Уолтър Скот
Ламермурската невеста (24)

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Хамлет. — Този приятел не си ли дава сметка за работата, която върши? Гроб копае, а пее!

Хорацио. — Навикът му е притъпил чувството.

Хамлет. — Така е. Ръката, която няма слинове, е най-чувствителна.

Шекспир, „Хамлет“

Рейвънсууд прекара неспокойна нощ: смущаваха съня му ужасни видения, постоянно се будеше и веднага го обземаха печални мисли за миналото и опасения за бъдещето. Навярно измежду всички пътници, прекарвали нощта в тази жалка странноприемница, той единствен не роптаеше на сутринта за лошата си стая и ужасните й неудобства. Наистина „тялото е придирчиво, когато душата е спокойна“. Веднага щом се зазори, изпълнен с надеждата, че утринният хлад ще му донесе облекчението, което сънят не му бе дал, Едгар се упъти за самотното гробище, отстоящо на половин миля от „Тодс ден“.

Тъпичкият синкав дим, кълбящ се над землянката, като отличаваше това жилище от обителта на мъртвите, показваше, че пазачът си е в къщи и вече е на крак. Едва минал оградата, Рейвънсууд съгледа стареца, който се трудеше над един полуизкопан гроб.

„Съдбата — помисли си Рейвънсууд — сякаш нарочно ме сблъсква с картините на смъртта и скръбта. Но аз няма да се поддам на детски страх; няма да позволя на въображението да вземе връх над разума.“

Видял към него да се приближава непознат човек, старецът престана да копае и се облегна на лопатата, като да чакаше някакви нареждания; той напразно почака така около минута и реши сам да започне разговора:

— Надявам се, че идвате да ме повикате за сватба, сър?

— Защо мислите така, приятелю? — на свой ред попита Рейвънсууд.

— Прехранвам се с две неща, любезни господине — весело отбеляза старецът, — с цигулката и с лопатата, с попълването на рода человечески и с намаляването му. Трийсетгодишният ми опит ме е научил да познавам кой за какво ме търси.

— Но този път сгрешихте — каза Рейвънсууд.

— Сгреших ли? — учуди се старецът и внимателно огледа младия мъж. — Всичко бива на тоя свят. И вярно; чини ми се, че зад високото ви чело са скрити две чужди една на друга мисли: за смърт и за сватба. Хм, кирката и лопатата, любезни сър, ще поработят за вас не по-зле от лъка и цигулката.

— Искам да ви помоля да се погрижите за погребението на старата Алис Грей. Тя живееше в парка на замъка Рейвънсууд.

— Алис Грей! Сляпата Алис! Отървала се е, клетата, най-сетне! Сега, изглежда, скоро ще дойде и моят ред. Помня как Хаби Грей я доведе тук от юга. Красива беше тази младичка жена и гледаше на нас, северняците, отвисоко. Е, да, годините посмачкаха фасона й. Та значи, казвате, че е умряла?

— Да. Вчера. Тя е поискала да я погребат тук, до мъжа й. Вие сигурно знаете къде е погребан той.

— Че кой друг ще знае, ако не аз — отвърна уклончиво като всички шотландци гробарят. — Познавам тука всички; знам всеки де е погребан. Та вие, значи, искате гроб за сляпата Алис. Господи помилуй! Само че, ако е вярно туй, дето се говори за старицата, с обикновен гроб тука няма да се мине. За нея трябва трап дълбок шест фута, не по-малко, защото иначе нейните приятелки, вещиците, ще й свалят савана и ще я отмъкнат със себе си. Е, то все едно, шест фута или три, но кой кажете, моля ви се, ще плати за работата?

— Ще платя всичко, както се полага.

— Всичко, както се полага? Тогаз ще трябва да платите за мястото — веднъж, за камбаната — две; тя нашата камбана се разпукна, ама все едно; и сетне за труда ми, бакшишче после, малко и за бренди и бира за упокой на душата й. Тъй че, мисля, за по-малко от шестнайсет шотландски фунта няма да може да я погребете.

— Ето парите, приятелю. Давам ви дори повече, отколкото ми искате. Само внимавайте да не сгрешите мястото.

— Вие, види се, сте неин близък от Англия? — полюбопитствува белокосият гробар. — Приказваше се, че Хаби не й бил лика-прилика. Е, правилно постъпвате: мъчи се тя здравата, докато беше жива, ама сега, като е вече мъртва, дойдохте да я погребете прилично. Туй за вас е чест и слава, не за нея. То се знай, че близките ни, докат са живи, все някак се оправят, сами се измъкват от бедите; ама погребението — виж, туй е друго нещо. Не подобава да погребваме човека като куче: то за покойника е все едно какво ще става е него, ама за неговата рода е безчестие.

