Петър Бобев
Тайната книга (9)

В морето

Вече втори ден лодката с четиримата бегълци плаваше на север. Имаха щастие, че бурята бе престанала. Иначе нямаше да оцелеят. Измъчени от глад, с пресъхнали от жажда устни, лежаха отпуснати, завили главите си да ги предпазят от жаркото слънце. Най-тежко понасяше мъката, то се знае, малкият Жан. Пребледнял, с хлътнали бузи, той дишаше учестено и само простенваше тихо. Никой не посягаше към морската вода. Знаеха, че от нея ще им стане по-зле. Тая заран накараха детето да оближе росата по дъските и по греблата. Ала могат ли да утолят страшната жажда няколко капки роса?

Хейнрик ван Ленеп познаваше морето. Изгубил вяра да срещнат кораб в тая синя пустош, той се реши и на това. Привърза ножа си към дръжката на веслото и задебна рибите, които от време на време се мяркаха в сянката на лодката. Замахва няколко пъти напразно. Непригодно беше оръжието му, обезсилени ръцете му. И все пак накрая успя. Успя да измъкне прободена едра риба.

Слав отказа направо:

— Не ям месо!

— Аз също! — добави Женевиев дьо Монгри. Хейнрик сви рамене.

— Не хапнете ли, лошо ще бъде. Рибата дава сок, спасява от смърт.

— Аз не ям месо! — повтори решително Слав. Женевиев също отклони предложеното й парче. Ала взе определеното за сина й късче. Убеждава го дълго, гали го, шепна му, докато накрая Жан се реши да опита. И му хареса. Изсмука дела си, поиска още. Освежи се, ободри се.

Нагълта набързо дела си и Хейнрик ван Ленеп.

— Не убиването на рибата е грях — рече той. — А убиването на хора.

Богомилът възрази живо:

— Еднакво са създадени хората и животните, еднакво умират. Всяко убийство е жертвоприношение на Сатанаила.

Женевиев дьо Монгри го изгледа озадачена. Макар заедно от толкова време, никой никого не бе попитал за име и произход. Ала тоя случаен разговор я накара да се замисли. Чу от чуждите уста своите разбирания, прозря своите чувства. Ала как да го запита, без да се издаде тя самата, без да възбуди подозрения.

Неволно тя се замисли, припомнила си нравствените догми за праведен живот на истинския християнин. А не бяха леки те. Всяка от тях беше равна на подвиг. Помнеше ги наизуст. Ала едно е да ги знаеш, друго — да ги приложиш на дело. Можеше да ги изброи на пръсти: на първо място, над всичко друго, просвещение, после въздържание, вегетарианство, трудолюбие, взаимопомощ, зачитане на човешката личност, равноправие между мъжа и жената. Така се постигаше пълно съвършенство, което значеше доближаване до бога.

Небето сияеше като нажежен до бяло похлупак. Блестеше до болка, до ослепяване, и морето. Наоколо — само слънце и вълни, по-право не вълни, а някакъв шемет от светлина, нещо по-плътно от обикновената вода, нещо като разтопен брилянт.

Внезапно Женевиев трепна.

— Кораб!

Тая вест будеше и надежда, и боязън.

— Сарацински! — позна го Хейнрик.

Без да се наговарят, двамата грабнаха по едно весло и загребаха в противоположната посока. Ала ги оставиха след малко. Нямаше смисъл. Галерата не беше сарацинска, а и да искаха, не биха могли да се измъкнат. От борда ги бяха забелязали, бяха извили насам кормилните весла. Отмалели от умора, те отпуснаха ръце и зачакаха. Галерата се приближаваше бързо.

Когато тримата застанаха смутени сред наобиколилото ги множество на палубата, още не знаеха къде са попаднали. Жан се гушеше в ръцете на майка си, а богомилът стискаше торбата с Тайната книга.

Внезапно тълпата се разстъпи и пред тях застана самият Симон Еретик.

— Женевиев дьо Монгри! — процеди той злобно. — Както виждате, ръцете на Светата инквизиция са дълги.

Слав Граматик се слиса от чутите думи. Женевиев дьо Монгри се наричаше тая, с която трябваше да се срещне, в страната на фръзите, за да го свърже с анцианус Филип.

Той неволно понечи да се метне зад борда, да се измъкне поне той от лапите на инквизицията, в които коварният случай (а то ще рече самият Сатанаил) го бе натикал. Но се овладя. Него не го познаваха, а един опит за бягство щеше да събуди подозренията им. Длъжен беше да остане, да не се вълнува, да не се издава.

Албигойката се дръпна пребледняла, притиснала до болка детето си. Опита се да се върне към лодката, ала двама здравеняци я хванаха и завързаха.

— А тия какви са? — обърна се към двамата полуголи роби инквизиторът, като ги стрелкаше със зли очи.

Макар и овързана, Женевиев побърза да отвърне:

— Гребци от кораба на сарацините.

