Майн Рид
Дяволския остров (44)

Глава седемнадесета

На следващото утро момчетата станаха весели и бодри, отпочинали си бяха и конете, заситени от добрата храна.

Накладоха огън и отново опекоха от мозъка. След като хапнаха и натовариха останалия запас върху гърба на Жанет, ловците отново тръгнаха по бизоновия път.

Местността, през която се движеха сега, спадаше към така наречената вълниста прерия. Прерията не винаги е гладка равнина, както някои предполагат. Напротив, тя често е покрита с високи хълмове и е прорязана от долове.

Момчетата срещаха по пътя си високи хребети, между които зееха дълбоки падини. Картината на степта напомняше морска повърхност след силна буря. Това бяха сякаш застинали редици високи вълни, чиято вода се е превърнала в земя и се е покрила със зелена трева.

Височините и доловете в прерията се простираха от изток към запад, а момчетата вървяха на север, така че пътят им ту слизаше, ту се издигаше по земните гънки.

Те жадно оглеждаха местността с надежда да видят бизоните, но съвсем не очакваха зрелището, което внезапно изникна пред очите им.

Току-що бяха изкачили един от ридовете, зад който се простираше малка, дълбока, почти кръгла долина, покрита с трева. Около нея течеше ручей, а по брега му растяха ниски върби.

На поляната, оградена от ручея и дърветата, ставаше нещо толкова необикновено, че момчетата веднага спряха конете.

Няколко животни се бяха вкопчили в смъртна борба. Те бяха около дванадесет, грамадни, страшно разярени. Боят беше толкова ожесточен, че пялата трева беше изровена от копитата им.

— Бойната стойка, а главно страшното мучене убеди момчетата, че виждат пред себе си бизони.

Но защо ловците ги гледаха с такова безкрайно учудване? Нали нямаше нищо чудно в това, че най-после видяха бизони, след като бяха вървели след тях дни наред. Отговорът се криеше в това, че бизоните, които се биеха долу, бяха бели!

Братята не намираха думи, за да изразят учудването си. Те стояха мълчаливо и смаяно гледаха към долината, без да вярват на очите си. Да, нашите герои действително виждаха пред себе си бели бизони, макар главата и краката на някои от тях да бяха тъмни. Най-чудното беше, че между тези животни нямаше нито един обикновен черен или кафяв бизон. Момчетата напразно се мъчеха да си обяснят как са могли тук да се съберат само бели бизони, и то толкова много. Но както и да е, белите бизони бяха пред тях и ако успееха да убият поне един от тях, целта на пътешествието щеше да бъде постигната.

Но дали ще успеят? Увлечени в борбата, животните не забелязваха момчетата. Братята решиха двама да останат на конете, за да имат възможност да преследват животните, а третият да се приближи пеш и да се опита да стреля, преди те да се разбягат. Тази задача беше възложена на Базил, който слезе от коня и започнала лази към бизоните, а другите двама останаха на височината. Базил стигна до върбалака, без да бъде забелязан, и се озова на петдесет крачки от стадото. Бизоните продължаваха да вилнеят, като вдигаха прах и с рев се нахвърляха един върху друг. Базил изчака, докато най-голямото и съвсем бяло животно се приближи до него, и стреля. Грамадното животно падна, а другите, щом чуха гърмежа и усетиха врага, веднага прекратиха боя и се спуснаха към прерията.

Без дори да погледне убития бизон, Базил се втурна към коня си, който се приближаваше към него, чул гласа му. Франсоа и Люсиен вече преследваха бягащото стадо и Базил скоро ги настигна. След няколко минути тримата се изравниха с бягащото стадо. Чуха се изстрели, но макар всички да улучиха, животните продължаваха да бягат, като че ли нито едно от тях не беше ранено. Докато ловците пълнеха пушките, бизоните отминаха толкова далеч, че беше невъзможно да ги настигнат. Момчетата решиха да се върнат при убития от Базил бизон.

Но какво беше учудването им, когато го видяха изправен на крака! Бизонът беше заобиколен от вълци. Те се хвърляха от всички страни върху раненото животно, което бързо се въртеше и се защитаваше с рога. Няколко вълци, навярно мъртви, лежаха на земята, а останалите продължаваха своето отчаяно нападение. Разяреният бизон с гневен поглед посрещаше неприятеля и успешно се защитаваше.

Но скоро вълците започнаха да вземат надмощие. Страхувайки се, че вълците ще повредят кожата, ловците решиха да се намесят. Те се насочиха към бизона и го оградиха от три страни. Вълците се разбягаха, а бизонът, като видя нови врагове, започна да се хвърля ту към един, ту към друг, като се мъчеше да повдигне конете на рогата си. Той се хвърляше така стремително, че беше трудно да се опази човек от него. Най-после Базил стреля и куршумът попадна в сърцето му. Огромното животно се олюля и падна на колене. От устата му бликна кръв и след няколко минути бизонът беше мъртъв. Като се увериха в това, ловците скочиха от конете, извадиха ножове и вече искаха да започнат да дерат кожата му, когато с изумление видяха, че това съвсем не е бял бизон, а чер, боядисан в бяло!

Това чудо се обясняваше много просто. Когато момчетата прокараха ръка по козината на бизона, по пръстите им остана бял прах като от тебешир. Тогава те си спомниха варовитите хълмове, през които минаха вчера, дъжда, който валя през нощта. Бизоните бяха се търкаляли по прашните варовити хълмове и бялата варовита кал се беше полепила по козината им. Ето защо ловците ги взеха за бели бизони.

— Е — извика Базил, като буташе с крак мъртвото животно, — даже и черният бизон не е лошо нещо! Ще имаме прясно месо за обяд. Това ще ни утеши в нашето нещастие!

Като каза това, направи знак на братята си да му помогнат и тримата започнаха да дерат кожата на бизона.