Петър Бобев
Тайната книга (14)

Слабостта на съвършения

Бурята затихна. Смълча се и гората, натежала, както се смълчава след дъжд. Оцеждащите се дъждовни капки прошумоляваха изрядко по листата. Почваха да се обаждат уплашени птици.

Начело на отряда на горяните Слав Граматик бързаше нагоре към подземието, откъдето бе излязъл. Чувство, макар и неосъзнато докрай, по-силно от разума, по-непреодолимо и от жаждата за живот, го теглеше натам, към братята, към Хейнрик, към Роже… Към Женевиев.

Когато пристигнаха до тайния вход, сражението беше свършило. Част от папистите бяха нахлули вътре, останалите още се тълпяха отвън в очакване на реда си да се вмъкнат те.

Видели неприятелите си, горяните връхлетяха насреща им. Отново зачатка стомана в стомана, отново забръмчаха като разлютени оси тежките стрели, отново застенаха ранени.

Тогава, в разгара на боя, съвсем случайно Слав се спъна в някакъв труп. Не би се спрял, ако не бе зърнал лицето му.

Това беше той, Хейнрик ван Ленеп!

Приклекна до него, положи главата му на коляното си.

— Хейнрик! Хейнрик!

Умиращият не го чуваше. Само стенеше и от време на време профъфляше някоя едва разбираема дума: Слепецът приближи опипом.

— Кой е този?

Богомилът отвърна, преглъщайки мъчително:

— Хейнрик ван Ленеп. Не е бугр, чужд е… Но… Филип вдигна към небето безжизнените си очи:

— Който е против насилниците, е с бога… Каквото и да мисли, както и да го назовава… Не е чужд.

Главата на ранения клюмна, а изпънатото в последно усилие тяло омекна. Дъхът му спря.

Отишъл си бе Хейнрик.

Нямаха време дори да го погребат. Само го затрупаха с клони, докато се върнат пак.

А горяните налитаха с диви крясъци и размахваха оръжия срещу желязната стена на кръстоносците, които отбраняваха входа. Звънтяха срещналите се мечове, копия и щитове, брони и шлемове. Падаха ранени и посечени — от едната страна и от другата.

Най-сетне хората на Раймонд успяха да се вмъкнат вътре.

Окрилени от успеха, бунтовниците овладяха пещерата, започнаха да овладяват и подземния вход.

Стъпало след стъпало!

Най-сетне, изтласкали и последния кръстоносец, прекрачвайки трупове, стигнаха до изхода.

Напреде им грейна светлият отвор.

Слав се закова като вцепенен на място.

Това, що виждаха очите му, беше чудовищно. Не човеци, а ще речеш побеснели демони, облечени в желязо, тичаха напред-назад и сечаха с мечовете си щуращите се обезумели хора, които се опитваха да се укрият някъде.

В туй време по крепостните стени се водеха откъслечни битки. Непристъпни бяха те, но само от външната страна, не бяха строени за отбрана срещу нападатели отвътре. По каменните стълби се изкачваха кръстоносци, които се вкопчваха с мечове и алебарди в оределите защитници. Профучаваха копия и все по-редки стрели. От бойниците политаха в пропастта убити и ранени. За да не паднат в ръцете на врага, някои бугри сами скачаха подире им от зидовете.

Папистите бяха овладели някои от бойниците. В средната кула, успели овреме да залостят желязната й порта, се бяха укрепили неколцина от обсадените и с решимостта на обречени продължаваха боя. И не хабяха боеприпасите си. Всяка отправена стрела улучваше някой противник, всеки хвърлен камък смазваше нечия глава, всеки излят котел със смола обгаряше неколцина. Защитниците бяха опитни стрелци, отчаяни бойци, които щяха да продадат скъпо и прескъпо живота си. Повечето от тях бяха минали през инквизицията, мнозина бяха загубили близките си в инквизицията. Затова бяха решени да не попадат повторно в нейните нокти.

Горяните не изчакаха заповедта на предводителя си, не погледнаха слепия анцианус, който мълвеше молитви. С изтеглени мечове, гневни, те се нахвърлиха върху вилнеещите кръстоносци, принудиха ги да изоставят безпомощните си жертви и да се обърнат срещу тях.

Тогава Слав чу издрънчаването на веригите и скрибуцането на макарата. Мостът на главната порта се спусна над рова и отвътре се юрна навън тълпа от разплакани хора: старци, жени и деца, които носеха черковни хоругви, кръстеха се и викаха:

— Милост! Не сме еретици! А верни чада на папата?

