Уолтър Скот
Ламермурската невеста (12)

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

И той отвърнал: — Jе vais vous sais, sans doute^[1],

на мен ми стига дробче от петле,

сварено във бакърено котле,

със малко меко хлебче, след това

ще хапна свинска печена глава.

(Но не убивай жива твар за мен!)

Аз тъй съм свикнал — с малко съм блажен.

Чосър, „Кентърбърийски разкази“,

„Разказ на Съмнър“

Тревожни мисли вълнуваха Кейлъб, когато потегли на разузнавателната си експедиция. Наистина положението му беше с тройна трудност. Не бе посмял да разкаже на господаря си как сутринта оскърби Бъкло само заради честта на дома; не смееше да признае дори пред себе си, че твърде прибързано се отказа от кесията; освен това предвиждаше със страх неприятните последици от срещата с Бъкло, който естествено не беше забравил обидата и навярно изпил вече доста бренди, щеше да бъде още по-невъздържан и опасен.

Справедливостта налага да отбележим тук, че Кейлъб бе храбър като лъв, когато се касаеше за честта на рода Рейвънсууд, но отличавайки се и с благоразумие, той не обичаше напразно да рискува. Впрочем предстоящата среща не го занимаваше чак толкова: мислите му бяха съсредоточени главно върху това как да прикрие бедното стопанство на замъка и да докаже, че не е прекалил, заемайки се да осигури необходимата гощавка със собствени сили, без да прибягва до помощта на Локхард и без да харчи парите на господаря си. Това бе за него въпрос на чест, също както за онзи най-благороден слон, с който вече сравнихме Кейлъб и който, като видял, че му водят на помощ един събрат, си разбил черепа в отчаян опит да изпълни дълга си и сам да се справи с непосилната задача.

Селото, в което отиваха сега, неведнъж беше избавяло стария слуга в тежки мигове, но напоследък в отношенията на Кейлъб с неговите обитатели настъпиха значителни промени.

Това бе малко селище, разстлало се покрай брега на залива, образуван при вливането на малка рекичка; склонът на възвишението, което се издигаше пред селото, го закриваше от замъка, на който то някога бе принадлежало. Малобройните жители на Улфс Хоуп (или Улфс Хейвън^[2], както още го наричаха), изкарваха прехраната си както дойде: през лятото ловяха херинга, като излизаха в морето с две-три рибарски лодки, а през зимата се занимаваха с контрабанда на джин и бренди. Те изпитваха потомствено уважение към лордовете Рейвънсууд, което обаче не попречи на повечето от тях да се възползуват от несгодите, сполетели господарите им, и да придобият срещу незначително заплащане правото на аренда за ползуваните от тях малки имоти: къщурки, зеленчукови градини и мера за добитъка, като по този начин отхвърлиха оковите на феодалната зависимост и се избавиха от многобройните тежки и непосилни данъци, с които под различни предлози, а понякога и без всякакви предлози обеднелите шотландски земевладелци облагаха произволно още по-бедните си селяни. С една дума жителите на селото можеха да се смятат за свободни — обстоятелство, което силно дразнеше Кейлъб, защото той имаше навика да взема дан от тях, ползувайки се с неограничена власт, с каквато някога се ползували в Англия „кралските доставчици, когато, напускайки защитените с готически решетки замъци, извършвали своите набези за храна, която не заплащали, а изтръгвали със сила и власт, и като ограбвали стотици пазари и обирали всичко каквото могат да заграбят от населението — то бягало и се укривало при тяхната поява, — после натъпквали с плячка своите многобройни и дълбоки подземия“^[3].

