Майн Рид
Дяволския остров (36)

Глава девета

Братята легнаха на земята близо един до друг. По липса на палатка спяха на открито, под голямо клонесто дърво, завити с одеяла. На разсъмване Франсоа почувства как нещо лепкаво и студено се допря до лицето му и го захапа. Изплашеното момче скочи и събуди с вик братята си. Отначало беше убеден, че го е ухапала змия, но като разтри очи, видя бързо отдалечаващо се животно, съвсем неприличащо на змия.

— Какво е това? — попитаха Базил и Люсиен.

— Навярно вълк. Бутна ме по лицето със студената си муцуна. Погледнете, там са два! — извика Франсоа, като показа двете бягащи животни.

Те бяха големи колкото вълци, ала съвсем черни. Скриха се толкова бързо, че момчетата не можаха да ги разгледат добре.

— Дали не са пекари? — предположи Франсоа.

— Не, тези са по-големи и по-тромави от пекарите — възрази Люсиен.

Момчетата бяха в недоумение. Грабнаха пушките си; не преставайки да се вглеждат в странните обитатели на тези места. Изведнъж до тях се изправи човешка фигура, която сякаш ги приласкаваше.

— Човек и две кучета — пошепна Франсоа. — Може би индианец!

— Да, вероятно е човек, но четириногите до него не са кучета! — каза Люсиен шепнешком.

Маренго стоеше до тях, задържан от Базил, и тихо ръмжеше. Той беше добре дресиран и без заповед не смееше да нападне Дори своя враг. Но по свирепото му изражение се виждаше, че странните животни не биха могли да му бъдат приятели.

В движенията на непознатите същества, които ловците наблюдаваха, имаше нещо странно и страшно. Братята шепнешком се съветваха, но не знаеха какво да предприемат. Да избягат с конете? В това нямаше никакъв смисъл. Ако този човек е индианец, то вероятно наблизо имаше много други, дето лесно Ще ги настигнат. Освен това странните същества, стоящи на тридесетина метра, явно знаеха за тяхното присъствие.

Наближаваше разсъмването, ала страхът на момчетата не намаляваше. Сега те забелязаха, че човешката фигура напомняше голяма маймуна. Тя беше с червеникав цвят и имаше силни, дебели ръце, които държеше хоризонтално и някак странно размахваше. Най-после слънцето изгря и тайнствената завеса пред погледите се вдигна. Голямата фигура се обърна към тях и момчетата видяха грамадна мечка, изправена на задните си крака.

— Мечка с мечета! — извика Франсоа. — Но странно — тя е кафява, а мечетата черни.

Базил бързо се прицели.

— За Бога, не стреляй! — извика Люсиен. — Може да е кафява американска мечка!

Но беше вече късно. Базил гръмна, мечката стъпи на четири крака, завъртя глава и страшно зарева. Куршумът отскочи от челото й, без да я засегне. Муцуната е най-чувствителното място на мечката и ударът я накара да изпадне в ярост.

Като видя откъде се стреля, звярът бързо се спусна към момчетата.

Какво да се прави?… Да скочат на конете, нямаха време, а трябваше да се спасяват без да губят миг дори.

— По дърветата! — извика Люсиен. — Ако е кафява мечка, тя не знае да се катери.

С тези думи Люсиен се прицели и гръмна в приближаващото животно, като явно го рани, тъй като мечката изрева и започна да си ближе хълбока. Възползвай от това забавяне, Люсиен се качи на едно дърво. Другите братя последваха примера му, като в бързината си хвърлиха пушките. Бяха на различни дървета — Базил се оказа на най-голямото и клонесто дърво, под което спаха тази нощ. Мечката спря под него. Одеялата и кожите отдолу временно привлякоха вниманието й, ала тя скоро ги остави и започна да се върти около дървото, дигнала муцуна и сумтейки злобно. Базил се изкачи чак до четвъртия клон и щеше да продължи още, ако Люсиен не бе казал, че съдейки по цвета, това е кафява американска мечка, която не се катери по дърветата.

Базил погледна надолу и видя, че тази мечка е от друг вид. Обхванала стеблото със своите огромни лапи, тя започна да пълзи по дънера.

Беше ужасен миг. Люсиен и Франсоа скочиха на земята в пълно отчаяние. Франсоа взе своята пълна пушка, изтича под дървото и изпразни целия си заряд в едрия звяр. Но сачмите не можеха да я ранят, само повече я раздразниха. Като се поколеба да се спусне ли долу, за да накаже неприятеля, или да продължи, мечката реши да се катери.

