъкло; тези думи се отнасяха за вашия сътрапезник и ще се съгласите, че той ги заслужава.

— И какво от това? Той беше в моята компания и никой не бива — прав или неправ — да оскърбява приятеля ми в мое присъствие.

— В такъв случай, мистър Хейстън — възрази Рейвънсууд с предишното си хладнокръвие, — трябва по-грижливо да си подбирате приятелите; боя се, че ако се нагърбите е ролята на техен покровител, ще си навлечете много грижи. Послушайте добрия ми съвет: вървете си в къщи и хубавичко си отспете. Утре ще погледнете по-спокойно на това.

— Грешите, мастър; бъркате ме с някого. И няма да се отървете с надменния си тон и мъдрите съвети. Освен това, което казах, вие ме нарекохте и „някакъв необуздан нехранимайко“ и ако искате да свърши работата мирно, вземете си думите назад!

— Откровено казано, едва ли бих направил това, ако не промените поведението си и не покажете, че съм сгрешил по отношение на вас.

— Така ли, мастър! — кипна отново Бъкло. — Много съжалявам, но въпреки моето уважение към вас искам или веднага да се извините тук пред мен за дръзките си думи и да ги вземете назад, или определете времето и мястото на нашия дуел.

— Това не е необходимо — отвърна Рейвънсууд. — Направих всичко, което зависи от мен, за да избягна свадата, но ако настоявате чак толкова, това поле не е по-лошо от всяко друго място.

— Тогава слезте от коня и вадете шпагата! — възкликна Бъкло и пръв направи исканото. — Аз винаги съм мислил и твърдял, че сте юнак, и не бих желал да променя това си мнение.

— Аз също не бих искал да ви дам повод да го променяте — отвърна Рейвънсууд, скочи от коня и зае отбранителна поза.

Шпагите мигом се кръстосаха и дуелът започна. Бъкло бе човек опитен в тези неща и владееше оръжието с ловкост и пъргавина; той поведе битката с много жар. Но този път това изкуство не му помогна: раздразнен от студеното и презрително отношение на Рейвънсууд и главно от това, че Рейвънсууд не прие веднага призива му, той, неспособен да сдържа нетърпението си, се нахвърли върху противника непредпазливо и разпалено. Рейвънсууд владееше шпагата не по-малко изкусно, но тъй като беше доста по-издръжлив, само се бранеше и дори не пожела да се възползува от няколкото грешки на силно разгорещения противник. Накрая Бъкло опита отчаян атакуващ удар, ала вместо да порази Рейвънсууд, се подхлъзна и падна на тревата.

— Дарявам ви живота, сър — изрече Рейвънсууд над него, — и се помъчете да го поправите.

— Боя се, че нищо свястно няма да излезе от моите усилия да го поправя — отговори Бъкло, бавно се надигна и посегна да си вземе шпагата; той беше много по-малко разстроен от изхода на битката, отколкото би могло да се очаква при буйния му нрав. — Благодаря ви за великодушието. Ето ръката ми: не храня лоши чувства към вас заради своя неуспех, нито заради вашето изкуство в боя.

Рейвънсууд го изгледа изпитателно за миг, подаде му ръка и каза:

— Вие сте благороден човек, Бъкло. Виновен съм пред вас и чистосърдечно искам прошка за необмислените си, обидни думи; признавам, те бяха несправедливи.

— Наистина ли? — зарадва се Бъкло и на лицето му веднага се изписа присъщото за него безгрижно-дръзко изражение. — Ей това най-малко съм очаквал! Защото, казват, че неохотно се отричате от думите и убежденията си.

— Никога не се отричам от думите си, когато съм ги изрекъл обмислено.

— Тогава вие сте по-благоразумен от мен: винаги първо започвам да се бия, а после се обяснявам с хората. Ако противникът бъде убит, сметките, значи, са приключени, ако ли не — мирът се сключва по-лесно след края на войната. Но какво ли му е притрябвало на този кресльо? — добави Бъкло, като посочи момчето, което идваше към тях яхнало магаре. — Жалко, че не пристигна тук мъничко по-рано. Впрочем така или иначе щяхме да довършим разпрата си; и аз наистина съм предоволен от изхода.