Кейлъб, който някога бе събирал от селяните данъка като феодален сюзерен от васали, наистина в по-скромни размери, с тъга си спомняше за отминалата своя власт и не можеше да се примири, че я е изгубил, а тъй като не преставаше да се надява, че жестокият закон и изконната привилегия, която отрежда за бароните от рода Рейвънсууд първата и най-хубавата част от всички плодове на земята на пет мили наоколо, не са завинаги премахнати, а само временно са отменени, от време на време напомняше за тях на жителите на Улфс Хоуп с някой по-незначителен данък. Отпърво те се подчиняваха на Кейлъб с по-голяма или по-малка готовност, защото, отдавна свикнали да се съобразяват с потребностите на барона и семейството му повече, отколкото със собствените си нужди, те дори в момента, в който придобиха фактическата си независимост, не можаха отведнъж да се почувствуват свободни. Напомняха човек, който дълги години е бил в окови и оказал се свободен, не може да се отърси от чувството, че те все още стягат китките му. Но също както пуснатият от тъмницата затворник, получил възможността да се движи на свобода, скоро се избавя от чувството си за ограниченост на движенията, пораждано от продължителното носене на веригите, така и човекът, придобил свобода, бързо осъзнава новото си състояние.

Лека-полека жителите на Улфс Хоуп започнаха да роптаят, да се съпротивяват и накрая категорично отказаха да дават дан на Кейлъб Болдърстън. Напразно им напомняше той, че когато единадесетият барон Рейвънсууд, наречен Шкипера заради увлечението си по морето и корабите, като желаел да съдействува на търговията в малкото им заливче, построил пристан (а това бе купчина грубо нахвърляни камъни), който да пази рибарските съдове при лошо време, и било решено, че докъдето се простират владенията му, той ще се ползува от първия къс масло, получено от млякото на всяка новоотелила се крава, и първото яйце, снесено от всяка кокошка в понеделник, поради което тези яйца получили названието „понеделнишки“.

Бившите васали слушаха, почесваха се по главите, кашляха, кихаха и притиснати до стената, отговаряха в един глас: „Не знаем“ — любимият отговор на шотландеца, когато предявят към него някакво изискване, което съвестта, а понякога и сърцето му признават за справедливо, но съображенията за изгода го принуждават да отхвърли.

Кейлъб обаче връчи на арендаторите от Улфс Хоуп лист с изискването да се достави в замъка означеното на този лист количество яйца и масло като недоставени според условията на натуралния данък, при което снизходително се съгласи да приеме данъка под формата на някои други продукти или пари, ако на стопаните им е трудно да платят в натура. След това се отдалечи с упованието, че за по-нататъшното те сами ще се споразумеят. Селяните не закъсняха да се съберат, но не за да разпределят помежду си данъка, както предполагаше Кейлъб, а за да се възпротивят категорично на този налог; единственото неизяснено нещо бе как да изкажат несъгласието си. Тогава един бъчвар, личност твърде уважавана в рибарското селище, своего рода местен сенатор, рече:

— Досега нашите кокошки кудкудякаха само за лордовете Рейвънсууд; сега нека покудкудякат и за тези, които ги хранят и поят.

Събралите се изразиха одобрението си с дружен смях.

— А ако кажете — продължи бъчварят, — ще отскоча до Дейви Дингуол, просбописеца, дето дойде в нашето село от северните краища. Обзалагам се, че ще намери за нас закона, който ни е нужен.

Селяните веднага определиха деня за големия разговор по исканията на Кейлъб и го поканиха да се яви в Улфс Хоуп. Кейлъб пристигна в селото с алчно разтворени ръце и празен стомах, разчитайки на възможността да напълни ръцете си с благодат за своя господар, а стомаха — с храна за самия себе си, доставени от данъкоплатците от Улфс Хоуп. Но уви надеждите му се изпариха като дим. Едва навлязъл в селото откъм източната му страна, той видя как от западния край към него приближава фаталната фигура на Дейви Дингуол — хитър, сух и злобен селски адвокат, при това надарен от природата с юмруци като чукове; той пишеше тъжби срещу Рейвънсууд и бе един от главните агенти на сър Уилям Аштън. Размахвайки кожената си чанта, натъпкана с грамоти и разни други документи, издадени на селото, Дейви изрази надеждата, че не е накарал мистър Болдърстън да го чака; на него, Дейви, му било възложено и му били дадени пълни пълномощия да погасява и събира дълговете, да помирява спорещите страни и да компенсира загубите, с една дума да действува според необходимостта по отношение на всички общи и неудовлетворени претенции на достопочтения Едгар Рейвънсууд, наричан още мастър Рейвънсууд…

— Високоблагородния Едгар, лорд Рейвънсууд — наблегна Кейлъб на точното име на господаря си; съзнавайки колко слаби са шансовете му за успех в предстоящия спор, той се изпълни с още по-голяма решителност да не отстъпва ни на йота, когато се касае за честта на господарския му дом.