Притиснати от нахлулите през тайния вход кръстоносци, част от обсадените, наистина католици, бяха отворили тежката порта, за да подирят поне те спасение.

При вида на иконите и кръстовете войскарите пред портата се смутиха, засуетиха се, отпуснаха оръжията. Тълпата се опита да се възползува от това, та да се пръсне из гората.

Тъкмо в тая суетня изскочи Франсоа Льокок с разрошени коси, раздрано расо и блеснали в жестоко опиянение очи:

— Какво се отпуснахте като баби? Защо не колите? Един рицар, попаднал пред него, отвърна объркан:

— Не знаем, отче.

— Какво не знаете?

— Как да отличаваме нашите от еретиците. Франсоа Льокок изкрещя като безумен:

— Убивайте всички наред! После бог ще разпознае своите!

Слав чу тези безчовечни думи и неволно потрепери. Преподобният Арнолд Алмарик ги бе изрекъл пръв при клането в Безие. Убийците ги бяха запомнили и ги повтаряха упорито след него, та да оправдаят пред другите и главно пред себе си своята кръвожадност.

Кръстоносците се нахвърлиха върху множеството. Развъртяха още по-настървено оръжията си, може би да оправдаят с ново усърдие краткотрайната си слабост. Жените се развикаха, запищяха децата.

„Господи! — неволно си помисли Слав. — Как допускаш всичко това? Докога ще властвува над света Сатанаил? И дали някога ще дойде краят на неговото царство? Дали не са по-прави драговитите, които смятат, че на земята винаги ще побеждава злото?“

Сякаш прочел мислите му, анцианус Филип, успял да го последва дотук, го хвана за ръката:

— Не ги жали, брате! Защото мъртвите са по-блажени от нас! Защото душите им, освободени от тленната обвивка, вече летят към престола на бога. Защото са се отървали от гнета на Мамона, от всички земни, властелини, от всички земни злини. Защото живите са тези, които са за окайване.

— А кога ще дойде божието царство тук, на земята? Кога? Нали към него се стремим ние? Иначе, ако е за небесното, то тогава защо се борим? По-добре да се пръснем из монашеските обители…

Земите, и българската, и франкската, и ромейската, бяха пълни с отшелници, които в усамотение и богосъзерцание опитваха да спасят собствените си души. Слав знаеше за следовниците на Ивана Рилски, на Прохор Пчински, Гавраил Лесновски, Йоаким Осоговски и стотици, и хиляди други.

— Ние сме длъжни да живеем, за да спасяваме душите на ближните! — отсече решително Филип.

Слав усещаше как се задъхва от бездействие пред кървавата касапница, която вилнееше пред очите му.

— Не мога да стоя така, отче, със скръстени ръце пред насилието. Надига се бесът на злобата в гърдите ми, едва сдържам пестниците си.

Анцианус Филип разбираше какво става в душата му. Нали някога и той беше млад и зрящ, нали и него тогава сатаната бе изкушавал така? Бе го тласкал към кръвопролитие и убийство, подмамвайки го с надеждата, че тъй ще помогне в борбата срещу неправдата.

— Не забравяй, сине — рече той, — ти си съвършен, небесен жител, сол на земята. Слушателите, дори обикновените вярващи, са свободни да грабнат оръжие в защита на справедливостта. Съвършеният — не. Неговото оръжие е оръжието на бога — словото. Словото е по-могъщо от всеки меч.

Защо ли му говореше? Та Българина го знаеше отлично. Съвършеният се отказва от всичко земно: от жена, от деца, от всякакви блага и наслади в живота. Защото е обречен богу, мъртвец приживе. Истинският християнин отрича убийството въобще, дори на животно. Нали затова съвършеният няма право да яде месо? Какво остава за погубване на човек? Затуй съвършеният не притежава и оръжие. За разлика от католическите монаси от военните ордени, които воюват и убиват като всички други войскари, за разлика от обикновените духовници, които не носят меч и копие, но затова пък имат право на самозащита с тояга и боздуган.

Тогава Слав съзря Женевиев, която носеше наръч стрели на защитниците.

Един кръстоносец се хвърли отгоре й. Вдигна меча, ала тя увисна на китката му. Войникът я отблъсна от себе си и замахна повторно.

Не успя. Като ранен звяр Слав се изтръгна от ръката на слепеца, който се опитваше да го възпре, и на два скока се изкачи върху тясната площадка сред оплисканите с кръв мъже. Без да съзнава какво прави, той се наведе, грабна едно изтървано копие и го запокити е цялата сила, на която бяха способни мишците му. Острието прониза гърдите на войника. Без вик, без стон оня се строполи на земята пред слисаната си жертва.

