Франсис Ходжсън Бърнет
Тайната градина (23)

ГЛАВА 23
МАГИЯ

Когато се върнаха в къщи, доктор Крейвън ги чакаше. Вече бе почнал да мисли дали не е добре да изпрати някой да провери по пътеките в градината. Когато доведоха Колин в стаята му, докторът го прегледа съвсем внимателно.

— Не биваше да оставаш толкова дълго — каза той. — Не трябваше да се преуморяваш.

— Изобщо не съм изморен — отвърна Колин. — Сега ми е по-добре. Утре ще изляза и сутринта, и следобед.

— Не знам дали мога да разреша такова нещо — каза докторът. — Страхувам се, че няма да е разумно.

— Няма да е разумно да се опитваш да ме спреш — каза Колин съвсем сериозно. — Ще отида.

Даже Мери беше разбрала, че една от най-странните черти на Колин е, че сам не разбираше в какво грубиянче се превръща поради това, че така заповядва на околните. Сякаш беше израснал на пустинен остров, на който беше цар, и сам бе изградил държание, без да има с кого да се сравнява. Всъщност и Мери беше по-рано като него, но откакто пристигна в Мисълтуейт, полека-лека бе открила, че собственото й държание не е обичайно, нито се приема добре. Веднъж открила това, тя естествено го оцени като достатъчно важно, за да го съобщи на Колин. Затова остана, след като доктор Крейвън си отиде, и няколко минути го гледаше с интерес. Искаше да го накара да я попита защо го гледа и, разбира се, успя.

— Защо ме гледаш? — попита той.

— Мисля, че ми е жал за доктор Крейвън.

— И на мене — спокойно отвърна Колин, но не без известно чувство на задоволство. — След като няма да умирам, сега той изобщо няма да получи имението Мисълтуейт.

— Жал ми е за него и поради това, разбира се — съгласи се Мери, — но преди малко си мислех, че трябва да е ужасно неприятно да си длъжен в продължение на десет години да бъдеш любезен с едно момче, което винаги се държи грубо. Аз не бих могла.

— Аз груб ли съм? — попита Колин все така спокойно.

— Ако ти беше негов син, а той от тези бащи, дето бият, щеше да те набие.

— Не би посмял — рече Колин.

— Вярно, не би посмял — отвърна Мери, като обмисляше това съвсем безпристрастно. — Никой не би посмял да направи нещо, което да не ти хареса — защото щеше да умираш и разни такива. Ти беше тъй нещастен.

— Обаче — заяви Колин упорито — аз вече няма да бъда нещастен. Няма да позволя да ме смятат за такъв. Цял следобед бях на крака.

— Винаги си правил каквото ти се иска, затуй си такъв особняк — продължи Мери, разсъждавайки на глас.

— Особняк ли съм? — попита Колин настойчиво, като се обърна намръщен.

— Да — напълно. Но не бива да се ядосваш — добави Мери откровено, — защото и аз съм особнячка, а също и Бен Уедърстаф. Но вече не съм толкова, колкото бях, преди да започна да обичам хората и да открия градината.

— Не искам да съм особняк. Няма да бъда — отново решително заяви Колин. Той беше много гордо момче. Полежа малко замислен, после Мери видя как хубавата му усмивка се появи и промени цялото му лице.

— Ще престана да съм особняк — каза той, — ако всеки ден ходя в градината. Там има Магия — добра Магия. Нали, Мери, сигурен съм, че има!

— И аз съм сигурна — каза Мери.

— Дори да не е истинска Магия — каза Колин, — ние можем да си мислим така. Там има нещо, има!

— Магия е — каза Мери, — но не черна. Бяла е като сняг.

Те все говореха за Магията и наистина, изглежда, че я имаше през следващите месеци — чудесните месеци, слънчевите месеци, приказните месеци. О, какви неща само се случиха в тази градина! Ако не сте имали градина, не бихте разбрали, а ако сте имали — ще знаете, че цяла книга е нужна, за да се опише всичко, което ставаше там. Отначало изглеждаше, че зеленината никога няма да спре да никне из земята, сред тревата, в лехите, дори в пукнатините на стената. После по зелените стръкове се появиха пъпки, а пъпките започнаха да се разтварят и да се оцветяват във всички тонове на синьото и пурпурното, във всички отсенки и нюанси на аленочервеното. В щастливите дни на градината във всяка вдлъбнатинка, във всеки ъгъл, на всеки сантиметър били посадени цветя. Бен Уедърстаф се бе погрижил и сам бе изкъртвал хоросана между тухлите на стената, за да направи място за малко пръст, в която да поникнат прекрасни пълзящи растения. В тревата цъфтяха китки ириси и кремове, а зелените беседки бяха превзети от цели армии стройни делфиниуми, кандилки и камбанки, които гордо издигаха към небето сини белоцветни копия.