— Нека да е и лорд Рейвънсууд — съгласи се деловият господин, — няма да спорим за титлите, които се дават от учтивост… И така именуемият лорд Рейвънсууд, или мастър Рейвънсууд, наследствен собственик на замъка Улфс Краг и на принадлежащите към него земи, от една страна, и Джон Уайтфиш и другите арендатори от селището Улфс Хоуп, намиращо се в гореспоменатите земи, от друга.

От горчив опит Болдърстън знаеше колко по-трудно се води борбата с този наемен поборник за чуждите права, отколкото със самите селяни — Кейлъб можеше да въздействува на спомените, привързаността и начина им на мислене със стотици косвени аргументи, за които упълномощеният от тях представител оставаше съвсем глух. Изходът от срещата напълно оправда опасенията на Кейлъб. Напразно се опитваше той да пусне в ход цялото си красноречие и находчивост, напразно привеждаше куп доводи, позовавайки се за древните обичаи и наследственото чувство на уважение, напразно напомняше за помощта, оказана от лордовете Рейвънсууд на жителите на Улфс Хоуп в миналото, и намекваше за възможни услуги и в бъдеще — юристът твърдо държеше на буквата и параграфа на грамотите; това не произлизало от текста им, друго пък не било вписано в тях. А когато Кейлъб в стремежа си да опита дали няма да подействува някоя заплаха, спомена за печалните последствия за селото, ако лорд Рейвънсууд лиши селяните си от покровителството си, и дори даде да се разбере, че лорд Рейвънсууд може ла прибегне до решителни мерки в отговор на накърнените си интереси, пълномощникът на селото му се присмя в лицето.

— Моите доверители — каза той — решиха сами да се погрижат за интересите на селището си, а лорд Рейвънсууд, щом е лорд, си има достатъчно грижи около своя замък. Що се отнася до заплахите за принудително изземване, тоест с употреба на сила, или via facti^[4], както се нарича то в законите, ще си позволя да ви напомня, мистър Болдърстън, че сега не е като едно време, а при това живеем на юг от Форт и достатъчно далеч от планинска Шотландия. Моите доверители се считат годни да се защитят сами, но ако се окаже, че грешат, ще се обърнат за помощ към правителството — добави той с ехидна усмивка — и един капрал с четирима червени мундири ще успее да ги защити от претенциите на лорд Рейвънсууд и от всякакви опити за насилствено събиране на данъци, каквито той или слугите му намислят да осъществят в това селище.

Ако Кейлъб би могъл да съсредоточи в очите си всичката омраза на аристокрацията, ако би могъл да изпепели този просбописец, който отхвърля васалната зависимост и родовите привилегии, той щеше да го унищожи с поглед, без да се замисли за последствията. Но при сегашните обстоятелства не му оставаше друго освен да се върне в замъка. До вечерта Кейлъб не се показа пред никого и никого не пускаше при себе си, дори Миси: заключил се в своята стаичка, Кейлъб шест часа чисти една калаена чиния и си свирука песента „Маги Лодър“.

Злополучният изход от тази реквизиция лиши Кейлъб от помощта на Улфс Хоуп и неговите околности, неговото Перу и Елдорадо, откъдето преди в случай на необходимост той гребеше с пълни шепи. Закле се, че кракът му няма повече да стъпи в това село, и удържа на думата си. Трудно е да се повярва, но този разрив, както предполагаше той, се оказа своеобразно наказание за непокорните васали. В техните очи мистър Болдърстън бе важна личност, която общува с висши същества; присъствието му красеше скромните им празненства, в много случаи съветите му бяха твърде полезни и познанството с него правеше чест на Улфс Хоуп. По всеобщо мнение, откак Кейлъб се затвори в замъка, селото „стана не такова, каквото бе преди… Но спор няма, че за яйцата и маслото мистър Кейлъб никак не беше прав и мистър Дингуол доказа това напълно справедливо“.