Базил лазеше по дървото като котка. Той си избра един дълъг хоризонтален клон на двадесетина метра от земята. „Ако мечката стигне до него — мислеше той, — ще мога да се прехвърля на по-горния и оттам ще се спусна по стеблото преди нея.“

Ала сметката му излезе крива.

Клонът така се изви под тежестта му, щото горният остана много далече. Базил искаше да се върне, но видя, че мечката вече бе стъпила на същия клон и пътят му за връщане бе отрязан. Другите клони не можеше да достигне, оставаше само да скочи долу. А скок от такава височина означаваше смърт.

Докато мечката приближаваше към Базил, Франсоа и Люсиен бързо пълнеха пушките, страхувайки се, че не ще успеят да гръмнат.

Положението бе ужасно, но смелият, спокоен Базил и този път не изгуби присъствие на духа.

— Въжето! — извика той. — Подайте ми въжето или съм изгубен!…

За щастие под самото дърво лежеше ласото. Люсиен хвърли пушката и нави въжето. Той умееше да хвърля не по-зле от Базил: дотича под клона, замахна и хвърли. За да спечели време, Базил все повече се приближаваше към края на клона, който съвсем се беше превил. Ала дървото беше дъб и той не се пречупи. Момъкът възседна клона с лице към мечката. Грамадната муцуна на животното с отворена уста бе толкова близо до него, че усещаше дъха й.

В този миг примката на ласото се удари о клона. Базил я хвана и бързо я завърза край един чеп. Когато мечката протегна лапа, младият ловец скочи и се спусна по ласото. Въжето не стигаше до земята. Люсиен и Франсоа се приготвиха да хванат брат си в бизонова кожа и той скочи от шест-седем метра височина.

След скока на Базил клонът се изви нагоре. Тласъкът беше толкова неочакван и силен, щото мечката не можа да се задържи и рухна на земята. Още преди да се е опомнила, момъкът гръмна в главата й и я уби на място.

В това време дотичаха мечетата и Маренго веднага се нахвърли върху тях. Малките яростно се защитаваха, но кучето с помощта на ловците удържа победа.

На тревата лежаха прострени и старият звяр, тежък не по-малко от сто и седемдесет килограма, и малките мечета.

В Северна Америка според твърденията на учените се срещат само три породи мечки: черна, полярна и сива. Ала кафявата мечка също може да се срещне, макар да не е причислена към нито една от изброените породи. Следователно трябва да се предположи, че в Америка има четири или дори пет породи, тъй като кафявата мечка в Хъдзъновия залив повече прилича на руската мечка.

Полярната мечка се среща в областта на снеговете по брега на Ледовития океан. Сивата заема първо място по сила и кръвожадност, далеч надминавайки полярната. Казват, че черната мечка прилича на европейската кафява. Не намирам между тях никакво външно сходство, но привичките им са действително еднакви. Черната се среща из цяла Америка. Най-често живее из гъстите гори и гористите местности, но може да се види и в скалистите пустини, където съвсем няма дървета.

След закуската с печено месо Люсиен разказа на братята си интересни неща за мечките, а след това започнаха да се съвещават какво да правят по-нататък. Обстоятелствата съвсем се бяха променили. Целият запас от сушено месо, брашно и кафе беше изгубен от Жанет по време на бягството — трябваше сами да се снабдяват с храна. Липсата на палатката не ги огорчаваше, тъй като в хубавите летни нощи беше приятно да се спи под открито небе, но лишаването от кафе бе особено неприятно за момчетата. Ала трябваше да се примирят с това.

Продължавайки пътя си на запад, скоро щяха да се срещнат с бизоните и тогава щяха да имат достатъчно вкусно месо. Дотогава трябваше да се задоволяват с каквото намерят. Младите ловци решиха да изсушат месото от мечката. Докато Базил и Франсоа деряха кожата, Люсиен събираше дърва и трески за огъня. Налагаше се да останат тук още една нощ, за да приготвят храната.

После нарязаха месото на тънки ивици. Обикновено се поставя на колчета, където под силното слънце за три дни изсъхва. Но нашите пътешественици не желаеха да губят време, затова прибягнаха до друг способ. Изровиха плитка яма, напълниха я с гореща пепел и я покриха с млади зелени пръчки. Върху тях наредиха тънките ивици месо. Приготвената по този начин храна, изсушена и леко опечена, се запазва цели месеци. Когато бързат, индианците често използват този начин.

Докато месото се сушеше, Базил разтопи мас в едно от оцелелите котлета, после намаза краката на бедната Жанет и това много й помогна.