През това време момчето, което заставяше с пръчка магарето да препуска с всичка сила, ги приближи и също като един от героите на Осиан^[1], се залови да възвестява новината отдалеч.

— Господа, господа! — викаше то. — Спасявайте се! Господарката ме изпрати да ви кажа, че в ханчето нахълтаха войници. Те хванаха капитан Крейгънгелт и търсят мистър Бъкло. Изчезвайте оттук по-скоро.

— Кълна се в честта си, че си прав, приятелю — каза Бъкло. — Ето ти един петак за предупреждението. И бих дал два пъти повече на този, който ми каже къде да вървя.

— Това ще сторя, аз, Бъкло — отвърна Рейвънсууд, — елате с мен в Улфс Краг; в старата ми кула ще се намерят такива кътчета, където няма да могат да ви открият и хиляда войници.

— Това може да ви навлече беда, Рейвънсууд. Ако още не сте се обвързали с якобитите, няма защо да ви въвличам в такава опасност.

— Дребна работа, няма от какво да се боя.

— Щом е така, тръгвам с вас на драго сърце; всъщност не зная къде се готвеше да ни отведе Крейгънгелт, а щом са го хванали, той ще разкаже на властите цялата истина за мен и ще скалъпи хиляда измислици за вас, само и само да отърве въжето.

Младите мъже тозчас възседнаха конете и като кривнаха от пътя, препуснаха през полето, избирайки по-глухите пътечки, които те като ловци добре познаваха. Дълго яздиха в мълчание, като използуваха най-добрата възможна скорост за уморения кон на Рейвънсууд; накрая се стъмни съвсем и те пуснаха конете да вървят ходом, отчасти заради това, че трудно различаваха пътя, отчасти — защото вече се смятаха извън опасност.

— Е, изглежда, сега можем да поотпуснем поводите — каза Бъкло — и ако позволите, бих искал да ви задам един въпрос.

— Въпросът ви е добре дошъл — отвърна Рейвънсууд. — Но ви моля да не се обиждате, ако не сметна за необходимо да ви отговоря.

— Както обичате — рече доскорошният му противник. — Просто исках да попитам за какъв дявол вие, човек с толкова добро име, решихте да се свържете с такъв мошеник като Крейгънгелт и с такъв нехранимайко, за какъвто минава Бъкло.

— Много просто: бях в отчаяно положение и търсех отчаяни съюзници.

— Тогава защо изведнъж ни в клин, ни в ръкав решихте да скъсате с нас? — продължи да любопитствува Бъкло.

— Защото промених плановете си — отговори Рейвънсууд — и се отказах, поне за известно време, от това, което бях намислил да извърша. Както виждате, честно и откровено отговарям на въпросите ви. А сега вие отговорете на моя въпрос: какво ви свързва е Крейгънгелт — човек, който стои много по-ниско от вас и по произход, и по разбирания.

— Казано откровено, само това, че съм глупак и че пропилях състоянието си. Ще наследя богатата си леля, лейди Гърнингтън, но тя навярно е решила да живее цяла вечност. Единствената ми надежда е да се смени правителството. С Крейги се запознахме на комар. Той веднага разбра в какво положение се намирам — хитър е като дявол, — надрънка ми куп лъжи за пълномощията си във Версай и за връзките си в Сен Жермен и обеща да ми издействува капитански чин в Париж, а аз, глупакът му с глупак, се хванах на въдицата. Уверен съм, че вече е успял да разкаже на властите най-малко десет хубави историйки за мен. Ето до какво ме доведоха виното, жените, хазартът, боят с петли, кучетата и конете.

— Да, Бъкло — отбеляза Рейвънсууд, — откърмили сте в пазвата си доста змии, които сега ви хапят.

