Франсис Ходжсън Бърнет
Тайната градина (24)

ГЛАВА 24
НЕКА СЕ СМЕЯТ

Тайната градина не беше единствената, в която работеше Дикън. Около къщичката им в мочурливите ливади имаше парче земя, оградено с нисък зид от неодялани камъни. Рано сутрин и късно привечер, в сгъстяващия се мрак, а също и в дните, когато не се срещаше с Мери и Колин, Дикън работеше там. Садеше и отглеждаше за майка си картофи, зеле, репи, моркови и треви за подправки. Заобиколено от животните си, момчето правеше там чудеса и това сякаш никога не му омръзваше. Докато копаеше или плевеше, той си подсвиркваше и си пееше йоркширски песнички или говореше със Сажда и Капитан и с братчетата и сестричетата си. Учеше ги да му помагат.

— Нямаше да се оправяме така добре, ако не беше градината на Дикън — казваше мисис Соуърби. — Той кара всичко да расте. Неговите картофи и зелки са два пъти по-големи от тези на другите хора и имат такъв вкус, какъвто нямат никои други.

Когато й оставаше малко свободно време, тя обичаше да отива при него и да си говорят. След вечеря беше все още светло и можеше да се работи. Това беше времето й за почивка. Тя сядаше на ниския зид и слушаше разказите на сина си за всичко, което е правил през деня. Майката на Дикън много обичаше тези минути. В градината му растяха не само зеленчуци. Дикън купуваше от време на време семена на цветя по за едно пени и ги засяваше сред храстите цариградско грозде и дори сред зелето. Там имаше цели лехи от резеда, карамфили и градински теменуги. Имаше и цветя, чиито семена той събираше за следващата година, а също и корени, които цъфтяха сами всяка пролет и с течение на времето се разпростираха в красиви туфи. Ниският зид беше едно от най-прелестните неща в Йоркшир, защото бе приютил в цепнатините между камъните си най-различни растения от мочурливите ливади: напръстник, папрати, кресон и пълзящи растения. Те го покриваха целия и само тук-там се виждаха части от камъните.

— За да растат добре, мамо, трябва да им бъдеш приятел — обичаше да казва Дикън, — ама истински приятел. Те са също като животните. Ако са жадни, дай им да пият, ако са гладни, дай им да ядат. И те като нас искат да живеят. Ако умрат, ще имам чувството, че съм бил лошо момче и че съм се отнасял с тях безсърдечно.

В тези часове привечер мисис Соуърби научаваше всичко, което ставаше в имението Мисълтуейт. Отначало Дикън й казваше само, че „мастър Колин“ много обича да излиза навън и в околността с мис Мери и че това му се отразява добре. Но съвсем скоро двете деца решиха, че майката на Дикън може „да се посвети в тайната“. Те не се съмняваха, че на нея наистина „могат да се доверят“.

Една прекрасна тиха вечер Дикън й разказа цялата история с всички вълнуващи подробности за заровения ключ, за червеношийката, за сивата мъгла, която обгръщала и придавала безжизненост на всичко, за тайната, която Мери смятала никога да не издава. За отиването си при Мери и как тя му бе доверила тайната, за съмненията на мастър Колин и драматичното му въвеждане в скритите владения, за случката, когато сърдитото лице на Бен Уедърстаф надничаше иззад стената, и внезапната яростна сила на мастър Колин. Всичко това накара хубавото лице на мисис Соуърби да смени няколко пъти цвета си.

— Боже мой! — възкликна тя — Добре стана, че това момиченце дойде в Мисълтуейт. Било е и за нейно, и за негово добро. Да стои на краката си! А ние всички мислехме, че е малоумен и че няма и една права кост в тялото си.

Тя зададе много въпроси, а сините й очи издаваха дълбока замисленост.

— А как приемат това в имението, щом той е така добре, весел е и никога не се оплаква? — попита тя.

— Не могат да разберат какво става. С всеки изминал ден лицето му се променя, става по-закръглено, восъчният му цвят изчезва. Но той все още трябва да се оплаква по малко — обясни Дикън с весела усмивка.

— Защо така, за бога? — попита мисис Соуърби. Дикън се засмя.

— Прави го, за да не разберат какво става. Ако докторът научи, че стои на краката си, ще пише на мистър Крейвън, а мастър Колин иска сам да открие своята тайна на баща си. Ще прилага Магията на краката си всеки ден, докато баща му се завърне, и тогава ще влезе в стаята му и ще му покаже, че е здрав като другите деца. Но мастър Колин и мис Мери мислят, че най-добре ще бъде той да се оплаква от време на време и да хленчи, за да заблуждава другите.

