Петър Бобев
Тайната книга (12)

Предателството

След като измъкнаха от ръцете на враговете Женевиев дьо Монгри и Хейнрик ван Ленеп, след като Тайната книга попадна в ръцете им, горяните изчакаха определения срок за освобождаването на анцианус Филип. И когато се убедиха, че Симон Еретик няма намерение да изпълни обещанието си, ведно с присъединилите се по пътя им селяни-бугри поеха към Стария монастир. Ако разполагаха с достатъчно време, щяха да съберат много повече хора, с които да се надяват на някакъв успех.

Ала инквизиторът ги превари. Докато бунтовниците още чакаха да пусне доброволно анциануса, той бе повикал на помощ съседния отряд кръстоносци и с удвоени сили излезе сам да ги пресрещне и разгроми, преди да са се опомнили.

Попречи им и изникналото разногласие между Роже Симон и Слав Българина. Богомилът продължаваше да настоява за безкръвна борба. Молеше ги да не бързат с проливането на кръв, преди да са опитали всичко друго. За довод им сочеше успеха си на пристанището. Горянският водач пък настояваше, че Старият монастир не може да се сравнява с никакво пристанище. Старият монастир се охраняваше строго от многочислен отряд.

Волю-неволю бугрите трябваше да отстъпят пред превъзхождащия ги противник. И благодарение на местните водачи, които познаваха отлично околността, успяха да се измъкнат от обкръжението по най-затънтените пътеки, като се катереха по непристъпните урви и газеха с часове в ледените горски потоци. Принудени бяха да се приберат в замъка Монгри и там да се приготвят за отбрана. Нямаха друг избор.

В замъка завариха кастелана Жак Баптист. След завръщането му Симон Еретик го бе пуснал на свобода. Защитниците побързаха да вдигнат моста пред крепостната порта. За вода нямаха грижа. Най-често от липса на вода падаха обкръжените крепости. Насред двора беше издълбан кладенец, който не пресъхваше. В избите се пазеше достатъчно жито и осолено месо. Можеха да изтраят на дълга обсада. А стените и кулите бяха непристъпни, издигнати върху отвесна скала, висока повече от петдесет стъпки. Само един тесен провлак, пресечен от дълбок ров, върху който лягаше подвижният мост, я свързваше със света. Войниците на Женевиев дьо Монгри и горяните заеха веднага местата си. Главните сили се съсредоточиха в двете четириъгълни кули над входа. Зад всеки зъбер на бойниците, по парапетите, зад амбразурите задебнаха обковани в желязо воини, насочили лъкове и арбалети. Натрупаха дърва до казаните със смола, натъкмиха негасената вар, от която щяха да приготвят варно мляко за ослепяване на нападателите.

Достигнали на хвърлей стрела от рова, първите разузнавачи се прикриха зад дърветата. Постепенно се придвижваха напред и главните сили, заемаха позиции, готови да пресекат всеки опит за излаз на обсадените. Настъпващите подире им се разполагаха на стан зад тях. Някои слизаха долу, под канарите, и обгръщаха замъка отвред в безпощаден обръч. С няколко коли докараха три тарана за разбиване на вратите. Доведените насила селяни започнаха да секат сухи дърва и да ги влачат към рова. Натрупаха насечени клони и долу, под скалите, извозиха няколко коли слама от полето, нахвърлиха я върху кладите, изсипаха отгоре им торби със сяра. Смятаха с огън и дим да задушат защитниците, които явно не биха могли да сломят с редовна обсада.

Затова Роже Симон, опознал отдавна нрава на кръстоносците, заповяда да приготвят кърпи, които всички трябваше да намокрят и да слагат пред устата си при пожара. В отряда винаги имаше по няколко пощенски гълъба за връзка с главните сили на Раймонд. Пазеха ги много скъпернически, само за крайна нужда. И ето дойде и техният ред.