— Хубав и верен израз, мастър; но сега ще ви кажа без гняв, че вие също сте откърмили в пазвата си огромна змия, изяла всички други; тя навярно ще нагълта и вас не по-зле, отколкото шестте мои змии ще довършат всичко, което е останало на клетия Бъкло, макар че всичко, дето ми е останало, това съм самият аз — от глава до пети.

— За тези ваши думи не мога да ви се сърдя, защото пръв ви дадох примера — отвърна мастър Рейвънсууд, — но казано без метафори, в каква ужасна страст ме обвинявате?

— В жаждата за мъст, сър, в жаждата за мъст. А тази страст, която подхожда не по-зле на джентълмена, отколкото страстта към виното и към гуляите и така нататък, също е недостойна за християнина; при това е кръвожадна. Много по-добре е да счупиш някоя ограда, като преследваш кошута или някоя мома, отколкото да гръмнеш някой старец.

— Не сте прав! — възкликна Рейвънсууд. — Не съм имал подобно намерение, кълна се! Исках само, преди да напусна пределите на родината, да се срещна насаме с гонителя на моя род, за да му отправя в лицето обвинение за неговия произвол и беззакония. Щях да му обрисувам такава картина на несправедливостта, че душата му да се вцепени от ужас.

— Хм, да — съгласи се Бъкло. — Но старецът веднага щеше да ви хване за яката и да извика на помощ слугите и тогава, предполагам, вие на свой ред щяхте да го раздрусате тъй здраво, че да предаде богу дух. Само като ви види, ще се изплаши до смърт.

— Не забравяйте за тежестта на вината му! Не забравяйте, че жестокосърдечието му ни донесе гибел и смърт; той разори древния ни род, уби баща ми! В старата Шотландия човекът, нанесъл, без да трепне, такива кръвни оскърбления, ще бъде смятан за недостоен не само за ръката на приятеля, но и за шпагата на своя враг.

— Признавам, Рейвънсууд, че дяволът умее да оплита другите не по-зле, отколкото е оплел и мен. Всеки път, когато се готвя да направя някоя глупост, той започва да ме убеждава, че в цял свят няма да се намери по-благородна, по-разумна и по-полезна постъпка, и забелязвам в какво съм се забъркал едва тогава, когато вече съм до кръста в блатото. И вие също бихте извършили убий… не, отмъщение, като отнемете живота на човека единствено заради уважението и паметта към покойния ви баща.

— Разсъждавате много по-разумно, отколкото, ако се съди по поведението ви, би могло да се очаква от вас. Имате право: пороците се вмъкват неусетно в душата ни, във външно съвсем привлекателни образи като онези, които според суеверните приема дяволът, когато иска да оплете някого в интригите си, и забелязваме това, когато вече е много късно.

— Но ние можем да се отърсим от тях — възрази Бъкло, — и, непременно ще го сторя, веднага щом умре лейди Гърнингтън.

— Известен ли ви е изразът на един английски богослов: „Пътят към ада е постлан с добри намерения“? — отбеляза Рейвънсууд. — Или иначе казано: по-често обещаваме, отколкото изпълняваме?

— Хм, започвам от тази вечер — каза Бъкло. — Заклевам се да не пия вино повече от кварта^[2], освен ако бордото ви не се окаже прекалено хубаво.

— В Улфс Краг едва ли ви очакват много изкушения — увери го Рейвънсууд. — Боя се, че ще мога да ви предложа само покрив. Всичкото ни вино и храна бяха употребени за пиршеството след погребението на баща ми.

— Дай боже да не ви потрябват отново по такъв скръбен повод — отбеляза Бъкло. — Но защо трябваше да изпивате всичко до капчица; това, казват, носи нещастие.

— На мен всичко ми носи нещастие — каза Рейвънсууд. — А ето ни вече пред Улфс Краг. — Всичко, което е останало в замъка, е на ваше разположение.