— Тя ги обичаше много, наистина ги обичаше — каза Бен Уедърстаф. — Обичаше всички неща, дето растат и гледат към небето, тъй разправяше. Не беше от тези, дето нехаят за земята. „Много ми харесва — казваше тя, — че синьото небе винаги изглежда тъй весело.“

Семената, които Мери и Дикън бяха посадили, поникваха тъй, сякаш феи се грижеха за тях. Десетки атлазени макове с различни багри танцуваха с вятъра във весело предизвикателство към цветята, които от години растяха в градината и се чудеха как се бяха появили тези нови обитатели. А розите, розите! Те се издигаха над тревата, сплитаха се около слънчевия часовник, увиваха се по дънерите на дърветата и се провисваха от короните им, катереха се по стените и ги покриваха с дълги гирлянди, като се спускаха на водопади — оживяваха с всеки ден, с всеки час. Крехки свежи листа и пъпки, пъпки — отначало малки, но набъбващи от Магията, накрая се пропукваха и разтваряха в чашки с аромат, който нежно се разливаше и изпълваше въздуха в градината.

Колин виждаше всичко това, следеше как става всяка промяна. Всяка сутрин го извеждаха и всеки час от дните, в които не валеше, той прекарваше в градината. Дори облачните дни го радваха. Лежеше в тревата и гледаше „как растат нещата“, както казваше. Твърдеше, че ако наблюдаваш достатъчно дълго, можеш да видиш как пъпките се разтварят. Освен това можеше да се опознаят странни, работни насекоми, които тичаха насам-натам по неизвестни, но явно важни работи, като някой път носеха малки парченца от сламки, перца или храна, или се катереха по стръковете трева, сякаш бяха дървета, от чиито върхове може да се разгледа всичко наоколо. Цяла една сутрин беше погълнат да гледа как една къртица, която изхвърляше на купчина пръст в края на тунела си, най-накрая си проправи път с ноктестите си лапи, които тъй приличаха на ръцете на джудже. Животът на мравките, на бръмбарите, на пчелите, жабите, птиците и растенията беше за него цял нов свят за изследване, а когато Дикън му разправи всичко за живота на лисиците, видрите, бобрите, на катеричките, пъстървите, водните плъхове и язовците, нямаха край темите за разговор и размисъл.

А това беше едва половината от Магията. Това, че наистина вече беше на крака, караше Колин да мисли повече, а когато Мери му каза за заклинанието, което си беше наумила, той беше въодушевен и го одобри изцяло. Непрестанно говореше за него.

— Сигурно има много видове Магия на тоя свят — мъдро рече той един ден, — но хората не знаят какво представлява и как се прави. Може би като начало трябва да се повтаря, че ще се случат хубави неща, докато ги накараш да се случат. Ще направя един опит.

На следващата сутрин, когато отидоха в тайната градина, той незабавно изпрати да повикат Бен Уедърстаф. Бен дойде колкото можеше по-бързо и завари раджата изправен под едно дърво с внушителен вид, но усмихнат.

— Добро утро, Бен Уедърстаф — каза Колин. — Искам да застанете ти, Дикън и мис Мери един до друг и да ме изслушате, защото имам да ви кажа нещо важно.

— Тъй вярно, сър! — отвърна Бен Уедърстаф, като допря пръсти до челото си. (Една от тайните на Бен Уедърстаф беше, че като младеж веднъж избягал и пътувал по море. Затова можеше да отговаря като моряк.)

— Ще се помъча да направя един научен опит — обясни раджата. — Когато порасна, ще направя големи научни открития и още сега ще започна с този опит.

— Тъй вярно, сър! — веднага отвърна Бен Уедърстаф, макар че за първи път чуваше за велики научни открития.

Мери също за първи път чуваше за тях, но още тогава беше започнала да разбира, че макар и особняк, Колин беше чел много за разни интересни неща и някак си умееше да убеждава. Когато вдигнеше глава и впереше странните си очи в тебе, неволно започваш да му вярваш, макар че той беше едва десетгодишен. В този момент той беше изключително убедителен, защото внезапно почувствува въодушевление от това, че ще произнесе реч също като възрастен.