Ала Симон Еретик беше по-предвидлив. Изглежда, очаквал бе и това. Още щом излетяха двете птици, подире им се стрелнаха няколко ловни сокола, настигнаха ги и ги отнесоха на соколарите. Свършиха хубава работа. Не напразно един ловен сокол струваше колкото пет хубави коня. И тази надежда на обсадените пропадна. Остана им само една — да се осланят на своите сили, докато някой доброволен вестител съобщеше на Раймонд за бедствието, в което бяха изпаднали.

Цялата нощ премина в трепетно очакване. Цяла нощ стражите се взираха в осветената от луната околност, цяла нощ свободните от наряд защитници не свалиха броните и шлемовете си, готови да скочат мигновено при тревога. Не мигнаха и жените, шепнейки молитви до бога да помогне на верните си чада.

А когато разсъмна добре, бугрите видяха насред пътя пред главната порта вързан за един кол своя анцианус. Облечен в дрипи, измъчен, със засъхнала по тялото кръв от преживените мъчения в инквизицията, Филип се опитваше да се държи прав с устремени към съмишлениците си невиждащи очи.

Слав Българина и Роже Симон, застанали на главната кула, се спогледаха, смазани от безпомощна ярост, безсилни да направят какъвто и да е опит за спасението му. Виждаха, кръстоносците ги предизвикваха нарочно към някоя отчаяна постъпка, чакаха да отворят вратите в рискован опит да преодолеят тия стотина крачки, що ги деляха от нещастника, за да го изтръгнат от мъченията. И двамата бяха убедени, че всеки подобен опит е обречен на провал. Макар и добре прикрити, враговете им се виждаха от високите бойници, залегнали зад дебелите дънери и зад купищата насечени клони.

След няколко часа мъчително очакване обсадените забелязаха раздвижване сред нападателите. По пътя се зададе на кон абат Симон. Пред него яздеше войник с бяло знаме. Ясно, предлагаше преговори. Ала както изглежда, и той самият не се доверяваше твърде много на парламентьорския знак, затова спря на разстояние, по-голямо от хвърлей стрела. Вдигна ръка и когато струпаното по стените множество стихна, заговори гръмогласно:

— Бугри! Аз имам сила и власт да ви унищожа. Но ще бъда снизходителен, ако ми предадете без бой Българина. Ще ви върна епископ Филип. И ще снема обсадата. Не склоните ли, ще набия Филип на кол пред очите ви. После ще превзема замъка и всички ще прекарам под меча. Бог да ви е на помощ!

И преди още обсадените да се опомнят от неочакваността на това предложение, анцианус Филип се изпъна на въжетата й с неподозирани сили извика:

— Братя! Не се хващайте на уловката му! Не предавайте Българина!

Един войник запуши с ръка устата му, а друг след това я върза с кърпа. Симон Еретик додаде:

— Аз казах! Помислете си! Изберете между великодушието и жестокостта ми. Ще чакам до обяд. Не получа ли отговор, ще убия анциануса ви, ще срина бърлогата ви!

И обърна коня си.

В приемната зала се събраха Роже Симон, Хейнрик ван Ленеп и Слав Граматик. Дойде и владетелката на замъка.

С решителен вид, с огън в очите, богомилът заговори:

— Братя, трябва да ви напусна. Длъжен съм! Най-нетърпелива от всички Женевиев дьо Монгри го прекъсна:

— Аз познавам Симон Еретика. Всяка негова дума е коварство. Не му вярвам. Не му вярвайте и вие!

Слав възрази:

— Откажа ли, ще изпълни заканата си. Все едно, аз ще бъда виновен за смъртта на анциануса. И за вашата…

Роже Симон подкрепи Женевиев:

— Първо иска с хитрост да се отърве от теб. Почувствувал е твоята сила. Сетне ще се разправи и с нас.

Богомилът поклати упорито глава:

— Всеки, който е приел истинската вяра, се е обрекъл предварително на погибел. Така и самият поп Богомил доброволно надяна ризата на смъртно осъдените, когато тръгна да проповядва истината.

— Ти си ни нужен — обади се нидерландецът.

— Най-важното е Тайната книга! Нея трябва да запазим, каквото и да се случи!