Шумът на морето отдавна бе възвестил на пътниците, че приближават скалата, на чийто връх далечният родственик на Рейвънсууд бе свил гнездо като планински орел. Бледата луна, която дълго бе спорила с леките облачета за надмощие в небето, сега надникна иззад тях и озари кулата, която се издигаше самотно върху стръмната скала, надвиснала над Северно море. От три страни скалата беше съвсем отвесна, а от четвъртата, обърната към сушата, някога бе имало изкуствен ров за защита, с подвижен мост, но мостът се беше счупил и разпаднал, а ровът бе почти изцяло запълнен и сега конникът можеше безпрепятствено да влезе в тесния двор, от двете страни на който се редяха ниски стопански постройки и конюшни, вече полуразрушени, а отпред, откъм сушата, дворът завършваше със зъбчата стена; на отсрещната страна се издигаше самата кула — висока и тясна, със сиви каменни стени; тя изглеждаше на бледата лунна светлина като огромен призрак, загърнат в бяло. Едва ли някой би могъл да си представи по-печално и усамотено жилище. Далеч долу отекваше зловещият и тежък плисък на вълните, разбиващи се безспир о солите, и този звук, както и цялата разкрила се пред погледа картина, напомняше ужасяващ символ на неизменна и еднообразна меланхолия.

Макар съвсем наскоро да бе настъпил здрач, нищо в това самотно жилище не подсказваше присъствието на живо същество; само в един от тесните решетъчни прозорци, пробити на различна височина и на различни разстояния един от друг, трептеше светлинка.

— Това е стаята на единствения прислужник, останал в дома ни — каза Рейвънсууд. — Добре, че поне него го има. Ако го нямаше, щяхме да бъдем лишени и от огън, и от светлина. Минете зад мен: пътят е тесен и двама конници не могат да вървят един до друг.

Пътечката следваше тясната ивица земя, която свързваше скалата със сушата, а накрая на пътечката се издигаше кулата. Избраното място и стилът на постройката говореха, че шотландските барони са се грижили повече за непристъпността на домовете си, отколкото за техните удобства.

Като напредваха внимателно, пътниците благополучно влязоха в двора. Но мина още много време, преди усилията на Рейвънсууд, заудрял силно по насоката входна врата, да се увенчаят с успех; той не преставаше да вика Кейлъб да им отвори.

— Старецът сигурно е заминал някъде или е получил някакъв припадък — каза накрая притежателят на мрачното жилище. — Дори седмината спящи^[3], известни от светото писание, биха се пробудили от моето тропане и викове.

Най-после се дочу плах, треперещ глас:

— Мастър Рейвънсууд, мастър Рейвънсууд, вие ли сте?

— Аз, Кейлъб, аз; отваряй по-скоро вратата.

— Вие ли сте това или е вашият дух? По-добре да ми се явят триста дяволи, отколкото призракът на господаря или безсмъртната му душа. Ако ще да сте десет пъти моят господар, аз няма да ви пусна, щом не сте с човешко тяло, от плът и кръв.

— Аз, аз съм на вратата, стари глупако! — отвърна Рейвънсууд. — От плът и кръв, и жив, макар полуумрял от студ.

Светлината в горния прозорец изчезна и започнала да се снишава, проблясваше ту в една, ту в друга бойница — очевидно Кейлъб, понесъл лампата, слизаше по витата стълба, вместена в една от ъгловите кулички на стария замък. Той се движеше съвсем бавно и това породи няколко възклицания на нетърпение от страна на Рейвънсууд и доста проклятия от по-нетърпеливия и по-несдържан негов спътник. Но преди да издърпа резето, слугата отново се засуети и още веднъж попита — наистина ли това са хора, а не безплътни духове, които молят да ги пусне в замъка в този късен час.

— Ако можех да те достигна, стари глупако — извика Бъкло, — щях да ти покажа колко безплътен дух съм аз!