— Великите научни открития, които ще направя — продължи той, — ще бъдат за Магията. Магията е нещо велико и е почти неизвестна на хората, освен на малцината в старите книги и малко на Мери, защото е родена в Индия, където има факири. Струва ми се, че и Дикън знае някаква Магия, но вероятно не го съзнава. Той омагьосва хора и животни. Аз нямаше никога да го допусна при мене, ако не омагьосваше животните, което ще рече, че омагьосва и момчета, защото и те са като животните. Убеден съм, че във всичко има Магия, само дето не сме достатъчно умни да я уловим и да я накараме да работи за нас — както електричеството, конете и парата.

Това звучеше тъй внушително, че Бен Уедърстаф се въодушеви и едва го сдържаше на едно място.

— Тъй вярно, сър! — каза той и се изпъна като струна.

— Когато Мери я откри, тази градина изглеждаше напълно безжизнена — продължи ораторът. — После нещо започна да кара растенията да поникват от земята, а и да се появяват нови. Днес ги няма, а утре вече са се появили. Никога преди не бях наблюдавал такова нещо и беше много интересно. Учените са винаги много любопитни, а аз ще стана учен. Казвам си: — Какво е то? Какво е? Има нещо! Не може да няма. Не знам как се казва, затова го наричам Магия. Аз не съм виждал как изгрява слънцето, но Мери и Дикън са виждали и тъй както ми разправят, аз съм сигурен, че и това е Магия. Нещо го бута нагоре и го тегли. Откакто съм в градината, понякога поглеждам през дърветата нагоре към небето и изпитвам странното чувство, че съм щастлив, сякаш нещо напира в гърдите ми и ме кара да дишам дълбоко. Магията раздвижва всичко и създава нови неща. Всичко е направено от Магия — листа и дървета, цветя и птици, язовци и лисици, катерици и хора. Следователно тя е навсякъде около нас. В тази градина и навсякъде. Магията в градината ме накара да се изправя на крака и да разбера, че ще живея и ще стана мъж. Ще направя научния опит, като се опитам да взема малко от нея, за да ме движи и направи силен. Не знам как трябва да стане това, но смятам, че ако продължа да мисля за нея и я виждам, тя ще дойде. Може би това е първият и най-лесен начин да я постигнеш. Когато се опитвах за първи път да се изправя, Мери повтаряше на глас колкото може по-бързо: „Можеш да го направиш! Можеш да го направиш“ и аз успях. В същото време, разбира се, трябваше и аз да се напъна, но нейната Магия ми помогна, а също и тази на Дикън. Всяка сутрин и вечер, колкото пъти се сетя през деня, ще казвам: „Магията е в мене! Магията ме кара да се чувствувам добре! Аз ще бъда здрав като Дикън, здрав като Дикън!“ И вие също трябва да правите така. Това е моят опит. Ти ще помогнеш ли, Бен Уедърстаф?

— Тъй вярно, сър! — отвърна Бен. — Тъй вярно!

— Ако го правите всеки ден с онова постоянство, с което се обучават войниците, ще видим какво ще стане и дали опитът ще е успешен. Човек научава разни неща, като си ги повтаря и мисли за тях, докато те останат в ума му завинаги — мисля, че с Магията ще бъде същото. Ако непрестанно я викате при вас на помощ, тя ще стане част от вас и ще остане, за да ви помага.

— Веднъж в Индия чух един офицер да казва на майка ми, че имало факири, които повтарят някои думи хиляди пъти — каза Мери.

— Аз съм чувал жената на Джем Фетълуърт да повтаря едно и също нещо хиляди пъти — да вика на Джем, че е пияно животно — сухо каза Бен Уедърстаф. — Все нещо става от тая работа, няма как. Той й дръпна един хубав пердах, после отиде в „Синия лъв“ и се напи като свиня.

Колин събра вежди и помисли някое време. После се развесели.

— Тъй — рече той, — виждате, че нещо наистина се е получило. Тя е използувала лоша Магия и това го е накарало да я набие. Ако беше използувала хубава Магия и беше казала нещо приятно, сигурно той нямаше да се напие като свиня, сигурно… сигурно щеше да й купи някоя нова шапка.

Бен Уедърстаф се засмя, а в старческите му очички се четеше скрито възхищение.