Мисис Соуърби тихо се засмя, доста преди той да завърши последното изречение.

— Е — рече тя, — добре се забавляват двамата, няма що. Хубави представления си устройват, а децата много обичат да се правят на артисти. Дикън, момчето ми, разкажи ми какво точно правят.

Дикън престана да плеви и седна с подвити крака, готов да разказва. Очите му доволно блестяха.

— Всеки път, когато мастър Колин ще излиза, го носят на ръце до количката му — започна да обяснява той. — Той се кара на Джон, лакея, че не го носи достатъчно внимателно. Прави се колкото може по-безпомощен и дори не вдига глава, докато не се отдалечим от къщата и не изчезнем от погледите им. А как мърмори и се гневи, докато го слагат в количката! Двамата с мис Мери толкова се забавляват — той пъшка и се оплаква, а тя казва: „Горкият Колин! Много ли те боли? Толкова ли си слаб, бедно момче?“ Работата е там, че понякога едва издържат да не се разсмеят. А когато сме вече в безопасност в градината, се смеят до премаляване. Понякога дори притискат лица във възглавниците на мастър Колин, за да не ги чуят градинарите, ако са наблизо.

— Колкото повече се смеят, толкова по-добре за тях! — възкликна мисис Соуърби, като също се засмя. — Хубавият, здрав детски смях по всяко време е по-добър от хапчетата. Сигурна съм, че и двамата ще напълнеят.

— Те вече пълнеят — каза Дикън. — Толкова огладняват, че не знаят как да получат достатъчно ядене, без да направят впечатление на прислугата. Мастър Колин казва, че ако продължи да иска повече храна, няма изобщо да му вярват, че е болен. Мис Мери иска да му дава своята порция, но той казва, че тя ще отслабне, ако гладува, а трябва и двамата едновременно да напълнеят.

Мисис Соуърби се разсмя от сърце, като научи за тези трудности, и дори се превиваше от смях, загърната в синята си пелерина. Дикън се смееше заедно с нея.

— Знаеш ли какво, моето момче — рече мисис Соуърби, когато си пое дъх. — Намислих начин да им помогна. Като отиваш сутрин при тях, ще им носиш една кана прясно мляко, аз ще им пека домашен хляб с препечена кора и кифли със стафиди, каквито всички деца обичат. Няма нищо по-хубаво от прясно мляко и хляб. Така те ще могат донякъде да залъжат глада си, докато са още в градината, а като се приберат в къщи, хубавата храна ще ги донасити.

— Ех, мамо! — извика Дикън възхитен. — Ти си чудесна! Винаги намираш начин. Вчера бяха гладни като вълци и не виждаха как ще успеят да се въздържат да не поръчват повече храна. Толкова бяха гладни.

— И двамата са малки. Сега растат бързо и заякват. Малките деца огладняват като вълчета и храната е най-важното за тях — рече мисис Соуърби. Тя се усмихна по същия начин, както се усмихваше Дикън. — Е, поне се забавляват добре.

Тя беше права, тази чудесна, спокойна майка, особено когато каза, че „представленията“ ще им доставят радост. Наистина Колин и Мери смятаха, че това е едно от най-вълнуващите ги забавления. Идеята да се предпазят от подозрения им беше най-напред несъзнателно подсказана от сестрата, а после от доктор Крейвън.

— Апетитът ви се подобрява, мастър Колин — бе казала сестрата един ден. — По-рано вие нищо не хапвахте, а и толкова много неща не ви понасяха.

— Сега всичко ми понася — отвърна Колин и като видя, че сестрата го гледа любопитно, изведнъж се сети, че може би не трябва да изглежда така добре още отсега. — Поне не се случва толкова често да не ми понасят. Това е от чистия въздух.

— Сигурно е така — съгласи се сестрата, като го гледаше озадачено. — Но трябва да поговоря с доктор Крейвън за това.

— Как само те зяпаше! — каза Мери, когато сестрата си отиде. — Сякаш мислеше, че тук има нещо, което трябва да открие.

— Няма да й позволя нищо да открие — заяви Колин. — Никой не трябва да започва да разбира отсега.

Когато доктор Крейвън дойде същата сутрин, и той изглеждаше озадачен. Зададе няколко въпроса, които раздразниха Колин.

— Ти стоиш дълго в градината — подхвърли докторът. — Къде ходиш?

Колин направи любимата си гримаса на царствено безразличие.

— На никого няма да кажа къде ходя — отвърна той. — Ходя на едно място, което ми харесва. Наредил съм никой да не се приближава. Не мога да понасям да ме гледат и следят. Вие знаете това!

