Уолтър Скот
Ламермурската невеста (19)

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Сега постъпвам зле

и чуло жалба на родител, знам,

небето ще изсипе сто беди

върху главата непокорна.

Но казва разумът, родител, който

в юздечка къса стяга любовта

на своето дете и я възпира,

а тя е вдъхната от висши сили,

остава пренебрегнат.

„Глиганът си изгуби бисера“^[1]

Ако трапезата в Улфс Краг издаваше зле прикрита бедност, гощавката в замъка Рейвънсууд поразяваше с разкоша и изобилието си. Такъв контраст безспорно ласкаеше самолюбието на лорд-пазителя, по той беше твърде прикрит човек, за да покаже чувствата си. Напротив, сър Аштън като че ли с удоволствие си спомняше за „ергенския обяд“ — така го нарече той, — с който го гости Болдърстън, и по-скоро с презрение, отколкото с гордост се отнасяше към собствената си трапеза, отрупана с най-различни ястия.

— Живеем в разкош — каза той, — защото така е прието, но в скромния дом на баща ми бях свикнал с най-обикновена храна и много бих се радвал, ако жена ми и децата ми позволят да се върна към овесената каша и овнешката плешка.

Тук лорд-пазителят попрекали и Рейвънсууд почувствува това.

— Разликата в званието — сухо отбеляза той, — или по-точно казано в средствата определя стила на домакинството.

Тези думи бяха достатъчни и сър Уилям веднага заговори за други неща, които по наше мнение не заслужават вниманието на читателя.

Вечерта премина в непринуден, съвсем дружелюбен разговор и Хенри съвсем забрави предишните си страхове. Той дори предложи на потомъка и двойник на страшния сър Малис Рейвънсууд, наречен Отмъстителя, да отидат заедно на лов за елени. Уговориха се за следващата сутрин. Нетърпеливите ловци излязоха в зори на ловното поле и се върнаха с убитата плячка. После седнаха на обяд и стопаните започнаха да уговарят Рейвънсууд да остане още един ден. Едгар се съгласи, но си даде дума да не се задържа по-дълго в дома им. При това си спомни, че още не бе видял добрата Алис, старата предана прислужница в дома Рейвънсууд, и изпита желание да зарадва вярната старица, като навести бедната й хижа. Реши да посвети на Алис следващото утро, а Луси предложи да го заведе до къщичката й. И макар към тях да се присъедини и Хенри, поради което разходката им изгуби характера на tete-a-tete^[2], те всъщност през цялото време оставаха сами: заето с твърде важните си интереси, момчето никак не го беше грижа за сестра му и спътника й. Вниманието му привличаше ту някой гарван, кацнал на близък клон, ту заек, прекосил пред тях пътеката — Хенри веднага хукваше с хрътката след него, — ту изоставаше да поговори с някой горски, ту избързваше напред, за да огледа дупка на борсук.

А разговорът между Едгар и Луси ставаше все по-оживен и доверителен. Луси неволно призна, че разбира колко му е тежко, като гледа родните места така променени при новия им собственик. Състраданието в думите и звучеше така искрено, че за миг Рейвънсууд се почувствува възнаграден за всички нещастия, изпратени му от съдбата. Той говореше на Луси пламенни слова, а Луси слушаше смутена и възрадвана. Тя може би постъпи неблагоразумно, като прие сърдечните му думи, но би било несправедливо да я осъдим строго, защото баща й явно поощряваше Рейвънсууд в тази насока. Все пак девойката побърза да промени разговора и успя без всякакви усилия; Рейвънсууд без друго беше казал вече повече, отколкото би искал, и изпита угризения, като осъзна, че едва не се е обяснил в любов на дъщерята на сър Уилям Аштън.

Скоро наближиха къщурката на старата Алис; тя бе наскоро преустроена и сега изглеждаше по-малко живописна, но навярно много по-удобна. Сляпата както обикновено седеше под плачещата бреза и с тихата радост, присъща на болните и старите, се грееше на есенното слънце. Дочула стъпки, тя извърна глава.

— Познавам стъпките ви, мис Аштън — каза тя. — Но кой е още с вас? Това не е милордът, баща ви.