Така стояха нещата в отношенията между враждуващите страни, когато старият прислужник се изправи пред необходимостта или да признае в присъствието на непознатия големец и (още по-лошо!) пред слугата му, че замъкът Улфс Краг не е в състояние да нахрани гостите си, което за Кейлъб беше като остър нож, или да разчита на милосърдието на жителите на Улфс Хоуп. Предстоеше му да се подложи на жестоко унижение, но нуждата бе крайна и всякакви съображения губеха сила пред нея. Такива чувства вълнуваха душата на бедния Кейлъб, когато навлезе в улицата на селото.

Първата му грижа бе да се избави от спътника си, затова веднага показа на Локхард пътя за странноприемницата на майка Смолтраш, където Бъкло и Крейгънгелт пируваха с ловците и откъдето ехтяха из цялото село гръмките им песни; прозорците струяха червеникава светлина, която разсейваше гъстеещия мрак и трептеше по бъчвите, каците и ведрата, накамарени из двора на бъчваря от другата страна на улицата.

— Ще благоволите ли, мистър Локхард — обърна се към него Кейлъб, — да се отбиете в хана, дето гори оная светлина и дето пеят „Гощаваха ни в Абърдийн със студена супа“. Така ще изпълните поръката аз господаря си и ще купите оттам еленовото месо, а аз, веднага щом се сдобия с останалото, ще намина там да предам на леърд Бъкло, че мастър Рейвънсууд го моли да остане да пренощува в селото. То май можехме да минем и без еленовото месо — добави Кейлъб, хванал колегата си за едно от копчетата му, с цел да го позадържи, — но разбирате ли, трябва да го сторим от любезност към ловците. И още нещо, мистър Локхард: ако ви предложат вино или бренди, или бира, недейте им отказва, а вземете някоя бъчвичка, защото нашите запаси в замъка навярно са пострадали от гръмотевицата… Да си призная, много се страхувам, че ще е така.

С тези думи той освободи Локхард и с тежки стъпки и още по-натежало сърце пое по улицата, която лъкатушеше между пръснатите къщици, зает с мисълта с кого да започне атаката си. Трябваше да избере човек, за когото величието на рода Рейвънсууд да има по-голяма тежест от наскоро придобитата независимост и молбата на Кейлъб да бъде приета като висока чест, да предизвика разкаяние и да погъделичка честолюбието на избрания. Прехвърли в ума си всички жители на селото, но не можа да се спре на никого. „Боя се, че и нашата супа може да се окаже студена“ — помисли си Кейлъб, до ушите на когото отново достигна нестройният хор на песента, която споменахме преди малко. Пасторът… Той получи длъжността си благодарение на покойния лорд, но после те се скараха заради десятъка. Вдовицата на пивоваря… Тя месеци наред беше снабдявала замъка с бира на вересия и досега не са й платили нищо. „Да не е за честта на господаря ми, за никого не бих си позволил да притеснявам клетата вдовица, грехота е“ — мислеше си той. Едва ли някой би помогнал на Кейлъб в бедата му по-добре от майстора бъчвар Джиби Гърдър, за чиито бъчви, каци и ведра стана дума по-горе, но тъкмо той беше инициаторът на бунта, така че на неговата дружеска ръка най-малко можеше да се разчита.