— Вие, изглежда, смятате, че роднините и за сватбите не бива да забравят — каза Рейвънсууд, за когото бе доста забавно професионалното човеколюбие на гробаря.

Старецът повдигна към него сивите си проницателни очи и хитро се усмихна, сякаш одобряваше шегата; но веднага се усети и продължи с предишната сериозност:

— За сватбите ли?… То се знай! Който забравя за сватбените обреди, той не се грижи за продължението на рода человечески. Сватбата трябва да мине весело: да има много гости и повечко музика — да има и арфа, цитра и псалтериум; или пък добра цигулка и гайди. Ако, разбира се, не могат да се осигурят такива старинни инструменти.

— И надявам се, цигулката ще замени напълно всички други — забеляза Рейвънсууд.

Пазачът отново му хвърли хитър поглед.

— Тъй… тъй… право е, стига добре да свири цигуларят. А ето там е гробът на Халбърт Грей — каза той с явния стремеж да промени насоката на разговора. — Ей онова трето хълмче от голямата купчина камъни оттатък каменната плоча, дето стои на шест крака; под нея лежи един Рейвънсууд. Тук те са много, тия Рейвънсууд, заедно с техните васали, проклети да са всички, макар че семейната им гробница е в друго гробище.

— Вие като че ли не обичате много тези Рейвънсууд — отвърна Едгар, комуто непочтителното изказване на гробаря за прадедите не бе особено приятно.

— А защо да ги жаля? — последва отговор. — Когато имаха в ръцете си земя и власт, не съумяха да се възползуват от това. И сега ето че здравата закъсаха… ама кой ще вземе да се кахъри за тях?

— Така ли! — възкликна Рейвънсууд. — Пръв път чувам някой да говори тук с такава омраза за този нещастен род. Те сега наистина са бедни, но трябва ли да ги презираме заради това?

— Ами че как! — възрази пазачът. — Вземете мене за пример. Аз съм човек съвсем порядъчен, пък не мога да река, че хората се отнасят към мене с особено уважение. А ако живеех в голяма, хубава къща, щеше да бъде съвсем иначе. Колкото до фамилията Рейвънсууд, знам ги от три поколения и право да ви кажа, вземи едните, та удари другите.

— Аз мисля, че те оставиха добра памет за себе си — рече потомъкът на безпощадно обруганата фамилия.

— Ами, добра памет! — поде отново гробарят, — Ето какво ще ви река, сър: от малък съм живял на земята на стария лорд. Белите ми дробове бяха тогаз здрави и аз най-хубаво от всички свирех на тръба. Къде по-добре от Марийн, който надуваше тръбата за лордовете от областта. В джоба си го слагах него аз, както се вика, заедно с тръбата му. Та можеше ли да се мери той с мене в свиренето на „Ботуши и седло“, „На стреме“ или „Юнаци, препуснете в тръс“!…

— Не разбирам каква връзка може да има това със стария лорд Рейвънсууд, приятелю — прекъсна го Едгар, който се стремеше да върне разговора към главната му тема. — Какво общо има той с тръбите, за които става дума?

— Ами туй, сър — обясни гробарят, — че като бях на служба при него, съсипах дробовете си. Служих при него като тръбач в замъка: за нищо и никакви пари трябваше да възвестявам зората и часа за обяд, да свиря за гостите му и той, разбира се, бе предоволен. Ами като намисли да събере отряд милиция, за да се бие с празноглавите виги край Ботуел бриг, аз също не изтраях, възседнах коня и тръгнах подир него.

— Постъпили сте правилно. Нали сте били негов подчинен и сте получавали от него заплата.