— Как отгатнахте, Алис? — учуди се Луси. — Как може така точно да познавате хората по стъпките им? Защото земята тук е такава, че стъпките почти не издават шум.

— Слепотата, дете мое, е изострила слуха ми и аз съдя за всичко по едва чутите звуци, които преди изобщо не долавях, както вие сега. Необходимостта е строг, но добър учител и когато изгубиш зрението си, трябва да свикнеш другояче да се ориентираш в света.

— Дочула сте мъжки стъпки, това разбирам; но как отгатнахте, че не съм с баща си?

— Възрастните хора, драга мис Аштън, стъпват плахо, предпазливо: кракът бавно се отделя от земята и не веднага се долепя пак; а сега дочух бързи стъпки на млад мъж. Ако можеше да се допусне такава странна мисъл, бих казала, че това са стъпките на Рейвънсууд.

— Колко тънък слух! — възкликна Рейвънсууд. — Невероятно! Ако не бях свидетел, не бих повярвал за нищо на света. Познахте, Алис; наистина съм аз: Рейвънсууд, синът на покойния ви господар.

— Вие? — почудена извика старата. — Вие сте Рейвънсууд! Тук? И заедно с Луси Аштън, дъщерята на врага ви!… Не вярвам. Позволете да докосна лицето ви, та с пръстите си да се уверя, че ушите не са ме излъгали.

Рейвънсууд приседна до нея на торфената пейка и тя с трепереща ръка започна да опипва лицето му.

— Да, истина е! — рече тя. — Това е лицето и гласът на Рейвънсууд: резки, горди черти, смел, повелителен глас. Какво търсите тук, мастър Рейвънсууд? Как сте се озовали във владенията на сър Аштън и дори в компанията на дъщеря му?

При тези думи лицето на старата прислужница пламна от възмущение. Така навярно в стари времена е пламтял от срам верният васал, когато види как младият му сюзерен се готви да погази рицарската чест на доблестните си предци.

— Мастър Рейвънсууд гостува на баща ми — намеси се Луси в желанието си да сложи край на неприятната сцена; наставническият тон на Алис не й хареса.

— Виж ти! — изрече сляпата и в гласа й се четеше крайно изумление.

— Исках да доставя удоволствие на нашия гост, като го доведа при вас.

— И право да си кажа, Алис — добави Рейвънсууд, — очаквах по-добро посрещане.

— Странно! — избъбри старицата, без да даде ухо на обясненията. — Небето извършва праведния си съд, а неведоми са пътищата господни! Изслушайте ме, сър: вашите прадеди бяха безпощадни към враговете си, но враждуваха честно с тях; те никога не използуваха гостоприемството на противника, за да го погубят по-сигурно. Какво общо имате с Луси Аштън? Защо стъпките ви следват общ път с нейните? Защо звуците на гласа ви се сливат с речта на дъщерята на сър Уилям Аштън? Млади човече, този, който се готви да мъсти на врага си по такъв безчестен начин…

— Млъкнете! — гневно я прекъсна Рейвънсууд. — Млъкнете! Самият дявол ви подсказва тези думи! Знайте, че мис Аштън няма на света по-предан приятел от Едгар Рейвънсууд, и съм готов да сторя всичко, за да я браня от опасности и от обиди.

— Виж ти какво било! — изрече старицата с променен глас, изпълнен с дълбока тъга. — Да ви пази бог и двамата!

— Амин! — възкликна Луси, неуспяла да долови намека в думите на сляпата. — И да възвърне разума ви, Алис, както и добрия ви нрав. Ако вместо да се радвате, когато ви посещават приятели, вие разговаряте с тях странно и тайнствено, те също ще повярват на слуховете, които се ширят за вас.

— Какви слухове? — попита Рейвънсууд; сега и на него започна да му се струва, че старицата говори несвързани неща.

— Ами такива… — прошепна на ухото му Хенри Аштън, току-що дошъл при тях. — Казват, че била магьосница, която е трябвало да бъде изгорена заедно е другите стари вещици в Хадингтън.

— Какво му шепнеш! — извика Алис и пламна цялата от гняв, вперила в момчето невиждащите си очи. — Аз вещица? И трябвало да ме изгорят заедно с онези клети, безпомощни жени, които умряха като мъченици в Хадингтън?