— Отваряй, Кейлъб! — заповяда Рейвънсууд с по-мек тон: първо, той бе свикнал да уважава верния си стар слуга, и второ, навярно съзнаваше всичката безполезност на заплахите, докато от Кейлъб го отделя здравата дъбова врата, обкована с желязо.

Най-сетне като повдигна с треперещата си ръка желязното резе, Кейлъб отвори тежката врата и изникна пред пътниците. Това бе старец с оредяла бяла коса, оголено теме над слепоочията и остри изразителни черти, които се откроиха рязко на светлината на мъждукащата лампа, вдигната в дясната му ръка, а с лявата засланяше пламъка от вятъра. Озърташе се плахо и почтително, а силният контраст между ярко осветеното лице и засенчените бели власи би могъл да послужи за сюжет на чудесна картина, но нашите пътници горяха от нетърпение да се укрият от надвисналата буря и затова не се отдадоха на съзерцание на колоритната му външност.

— Вие ли сте това, мой скъпи господарю, вие ли сте? — възкликна старият слуга. — Горко ми! Да ви заставя да чакате пред вратата на собствения замък; но кой би могъл да помисли, че ще се върнете толкоз скоро, а и ще водите с вас непознат господин… — Тук Кейлъб млъкна и извика настрани, към някого, който бе в замъка, и явно не към тези, които чакаха на двора: — Ей, Миси, Миси, размърдай се, за бога! Наклади веднага огън! Вземи старото трикрако столче, хвърли в огъня и всичко друго, което може да гори! Боя се, че продуктите са малко — обърна се отново той към пътниците, — очаквахме да се завърнете най-рано след няколко месеца. Чак тогава щяхме да се постараем да ви приемем така, както подобава на високото ви звание и произход. Но какво да се прави…

— Какво да се прави ли, Кейлъб — прекъсна го Рейвънсууд. — Ето какво: конете ни трябва да си починат, а и самите ние също. Надявам се, че не си огорчен от обстоятелството, че се завръщам по-рано, отколкото си предполагал.

— Огорчен ли, милорд! За всички честни хора вие винаги ще си останете милорд, както вашите предци през тристате години, през които са били лордове, без да молят за това благоволението на някой виг… Да съжалявам, че се е върнал лорд Рейвънсууд в един от замъците на рода си! — Тук той отново зашепна настрани, обръщайки се към невидимата си помощница, намираща се някъде зад сцената: — Миси, заколи веднага кокошката, която мъти. И без излишни приказки! Не ти приляга! Това не е най-хубавият ни замък — продължи той, обърнал се към Бъкло. — Това е по-скоро крепост, в която лорд Рейвънсууд се укрива… хм, исках да река, не че се укрива, а се уединява в смутно време като сегашното, когато той не може да се оттегли във вътрешността на страната, в едно от главните си имения; та, право казано, стените на тая кула са много стари и си заслужава човек да ги разгледа по-отблизо.

— И затова реши да ни дадеш възможност по-дълго да им се полюбуваме — каза Рейвънсууд развеселен от извъртанията, с които старецът целеше да задържи по-дълго пътниците пред затворената врата, за да може вярната му сподвижница Миси да успее да довърши приготовленията си в замъка.

— О! Съвсем не ме интересува как изглеждат отвън стените на замъка, любезни — отбеляза Бъкло. — По-добре ни покажи какво има там вътре и отведи конете в конюшнята, това е важно.

— Да, сър, слушам, сър… непременно, сър… милордът и високопочитаемият му приятел…

— Конете, конете поеми, старче! — прекъсна го Бъкло. — След толкова уморителен и дълъг път те ще окуцеят, както стоят тук на студа, а конят ми е твърде добър, за да си позволя да го осакатя. Разбра ли, поеми конете!

— Ах, да, конете… Сега ще викна на конярите — засуети се Кейлъб и зарева с цяло гърло: — Ей, Джон! Уилям! Сондърс!… Не се обаждат. Или спят, или са някъде отишли — прибави той, изчакал няколко минути отговор на своя вик, от който бяха прокънтели стените на крепостта и на който той знаеше, че няма да получи отговор. — Когато господарят замине някъде, всичко в този дом се обръща наопаки. Няма как, сам ще се погрижа за добичетата.