— Какво говорите! Заплата? Да, получавах. Само че зарад неговите пари трябваше да призовавам гостите му за обяд, а в краен случай да свиря и на погребенията; но никога не съм се хващал да свиря сбор за кървавата им разпра. Но почакайте, сега ще чуете какво излезе от всичко туй. Тогази ще разберете бива ли да хваля Рейвънсууд. Защото в едно прекрасно утро, туй бе на двайсет и четвърти юни хилядо шестстотин седемдесет и девета година, пристигнахме на бойното поле, като сега си спомням: барабани бият, гърмежи трещят, конете трополят и цвилят. На Хакстоун от Ратилет — с отряд пехота, въоръжена е мускети, карабини, копия, мечове, коси и всичко, каквото им падне — му беше заповядано да брани моста, а ние, кавалерията, да преминем реката. Водата не ми е по сърце, пък отгоре на туй на другия бряг ни очакваха хиляди въоръжени до зъби противници. Старият Рейвънсууд оглави отряда и като размахваше италианския си меч, крещеше: „Напред! Напред!“, сякаш ни пращаше да се разходим из някой панаир; в ариергарда беше Кейлъб Болдърстън — той и сега е още жив — и се кълнеше в Гог и в Магог да натъпче с олово корема на всеки, който посмее да отстъпи; а младият Алан Рейвънсууд — тогаз още го наричаха мастър Рейвънсууд — стискаше пищов в ръката си — слава богу, че не гръмна с него — и викаше, колкото позволяваха слабичките му гърди: „Тръби, безделнико, тръби, проклет страхливецо! Тръби или ей сега ще ти пръсна главата!“ Съвсем ми секна дъхът, ама все пак успях да свиря за атака. Е, звукът на моята тръба беше такъв, че в сравнение с него кудкудякането на кокошка щеше по да прилича на музика…

— Не може ли по-кратко — прекъсна го нетърпеливо Рейвънсууд.

— По-кратко? Да, те насмалко не ми съкратиха трижди живота, насмалко не го погубиха в разцвета на младостта, както се казва в светото писание. Та за това ми е думата сега. И тъй, хвърлихме се ние във водата: конете се струпаха на купчина, като да бяха се побъркали от страх, пък и хората не бяха по-добро. От отвъдния бряг иззад храстите вигите стрелят по нас — куршумите валят като градушка. Най-после конят ми достигна брега и едва стъпи на твърдо, гледам някакъв грамаден и здрав момък — двеста години да живея, пак няма да забравя как изглеждаше: очите му като на ястреб, брадата му широка като ей таз лопата; спира той на три крачки от мене и се прицелва в гърдите ми. Ама тогаз конят ми подскочи настрани, аз паднах и куршумът пропищя над мене. В същия миг старият лорд с удар на меча разцепи главата на оня виг и той се свлече върху ми и ме затисна с грамадните си телеса.

— Според мен трябва да сте благодарен на стария лорд: спасил ви е живота — отбеляза Рейвънсууд.

— Благодарен? За какво? Отпърво ме вкара в опасно дело, пък сетне събори върху ми оня дангалак, който ме смаза с тежестта си и ми изкара дъха. Оттогази започна да не ми стига дъхът. Само сто крачки ще измина и всичко в мене хърка, сякаш съм воденичарска кранта.

— И заради това изгубихте мястото си на тръбач в замъка?

— Да, изгубих го, сам разбирате: вече нямах сили да свиря и на дудуче. Е, запазиха ми платата, квартирата и не ме моряха с много работа: понякога ще рекат да поскрибуцам на цигулка — изобщо не беше чак дотам зле, само че Алан, последният лорд Рейвънсууд, излезе по-лошав и от баща си…

— Нима баща ми… — прекъсна го Рейвънсууд, — тоест исках да кажа, нима синът на стария лорд — последният лорд Рейвънсууд, — ви е лишил от помощта, която ви е дал баща му?

— Точно тъй, лиши ме. Прахоса състоянието си и ни предаде на сър Уилям Аштън, пък той никому нищо не дава даром. Изгони всички нас от замъка, дето на бедняците като мене по-рано не отказваха коричка хляб и паничка супа, а можеше да се намери и някое кътче, дето да прислониш глава.

— Лорд Рейвънсууд се грижеше за хората си, докато можеше — рече Едгар, — и ми се струва, приятелю, че поне бившите му слуги не бива да хулят паметта за него.

— Както желаете, сър — отвърна упоритият старец. — Само че мене никой не може да ме убеди, че лорд Рейвънсууд е изпълнил дълга си, като е разорил и себе си, и своите васали. Нали той заповяда да ни изхвърлят през вратата. А не можеше ли да ни даде земица и къщурки под аренда до живот? Тогаз на моите години и с тоя раматиз нямаше да се свирам в тая дупка, която не подхожда нито за жив, ни за мъртъв; а в къщата ми, дето по прозорците има истински стъкла, благоденствува сега Джон Смит. И всичко, защото Алан Рейвънсууд управляваше имението си като глупак.

— Може би сте прав — избъбри Рейвънсууд дълбоко засегнат, — разточителят причинява зло не само на себе си, но и на всички около него.

— То май че — прибави гробарят — на младия Едгар с лихва ще му се върне всичко, което понесох от семейството му.

— Виж ти! — учуди се Рейвънсууд. — И как ще му се върне?

