Майн Рид
Дяволския остров (38)

Глава единадесета

Прерията беше осеяна с цветя. Тук растяха слънчогледи, червен слез, лопен и млечка, а изпод зелените листа надничаха огнените топки на калифорнийския мак.

Слънцето обилно осветяваше ливадите, освежени от последния дъжд. Над цветята се въртяха ярки пеперуди и други пъстри насекоми. Пчели събираха мед, птички прехвръкваха от един цвят на друг. Понякога се срещаха яребици и глухари, два от които Франсоа успя да убие.

Конските копита тъпчеха прелестни цветя, понякога толкова високи и гъсти, щото съвсем закриваха конниците. Рядко срещана красота окръжаваше момчетата, но те бяха твърде уморени, за да могат да й се наслаждават. Миризмата на цветя, която отначало ги освежи, сега ги унасяше в дрямка. Момчетата с удоволствие биха спрели, ала тук нямаше ни вода, ни трева за конете и мулето. В такива прерии рядко расте трева, тъй като високите стебла на цветята силно изтощават земите. Затова трябваше да вървят по-нататък, до първото удобно място, където се намери вода и трева.

След петнадесет километра цветята започнаха да оредяват и най-после се смениха с трева. Малко по-нататък видяха ручей, по брега на който растяха само няколко върби. Решиха да нощуват тук.

Но колкото и да им се спеше, не можеха да легнат гладни. Върбите бяха зелени и горяха лошо, ала все пак успяха да накладат огън. Пуснаха глухарите в котлето, подправиха ги с лук и ряпа и гозбата стана много вкусна. Маренго получи къс от мечката и остатъците от птиците. След вечеря пътниците легнаха и цяла нощ спаха дълбоко.

Когато се събудиха, чуха воя на вълците, но той никак не ги безпокоеше. Отпочинали и бодри, момчетата напоиха конете и започнаха да приготвят закуската. Настроението им беше добро. Макар и поиздраскан от кугуара, Маренго също беше весел. Жанет лудуваше и махаше с опашка, за да прогони мухите. Базил пак намаза раните й с меча мас — мулето очевидно се чувстваше добре. На това място останаха още един ден и една нощ… След няколко дни достигнаха гористата ивица Крос Тимбърс, която се простира между Арканзас и Брасос. Тъй като досега не срещнаха никакви следи от бизони, след кратък престой тръгнаха на запад към река Брасос и нейните притоци.

На третия ден спряха до един от тези притоци. По брега нямаше никакви дървета, но можеха да накладат огън от бизонски тор. Имаше го в голямо количество, а това показваше, че бизоните са близо.

На разсъмване тримата внимателно огледаха наоколо, ала никъде не видяха бизони. Еднообразието на гладката зелена равнина се нарушаваше единствено от малко възвишение със стръмни, почти отвесни склонове на около петнадесет-двадесет километра.

— Да отидем ли там? — питаха се един друг.

— Да, разбира се. Това е най-хубавото, което можем да направим — забеляза Базил. — И там можем да срещнем бизони. Освен това не се ръководим от нищо и чакаме само щастливия случай.

— Тогава да вървим към хълма — предложи Франсоа.

— Но ако няма вода? — попита разсъдливият Люсиен.

— Не може да бъде — възрази Франсоа. — Нали, където има височини, има и вода? А пък този хълм може да се нарече планина!

— Не се ли намери вода — реши Базил, — можем пак да се върнем тук.

— Но вие не знаете колко голямо е разстоянието дотам — забеляза Люсиен.

— Мисля, че до хълма има петнадесет-двадесет километра — каза Базил.

— Четиридесет — спокойно ги поправи Люсиен.

— Как четиридесет! Ти се шегуваш! Гледай колко е близо!

— Лъжете се — продължи Люсиен. — Вие пресмятате разстоянието като в мъгливата Луизиана. Спомнете си, че се намирате на хиляда и петстотин метра над морското равнище и сте заобиколени от най-чист и прозрачен въздух. Тук предметите могат да се видят от два пъти по-голямо разстояние, отколкото край Мисисипи.

— Това е невероятно! — извика Базил. — Аз ясно различавам края на скалите и дори дърветата на върха.

— Да, и въпреки това — продължи Люсиен — мисля, че не се лъжа. Ако искате, да отидем. Вода вероятно ще намерим, но дано стигнем до вечерта.

