Петър Бобев
Тайната книга (3)

Средецкият дедец

Малко преди мръкване богомилският дедец Петър, яхнал мършаво муле, и стройникът Слав, по прякор Граматик, напуснаха Средецката твърдина, съпроводени от петима яки вярващи с дрянови сопи в ръце.

Не бяха направили и двеста крачки през полето, когато от градските стени засвири рог и веригите на желязнообкованата порта задрънчаха звънливо, за да я затворят до заранта.

Над долината лежеше лятна омара. Подир бързащите към кошарите стада се виеше облак прах, който лягаше ниско над земята като жълта мъгла и забулваше натрупаните по стърнищата ечемичени кръстци. Ръжта още не беше станала за жътва. Мучаха говеда, блееха овце. Окъснели жетварки подтичваха към село с весели припеви. Отнейде долиташе мекият глас на кавал.

Отсреща се надигаше планината, наедряла в здрача, величествена, притъмняла и заплашителна. Единствени върхарите й и двете снежни преспи под тях, що се стопяваха чак към листопад, все още светлееха, озарени от гаснещите лъчи на залязващото кървавочервено слънце.

А долу, сред бухналите в зеленина букаци се червенееха покривите на грънчарската общиария.

Отскоро царуваше Иван Асен над българските земи, ала вече бе съумял да въдвори ред и мир в царството си. Преследваните доскоро като вълци богомили най-сетне си бяха отдъхнали. Нямаше го вече проклетникът Борил. Като че ли най-важното, що бе вършил през безславното си царуване, бе да мъчи и осакатява еретици. А Иван Асен бе дал свобода на всички вери: и на православието, което божем изповядваше самият той, и на богомилите, чиито бунтове му помогнаха да си вземе трона, и на папистите, за които милееше търновградският примас Василий и новата царица Анна-Мария Маджарска. Много кръв бе пролял неуморният Борил Ересобореца — и от верско усърдие, и заради лични облаги, заради лична мъст, заради имотите и богатствата на неугодните боляри и първенци.

Тъй преди десетина години палачите бяха лепнали дамгата с нажежено желязо и върху челото на дедеца Петър. От незнание. Ако се бяха досетили кой е паднал в лапите им, жив нямаше да го пуснат, на огън щяха да го пекат, с четири коня да го разчекнат, надолу с главата да го обесят на поляната край крепостната стена. Но тогава богомилските достойници, та и другите съвършени, се криеха, не се мяркаха сред народа. Малцина ги знаеха. Простите вярващи както всички слушатели не бяха чували дори имената им. За да не се промъкне издайничеството. Слава богу, отминали бяха тия тежки времена. Вече можеха спокойно да излизат пред всички и с открити чела да бранят святата си вяра. И по-рано сред монасите из българските земи имаше богомили. Ама тогава трябваше, кога се зададат Бориловите съгледвачи, с преструвки да палят свещи пред иконите и литургии да отслужват, и тамян да кадят. А сега спокойно бяха изхвърлили от черквите икони и кръстове, требници и свещи, епитрахили и потири за причест. Превърнали бяха монастирите и селата си в богомилски общиарии, където нямаше игумени и владици, йереи и дякони, където всичко беше общо и всички бяха равни помежду си, тъй както бяха и пред бога. И понеже цар и власт не ги закачаха, пълнеха се монастирите с всякакви хора; босоноги парици и отроци, които тъй бягаха да се отърват от болярски тегоби и насилие, и разкаяни търговци, и прогледнали в бога боляри.

Тая вечер щяха да посвещават в сана „съвършени“ петима вярващи, които бяха устояли на всички изпитания, та да заслужат голямата чест, що им оказваха бог и братята; петима истински християни, отрекли се от дом и имане, от жени и деца, от всички земни радости и грижи, отдали живот и сили на вярата. А утре заран, както всяка година през първия ден на Горещниците, при изгрев слънце дедецът Петър лично щеше да благослови за съпружеския хомот младите двойки, които бяха свързали сърцата си по тлаки и седенки и бяха чакали месеци наред тоя щастлив ден.