— Казват, че ще се жени за дъщерята на лейди Аштън и е готов да падне в ръцете на нейна милост. Пък тя ще му превие здравата врата, не се съмнявайте. Не бих искал да съм на негово място; казват, рибата сама си търси мрежата. Та какво по-лошо от това тоя момък, забравил за честта си, да се сродява с враговете на баща си, които му отнеха всички родови земи; и моята хубава градинка отиде, та се не видя!

Сервантес справедливо отбелязва, че ласкателството е приятно дори от устата на безумец; но упрекът, също както и похвалата не ни оставят равнодушни дори ако изхождат от човек, чието мнение презираме, а доводите смятаме за неоснователни. Рейвънсууд рязко прекъсна стареца и като повтори заръката си той да се погрижи за прилично погребение на Алис, бързо се отдалечи. Думите на гробаря легнаха като камък на сърцето му: непоносима бе мисълта, че всички, от най-знатните до най-нищожните, ще осъждат годежа му с Луси Аштън също като този неук и алчен селянин.

„И така, аз се унизих дотолкова, че хората петнят името ми, и въпреки това получих отказ. О, Луси! Колко чиста трябва да е вашата любов, колко твърда думата ви, за да ме възнаградите за тежкото оскърбление, с което хорската мълва и поведението на майка ви безчестят наследника на рода Рейвънсууд!“

Вдигна очи и в този миг видя пред себе си маркиз А…, който след като бе пристигнал в странноприемницата, не завари там младия си сродник и тръгна да го търси.

Като се поздравиха, маркизът се извини на Едгар, задето не бе пристигнал предишната вечер.

— Готвех се да напусна замъка веднага след вас — обясни той, — но едно неочаквано откритие ме накара да остана. Оказва се, драги родственико, че тук е замесена любов, и макар че би следвало да ви смъмря, задето не се посъветвахте по този въпрос с мен, като глава на рода ни…

— С ваше позволение, милорд — отвърна Рейвънсууд, — ще отбележа, че съм ви много благодарен за интереса, който проявявате към мен, но ще добавя, че сам съм глава и старши в рода си.

— Разбира се, разбира се — изрече примирително маркизът, — от гледна точка на хералдиката и генеалогията вие безспорно сте глава на своя род. Но аз исках да кажа, че в известен смисъл вие се намирате под мое покровителство…

— Осмелявам се да ви възразя, милорд — прекъсна го Рейвънеуд и ако се съди по това с какъв тон бяха изречени тези думи, приятелските отношения между двамата роднини висяха на косъм; за щастие в този миг гробарят, който, останал без дъх през цялото време ги беше следвал, се намеси в разговора им, за да попита дали господата желаят да развеселят с музика оскъдната закуска, която ги очаква в хана.

— Не ни трябва музика — отвърна рязко Рейвънсууд.

— Ваша милост не знае от какво се отказва — заяви цигуларят с натрапчивост, присъща на хората с гази професия. — Мога да ви изсвиря шотландските песни „Щеш ли го стори дваж“ и „Умря на стареца кобилата“ много по-добре от самия Пати Бърни. Кажете само и за миг ще отскоча за цигулката.

— Оставете ни на мира, господине! — отсече и маркизът.

— О, като се съди по изговора, ваша милост, изглежда, е пристигнал от север — продължаваше да им досажда менестрелът, — мога да ви изсвиря още „Старият Кош“, „Мулин Дху“ и „Кумичките от Атол“.

— Махнете се, приятелю; пречите на разговора ни.

— А ако ваши милости са от ония хора, дето им викат „чесните“ — добави гробарят тихо и доверително, — мога да ви изпълня „Киликранки“ и „Кралят ще постигне своето“, а още и „Ще се върнат Стюартите отново тук“. Стопанката на хана умее да си държи езика, тя хич не иска ни да знае, ни да чува какви тостове се вдигат в пивницата й и какви песни се пеят там. Глуха е за всичко, само звъна на среброто чува.

Маркизът, когото неведнъж бяха подозирали в тайно съчувствие към якобитите, не можа да сдържи усмивката си и като подхвърли на цигуларя един долар, го посъветва да върви в кухнята и ако непременно са му необходими слушатели, да покаже изкуството си пред слугите.

— Е, господа — каза цигуларят, — желая ви сполука в тоя ден. Получих долар; туй, значи, е добре за мене; вие останахте без песни — значи, ще е зле за вас. Отивам да довърша по-скоро гроба, подир което ще сменя лопатата е другото си средство за препитание — цигулката, — и ще отида да веселя слугите ви; може да се окаже, че те обичат музиката повече от господарите си.