— Умно момче си ти, мастър Колин — каза той. — Следващия път, като видя Бес Фетълуърт, ще й подскажа какво може да направи Магията за нея. Тя ще бъде много доволна, ако научният опит проработи, а и Джем също.

Дикън беше изслушал лекцията с любопитство и радост, което блестеше в кръглите му очи. Орехчо и Черупчо бяха на раменете му, в ръце държеше един дългоух заек и непрекъснато го галеше, а той беше присвил уши назад от задоволство.

— Мислиш ли, че опитът ще успее? — попита го Колин, като се чудеше за какво ли мисли. Често, когато виждаше, че Дикън гледа него или някое от своите животни с широка щастлива усмивка, се чудеше за какво ли мисли.

Сега той се усмихваше и усмивката му беше по-широка от обикновено.

— Да — отговори той. — Мисля, че ще успее! Ще стане като със семената, когато слънцето ги огрее. Сигурен съм, че ще стане! Сега ли ще го започнем?

Колин се зарадва много, а също и Мери. Подбуден от спомени за картини с факири и поклонници, Колин предложи да седнат всички с кръстосани крака под свода на дървото.

— Все едно, че седим в някакъв храм — каза Колин. — Доста се уморих и искам да седна.

— А! — възкликна Дикън. — Не бива да започваш, като казваш, че си уморен. Това може да развали Магията.

Колин се обърна и втренчи поглед в невинните му сини очи.

— Прав си — бавно продума той. — Трябва да мисля само за Магията.

Всичко изглеждаше много тържествено и тайнствено, когато седнаха в кръг. Бен Уедърстаф се чувствуваше тъй, сякаш го бяха накарали да отиде на молитвено събрание. Обикновено той беше твърдо против молитвените събрания, но тъй като сега това беше дело на раджата, не му беше неприятно и дори беше поласкан, че е призован да помага. Господарката Мери беше обзета от възхищение. Дикън държеше заека в ръце и сигурно правеше някакви магически заклинания, които никой не чуваше, защото, щом седна с кръстосани крака като другите, враната, лисицата, катеричките и агнето полека се приближиха и заеха места в кръга.

— „Създанията“ дойдоха — тържествено каза Колин. — Те искат да ни помогнат.

Мери си помисли, че Колин наистина е красив. Държеше главата си високо вдигната, сякаш беше някакъв жрец, а особените му очи имаха странен израз. Светлината падаше върху него през короната на дървото.

— Сега ще започнем — обяви той. — Дали да се поклащаме напред-назад, Мери, сякаш сме дервиши?

— Аз не мога да се клатушкам напред-назад — каза Бен Уедърстаф. — Имам ревматизъм.

— Магията ще го премахне — произнесе Колин с глас на върховен жрец, — но ние няма да стоим, докато това стане. Ние само ще припяваме.

— Аз не мога нищо да припявам — каза Бен Уедърстаф раздразнително. — Единствения път, когато опитах, ме изгониха от църковния хор.

Никой не се засмя. Всички бяха твърде сериозни. Даже сянка от усмивка не мина по лицето на Колин. Той мислеше единствено за Магията.

— Тогава аз ще припявам — каза той. И започна. Имаше необикновения вид на момче-дух. — Слънцето грее, слънцето грее. Това е Магията. Цветята растат, корените се събуждат. Това е Магията. Да си жив — ето Магията, да си силен — ето Магията. Магията е в мене. Магията е в мене. Тя е в мене, тя е в мене. Тя е във всички нас. Тя е на гърба на Бен Уедърстаф. Магия! Магия! Ела на помощ!

Той каза това много, много пъти — не хиляди пъти, но доста много. Мери слушаше в захлас. Чувствуваше, че едновременно е и особено, и красиво, искаше й се да не спира. Бен Уедърстаф започна да усеща как сякаш потъва в сън, който беше много хубав. Бръмченето на пчелите по цветята се примесваше с монотонното припяване и унасяше в дрямка. Дикън седеше с кръстосани крака, заекът беше заспал на едната му ръка, а другата беше отпуснал на гърба на агнето. Сажда беше избутала едната катеричка и се беше сгушила на рамото му. Най-после Колин спря.

— Сега ще се разходя из градината — обяви той.

Главата на Бен Уедърстаф тъкмо се бе килнала назад и той се изправи сепнато.

— Беше заспал — каза Колин.