От притъмнялата снага на планината лъхаше хлад. Над каменните й чукари грееше сърпът на новата луна. По тъмносиньото небе покълваха безброй звезди, сякаш невидим сеяч пръскаше с пълни шепи бисерни семена по небесната нива. Върбалакът край реката зашумя сънливо. Заскрибуцаха щурци и бръмбари-жетвари.

А седмината богомили бързаха нагоре по урвестото корито на запенената река, която се мяташе с рев от камък на камък и разсичаше като гигантски меч обраслите с вековни дъбрави ридове.

Слав Граматик спря дружината. Опита се да надвика грохота на реката:

— Я да се поразпръснем. Да не вървим вкупом. Така, ако някой си науми, може всички ни да изтрепе, преди да гъкнем.

— Че кой ще ни трепе? — усмихна се дедецът. — Това не е Борилово време.

— Додето има ромеи и унгарци, за истинските християни мир няма да има.

Тъй богомилите наричаха враговете си. Православните за тях бяха ромеи, защото оттам бяха приели вярата си, защото и досега от Константинопол черпеха силата си. Католиците пък наричаха унгарци като привърженици на унгарския католически крал.

— Що искаш тогава? — запита дедецът.

— Аз ще вървя напред, да видя чист ли е пътят. А ти с братята — след мен.

Селяните кимнаха с глави в съгласие. Право думаше стройникът. Планина е това. Не знаеш що те чака зад завоя, зад дървото — звяр ли, тат ли нощен. И да не са ромеи или унгарци, нима планините не гъмжат от власи, овчари разбойници, дето за един клашник убиват човека.

И дедецът склони. Слав Граматик избърза петдесетина крачки пред другите, закрачи през черната гора, в която едва се светлееше пътеката. И прав беше. Стори му се, че сред дървесните стволове се мярна човешка сянка.

— Кой е? — извика Слав, като се метна встрани зад първото дърво, що му попадна.

В същия миг рой стрели бръмнаха покрай него, за щастие без да го засегнат.

— Братя, назад! — извика той и побягна след тях. Ала още при първите крачки отгоре му се метнаха двамина здравеняци, що го бяха дебнали до пътеката. Слав забрави заръките на вярата си и дълга на сана си. Забрави, че истинският християнин не се противи на земното зло. Без да мисли, той грабна единия в яките си ръце и го метна върху другия. После хукна да догони дружината си. Нападателите се поспряха пред двамината проснати на земята, които стенеха с натрошени кокали, после се втурнаха надолу, размахали мечове и ножове.

Настигнал другарите си, Слав продължи да тича редом с мулето на стария дедец. Враговете, почивали, докато бяха чакали в засадата, взеха да ги настигат. Подире им излетя сноп стрели. Само една улучи, и то тъкмо тоя, когото целеше. Първосвещеникът Петър изохка и се свлече от седлото. Слав едва успя да го задържи. Съобрази бързо. Метна се върху добичето зад ранения и така продължи, като го придържаше пред себе си. Ала под двойния товар животното забави хода си. Преследвачите отново взеха да ги догонват. Но тогава, отдолу, откъм селото се чу някаква гълчава и скоро напреде им излезе тълпа богомили с борини в ръце, окъснели за утрешния сбор слатинчани и паничарци. Разбрали набързо какво става, селяните размахаха сопите и се спуснаха подир нощните нападатели. При тая неочаквана заплаха враговете се пръснаха безредно из гората.

Слав едва успя да запази двамината, що се гърчеха проснати на пътеката. Разгневените селяци щяха да им смажат главите, ако той не се бе изправил пред тях с думите:

— Помнете що рече бог на Петра: „Скрий ножа в ножницата! Защото който вади нож, от нож умира.“

Богомилите сплетоха набързо три тарги от пръти и понесоха обратно ранените.