— Женевиев! — извика богомилът. — Насам, насам! А тя стоеше и го гледаше отдалеч.

Без да размисля, подтикнат от някакъв първичен нагон, от някакъв порив, Слав грабна първия меч, който видя пред нозете си.

Кръстоносците не устояха пред яростния му устрем. От нападение преминаха в отбрана, протегнали напред щитовете.

На запад облачната завеса се бе разкъсала и през пролуките й надзърташе ниското слънце. По излъсканите брони, по мечовете и щитовете проблясваше отражението му. Заслепяваше очите. Ударите ставаха неточни.

— Българино! — провикна се отдолу Филип. — Не забравяй, че си съвършен! Ти идваш от България пример да дадеш…

Сякаш не чул думите му, богомилът продължи да вика:

— Женевиев, към мен!

Насреща му се втурнаха няколко души с протегнати напред копия. Слав отметна с меча си няколко остриета, та си направи пролука, развъртя се с цялата си сила, олицетворил в своя порив като че ли самият бог на войната.

Враговете му се слисаха пред тая безумна смелост. За тях и това беше чудо — сам човек, при това без ризница, без щит, да остане неуязвим сред толкова оръжия. Не можеха да си обяснят това с неговата мощ и пъргавина, със своята неповратливост в тежките метални доспехи. Те се смутиха, запристъпиха назад.

Видял позорното им отстъпление, Франсоа Льокок не можеше да допусне такъв срам за Христовото войнство, на което бе възложено да изкорени плевелите на еретизма. Забравил сана си, той грабна един лък и пусна стрелата, която избръмча и се впи в незащитеното рамо на Българина.

Слав изтърва оръжието си, от болка коленете му се подкосиха, той се свлече на земята, ала не изгуби съзнание. Бойците на Раймонд го прикриха веднага и продължиха да настъпват. Кръстоносците обаче наобиколиха Женевиев с насочени копия.

Тогава над множеството се разнесе гласът на абат Симон.

— Не я убивайте! — провикна се той. — Искам я жива!

Неколцина души се метнаха отгоре й, хванаха я и я помъкнаха. Папистите бързаха да се измъкнат от крепостта, да се отдалечат час по-скоро, защото не допускаха колко малко горяни бяха проникнали вътре.

В премала Слав се опита да се надигне отново, отново да хване меча. Ала не успя. Ръката му, обезсилена, изпусна оръжието.

Посегна с лявата. Напразно. Не бе я упражнявал, не можеше като тамплиерите да си служи еднакво добре и с двете ръце. Изтръгна стрелата от раната и я захвърли настрана. Кръвта рукна още по-обилно.

Надигна се отново и залитайки, тръгна към анциануса, който се бе прислонил в една ниша на крепостната стена и напрегнат се вслушваше в шума на заглъхващата битка. Когато долови стъпки, старецът обърна глава по посока на идващия и зачака. Слав Граматик му се обади отдалеч.

Когато стигна до него, анцианус Филип го хвана за дрехата.

— Ранен ли си?

После опипа раната, извади от торбичката, що висеше винаги на врата му, щипка сухи дроги, сдъвка ги и ги сложи върху рамото на богомила. Кръвоизливът постепенно престана.

Слав приведе глава:

— Недостоен съм, отче! Недостоен да се грижиш за мене!

Анцианус Филип разпери ръце:

— Не стига само да се разкаеш, сине. Той, папата, опрощава така — след изповед, с индулгенция. Та от това по-лесно няма — разкайваш се и продължаваш да грешиш.

Богомилът почти простена. Тежка беше борбата в душата му.

— Затуй не искам опрощение. Знам, бог ще ме съди за слабостта. Не устоях пред изкушението на Лукавия. Нямах сили да овладея гнева си, възмущението си от неправдата, от човешката жестокост… Слаб съм, отче…

А усещаше, че в тялото му все още напира силата.

— Бог ще ме съди… Нека…

Не можеше да се задържи в замъка, когато знаеше, че Женевиев, тая, заради която бе извършил най-големия грях в живота си, отново бе попаднала в ноктите на инквизицията. Сърцето му, огненото човешко сърце, не можеше да стои покорно, биеше, задушаваше го, тласкаше го не към смирение, а към дела, насочваше десницата му към меча.

Накрая, сякаш без да мисли, поддал се единствено на порива си, Слав се реши и с отчаянието на клетвопрестъпник се изправи пред струпаните бугри и извика:

— Кой от вас ще тръгне с мен да спасим от кладата сестра Женевиев?

След настъпилото мълчание се чуха няколко гласа:

— Аз!

— Аз!

— Аз!