„Прочее, всичко зависи от умението, което ще проявиш в работата — продължаваше да разсъждава негласно Кейлъб. — Имах неблагоразумието да нарека бъчваря «печен-недопечен» и оттогаз той лошо се отнася към дома Рейвънсууд. Но се ожени за чудо момиче, Джийн Лайтбоди, дъщеря на стария Лайтбоди, оня, дето живееше във фермата Луп-дъ-дайк, а старият Лайтбоди пък беше женен за Мариън, която служеше при лейди Рейвънсууд преди четирийсет години. Помня, неведнъж съм се занасял с майката на тая Джийн, а майката сега живеела при зет си. Тоя шмекер има бая якобитски и джорджовашки парички. Ех, да можех да се добера до тях!… То се знае, ако успея да измоля пари на заем от тоя неблагодарен дръвник, ще му окажа такава чест, каквато съвсем не заслужава. А и да не му върнем всичките пари, бълха ще го ухапе. Ще припечели други.“

Взел решение, Кейлъб свърна назад и бързо закрачи към къщата на бъчваря, вдигна резето без никакво колебание и след миг се озова в коридора, откъдето можеше незабелязано да огледа цялата кухня.

За разлика от неугледността, която цареше в Улфс Краг, домът на бъчваря бе много спретнат, а в огнището тореше буен огън. Младата жена на бъчваря, с хубава рокля е широки ръкави и дантелена якичка, довършваше празничния си тоалет и хубавото й, добродушно лице се отразяваше в едно парче от огледало, закрепено специално за целта на кухненската полица. Майка й, старата Мариън, „най-веселата жена в околността“ според категоричното мнение на местните клюкарки, седеше до пламтящия огън в цялото великолепие на най-хубавата си премяна: роба от фай, гердан от ламерови мъниста и спретнат кок, привързан с кордела. Подръпваше си от лулата с наслада и наглеждаше ястията, защото в огнището, което вече споменахме, бе сложено голямо гърне, или по-скоро котел; в котела бълбукаше говеждо с хлебни късчета, а на шишовете, усърдно въртени от двете чирачета на майстора, застанали от двете страни на огнището, се печеха два овнешки бута, охранена гъска и две диви патици — картина по-примамлива за изтерзаната душа и празния стомах на майордома от хубавицата стопанка и веселата й майчица. Разкрилото се пред погледа изобилие и съблазнителната миризма така подействуваха на Кейлъб, че той едва не падна в несвяст. Откъсна за миг очи встрани, за да надникне как изглежда гостната на дома, и видя друга, не по-малко съблазнителна картина, която го порази дълбоко: голяма кръгла маса бе сложена за десет, а може би и за дванадесет души и „застлана“, както обичаше да се изразява Кейлъб, с белоснежна покривка; големи калаени кани и няколко сребърни купи, които навярно съдържаха някакво питие, достойно за великолепния им вид, чисти чинии, вилици и ножове, наточени, излъскани и готови да влязат в действие… Всичко това бе поставено на масата по някакъв особено тържествен случай.

„Какво се перчи тоя прост бъчвар — каза си Кейлъб, както оглеждаше със завист празничната маса. — Срам ме е да гледам как тая пасмина се тъпче до насита с такава хубава храна! Да не ме викат Кейлъб Болдърстън, ако част от тези превъзходни ястия още тази вечер не се отправи с мен за Улфс Краг.“

Поставил си такава цел, Кейлъб смело прекрачи прага на кухнята и любезно се поклони на двете стопанки — старата и младата. Замъкът Улфс Краг беше същински кралски двор за цялата околност, а Кейлъб — негов пръв министър; отдавна е известно, че ако мъжкото население, което плаща данъци, показва известно недоволство от придворните, прекрасният пол никога не им отказва своята благосклонност, защото от кого другиго, ако не от тях, нашата слаба половинка би узнала най-новите дворцови сплетни и последни моди? Затова и двете жени тозчас се спуснаха да прегръщат Кейлъб и шумно изразиха възторга си:

— О, това сте вие, мистър Болдърстън! Какво щастие е да ви видим! Седнете, седнете, моля ви се! Стопанинът ще се зарадва много! За него ще е голяма радост! Днес тъкмо имаме кръщене. Вие трябва да сте чул за това и то се знае, ще останете за обреда. Заклали сме овен, а един от калфите ни ходи на лов из блатото и ни донесе диви патици. Едно време май обичахте да си хапвате дивеч?

— Какво говорите, стопанки — размаха ръце Кейлъб, — отбих се само да ви поздравя, пък исках и да разменим една-две думи със стопанина, но щом го няма в къщи… И Кейлъб се престори, че се готви да си тръгне.