В общиарията, след като извадиха стрелата от рамото на дедеца, наложиха раната е целебни билки, а пленниците увиха в кожи. Уплашени до смърт, и двамината признаха, че са стражници на средецкия владика, прикрит Борилов привърженик и фанатичен пазител на православието. Решил бе божият служител на своя глава, против волята на царя, скритом да отърве църквата от най-стръвния й враг, средецкия дедец, който и по възраст, и по сан беше пръв между еретиците. Слав Граматик заръча на хората да усилят охраната, та да не ги изненадат отново вразите, и влезе при ранения старец. Намери го още по-блед отпреди, още по-посърнал, ала с бодри както винаги очи.

— Учителю! — Слав се строполи на колене пред одъра му. — Изповядай ме, наложи ми изкупление!

— Защо, сине? — пошепна дедецът.

— Сгреших, учителю. Грях сторих. Божем съвършен, истински християнин, от солта на земята, а се поддадох като безумец на човешките, бесове. И човек ударих, осакатих, без да мисля, двамина. Не съм достоен, отче, за сана и за доверието ти.

Дедецът го гледаше спокойно, но твърдо. И мислеше. Не казваше нищо. Припомняше си. От дете, от тригодишно сополанче бе отгледал Слав при себе си. Като син. Намерил го бе сред опожареното от Бориловите главорези богомилско селище до труповете на баща му и майка му. И го бе взел със себе си. И макар че съвършеният няма право на дом и челяд, задържа при себе си сирачето достойникът Петър. Нийде не бе речено, ни в апокрифи, ни в предания, а камо ли в Тайната книга, че съвършеният няма право да осиновява. Израсна Слав дълъг като върлина, попрегърбен, ама жилав, як като мечка, с младежко лице, почти като момче, и остра руса коса. Надарил бе сатаната, владетелят на видимия свят, тялото му с якост, що не е потребна за апостол, сякаш го гласеше за Мамонов слуга, за воин или панаирджийски борец, а не за небесен жител. Не изтощиха здравата му плът нито дългите пости, три пъти по четиридесет дни годишно, нито пълното въздържание от месо и вино, та дори и от мляко, яйца и сирене, нито многократните молитви, по седем пъти на ден и пет пъти през нощта, нито нощните бдения над леглата на болни братя, нито дългите преходи от поселище в поселище по богомилски заръки, нито зимните мразове, когато беше длъжен да носи само една риза.

И все пак смилил се бе бог. В коравото земно тяло бе вложил божествена душа. Схватлив излезе Слав — и в светските науки, и в божите. И с разум го бе наспорил всевишният, и с воля. Изучил бе Слав българското четмо и писмо, и елинското, и римското; овладял бе цялото богословско знание — и патриаршеското, и папиското; напипал бе де що грешки имаха и разногласия, и глупави нелепости. Никой не познаваше по-добре от него цялата богомилска книжнина — от беседата на Исуса с Йоан Богослов, що всички наричаха Тайната книга, до апокалипсиса. Знаеше това, що е длъжен да знае земеделецът, различаваше билки и лекове по-добре от най-вещите врачове. А повечето богомилски съвършени бяха все врачове — ведно с душата лекуваха и тялото. Бързо бе преминал от прост слушател във вярващ, а след две години изпитания и учение бе встъпил в сана на съвършения. Ако не беше толкова млад, с тия умения и божи дарби можеше да стане и „старец“, та дори и „гост“ — първият помощник на дедеца. Но имаше още нещо — пазеше го дедецът Петър от самия него. Макар и съвършен, а всеки знае, че съвършените са неподатливи на злото и че върху тях бесовете нямат власт, пазеше го дедецът Петър от беса на самодоволството. Затова го беше оставил прост „стройник“ — сан, що отговаря на черковния дякон. Да израсне първом, да възмъжее напълно, да добие опит в тоя Мамонов свят.

Старецът отправи поглед към ученика си, сякаш едва сега проумя думите му. Знаеше, не беше виновна душата на младежа. Душата му беше чиста като на младенец. И беззлобна. Виновна беше плътта му. За воин го бе създал несправедливият уредник, сатаната, царят на царете, за свой пълководец, за земен завоевател. За да спаси безсмъртната му душа, Петър трябваше да го подложи на нови изпитания, на нови несгоди и усилия.

