Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Secret Garden, 1910 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Елен Хаджиилиева, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 72 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Boman (2009)
Издание:
Франсис Ходжсън Бърнет. Тайната градина
Издателство „Отечество“, София, 1986
Редактор: Огняна Иванова
Художник: Ралица Николова
Художествен редактор: Йова Чолакова
Технически редактор: Костадинка Апостолова
Коректор: Мая Лъжева
Frances Hodgson Burnett. The Secret Garden. Puffin Books, 1977
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
ГЛАВА 3
ПРЕЗ МОЧУРЛИВОТО ПОЛЕ
Мери дълго спа, а когато се събуди, видя, че мисис Медлък е купила храна за обяд на една от гарите. Ядоха пиле, студено говеждо месо, хляб с масло и пиха горещ чай. Дъждът се лееше още по-силно и всички на гарата бяха облечени в мокри лъскави мушами. Пазачът запали лампите в купето. Мисис Медлък, изглежда, много се оживи от чая, пилето и говеждото. Тя яде доста, след което заспа, а Мери седеше и гледаше как шапката й полека се килва на една страна, докато и тя отново заспа в ъгъла на купето. Плискането на дъжда по стъклата я приспа. Когато се събуди, беше тъмно. Влакът бе спрял на някаква гара и мисис Медлък я разтърсваше.
— Стига си спала! — каза тя. — Време е да си отвориш очите. Вече сме на гара Туейт и ни чака дълъг път.
Мери стана и се опита да държи очите си отворени, докато мисис Медлък събираше багажа. Момиченцето не й предложи помощта си, защото в Индия винаги прислужниците носеха багажа и й се струваше съвсем нормално други хора да я обслужват.
Гарата беше малка и само те слязоха от влака. Началник-гарата заприказва мисис Медлък. Той говореше грубовато, но добродушно, като провлечено произнасяше думите по особен начин. По-късно Мери разбра, че това е йоркширски диалект.
— Виждам, връщате се — рече той — и водите малката.
— Да, това е тя — отвърна мисис Медлък също на йоркширски и посочи Мери с глава. — Как е госпожата?
— Добре е. Колата ви чака вън.
Край малкия външен перон бе спрял закрит файтон.
Мери забеляза, че това е елегантен екипаж с елегантен лакей, който й помогна да се качи. Дългата му мушама и шапката му лъщяха от дъжда. От тях се стичаше вода, както от всички наоколо, включително и от плещестия началник на гарата.
Лакеят затвори вратата, качи се отпред при кочияша и тръгнаха. Момиченцето се беше разположило удобно на възглавниците в ъгъла, но не смяташе да заспива отново. То гледаше през прозореца, любопитно да види нещо по пътя към това странно място, за което разказваше мисис Медлък. Мери не беше плахо дете и не се страхуваше, но кой знае какво можеше да се случи в тази къща със сто стаи, повечето от тях — заключени, къща на края на мочурливите ливади.
— Какво е това „ливади“? — запита тя внезапно.
— Погледни след десетина минути през прозореца и ще видиш — отговори жената. — Ще изминем пет мили[1] през Мисъл муър, докато стигнеш нещо.
Мери спря да задава въпроси и зачака в тъмното си ъгълче, като не сваляше очи от прозореца. Лампите на файтона осветяваха пътя на малко разстояние напред и тя от време на време съзираше по нещо. След като на пуснаха гарата, те прекосиха едно малко селце, където Мери видя варосани къщички и светлините на кръчмата. След това минаха покрай една черква, покрай дома на свещеника, после видя някаква малка витринка на магазинче за играчки, бонбони и най-различни дреболии. Излязоха на един голям път с дървета и жив плет отстрани. След това дълго време сякаш нямаше нищо друго или поне така й се стори.
Накрая конете забавиха ход, сякаш изкачваха стръмнина и изведнъж дърветата и живият плет изчезнаха. Мери вече не виждаше нищо освен плътна тъмнина от двете страни. Наведе се и долепи лице до прозореца. Точно в този миг колата силно подскочи.
— А, вече сме в ливадите — каза мисис Медлък. Лампите на екипажа хвърляха жълтеникава светлина върху неравния път, който се врязваше сред храсти и ниска растителност, простиращи се наоколо и губещи се в черната шир. Излезе вятър, който свиреше с особено диво фучене.
— Това нали не е море? — погледна Мери мисис Медлък.
— Не, не е — отвърна тя. — Нито е поле, нито планина. Това са безкрайни ливади, където расте само пирен, прещип и зановец[2]. Тук живеят само диви понита[3] и овце.
— Можеше да бъде и море, ако имаше вода — рече Мери. — Защото шуми също като морето.
— Вятърът фучи в храстите — отвърна мисис Медлък. — За мен това е диво и мрачно място, въпреки че много хора го обичат — особено когато пиренът цъфти.
Те дълго пътуваха в тъмнината. Дъждът спря, но вятърът виеше и фучеше със странен звук. Пътят ту се изкачваше, ту слизаше. Няколко пъти минаха по мостчета, под които шумяха бързи води. На Мери й се струваше, че никога няма да стигнат и че необятните студени ливади са черната шир на океан, през който тя минава по тясна ивица суша.
— Не ми харесва, не ми харесва — повтаряше си тя и още по-силно стискаше устни.
Конете изкачваха една стръмнина, когато тя за първи път видя светлина. Мисис Медлък също я видя и въздъхна с облекчение.
— Е, радвам се, че виждам тази светлина — възкликна тя. — Това е прозорецът на верандата. Независимо от всичко след малко ще пием хубав чай.
Екипажът влезе през портата на парка — измина още две мили по една алея, над която короните на дърветата се събираха тъй, че приличаха на тъмен свод.
Излязоха на открито и спряха пред една много дълга ниска къща. Отначало на Мери й се стори, че нито един прозорец не свети, но като слезе, видя светлина в една ъглова стая на горния етаж.
Входната врата беше огромна, от масивни дъбови дъски с особена форма и обкована с големи железни гвоздеи. Влязоха в просторен хол, който беше толкова слабо осветен, че Мери изгуби всякакво желание да разглежда портретите по стените и рицарските брони. Застанала на каменния под, тя изглеждаше като мъничка черна фигурка и се чувствуваше малка, ненужна, изгубена.
Един спретнат старец стоеше до прислужника, който им отвори вратата.
— Заведете я в стаята й — каза той с дрезгав глас. — Той не желае да я види. Утре сутринта заминава за Лондон.
— Много добре, мистър Пичър — отговори мисис Медлък. — Когато зная какво очакват от мене, мога да се справя.
— От вас, мисис Медлък, се иска да не го безпокоите и да направите така, че да не вижда това, което не желае.
Поведоха Мери Ленъкс по едно широко стълбище, после надолу по един дълъг коридор и отново нагоре по няколко стъпала, след това минаха по друг коридор, после по трети и накрая стигнаха до една врата, която отвориха, и Мери се озова в стая със запален огън и сервирана вечеря.
Мисис Медлък каза, без да се церемони:
— Е, ето ни най-после. Ще живееш в тая стая и в съседната — само тук. Не забравяй това!
Този бе начинът, по който „господарката“ Мери пристигна в имението Мисълтуейт и може би никога през живота си не се бе чувствувала толкова начумерена.