Майн Рид
Дяволския остров (56)

Глава единадесета

— Хайде! — извика нашият командир, пристъпвайки към изпълнение на своето решение, за което ни намекна сутринта. — Трябва да изменим посоката. Както определих по компаса, целия ден сме плавали на северозапад. Ако искаме да се доберем до суша, не трябва да продължаваме така. Окончателно изгубихме от погледа си „Летящият облак“. Отсега нататък сушата е нашата единствена надежда и ако се устремим на юг, ще можем да я достигнем. Трябва да доплаваме до Алеутските острови, дано да успеем. Как мислите, Гремел? — добави той с равнодушието на стар китоловец.

— Не виждам нищо по-добро от това — отвърна кормчията. — Да, най-добре ще бъде да се доберем до Алеутските острови. Както казахте, те се намират на юг от нас и без много труд ще можем да ги достигнем даже при този вятър, разбира се, ако успеем да понесем глада и жаждата.

— Питам се — замислено каза младият офицер, — не е ли по-добре да почакаме тук до утре. — Но не! — продължи той решително. — И въпрос не може да става да чакаме още. Отдавна сме се отдалечили от местата, където се ловят китове, най-малко на осемдесет километра. Да отидем на Лисичевите острови! Какво е вашето мнение, момчета?

Всички бяхме съгласни с последното предложение. В същия миг, като отзвук на нашето решение, се появи северен вятър.

— Добър знак! — възкликна командирът. — Нека вземем това като добро предзнаменование и да не губим време. Обърнете носа на юг и вдигнете платната!

Безразличието ни се смени с оживление. Мисълта да тръгнем най-после, да предприемем нещо, ни внушаваше нови надежди. Вдигнатите платна се издуха. Лодката смени посоката и ние се понесохме над водата.

— На път към Лисичевите острови! — произнесе весело младият офицер. — Трябва да са на юг, не може да не ги срещнем.

Можехме само да се радваме на неговата увереност, ала нещо в гласа му ни подсказваше, че той самият не е напълно уверен къде се намират Алеутските или Лисичевите острови, че приемаше своето желание като някакъв съществуваш факт.

Но във всеки случай не можехме и да желаем по-благоприятен вятър от този, дето духаше в момента. Той ни носеше бързо към желаното място. Лодката оставяте след себе си светещи следи, тъй като водите изобилстваха с фосфоресциращи медузи.

Движехме се много добре около един час, когато изведнъж непредвидена случайност ни спря. Фенерът ни угасна, защото му беше свършило маслото. Ще каже някой: странна причина да се спре лодката. Да, ако ни беше безразлично в каква посока се движим, наистина това не би било причина. Но ние се придържахме строго към юг и трябваше да следим постоянно компаса. А как може в тъмнината да се следи магнитната стрелка?

Напрягахме се да измислим средство, за да поправим злото. Как да получим светлина? Няма ли някой кибрит?

Никой нямаше нито клечка!

— Остава ни да се доверим на вятъра — произнесе Рансъм, оставяйки компаса.

Продължихме пътуването си, като се бояхме само от едно: да не би вятърът да измени посоката на нашия път. Ала не беше изминал и час, когато тревогата ни беше вече друга: вятърът ставаше силен. Заплашваше ни истинска буря. Имахме само една мисъл — да спасим лодката, да спасим себе си, без да се грижим откъде духа и накъде ни носи.

Буря! Ето от какво се бояхме през цялото време и тя се готвеше да се развихри тъкмо тогава, когато започнахме да вярваме в своето спасение.

— Ще трябва да бягаме пред бурята — каза командирът. — Гремел, приберете горното платно!

Едва бе прибрано първото платно, когато офицерът нареди да се свие второто, а след него третото, което бе и последно. Въпреки всички взети мерки лодката се издигаше страшно върху гребените на огромните вълни. Мрачното небе сякаш ни заплашваше със своя гняв. Към всички наши страдания се прибави и студът; откъм снежните пустини и ледовете право в гърбовете ни духате полярен вятър, а нямахме други дрехи освен обикновените куртки. Ако студът и вятърът не парализираха нашите сили и не пречеха на движението ни, не бихме им придавали голямо значение. Всичките ни усилия бяха съсредоточени в това, да не би вълните да залеят лодката. Колкото и бързо да се носеше тя пред тях, все пак някои я настигаха и ни заливаха като дъжд. Тези от нас, дето не бяха заети с веслата и кормилото, постоянно изгребваха водата от дъното с каквото им попаднеше. И въпреки усилията, в главите ни се прокрадваше въпросът, скоро ли ще дойде моментът, в който лодката ще потъне. Ние се борехме и се мъчехме да прогоним натрапчивите мисли.

В тези ширини летните нощи са къси, но тази ни се видя безкрайно дълга, дори мислехме, че не ще има край. Най-после започна да съмва. Това ни зарадва, но не за дълго, тъй като светлината ни позволи отново да се убедим, че сме сами в безбрежния океан.

Рансъм се изправи с далекогледа върху пейката и го насочи последователно във всички посоки. След няколко минути слезе и каза:

— За съжаление нищо не се вижда!

Тези негови думи бяха посрещнати с мрачно мълчание. Той веднага продължи:

— Гремел, елате да видите и вие. Двама по-добре гледат, отколкото един, ето ви далекогледа.

Старият кормчия дълго разглежда хоризонта. Но и той не успя да забележи нищо обнадеждващо и като слизаше, каза:

— Нищо не се вижда освен разпенените вълни. Далеч сме от китоловните места. Отдавна сме се отклонили на юг.

Като каза тези думи, той седна на мястото си. Настъпи мълчание. Най-после Рансъм се обърна към мене:

— Меси, зная, че имате силно зрение. Вземете далекогледа и вижте. Може би ще бъдете по-щастлив от нас.

Без да се хваля, мога да кажа, че провидението ме бе надарило с необикновено зрение. Не един път вече Рансъм бе имал случай да се убеди в това по време на нашия лов на китове.

Поласкан от доверието му, застанах на наблюдателния пост и упорито загледах наоколо. Дълго време виждах само вълни, които се издигаха, блъскаха се една о друга, люлееха се, падаха и се преливаха в общ хаос. В началото наблюдавах хоризонта, който се виждаше през вълните, после ограничих наблюдението си непосредствено в онази част на океана, която ни заобикаляше.

— Нищо не се вижда — продумах, обръщайки се към своите другари, които ме гледаха с очакване, вдигнали глави.

Вече се готвех да сляза, когато вниманието ми бе привлечено от някакъв предмет, дето по-рано не забелязах. Това беше пън, който се люлееше от вълните… Вероятно нямаше да го забележа, ако една вълна не го беше издигнала върху гребена си.

Тъй като продължавах да стоя на поста, Рансъм ми извика:

— Забелязахте ли нещо, Меси?

И докато се мъчех да убедя себе си, че наистина предметът, забелязан от мен, е парче дърво, той отново извика:

— Какво се вижда там?

— Предполагам, че е китоловен белег.

— Белег ли? Кълна се в Юпитер, това е интересно! В коя посока е?

— Точно пред нас, приблизително на шестстотин метра оттук.

— Отивам при кормилото. Кажете ми в коя посока да карам? Аз изпълних заповедта му, наложи се да променим съвсем малко посоката на лодката. Предметът беше почти на пътя й. Това парче дърво наистина се оказа знак, защото по него имаше издълбани с нагорещено желязо букви.