— Сине — рече дедецът, — виждам, борят се и в тебе все още двете начала: разрушението и сътворението, звярът и човекът. Силен е човекът у теб, ала сме длъжни да му помогнем. Достоен си ти за съвършен, защото се бориш с Мамона. Победа без борба не е победа. Лесно е на скопеца да бъде непорочен. Трябва да помогнем на човека, да отслабим звяра.

Той положи ръка върху главата на Слав. Тъй приемаше изповедта му. И му даваше прошението си.

— Налагам ти, чедо, запрет! — додаде той. — Още четиридесет дни пълен пост. С тримирене ката неделя. Докато изографисаш още една книга.

Тъй в грижи за ранения, в молитви и самообвинения Слав Граматик прекара цялата нощ. Друг апостол приобщи към съвършените петимата вярващи. Той благослови и младите двойки за брачен живот. Той освети и пазара, що се събираше там всеки петък.

Към пладне в килията влезе един смутен вярващ да извести, че някакъв чуждоземец дири дедеца Петър. Пуснали го бяха, след като го бяха изпитали с всички знаци и тайни богомилски думи. Нямаше нищо чудно в това посещение. На пазарите идваха какви ли не люде — да купят, да продадат или просто да чуят новини отблизо и далеч. А на годишните сборове идваха търговци и от чужбина — не само дубровничани, които цяла година кръстосваха страната като „любезни гости на царството“, както ги величаеше Иван Асен, ами и маджари, и фръзи-латинци.

Затова дедецът кимна с глава. В килията влезе почтително млад чернобрад мъж, босоног и гологлав, с тонзура на темето и препасано с връв францисканско расо.

— Благослови ме, учителю, и утеши ме! — рече той на латински.

Дедецът отвърна тихо:

— Благословен бъди от вседържителя бога, и от сина, и от духа свети.

— Амин! — пошепнаха всички присъствуващи.

— Мога ли да помоля за разговор насаме? — запита тогава францисканецът, като се извини с поглед на останалите.

Дедецът кимна. Слав и вярващият излязоха вън. Тогава гостът запретна ръкава на расото си и показа татуировката на ръката си; две кръстосани елипси, една по-голяма и друга по-малка. Това беше емблемата на богомилите, приета и на запад, която символизираше двете начала на битието: сътворението и разрушението, вплетени в един безконечен въртеж, различни и неотличими, крайни и безкрайни. При драговитите-павликяните те бяха еднакви, тъй като според тях са равностойни и всевечни злото и доброто, богът и сатаната. При богомилите едната беше по-малка, за да символизира надмощието и крайната победа на доброто.

— Казвам се Жак Баптист — рече гостът. — Пратеник и писмоносец съм на всеуважавания анцианус Филип. Облечен съм като францискански лицемер, та да заблудя слугите на Мамона, които ме преследват.

Петър запита:

— Как се чувствува със здравето братът Филип? Чух, че бил ослепен от фарисеите.

— Вярно е, отче. Ала и тъй апостолът не напусна божията нива. С духовния си поглед води паството по правия път по-добре от зрящите.

Той бръкна в пазвата си и извади един свитък. Подаде му го с поклон. Дедецът разгледа восъчния печат. Изглеждаше истински. И друг път беше получавал послания от анциануса Филип. След като счупи печата, разгърна пергамента и зачете латинското писмо.

 

„До всеуважавания средецки дедец.