Тогава Женевиев дьо Монгри отмести плоча в стената. И зад нея се появи тайник.

Положиха вътре скъпоценната книга и отново наместиха плочата. Никой, който не беше посветен, не би се досетил.

Слав отново заяви:

— Нямам право да остана! И заради мен да се пролива кръв, да гинат хора. Заради такива като мен и него, съвършените, да пращаме на голгота обикновените вярващи! Защо ще ни спасявате? И от какво ще ни спасявате? От кладата, с която душата ни ще се освободи от тленния си ковчег, за да се възвиси към бога — за това ли?

— Не за това! — скочи Хейнрик ван Ленеп. — Не само заради Филип. Повече заради тях самите, заради онеправданите. Защо смяташ, че ще ги пратим на голгота? Ние ще ги поведем към победа, както ги води Раймонд. С кротост и всеопрощение ли ще постигнем рая на земята? Ще паднат ли насилниците от силата на кротостта? Трябва да се изправим срещу земните тирани. Да сразим всяко насилие: и на земята, и на небето.

Слав Граматик го изслуша търпеливо, без да трепне лицето му. И когато той спря, задъхан от вълнение, добави:

— Не ми пречете! Съвършеният не принадлежи на себе си. Той е пожертвувал живота си от часа, когато е приел „утешението“, когато се е посветил на саможертвата. Аз бях длъжен да донеса Тайната книга. И ето, донесох я. Сега се яви нова цел — с моята смърт да спася вас. Защо ме разубеждавате?

Женевиев дьо Монгри се изправи.

— Защото си ни нужен. Разчитаме на твоя ум и твърдост. И защото не вярваме на Еретика. Защото го смятаме годен на всякаква подлост. Защото сме убедени, че няма да устои на обещанието си.

Слав положи ръка на гърдите си.

— Но съгласете се! Нямам право — аз да стоя зад стените и да гледам как гинат хора! И да знам, че ако не бях тук, те щяха да останат живи. Дори да ме излъже. По-добре да загина редом с Филип, отколкото цял живот да ме мъчи угризението…

И се изправи решително.

— Всъщност със себе си само аз разполагам!

Женевиев дьо Монгри го изгледа дълго. Разбра. Непреклонен беше. И даде знак на другарите си. Те я последваха съучастнически. Излязоха от залата. Тогава внезапно тя затръшна вратата зад себе си, превъртя ключа, после го закачи на колана си.

Слав се метна към вратата, разбрал твърде късно какво е станало. Блъсна с рамо. Напразно. Здрава беше тя, изкована от яки дъбови талпи. Обърна се към двата тесни прозореца. Отказа се от пръв поглед да опитва здравината им. Дори със своята изключителна сила не би могъл да изкърти железата, с които бяха зарешетени. Дълго удря богомилът по вратата, дълго моли да му отворят, та да изпълни онова, що изискваше съвестта му. И когато, вече изгубил надежда, се отпусна безпомощно в креслото, чу щракването на ключалката. Той се хвърли към отворената врата. И за своя изненада видя Жак Баптист.

— Тихо! — сложи пръст пред устните си кастеланът. — Аз ще те изведа през тайния вход.

Българинът го изгледа слисан. А Жак Баптист добави:

— Аз те разбирам. Ти си прав. И аз бих постъпил така, ако бях на твое място… За да спася невинните…

Слав го изгледа благодарен и тръгна след него. Дебнешком двамата се измъкнаха от залата и слязоха по една вита стълба в подземията на замъка. След дълго лутане от помещение в помещение с борина в ръка, най-сетне се изправиха пред тежка желязна врата. Кастеланът я отвори с ключ и поведе Българина по зиналата пред нозете им стръмна стълба. Слизаха дълго, докато най-сетне тунелът свърши, задънен от каменна стена.

Двамата натиснаха с рамо скалата. Тя се отмести, откри им изхода навън. Те се вмъкнаха в ниска пещера, скрита от външните погледи под завеса от пълзящи растения.

Водачът посочи напред.