— И добре ще направиш — каза Рейвънсууд, — иначе едва ли някой ще се погрижи за тях.

— Тихо, милорд, тихо, за бога! — прошепна Кейлъб на ухото на Рейвънсууд с умолителен той. — Ако не държите на собствената чест, пожалете поне моята; и без това ще ми е трудно що-годе прилично да ви устроя за през нощта, колкото и да се старая.

— Нищо, нищо — успокои го Рейвънсууд. — Отведи конете в конюшнята. Надявам се, че сено и овес ще се намерят.

— О, сено и овес — колкото щеш! — решително и гръмко обяви Кейлъб и веднага прибави тихичко: — След погребението останаха само няколко крини овес и някой и друг наръч сено.

— Добре — каза Рейвънсууд, като взе лампата от ръцете на слугата, който някак неохотно я отстъпи. — Сам ще светя на госта.

— Как може тъй, милорд! В никакъв случай! Ако потърпите няколко минутки, най-много четвърт час, и се полюбувате на Бас и Норт Берик на лунна светлина, докато се оправя с конете, ще ви съпроводя в замъка с всички подобаващи за ваша светлост и високоуважаемия ви гост почести. При това сребърните канделабри са прибрани, а тая лампа мигар подобава…

— Тя засега ще ни задоволи напълно — отвърна Рейвънсууд. — На теб не ти трябва светлина за конюшнята: доколкото си спомням, вятърът отнесе половината й покрив.

— Точно така, милорд — потвърди верният слуга и като се сети, тутакси прибави: — Каква ленива пасмина са тия работници! Още не са дошли да оправят покрива, милорд!

— Ако имах смелостта да се надсмивам над несгодите на моя дом — каза Рейвънсууд, докато придружаваше госта си нагоре, — този беден старец би ми дал доста поводи за смях. Побъркан е в стремежа си да представи жалкото си стопанство не такова, каквото е всъщност, а такова, каквото според него то трябва да бъде, и откровено казано, хитростите, които си позволява бедният ми Кейлъб, опитвайки се да постигне онова, без което според него е невъзможно да се поддържа честта на рода, и обстойните му извинения, когато въпреки голямата си находчивост той не може да компенсира липсата на необходимите предмети — всичко това неведнъж ме е забавлявало. И макар че кулата е малка, без него трудно бих намерил стая, където гори огън.

С тези думи Рейвънсууд отвори вратата.

— Е, тук поне не виждам ни огън, ни постеля — каза той.

Пред очите на двамата се разкри картина на тъжна пустота. Голямата зала със сводове от резба, напомнящи сводовете на Уестминстър хол, бе останала почти в състоянието, в което я бяха напуснали гостите след погребалното пиршество. Върху голямата дъбова маса се валяха на купища всевъзможни кани за вино и бира, калаени канчета и други вещи; подът бе осеян с изпочупени чаши, тези крехки съдове на веселието, принесени в жертва от възторжените гости. Колкото до сребърните прибори, доставени на Рейвънсууд по повод на скръбното събитие — толкова ненужни, колкото и неподходящи — от приятелите и роднините му, собствениците им си ги бяха прибрали и отнесли веднага след шумния пир. С една дума в тази зала нямаше и следа от благоденствие; напротив, всичко издаваше доскорошното разточителство и сегашната занемареност. Черното сукно, заменило по време на погребалния пир проядените от молци гоблени, бе изпокъсано и висеше на дрипи от стените, които разкриваха голите, дори неизмазани камъни. Видът на съборените, захвърлени където падне столове допълваше общата картина и показваше какво безредие е царяло сред тези стени към края на възпоминателната оргия.

— Тази зала, мистър Бъкло, бе място на разгул, а не на скръб — каза Рейвънсууд и повдигна лампата. — Е, съвсем нормално е тя да изглежда така скръбно сега, когато би трябвало да излъчва радост.