Брате в Христа, лоши дни настанаха за добрите люде в Лангедок. Слугите на лукавия, освирепели като вълци, овладени от всички човешки и сатанински бесове, изтребват с огън и меч божите люде, без да щадят ни майките, ни младенците. Ти навярно си чул вече как палачите на звяра Симон дьо Монфор изклаха седем хиляди души в черквата в Безие. А това е нищо в сравнение с новите изстъпления, що се раждат в главите на сина му Амори и на помагачите му. Не би повярвал какви жестокости може да нашепне земният властелин — сатаната, на своя наместник, римския папа, и на неговото адско изчадие — инквизицията. В беда сме, мой старши брате! Доминиканците — тия, дето се назовават «господни кучета», а всъщност са Сатанаилови псета, с апокалиптични изтезания успяха да издирят всичките ни истински евангелия и да ги изгорят. И сега верните на Христа са останали без книги. А безкнижни люде стават лесна плячка на Мамона и на неговите коварства. Помогни ни, брате! Изпрати ни още една Тайна книга, за да бъде преведена и размножена, та да сее просветление и сила в сърцата на измъчените борци за правата вяра в много изстрадалия Лангедок. И още нещо, брате Петре. Не стигат гоненията на безумците и фарисеите. Ами и в средата на разумните люде проникна отново раздвоението. Последователите на Манеса сноват между добрите люде и ги отклоняват от единствения път. Убеждават ги, че Сатанаил е всевечен, че е бил и ще пребъде редом с бога. Че злото безкрай ще властвува над земята. И като гледат как побеждава Сатанаиловата инквизиция и кръстоносните антихристи, мнозина се разколебават. Ела при нас, брате, за да просветлиш умовете на раздвоените, да сплотиш редиците ни. Изпращам ти моя верен брат, вещ в езиците и пътуванията, за да те доведе невредим при нас за спасение на душите ни. Довери му се, както би се доверил на мен самия.

Твой брат в Христа, слуга на слугите и на светата вяра Филип.“

 

Достойникът Петър дълго стоя замислен, след като прочете тревожното писмо. Не му мина и помисъл за измама, не допусна, че може да е написано не от анцианус Филип, а от Женевиев дьо Монгри под диктовката на свирепия еретически гонител Симон дьо Клерк; че все тя бе взела пръстена на духовния си баща и бе щампосала восъчния му печат. Всичко беше тъй чистосърдечно казано, тъй убедително в съгласие със слуховете, та старият богомил не можа да се усъмни в истинността му.

Вдигнал нагоре очи, към опушения от лоеничетата таван, без да поглежда госта си, Петър прошепна:

— Стар съм, сине! Веднъж ходих у вашата земя. Вече не мога. При това, както виждаш, съм ранен. Мамонови слуги има и у нас. Смятаха, че като ударят немощния старец, ще ударят словото. Не знаят скудоумните, че словото е безсмъртно, че надживява устата, що го е изрекла.

После изведнъж реши:

— Ще пратя другиго вместо мен. Не по-малко достоен. Извикай братята!

Жак Баптист отвори вратата и двамата богомили влязоха.

— Сине! — обърна се дедецът към Слав. — Дойде време да докажеш усърдието си. Вместо мен ти ще заминеш за фръзката земя.

— Що ще правя там, учителю?

— Тайната книга ще им отнесеш. Ще им я разтълкуваш. Да разсееш заблудите и разкола.

Слав Граматик наведе поглед.

— Ще имам ли крепкост и умение да го сторя, учителю?

— Ти ги имаш. И знания, и воля. И още нещо. Това, що ти пречи тук, у нас, в мирното време. Воинска доблест имаш, синко, що е нужна в размирието, сред опасностите. С тебе ще бъда по-спокоен за Тайната книга, отколкото ако аз я носех.

— С голяма чест ме удостояваш, отче. А има по-достойни.

— Аз те пращам на подвиг, чедо. На смъртна опасност. Не на сватбена благословия. Може би на мъченическа смърт. Сигурен съм, че ти по-напред ще пожертвуваш своя живот, отколкото книгата.

Така едно подправено писмо измени равния безбурен живот на младия богомил, отклони го от богоугодните дела, от учението и молитвата, за да го запрати по пътя на страданието и смъртната угроза.

Само един ден се стяга за път стройникът Слав. Че какво толкова има да стяга един съвършен? Нали цялото му имане се побира в една торба през рамото? Нали затуй ги наричат торбеши? Нали затуй Презвитер Козма, най-яростният ересоборец, ги кореше, че ядели чуждия хляб?