— Сега ще се оправяш сам! Станът на кръстоносците е отсреща, зад гората.

Слав Граматик продължи надолу, навлезе между дърветата. И видя насреща си двама от стражите, които пазеха откъм тая страна. Не опита да се противи. Нали беше дошъл доброволно тъкмо за това? Стражите го хванаха начаса и го омотаха с въжета. Отведоха го в главния лагер пред палатката на абат Симон, където стоеше вързан за кола на стъкмената клада анцианус Филип и по обичая на бугрите пееше псалми преди смъртта си. В захвърлените в краката му чували мяукаха жално котки. Черните котки бяха нечестиви животни, преобразени магьосници, затова светата църква се грижеше да ги отправи при злите сили, от които бяха изпратени на земята.

Новият пленник не чака дълго. Скоро слугите изнесоха пред разкошната палатка скъп трон. Духовници със сребърни кръстове на шиите и бойци в пълно бойно снаряжение застанаха зад него. Тежковъоръжени стражи с алебарди в ръце и мечове на пояс образуваха пръстен, зад който се струпаха свободните от наряд войскари и слуги. Изнесоха кръстове и хоругви, пред които застана престарял доминиканец със свещ в ръка, запалена от кандилото, що мъждукаше пред образа на богородица в палатката на абата. От тая свещ палачът после щеше да възпламени факлата, преди да я тикне в сламата на кладата.

Най-сетне пред множеството излезе Симон Еретик. С кръстен знак той благослови и се отпусна тежко в трона си.

Слав все още не допускаше докъде може да стигне лукавството на инквизицията. Все още се надяваше, че абатът ще заповяда да пуснат на свобода стария човек. Затова мълчеше.

И ето абат Симон заговори:

— Българино, отговори сега, е чисто сърце, пред бога и пред светата църква! Кой те прати в нашата земя?

— Бог! — отвърна Слав. — Ала позволи ми и аз да те запитам.

Инквизиторът го пресече рязко:

— Не да ме разпитваш съм те изправил тук… Без да повишава глас, богомилът добави:

— Аз ти се предадох, за да пуснеш анцианус Филип, за да вдигнеш обсадата на Монгри. Позовах се на твоето обещание.

Абат Симон замълча пред това дръзко обвинение, ала срещнал насмешливо-изпитателния поглед на Франсоа Льокок, изръмжа гневно:

— Дадено обещание пред еретик — все едно пред куче.

Това бяха думите на самия папски легат.

Слав Граматик прехапа устни. Значи, прави бяха и Женевиев, и Роже. Значи, наистина се бе поддал на една коварна уловка. И още неопомнил се от смайването си, дочу жлъчния глас на инквизитора:

— Кажи ми, българино, защо дойде ти, а не триж проклетият ти ересиарх Петър? Слав отвърна:

— Защото ме е намерил за достоен.

— А с каква цел?

— Да помогна на истинските християни в борбата срещу Мамоновите слуги, срещу наместника на сатаната в Рим и блюдолизците му.

— Окаянико, чуваш ли се какво бръщолевиш?

— Искам всички да го чуят.

— Ала лъжливи излязоха сметките ти! — изрече инквизиторът. — Не ще те оставя да сееш бесовете си сред вярното Христово паство. Ще те изгоря, ще изгоря и вашето бесовско евангелие, ще унищожа Монгри с всички в него: мъже, жени, деца… Всички!…

— Само това няма да сториш! — провикна се Слав. — Там не всички са бугри. Има и католици!…

— По-добре сто невинни на кладата, отколкото само един богохулник на свобода.

После добави сякаш на самия себе си:

— Прав е негово светейшество. Тоя еретически народ, българският, трябва да бъде затрит от лицето на земята. Тогава нашенските бугри сами ще повехнат като плевели без корен.

— Папата може да ни унищожи, всичко може да стори, ала трябва да знае това — престолът му вече се клати… Ще се срине…

Абат Симон едва се овладя. Доволен беше само от това, че разговорът се водеше на латински. А войниците, все неуки хора, не разбираха тоя език. Само някои от духовниците. Ала те пред никого нямаше да изпуснат ни думичка. Избирал ги бе по вярност, по умение да пазят тайна.