И тримата, малко познавайки прериите, проявяваха крайна непредвидливост. Ако бяха по-опитни, не биха оставили реката, без да знаят със сигурност скоро ли ще намерят вода. Даже старите ловци в прериите предпочитат да срещнат мечки, пантери, вълци или индианци, отколкото да останат тук без вода. Нашите ловци бяха чували или чели колко много страдат пътешествениците в прериите от липса на вода, но се отнасяха към това доста безгрижно. Обикновено хората, живеещи на места, където винаги имат възможност да задоволят жаждата си, не могат да си представят какво страдание е да са в пустинята без вода.

Досега бяха вървели през местности, осеяни с рекички, край които растяха дървета, забелязвани отдалеч. Сега напреде им се простираше съвсем непозната страна. Те не знаеха, че навлизат в обширни пустинни степи, които достигат до подножието на Скалистите планини.

Импулсивен както винаги, Франсоа не мислеше за опасността, храбрият Базил не се страхуваше от нея, само Люсиен, който бе чел и слушал за прериите повече от тях, й придаваше известно значение.

Но те всички се интересуваха от този странен хълм, дето се издигаше над равнината, и с нетърпение се отправиха към него, след като напоиха конете и си наляха запас от вода. … — Наблизо трябва да има бизони — каза Базил, като огледа земята. — Торът е съвсем пресен. Вижте, по пътя ни има следи от бизони.

При тези думи той посочи дълъг ров, напомнящ изсъхнало корито на река, който вероятно водеше към вода. Ровът беше толкова дълбок, че скриваше конниците до главите. И той, както много други, се бе образувал след като силните дъждове са отнесли в реката отъпканата от бизоните земя по техните пътища към водата или към по-добри пасища.

Като не бяха уверени, че пътят ще ги изведе при бизоните, ловците скоро го напуснаха и тръгнаха към хълма.

— Какво е това? — извика Франсоа, като показа няколко кръгли вдлъбнатини по земята пред тях.

— Тук очевидно са се търкаляли бизони, а някои от тези ями са съвсем пресни — отговори Базил.

— И защо правят това? — попита Франсоа.

— Не зная… Може би Люсиен ще ни обясни?

— Някои твърдят, че по този начин бизоните се чешат, за да се избавят от мухите и другите насекоми. Други пък предполагат, че го вършат просто за удоволствие — каза Люсиен.

Бяха изминали около петнадесет километра, когато изведнъж Базил спря коня си. Другите последваха примера му.

— Какво има? — попита Люсиен.

— Погледнете, виждам нещо там, в края на прерията — отговори по-големият брат.

— Да, прилича на група ниски дървета.

— Не — забеляза Базил, — това не са дървета. Като че се движат. По-точно, това са някакви животни.

— О, ако бяха бизони! — извика Франсоа, повдигайки се на стреме, за да види по-добре, ала не успя, тъй като понито му беше много ниско.

— Е, какво? Да вървим ли? — предложи Люсиен, като се обърна към Базил.

— Те като че се движат насам — пак рече най-големият брат. — Това не са бизони. Сякаш са конници, може би индианци…

— Защо мислиш така? — бързо попита Люсиен.

— Ясно виждам очертанието на кон. Ето и друг.

— Да, кон — потвърди Люсиен, — но на него няма ездач. Това са мустанги.

— Мустанги! — повтори Франсоа. — Заслужава да се погледа!

Люсиен беше прав. Това действително бяха мустанги, които идваха към тях. След няколко минути се показаха на един-два километра. Тичаха бързо, като добре обучен отряд, начело със своя водач.

Понякога някой от тях изоставаше, но след малко отново настигаше табуна. Беше рядко зрелище — земята кънтеше, сякаш по нея се носеше кавалерийски ескадрон.

Внезапно мустангите забелязаха ловците, водачът веднага спря и отметна глава назад. След него спряха и другите, като също вдигнаха глави. Като постоя няколко секунди, водачът изцвили, зави надясно и се понесе с всички сили. Другите му отговориха с цвилене и го последваха.

Ловците съжаляваха, задето не можаха да видят отблизо тези благородни обитатели на прерията. Те слязоха от конете, като ги задържаха, тъй като бяха много изплашени от целия този шум.