— Виждате ли? — отново прошепна Хенри на Рейвънсууд. — Изрекох думите си по-тихо от гласа на червеношийката, а тя пак чула!

— Ако на тази клада бяха покачили заедно с мен и този, който се занимава с лихварство, който тормози и гнети бедните, който заличава вековните межди и отнема дела ни от земята, който разорява древните шотландски родове, тогава бих казала: разпалете по-буйно кладата, за бога!

— Ужасно! — изпъшка Луси. — Не съм виждала досега клетата самотница така възбудена; но не бива да си позволявам да я коря, бедната! Да си вървим, Хенри! По-добре да си вървим. Доколкото разбирам, тя иска да остане насаме с мастър Рейвънсууд. Ще ви чакаме при извора на Нимфата — добави тя, като отправи поглед към Рейвънсууд.

— Хей, Алис — извика Хенри, тръгнал след сестра си, — ако познаваш онази проклета вещица-зайкиня, дето заради нея елените ни раждат мъртви малките си преди срока, кажи й: не успее ли Норман да намери сребърен куршум за нея, аз ще пожертвувам сребърните си копчета от куртката.

Алис не му отговори и едва след като се убеди, че братът и сестрата са се отдалечили достатъчно и няма да я чуят, се обърна към Рейвънсууд:

— Вие… също ли ми се сърдите за обичта ми към вас? Нека чуждите хора се гневят от думите ми, но вие…

— Не ви се сърдя, Алис… Само се учудвам, че вие, светлия ум на която тъй често са ми хвалили, сте във властта на толкова обидни, при това неоснователни подозрения.

— Обидни… може би; истината често е обидна, но подозренията ми са съвсем основателни.

— Аз пък повтарям: подозренията ви са напълно неоснователни.

— Тогава светът много се е променил: потомците на рода Рейвънсууд са изгубили гордия си нрав, а старата Алис не само е ослепяла, но и оглупяла. Защото никога не е било някой Рейвънсууд да влиза в дома на своя враг без таен умисъл да му отмъсти! Едгар Рейвънсууд, тук ви води или съдбоносна омраза, или още по-съдбоносна любов.

— Нито едното, нито другото, Алис, давам ви дума… тоест уверявам ви.

Алис не можа да види как пламнаха бузите на Рейвънсууд, но слухът й долови, че гласът му трепна и че той недоизрече клетвата, с която очевидно бе възнамерявал да подкрепи твърдението си.

— Значи, права съм! — въздъхна сляпата. — Ето защо ще ви чака тя при извора на Нимфата! Това място често са наричали съдбовно за рода Рейвънсууд и то наистина неведнъж се е оказвало гибелно за тях, но никога досега не ги е заплашвало с такива нещастия както сега.

— От думите ви, Алис, човек може да полудее! Вие сте по-безразсъдна и по-суеверна от стария Болдърстън. Навярно сте много лоша християнка, щом можете да допуснете, че в нашето просветено време ще водя кървава война с Аштън, както е било отколе! Или си мислите, че съм някакъв глупав хлапак, комуто стига да се поразходи с някоя девойка и веднага ще се влюби до уши в нея!

— Това, което си мисля, е известно единствено на мен — отвърна Алис. — Очите ми не различават околните предмети, но моят вътрешен взор ми разкрива бъдните събития. Нима искате да заемете последното място на масата, принадлежала някога на вашия баща? Нима искате да станете роднина и съюзник на сполучилия му съперник? Нима ще се съгласите да живеете от милостите на сър Аштън, да участвувате в долните му кроежи, да помагате в низките му хитрини?… Та кой по-добре от вас познава неговите навици — за да се задоволите след това с оглозганото кокалче, подхвърлено ви от остатъците на богатата му плячка? Нима сте способен да говорите с неговите думи, да мислите с неговите мисли, да давате гласа си за угодния му кандидат и да наричате „скъпи татко“ и „прелюбезни покровителю“ човека, който е убил баща ви? Мастър Рейвънсууд, аз съм най-старата от цялата прислуга в дома ви и ви се заклевам, че щеше да ми бъде по-добре, ако ви видех в гроба!