Новодошлите напуснаха това печално място и продължиха напред; отворили напразно още няколко врати, те накрая влязоха в малка приемна, чийто под бе застлан с рогозки, а в огнището за тяхно голямо удоволствие пламтеше огън — очевидно, следвайки указанията на Кейлъб, Миси бе успяла да осигури малко храна за огъня. Възрадван, че намери в замъка уютно кътче на каквото, изглежда, почти не беше се надявал, Бъкло доближи огнището, потри ръце над огъня и в тази поза изслуша добродушно извиненията на Рейвънсууд.

— За съжаление не мога да ви предложа никакви удобства — каза Рейвънсууд. — Защото сам не разполагам с такива. Сред тези стени отдавна вече не се знае що е комфорт, а може би и никога това не е било познато; но подслон и безопасност аз мога да ви дам.

— Прекрасно — отвърна Бъкло, — повече не ми и трябва. А ако към това прибавите и хубава вечеря с глътка вино, ще бъда напълно удовлетворен.

— Боя се, че всъщност тя ще е съвсем оскъдна — каза Рейвънсууд, — и чувам как се съвещават Кейлъб и Миси. При всичките си добри качества бедният Болдърстън за нещастие е малко глух и тайните му чуват всички, особено онези, от които той най-много се стреми да скрие хитрините си. Тихо!

Стопанинът и гостът се ослушаха; от съседната стая до тях достигна гласът на Кейлъб. Старият слуга напътствуваше Миси.

— Горе главата, Миси, горе главата! — казваше й той. — С хубав сос може всичко да се поднесе.

— Но кокошката е стара, тя ще бъде жилава като подметка.

— Ще кажеш, че си сгрешила. Сгрешила си, разбра ли! Взела си не тая, която трябва — уговаряше я преданият Кейлъб, като се стремеше да говори полугласно. — Поеми вината върху себе си; само за да не пострада честта на дома.

— Но кокошката… — възрази Миси. — Тя мъти някъде под трона в залата. Страх ме е да отида в тъмното: там има призраци, пък и надали ще успея да я намеря. Тъмно е като в пропаст, а в къщи нямаме друга лампа освен оная, дето е при господарите. Но и да хвана кокошката, нали тя после трябва да се оскубе, да се изкорми, да се опече. А как да сторя всичко това, когато те седят край единствения огън в къщи?

— Е, стига, стига — рече старият слуга, — почакай тука малко. Ще се опитам да им взема лампата.

И Кейлъб Болдърстън влезе в приемната, без да подозира, че там са чули цялата предходна интермедия.

— Е, какво старче, има ли надежда да похапнем нещо? — попита Рейвънсууд.

— Надежда за вечеря ли, милорд? — повтори Кейлъб и даде вид, че е дълбоко оскърбен от съмнението, прозвучало в тона на господаря му. — Как можете да питате такова нещо? Нима не се намираме в дома на ваша светлост? Надежда за вечеря! И таз добра! Но знам, че говеждото не ви се нрави. Затуй пък има колкото щеш тлъсти птици, за колко ще ги сложим на шиша на скарата… Опечи охранения тлъст петел, Миси! — извика тон така уверено, сякаш в дома гъмжеше от охранени петли.

— Не, няма нужда — спря го Бъкло, сметнал за дълг на учтивостта да облекчи тежките задължения на бедния слуга. — Ще се намери ли у вас малко студено месо или просто къшей хляб?