— Не, няма да ви пуснем така! — със смях възкликна по-старата стопанка и го хвана здраво за пешовете — волност, която някогашното им познанство й позволяваше. — Ами ако се случи нещо лошо на детенцето, като не останете за неговото кръщене?

— Много бързам, стопанке — извини се слугата на Рейвънсууд, но без да се съпротивява кой знае колко, позволи да го настанят на масата и като видя, че стопанката слага бързо пред него прибор, добави: — Не, не мога да ям сега, в замъка вече пъхтим от преяждане, тъпчем се от сутрин до вечер. Срамота е чак толкоз да си угаждаме, но виновни за това са английските пудинги, дявол да ги вземе тия англичани!

— О, забравете вашите английски пудинги, мистър Болдърстън! — рече майка Лайтбоди. — Опитайте от наште пудинги: ето ръжен, ето и овесен. Кой от двата обичате повече?

— И двата са хубави, стопанке, и двата са чудесни, къде по-хубави от тях! Но мен ми стига само да ги помириша, съвсем наскоро обядвахме. — А нещастникът не беше слагал троха в устата от сутринта! — За да не ви обидя, любезна стопанке, с ваше позволение ще си ги увия в салфетка, ще си ги взема за в къщи, ще си хапна за вечеря, обещавам. Право казано, ужасно ми омръзнаха всички тия сладкиши и прочие измишльотини, с които ни гощава Миси. Ти знаеш, Мариън, нашите селски манджици винаги са ми били по-благи, както и селските красавици — добави той, загледан в младата стопанка. — Колко хубава е станала, откак е булка! Ама и по-преди си беше първа хубавица в нашата енория, пък и по-надалеч. На хубавата кравичка и теленцето е хубаво.

Жените приеха комплиментите всяка за себе си и се усмихнаха на Кейлъб, после се усмихнаха една на друга, а през това време Кейлъб уви пудингите в салфетка, която си носеше специално за случая, като някакъв драгун, който никога не се разделя с фуражната си торба и я пълни при всеки удобен случай.

— А какво ново има към вас, в замъка? — попита младата стопанка.

— Ново ли? Да, имаме такава новина, която никога не сте очаквали! На гости ни е лорд-пазителят с дъщеря си; той просто иска да я предложи за жена на нашия милорд, ако господарят ми сам не я поиска. Гарантирам, че сър Уилям сто на сто ще й даде за зестра всичките ни по-раншни имоти.

— Ах, боже мой! — възкликнаха жените в един глас и не закъсняха да обсипят Кейлъб е въпроси: — А той дали ще я поиска за жена? Тя хубава ли е? Какъв цвят е косата й? Как е облечена — като за езда или с рокля и пелерина?

— Е-е-е! Цяла нощ ще трябва, за да отговоря на вашите въпроси, а нямам и минутка време. Но де се губи стопанинът?

— Отиде да доведе пастора — обясни мисис Гърдър, — достопочтения Питър Байд-дъ-Бент от Мосхед; бедният човек се е укривал дълго в планините и от това е хванал раматизъм.

— Тъй ли? Виг, пък и от ония, дето са се крили из планината! — възкликна Кейлъб с явно раздразнение. — Помня времето, Мариън, когато ти и другите порядъчни жени прибягвахте в такива случаи до достопочтения мистър Къфкъшън и неговата требник.

— Прав сте, тъй беше, мистър Болдърстън — съгласи се мисис Лайтбоди. — Но какво да се нрави? Джийн е съпруга на мъжа си и трябва за всичко да го слуша. Тя и псалмите, които пее, и гребена си избира по негов вкус. Той е стопанинът и господарят в тая къща. Тъй е, мистър Болдърстън.

— И паричките, и с тях ла се разпорежда само той? — попита Кейлъб, на когото това мъжко пълновластие в дома не се хареса.

— Всичко, до последния петак. Но, както виждате, мистър Болдърстън, мъжът й я облича като кукла, тъй че тя не може да се оплаче от него. За едно ще изгубиш, пък за друго ще спечелиш!