Страшна буря се надигна в сърцето на Рейвънсууд. Алис засегна струната, която напоследък беше съумял да заглуши. И Рейвънсууд закрачи нервно из градинката, но накрая се овладя и се спря пред старицата.

— Жено! — извика той. — Помисли какво говориш! Накрая на дните си ти ме подстрекаваш към кърваво дело за мъст!

— Опазил ме бог! — тържествено изрече Алис. — Напротив, сър! И ви моля да напуснете родните предели, където вашата любов и вашата омраза ще донесат само нещастие или позор както на вас, така и на други хора. О, ако слабата ми длан можеше да ви защити от семейство Аштън, а тях — от вас, и да опази всички вас от вашите съдбовни страсти! Защото не можете, не бива да имате нищо общо с това семейство. Бягайте оттук! И ако наказанието на небето е съдено да се стовари върху дома на злодея, нека не вашата ръка изпълни божията присъда!

— Ще помисля над думите ви, Алис — отвърна Рейвънсууд с малко по-спокоен глас. — Вярвам, че искрено ми желаете доброто, но въпреки това злоупотребявате с правата си на най-отдавнашна служителка в дома ни. Сбогом! Ако съдбата ми се усмихне някой ден, няма да забравя за вас.

Изрекъл това, Едгар извади една жълтица с намерението да я подари на Алис, но тя не пожела да приеме неговия дар и монетата падна на земята.

— Не я взимайте! Почакайте! — възкликна Алис, като чу, че Рейвънсууд се навежда за монетата. — Това е символът на вашата любов. Признавам, че Луси е съкровище; но за да я наречете своя, ще трябва да се унизите доземи. А на мене… на мене пари не ми трябват; сребролюбието ми е така чуждо, както и другите мирски страсти. За мен на тоя свят може да има само една радост — известието, че Едгар Рейвънсууд се намира на стотици мили от замъка на своите предци и никога не ще се върне тук.

— Алис — каза Рейвънсууд, започнал да разбира, че сляпата има по-дълбоки причини така горещо да настоява той да замине, отколкото оскъдните наблюдения, които бе успяла да направи по време на случайното му посещение, — Алис, чуйте: майка ми често е хвалела възторжено благоразумието ви, вашата проницателност и преданост; вие не сте толкова глупава, че да се боите от призраци и суеверни приказчици като стария Болдърстън. Ако наистина знаете, че ме грози опасност, кажете ми го откровено. Уверявам ви, че нямам към мис Аштън намеренията, които ми приписвате. Имам тук работа със сър Аштън и като я привършим, веднага ще замина от Шотландия. Повярвайте, нямам никакво желание да се връщам в местата, където всичко буди у мен печални спомени. Алис наведе глава и дълбоко се замисли.

— Ще ви кажа цялата истина — изрече тя накрая, вдигнала към него незрящите си очи. — Ще ви назова причината на моите опасения, макар да не зная добре ли постъпвам, като ви доверявам чужда тайна. Луси Аштън ви обича, лорд Рейвънсууд.

— Не може да бъде! — възкликна Едгар.

— Хиляда обстоятелства ме убедиха в това — продължи сляпата. — Откак спасихте живота й, тя мисли само за вас. При богатия ми опит в живота не беше трудно да се досетя за любовта й към вас. Сега вече знаете… Ако сте честен човек и достоен син на вашия баща, трябва да престанете да се срещате с нея. Лека-полека любовта й ще угасне, както угасва свещ, когато няма с какво да се захранва пламъкът й. По останете ли тук, нейната или вашата гибел, а може би и гибелта на двама ви е неизбежна. Не ми се искаше да ви разкривам тази тайна, но рано или късно… чувствата й щяха да ви станат ясни. Така че по-добре да го узнаете от мен. Заминете, мастър Рейвънсууд! Казах ви всичко. Ако останете под покрива на сър Уилям Аштън, без твърдо намерение да се ожените за дъщеря му, вие сте безчестник; ако ли пък имате намерение да се сродявате с него, тогава сте глупак, заслепен от страст, глупак, който сам върви с бързи крачки към собствената си погибел.

Сляпата, се изправи, взе патерицата, заситни към хижата си и като я достигна, влезе и затвори след себе си вратата, а Рейвънсууд остана сам със своите мисли.