Неусетно небето се бе покрило с тежка облачна завеса. Задуха вятър и вдигна прахоляците по друмищата, усука ги. Заглуши псалмите на превързания към кола мъченик.

Тогава, неуспял повече да се овладее, Франсоа Льокок се провикна:

— Слушай, еретико! Не на дискусия сме те извикали тук, а на съд. Не чу ли?

— Правата вяра не се доказва със съд и клади, а със слово. Словото е божията сила.

Инквизиторът понечи да го прекъсне:

— Законът повелява…

— Законът — обади се от кладата и Филип. — Сатанаилова уловка. Още първият закон, юдейският, е даден на Мойсея не от бога, а от Сатанаила, със Сатанаилов огън, на Сатанаиловите скрижали издълбан.

Вятърът се усилваше. Войниците се загръщаха в наметалата си, търкаха напрашените си очи.

— Всички вие се смятате божи, угодници — каза инквизиторът. — Истински християни, небесни жители. И ти също. Е, добре. На божи съд ще те изправя сега, не на човешки. Нека бог покаже праведен ли си. На кладата ще ви поставя двамата с Филип. Ако сте угодни богу, ще оцелеете. Бог ще ви запази. Както запази от огъня Пиетро Алдобрандини.

Слав отвърна решително:

— Със смърт няма да ни уплашиш, отстъпнико. Както не се уплаши поп Богомил, както не се уплаши от кладата и Василий Врача, както не се уплаши и приматът Петър и умря пребит от камъни. Има само един божи съд. Той е на небето. И огънят е Сатанаилов, и съдиите са Сатанаилови слуги…

Без да го изслуша докрай, абат Симон вдигна ръка.

— Вържете и тоя богомразец на кола!

Стражите хванаха осъдения за ръцете и го повлякоха към кладата.

Трябваше да унищожи двамата богохулници, за да смаже духа на еретиците, за да повдигне духа на своите бойци. Предстоеше му тежка битка. Монгри имаше славата на яка крепост, костелив орех. Трудно щеше да падне пред едно разколебано войнство.

Франсоа Льокок го побутна по лакътя:

— Радостна вест, монсеньор!

Абатът се обърна. И видя Жак Баптист.

— Аз ще ви приведа през тайния ходник на замъка — рече кастеланът.

— Бог да те възнагради, чадо, за доброто дело — благослови го абат Симон.

Бурята се усилваше. Вятърът разлюля дървесата, размята опънатите палатки, които се разхвърчаха във въздуха, повлекли въжетата и коловете, нахвърлиха се като живи чудовища върху уплашените хора.

Тъкмо тогава, в тая суматоха, някой изкрещя:

— Бугри! Зад нас!

Наистина от гората полетяха стрели, просвистяха над множеството. Това беше малък преден отряд на конт Раймонд, по-право малка част съгледвачи. Ала кръстоносците не знаеха това.

Обезумели от страх, те отстъпиха нагоре, пръснаха се безредно, без да слушат заповедите, и заканите на абат Симон дьо Клерк:

— Стойте, страхливци! — крещеше прегракнал той. Ала напразно.

Побеснял от, гняв инквизиторът сам мушна факлата в кладата. Натрупаната суха слама лумна изведнъж, запращяха наредените връз нея борови съчки.

Но той не можа да изчака гибелта на жертвите си. Когато на поляната изскочиха първите горяни и започнаха да го замерват със стрели и копия, Симон Еретик запретна расо и хукна да догони войскарите.

Спасителите срязаха въжетата на осъдените, измъкнаха ги от разгарящия се огън още незадушени, само с опърлени дрехи и коси.

— Сега накъде? — запита водачът на отряда.

— Към замъка! — отвърна начаса Слав. — В помощ на обсадените.

Отгде можеше да допусне, че Жак Баптист вече бе издал тайния проход?

Хванал за ръка изнемощелия катарски първосвещеник, той поведе войниците нагоре.