— Нищо подобно — промърмори Бен. — Проповедта си беше хубава, но аз трябва да изчезвам преди събирането на лептата. — Още не беше се събудил напълно.

— Не се намираш в черква — каза Колин.

— Аз ли? — изправи се Бен. — Кой казва, че съм? Чух всяка дума! Ти каза, че Магията била в гърба ми. Докторът на туй му вика ревматизъм.

Раджата махна с ръка.

— Това не е била хубава Магия. Ти ще се оправиш.

Имаш моето разрешение да си вършиш работата. Но утре ела пак.

— Ще ми се да те видя как се разхождаш из градината — измърмори Бен.

Не беше недружелюбно, но все пак измърмори. Всъщност като по-стар от присъствуващите и нямащ пълна вяра в Магията, той си науми, ако го отпратят, да се покачи на дървената стълба и да наблюдава от стената, та в случай на несполука да може да се притече на помощ.

Раджата се съгласи той да остане и така шествието се оформи. Наистина приличаше на шествие. Начело беше Колин с Дикън и Мери от двете му страни. Бен Уедърстаф вървеше отзад, а след тях вървяха „създанията“ — агнето и малкото лисиче близо до Дикън, белият заек подскачаше напред и се спираше да похрупа, а Сажда ги следваше тържествено, сякаш беше най-главната.

Шествието напредваше бавно, но с достойнство. На всеки няколко метра спираха да почиват. Колин се подпираше на ръката на Дикън и Бен Уедърстаф скритом беше нащрек, но от време на време Колин се отделяше от Дикън и правеше няколко крачки сам. Главата му все още беше вдигната високо и имаше много тържествен вид.

— Магията е в мене! — повтаряше той. — Магията е в мене! Магията ме прави силен! Усещам я! Усещам я!

Изглеждаше съвсем сигурно, че нещо държи Колин и му дава сили. Той сядаше на пейките в нишите и веднъж-дваж седна на тревата, а на няколко пъти спираше на пътеката и се облягаше на Дикън, но не се предаде, докато не обиколи цялата градина. Когато се завърна при дървото, бузите му бяха поруменели и имаше победоносен вид.

— Направих го! Магията успя! — извика той. — Това е първото ми научно откритие.

— Какво ли ще каже доктор Крейвън? — промълви Мери.

— Нищо няма да каже — отговори Колин, — защото няма да разбере. Това ще бъде запазено в най-дълбока тайна. Никой не трябва да знае нищо, преди да съм станал силен и да мога да ходя и да тичам като другите момчета. Ще идвам тук всеки ден на стола си и ще ме връщат с него. Не желая хората да си шушукат и да задават въпроси и няма да допусна баща ми да научи, преди опитът да е успял напълно. Тогава, като се върне в Мисълтуейт, някой път просто ще вляза в кабинета му и ще кажа: „Виж ме, аз съм като всички момчета. Здрав съм и ще живея, ще стана голям мъж! Това бе постигнато чрез един научен опит.“

— Ще помисли, че сънува — извика Мери. — Няма да повярва на очите си.

Колин тържествуващо се изчерви. Беше убедил сам себе си, че ще оздравее, което означаваше, че е спечелил по-голямата част от битката, стига да си даваше сметка за това. А мисълта, която най-много го окуражаваше, беше за това, как ще изглежда баща му, когато види, че има син — здрав и силен като всички други. Едно от най-страшните нещастия през миналите дни, когато беше болен, бе негодуванието, че е изнежено дете с немощен кръст, чийто баща се страхува да го погледне.

— Той ще бъде длъжен да повярва — каза Колин. — Едно от нещата, които ще направя, след като Магията сполучи и преди да започна с научните открития, е да стана спортист.

— След седмица-две сигурно ще тренираш бокс — каза Бен Уедърстаф. — Накрая ще спечелиш Пояса, ще печелиш всички награди и ще станеш шампион на цяла Англия.

Колин строго прикова поглед в него.

— Уедърстаф, това е неуважение. Не си позволявай волности само защото си посветен в тайната. Колкото и да сполучи Магията, шампион няма да ставам. Аз ще бъда Научен откривател.

— Моля за прошка, моля за прошка, сър — отвърна Бен, отдавайки чест. — Трябваше да разбера, че не е за шега работата. — Но очите му блестяха и вътрешно бе доволен. Всъщност нямаше нищо против да го мъмрят, тъй като мъмренето показваше, че момчето набира сила и кураж.