Той не остана много доволен от отговора й. А се изправи пред червенокосия нидерландец.

— Кой си ти?

— Хейнрик ван Ленеп. Моряк. И баща ми, и дядо ми, все са били моряци. Преди година сарацините подпалиха навата ни. Оттогава греба на тяхната галера.

— А ти? — абатът посочи втория корабокрушенец. Слав вече беше подготвил своя отговор:

— Българин съм. Името ми е Слав.

При думата „българин“ инквизиторът настръхна. От нея водеше началото си франкската дума „бугр“, с която заклеймяваха албигойците.

— Всички българи са еретици.

Слав се запъна. Съвършените нямат право да лъжат дори когато спасяват своя живот. Но сега беше друго, сега спасяваше Тайната книга. Имаше ли право, за да предпази себе си от грях, да пожертвува Тайната книга?

И той излъга, направо, с ясното съзнание за това, що върши.

— Пътувах по търговски работи. Към Рим. Продавам сушено месо и восък. Както знае ваше преосвещенство, българският восък е най-хубавият. Най-ароматните свещи стават от него.

Целта беше по-важна. Тайната книга заместваше стотици апостоли. Но оправдаваше ли средствата голямата цел? Не постъпваше ли и той като инквизицията, за която целта оправдаваше всяко средство — дори най-гнусното.

— Знам! — пресече го инквизиторът. — Какво търсиш тук сега?

— Съдба! — сви рамене Слав. — Сарацините нападнаха и моя кораб. Тъй се озовах на греблото до Хейнрик.

И допуснал, че не е достатъчно убедителен, добави:

— Търновградският примас е ръкоположен от негово светейшество папата. Носех писмо за него.

Той разпери ръце:

— Но сега го нямам. Нямам никакъв документ, никакво доказателство, с което да ви убедя.

Последните му думи като че ли поразсеяха подозренията на инквизитора.

— А как избягахте? — запита той. Отговори Хейнрик ван Ленеп:

— В бурята подводна скала проби галерата.

И дума по дума разказа как бяха успели да се измъкнат от пленничеството, като измени само думите на Али ибн Сауд. Изкара го изменник италианец, който така искал да се отплати пред бога за вероотстъпничеството си.

Абат Симон се замисли. Ако не се надяваше да залови съучастниците на пленената еретичка, които сега се намираха на острова като в капан, надали щеше да вземе това решение. Само верско усърдие не би го тласнало в боя. Но той се надяваше да ги поразпита, както си знаеше, та да се добере до някоя нишка, да разкрие колкото може повече брънки на заговора.

Постави нидерландеца на мостика до себе си, та да му помага в навигацията, и насочи кораба на юг.

Плаваха така до вечерта. Продължиха и през нощта. Облечен в стари моряшки дрехи, Слав Граматик се приготви да подремне на палубата, подложил под главата си торбата с Тайната книга. Не би могъл да заспи, ако не я чувствуваше до себе си. И мислеше, преценяваше. Какво щеше да стане, ако стигнеха до острова и намереха сарацинските роби? Щяха да ги подложат на изтезания. А Оноре Рок щеше да покаже на инквизитора бившия си пленник. Затова папистката галера не биваше да намери острова — по никакъв начин!

Имаше един изход — Хейнрик ван Ленеп да отклони кораба, да го отведе другаде. Слав трябваше да се приближи до него и да му пошушне плана си. Но как? Инквизиторът не се отделяше от него. Богомилът стоеше и дебнеше. Щом видя, че абатът влезе за малко в каютата си, Слав се изкачи на два скока и пошепна на Хейнрик:

— Объркай му курса! Не бива да намери острова?

— Отдавна се досетих — отвърна нидерландецът. Слав изтича бързо на мястото си, преди завръщането на доминиканеца. Чак тогава заспа, заспа мигновено.

Събуди го тропотът на много нозе по палубата, шумна глъчка и дрънкане на оръжия. Скочи на крака. И видя навата на Оноре Рок, сега с мюсюлманско знаме, която опитваше да се отскубне от преследвачите си. Макар че беше по-тежка и по-бавно подвижна, личеше си, че я води сигурна ръка, която умее добре да избира вятъра и да мени курса.

Мощната галера взе да настига бегълците едва след час. Сега Слав разбра замисъла на сарацините. Умишлено ги водеха към мястото на корабокрушението. Ето, минаха съвсем близо до брега.

Хейнрик ван Ленеп предупреди:

— Подводни скали!

Арабите или бяха проучили добре крайбрежието и пролуките между рифовете, или пък се бяха оставили на късмета си. Каквото е рекъл аллах! Или те, или враговете им!

И докато християните все още се колебаеха, корабът на Рашид бен Омар се скри зад първия нос на острова.