— Ей сега ще донеса чудесни овесени питки! — възкликна Кейлъб, на когото сякаш планина се смъкна от раменете. — А колкото до студеното месо, тука, слава богу, имаме предостатъчно. Наистина след погребението всичко, което бе останало от месото и сладкишите, раздадохме както винаги на бедните, ама…

— Стига, Кейлъб — прекъсна го Рейвънсууд, — време, е да приключим с това. Моят гост, младият леърд Бъкло, се укрива от преследвачите си и затова…

— Той няма да е по-взискателен от ваша милост — кимна Кейлъб с разбиране и веднага се развесели. — Много съжалявам, че господинът има неприятности, но от душа се радвам, че няма да охули нашето домакинство, щом и неговите работи не са по-добри от нашите; не искам да река с това, че нашите работи са лоши, о, съвсем не — прибави той, като веднага се отрече от признанието, което изтърва в пристъп на радост, — но може ли да се сравнява с онова, което беше, или с това, което би трябвало да бъде! Е, колкото до вечерята… Беда ли е, ако човек послъже малко. Имаме овнешка плешка, поднасяха я на масата само три пъти, а както е известно на ваши милости, колкото е по-близо до костта, толкоз по-сладко е месото; после… има малко овче сирене, късче чудесно масло и… и… Но това навярно ще ви стигне.

Кейлъб въодушевено донесе скромните припаси и с подобаваща за случая тържественост ги нареди на кръглата масичка пред младите мъже, които, без да се смущават ни най-малко от оскъдността и скромността на трапезата, веднага се заловиха лакомо да я унищожат. Кейлъб им сервираше със строга официалност, сякаш с почтителното си отношение се надяваше да компенсира отсъствието на повече слуги.

Но уви! Когато имаш работа с гладен гост, и най-грижливото, най-точно спазване на церемониала не може да замени съществената част от обяда или вечерята. Като унищожи значително количество от овнешкото, добре оглозгано още на погребалното пиршество, Бъкло поиска бира.

— Не смея да ви предложа от нашата бира — отвърна Кейлъб, — сладът излезе лош, пък имаше и буря; но, сър, такваз вода има в нашия кладенец, кълна се, каквато никога не сте пили!

— Щом бирата ви е прокиснала, дайте тогава вино — каза Бъкло, като се намръщи при споменаването на голата водица, така горещо препоръчана от Кейлъб.

— Вино ли? Слава богу, вино имаме достатъчно — храбро излъга Кейлъб. — Но само преди два дни… не дай боже никому да пие по такъв повод… в тоя дом се изпи толкоз вино, че щеше да стигне и лодки да заплуват в него. Може нещо и да не е достигало у нас, ама вино в дома на лорд Рейвънсууд винаги е имало в изобилие.

— Тогава престани да ни гощаваш с приказки и ни поднеси вино! — намеси се стопанинът и Кейлъб хладнокръвно изчезна някъде.

Като слезе в мазето, той обърна две бъчви, вече празни, и ги затръска с отчаяна надежда да изцеди от тях малко бордо, за да напълни калаения съд, който бе донесъл. Уви, бъчвите бяха до капка пресушени и макар пуснал в ход всичкото си умение, цялата си съобразителност, старият виночерпец не събра и половин литър прилично вино.

Кейлъб обаче беше твърде ловък стратег, за да напусне бойното поле без опит да прикрие отстъплението си. Не изгубил присъствие на духа, той захвърли на пода един празен съд, престори се, че се е спънал на прага, викна на Миси да дойде и забърше виното, което изобщо не беше разливал, поднесе на масата другия съд и изрази надеждата, че за техни милости все пак е останало достатъчно вино. И наистина то се оказа напълно достатъчно, защото дори Бъкло, верният приятел на лозата, не намери в себе си сили да възобнови атаката си срещу винарската изба на Улфс Краг и се съгласи, макар неохотно, да изпие чаша чиста вода. Сега предстоеше да се осигури нощуването на госта и тъй като му бе определена една потайна стая, пред Кейлъб се откриха чудесни възможности да обясни съвсем правдоподобно бедната й обстановка, недостатъчното постелно бельо и тъй нататък.

— Кой би помислил — затюхка се той, — че ще ни потрябва някога тайната стая! Тя пустее още от заговора на Гаури^[4], а там жена не бих могъл да пусна; вие, ваша милост, добре разбирате, че след това едва ли ще се запази дълго тайната на стаята.