Да не буди съмнение и Слав се преоблече като францисканец, натовари и той едно муле с постилки, сред които скри увитото в боброва кожа евангелие да го пази от дъжд и влага.

Тъй двамата тръгнаха на път, благословени до леглото от ранения дедец. До пернишката крепост ги изпроводи дружина вярващи, скрили мечовете си под клашниците. От там ги поеха богомилите от Велбъжд, те ги предадоха на велешанските бабуни, както там наричаха богомилите.

Дълго пътуваха двамата странници от село на село, покрай градища и крепости, покрай богатски твърдини, извисени върху скалисти зъбери, в които се криеха отрупани с кадифе и сърма боляри; покрай имотни монастири, по-непристъпни дори от властелските кули. Понякога се отбиваха в някоя селска колиба, до половината вкопана в земята, с покрив от слама или изградена от камък и покрита с цепени плочи, опасана с трънливи плетища, по които се зъбеха волски черепи да плашат птиците и злите духове. Повече се осланяше Слав на нищите хора, по ги чувствуваше свои. Затова не се издаваше на богомили-боляри. А нощуваше у селяците, ядеше с тях ечемичен хляб, замесен с плява и пепел и изпечен в подницата, додето отрудената стопанка продължаваше да тъче в стана или да върти хромела за ново месиво.

На минаване край гроба на поп Богомил двамата само го поменаха в молитвите си, защото богомилите не тачат гробовете, където почива телесната обвивка на човека, що е творение Сатанаилово. И продължиха пътя си.

Най-сетне на деветата нощ ги отведоха до пристана на Салоники. Когато видя привързаната към кея нава, Жак Баптист въздъхна облекчено:

— Слава богу! Вече можем да смятаме, че сме свършили делото си!

Още на трапа, що свързваше кораба с брега, видяха капитана Оноре Рок, за когото Жак Баптист каза, че също е албигоец, както и целият му екипаж. Че е еретически корабът, личеше от пръв поглед. Над вълнореза му нямаше никаква статуя на светец или светица, нийде, на никоя мачта не беше окачена икона, не висеше разпятие.

Капитанът ги посрещна почтително. Все тъй приведени, застанали до него, ги очакваха няколко едри матроси. В мига, когато новодошлите стъпиха на палубата, съвсем изненадващо матросите се нахвърлиха отгоре им и ги свалиха върху дъските. Ала не прецениха добре с кого имат работа. Слав Граматик се сви като звяр и ги отхвърли от себе си, после понечи да скочи на брега. Нападателите увиснаха като кучешка глутница по краката му. Извъртял се рязко, той грабна двамина в прегръдките си. Стисна с цялата си мощ. Усети как изпращяха гърдите им. Ала не спря, продължи да стиска, побеснял от ярост. Едва когато почувствува, че омекват в ръцете му, че почват да хъркат, той се опомни.

Нима пак, господи? Нима той, съвършеният, посланикът на самия дедец, ще убие хора? Той, когото богоугодникът Петър бе удостоил с доверието си, който със своите деяния беше отреден за пример на бугрите по пътя към спасението?

Богомилът отпусна ръце и двамата се свлякоха омаломощени на пода, докато той стоеше над тях с виновен вид като хванат на местопрестъплението убиец. Слисани от страшната му сила, останалите неволно отстъпиха. Сега Слав би могъл, ако иска, да скочи на брега, да се спаси. Ала той не го поиска. Не можеше да мисли за личното си спасение, докато Тайната книга оставаше на кораба ведно с вързопа му, захвърлен в битката до мачтата; докато брат Баптист лежеше овързан пред краката му. Тайната книга струваше повече от неговия живот. Нямаше право да я остави в мръсните ръце на коварните безумци.

Настръхнал като мечка, той пристъпи към товара си. Наведе се да го вдигне. В тоя миг ловко метната откъм бака рибарска мрежа го омота и обезсили в здравите си бримки.