Тогава някой съгледа размаханите дрипи в ръцете на хората от брега. Пуснаха лодка и тя докара десетина изтощени роби, изоставени като безполезен товар от отплавалата нава. С втората лодка дойдоха още седем нещастници, още по-мършави от предишните. Сред тях нямаше никой от хората на Женевиев и на Оноре Рок. Види се, с тях пиратите бяха подменили най-обезсилените гребци. Последен от лодката слезе Жак Баптист. Слав не посмя да му се обади. Моряците отведоха спасените в трюма да ги нахранят.

В това време сарацинската нава беше изчезнала някъде. Ще не ще, абат Симон даде заповед за връщане.

Почувствувал се с възстановени сили, Слав стана да помогне на моряците, които миеха палубата. Преди това понечи да притули някъде кожената си торба.

Внезапно някой му я изтръгна от ръката. Той се извърна рязко. В същия миг неколцина здравеняци го хванаха за ръцете. Отведоха го начаса пред Симон Еретик, който го посрещна със свити вежди:

— Какво криещ? — запита той сурово. Слав не отговори.

Инквизиторът отвори торбата и сам извади скритото евангелие. Позна го веднага, макар и написано на български. И преди богомилът да се мръдне, даде знак с очи. Още петима души обградиха пленника.

Симон Еретик процеди през стиснати зъби.

— Е, българино! Какво ще ме лъжеш сега?

— Нищо няма да ти кажа, ни лъжа, ни истина! Абатът промълви тъжно, с нескрита болка в гласа:

— Пред мен всички проговарят. А ме боли, когато трябва да измъчвам хора, своите ближни. Нали и те са чада божи. Боли ме като тях. Моля те, не ме мъчи! Не ме принуждавай да гледам пак изтезания. Разправя всичко сам!

— Нямам какво да разправям.

— Еретик ли си?

— Аз съм истински християнин!

Инквизиторът поднесе към устните му разпятието си. Слав неволно се отдръпна.

— Виждам, гнусиш се. А истинският християнин целува светия кръст.

Богомилът се изпъчи.

— Това не е вярно! Истинският християнин не го зачита. Защото е символ на сатаната, знак на апокалиптичния звяр. Сатаната подучи безумците да разпънат божия син на кръста. Как тогава да почитаме това дърво, на което са измъчвали бога? Какво ще сториш ти, ако те накарат да целуваш меча, с който е убит баща ти?

— Млъкни, еретико! — пресече го доминиканецът. Слав продължи с успокоен и равен глас. След като му бяха взели Тайната книга, вече нямаше какво да губи. А загубата на живота за един съвършен не е загуба, а печалба.

Симон Еретик почваше да се гневи.

— С думи се разговаря с истински християнин, не с богохулници. На зло куче — зъл прът.

Слав вдигна глава.

— Ако искаш, ела да поговорим като човек с човек. Не като зверове и убийци. Да поговорим и за причастието — може ли простият хляб и простото вино да бъдат тялото и кръвта на бога? За кръщението с вода…

— Млъквай! — изкрещя абатът. — Не на диспут съм те изкарал, а пред съд!

Пленникът пак възрази:

— Единствен бог има това право. Всеки смъртен, който се опитва да съди брат си, е самозванец и насилник.

— Тебе ще те съди светата църква.

— Вашата света църква е бърлога на сатаната. Най-първо сатаната обитаваше соломоновия храм в Ерусалим. Когато го разрушиха, се пренесе в константинополската „Света София“. И в римската „Свети Петър“. Редува се — един ден там, един ден тук…

Симон Еретик изкрещя към войниците:

— Запушете муцуната на тоя антихрист!

Петима се втурнаха отгоре му да го вържат, да прекарат през устата му въжето като конски гем.

Навярно друг път Слав не би дръзнал да помисли за това, което направи сега. На няколко хвърлея от галерата, сред вълните се полюшваше обърната лодка, облепена с водорасли, останка от някаква морска трагедия, довлечена дотук от теченията. А на хоризонта се виждаха платната на два кораба. Навярно бяха сарацински, защото се разнесоха резки команди, затрополиха по палубата заемащите местата си бойци. После веслата се размахаха в усилващ се ритъм.

— Не съм антихрист — извика Слав. — А божи любимец, каквито са всички, що се съпротивляват на безправието.

Дръпна се рязко с цялата си мечешка сила, отхвърли от себе си нападателите. Нямаше друг изход — скочи направо в морето.

Потъна, изплува, пое си дъх. После загреба с всички сили към обърнатата лодка.

От борда полетяха копия, стрели се посипаха като градушка край него.

За щастие, не го улучиха. Пък и той не се остави на слепия случай, а току се гмурваше и изплуваше там, където най-малко го очакваха.

А галерата се отдалечаваше бързо, зарязала останалия сред вълните еретик. Вече го бяха сметнали за обречен. И види се, нещо много важно бе заставило капитана да промени курса.

Слав се видя сам, съвсем сам сред морето, проснат на изкорубеното дъно на лодката, все едно разпънат.