Неочаквано мустангите се показаха срещу ловците, които с радост забелязаха, че ги заобикалят от двете страни. Образуваха кръг, в центъра на който останаха тримата братя. Имаше около двеста коня с различни цветове: черни, бели, кафяви, червеникави, тъмносиви и дори петнисти. Всички бяха с разкошни гриви и дълги опашки, които им придаваха особена красота.

Най-хубав беше водачът. Базил, страстен любител на коне, бе във възторг от това прекрасно създание. Истински красавец. Беше по-голям от останалите, макар и по-дребен от обикновения английски кон. Целият беше бял, ноздрите му трептяха, гривата му се развяваше от вятъра, а свободните му грациозни движения показваха, че никой никога не му бе поставял седло.

Още от пръв поглед у Базил се появи непреодолимото желание да завладее това великолепно животно, макар вече да имаше отличен кон. Желанието му се разгоря така силно, че беше готов да даде всичко на света освен Черния сокол.

Той умееше отлично да хвърля ласо и можеше да улови кой да е кон от стадото, но да уловиш в прерията водача на мустангите, бе рядък подвиг, който не се удава дори на индианците.

Смелият ловец знаеше това и все пак реши да опита. Шепнешком съобщи на братята си за своето намерение, за да не изплаши минаващите наблизо мустанги. Люсиен опита да го разубеди, като го предупреди, че това преследване може да ги отклони от пътя и да ги раздели.

— Не — каза Базил, — вие вървете към хълма. Аз ще дойда после при вас, а може да съм там и по-рано. Безполезно е да ме разубеждавате. Ще хвана този кон, ако трябва да препускам заради него и осемдесет километра.

И скочи на коня си. Люсиен разбра, че наистина е безполезно да му казва каквото и да е. Франсоа с удоволствие би се присъединил към Базил, ако конят му беше малко по-голям.

В това време мустангите продължаваха да тичат, навремени поспирваха по знак на своя водач, а накрая се проточиха в колона точно срещу ловците. Стадото беше на по-малко от двеста метра, но очевидно нямаше да се приближи повече.

Базил се насочи право към белия красавец. Мустангът забеляза това внезапно движение, диво изцвили и се понесе надясно, увличайки след себе си целия табун. Момъкът, който беше толкова близо, че можеше да нахлузи ласото на който и да е, при завоя неочаквано се оказа далеч от тях. Ала бързо ги настигна, но се отдръпна малко встрани, като не искаше да се смеси със стадото. Базил реши някак да отдели водача и напрегна всичките си усилия, за да постигне тази цел. Смелият конник летеше след мустангите, докато се скри от погледите на братята си.

Скоро конете вече не тичаха в редица, а се разпръснаха из равнината. Като метеор отпред се носеше белият водач. Момъкът виждаше само него, прерията и синьото небе. Без да откъсне поглед от великолепния кон, който летеше като стрела по права линия, той препускаше след него с бързината на вятъра.

При такава гонитба преследвачът обикновено има преимущество над преследвания, който трябва да се оглежда и да внимава да не се спъне. Мустангът не се спъваше, ала често се обръщаше и това много го задържаше.

След дълго препускане, когато разстоянието между тях не беше станало по-малко от двеста крачки, Базил започна да губи търпение и пришпори коня си. Изведнъж мустангът взе да прави зигзаги. Учуденият преследвач се вгледа в равнината и забеляза, че е покрита с малки купчинки земя. Но Базил едва успя да съобрази това, когато конят му се спъна и падна заедно с него.

Ездачът бързо скочи на крака. Никъде не беше се ударил, но Черния сокол не бе в състояние да тича повече. Базил трябваше да се примири, че това е краят на преследването. Всичко наоколо беше покрито с купчинки, през които дивият кон продължаваше да се носи с предишната скорост.

Базил тъжно го изпрати с поглед. Като видя, че по-нататъшното преследване можеше да бъде опасно за Черния сокол, той бе принуден да се откаже от великолепния мустанг.

Когато се скри от погледа му, Базил реши, че е време да се върне при братята си. За негово учудване сега хълмът беше много по-близо, тъй като през пялото време бе яздил към него. „Люсиен и Франсоа навярно са още назад“ — помисли той, скочи от коня и седна на една купчина да чака братята си.