— Тъй, тъй, Мариън — каза Кейлъб поотчаял се, но не и сразен. — Ти, както те помня, се държеше с твоя мъж по-иначе, ама всяка птичка свой глас си има. Е, време е да тръгвам; отбих се тука просто да река на Гърдър, че е умрял Питър Пъпчъп, бъчварят при кралските винарски изби в Лийт. И ако моят господар рече една-две думи за мъжа ти пред лорд-пазителя, това може да принесе на Гилбърт голяма полза, но щом го няма в къщи…

— Пък вие го почакайте — обади се младата жена, — винаги съм казвала на мъжа си, че му желаете доброто, но той е много докачлив — недай си боже да му кажеш дума напреко!

— Е, добре, ще го почакам още малко.

— Та, значи, казвате — подхвана младата жена на мистър Гърдър, — че мис Аштън е хубавичка? Такава би трябвала да бъде, щам се гласи да се венчава за нашия млад лорд: той е такъв хубавец и седи на коня като същински прани. Знаете ли, мистър Болдърстън, когато му се случи да мине край нашата къща, винаги поглежда към моето прозорче. Затуй аз хубавичко знам какъв е той.

— Тъй, тъй, славейче мае! Господарят ми винаги е казвал, че жената на бъчваря има най-черните очички в цялата околност, пък аз му думам: „Напълно е възможно, ваша милост, от майка си ги е взела тя! Черни-чернушки, от собствен опит зная.“ А? Тъй ли е, Мариън! Ха-ха-ха! Хубави години бяха!

— Ах, ти, стари палавника! — възкликна Мариън. — Може ли да ги приказваш таквиз пред младата жена? Джийн, счува ми се, че детето плаче. Сигурно пак го е хванала оная лошата треска.

И като се сблъскаха в бързината, майката и бабата се втурнаха от кухнята към тъмния край на къщата, където беше малкият виновник за тържеството.

Видял, че бойното поле е чисто, Кейлъб поднесе към носа си живителна щипка тютюн — тютюнът винаги му вливаше сили, помагаше му да затвърдява взетото решение.

„Така, изглежда, ми е писано — помисли си той, — щом само Байд-дъ-Бент и Гърдър ще се тъпчат с тия вкусни патици.“

Обърна се към момчетата, застанали в двата края на огнището, и тикна на по-голямото, което трябва да беше еди на десетгодишно, два пенса с думите:

— Ето ти тая паричка, момченце; изтичай до мисис Смолтраш и я помоли да ми сипе в кесийката малко тютюнец; тя ще те почерпи с курабийка, а аз, дорде се върнеш, ще въртя патицата вместо тебе.

По-голямото момче едва-що затвори вратата след себе си и Кейлъб, като хвърли на другото суров и втренчен поглед, свали от огъня шиша с дивите патици, който се бе наел да наглежда, нахлупи шапка и тържествено се отдалечи с плячката в ръце. Вървеше, без да спира, и само край хана се позабави, за да предаде накратко на мистър Хейстън Бъкло чрез стопанката, че Бъкло няма да може да нощува в замъка тази вечер.

Молбата на Рейвънсууд беше без друго изложена твърде кратко от неговия слуга, но от устата на селската кръчмарка тя прозвуча съвсем грубо и оскърбително; не само Бъкло, а и всеки, дори спокоен и уравновесен човек би излязъл от кожата си. Капитан Крейгънгелт при единодушното одобрение на присъствуващите предложи да настигнат старата лисица (тоест Кейлъб), докато още не се е скрила в дупката си, и да й приложат наказанието с одеяло1. Но Локхард заяви на слугите на сър Уилям и на лорд Битълбрейнс с категоричен тон, че най-малкото посегателство или обида към прислужника на мастър Рейвънсууд ще се смята за тежко оскърбление към самия лорд-пазител. Убедителната му заплаха изпари желанието да се погаврят със стария служител на Рейвънсууд и скоро Локхард пое към замъка, като взе със себе си двама слуги, натоварили се с провизиите, с които бе успял да се снабди, и накрай селото настигнаха Кейлъб.