— Ти като че ли си навън по цял ден, но не мисля, че ти е навредило, наистина не мисля. Сестрата казва, че ядеш много повече откогато и да било.

— Може би… — каза Колин, осенен от внезапно вдъхновение, — може би този апетит е неестествен.

— Не мисля, че е така. Храната доста добре ти понася — възрази доктор Крейвън. — Бързо напълняваш и цветът на лицето ти е по-добър.

— Може би… може би съм подпухнал и трескав — рече Колин, като си придаваше обезкуражен и мрачен вид.

— Хора, които няма дълго да живеят, често изглеждат по-различни.

Доктор Крейвън поклати отрицателно глава. Хвана ръката на Колин и нави ръкава му.

— Не си трескав — каза той замислено. — А и в напълняването ти няма нищо лошо. Ако можем да продължим така, моето момче, няма вече да говорим за умиране. Баща ти ще бъде много щастлив, когато научи за това забележително подобрение.

— Няма да позволя да му се казва такова нещо! — избухна яростно Колин. — Той само ще се разочарова, ако положението ми отново се влоши. А то може да се влоши още тази нощ. Може да получа нервна треска. Дори вече чувствувам нещо такова. Няма да позволя на никого да пише на баща ми! Няма! Няма! Вие ме ядосвате, а знаете, че това ми действува зле. Започва да ми става горещо. Мразя да се пише и говори за мене толкова, колкото и да ме гледат!

— Тихо, моето момче — успокояваше го доктор Крейвън. — Нищо няма да пишем без твое разрешение. Много си чувствителен, а не трябва да разваляш хубавото, което е постигнато.

Той повече не спомена за писмо до мистър Крейвън, а като видя сестрата, я предупреди да не споменава пред пациента нищо по този въпрос.

— Момчето е изключително добре — заяви докторът.

— Подобрението му изглежда почти ненормално. Но сега той прави по собствена воля това, което не можехме да го накараме по-рано. Въпреки всичко момчето лесно се вълнува и не трябва да му се казва нищо, което би могло да го раздразни.

Мери и Колин бяха доста разтревожени и говореха възбудено. Тогава се сложи началото на техните „представления“.

— Може би ще бъда принуден да изпадна в истерия — със съжаление каза Колин. — Не ми се иска, пък и сега не съм достатъчно нещастен, за да я изиграя както трябва. Може би по-добре е да не опитвам изобщо. Сега си мисля за хубави неща вместо за ужасни. Но ако продължават да говорят, че ще пишат на баща ми, ще трябва да направя нещо.

Колин реши да яде по-малко, но за нещастие не беше възможно да изпълни великолепната си идея, защото всяка сутрин се събуждаше със страшен апетит и намираше на масата близо до дивана сервирана закуска, домашен хляб и прясно масло, снежнобели яйца, сладко от малини и разбита сметана. Мери винаги закусваше с него. Когато се намираха на масата и особено ако там имаше тънки резени пържена шунка, която цвърчи и изпуска изкусителен аромат изпод сребърния капак, те се споглеждаха отчаяно.

— Май че ще трябва да изядем всичко и тази сутрин, Мери — казваше Колин и заключаваше: — Можем да върнем малко от обеда и по-голямата част от вечерята.

Но те никога не можеха да върнат нищо и облизаните чинии, като стигаха до кухнята, предизвикваха множество коментари.

— Иска ми се — обичаше да казва Колин — резените шунка да бяха по-дебели. А и една кифла е съвсем недостатъчна за когото и да било.

— Достатъчна е за някой, който ще умира — отвърна Мери, когато чу това за пръв път, — но не е достатъчна за човек, който ще живее. Понякога дори ми се струва, че мога да изям три, когато свежият дъх на пирен и прещип нахлува през отворения прозорец.

Една сутрин, след като бяха играли около два часа в градината, Дикън отиде зад един голям розов храст и донесе две ведра: едното пълно с прясно мляко с каймак, а другото — със селски стафидени кифли, завити с чиста синьо-бяла кърпа, още топли. Това предизвика истински възторг. Какво чудесно нещо бе измислила мисис Соуърби! Каква добра и умна жена трябва да беше тя! Колко хубави бяха кифлите! И какво вкусно и прясно млякото!

— У нея има Магия също както у Дикън — реши Колин. — Това я кара да измисля хубави неща. Тя е магическа личност. Кажи й, че сме й много благодарни, Дикън, изключително благодарни.

Понякога той обичаше да говори като възрастен. Това го забавляваше и дори полагаше усилия да се усъвършенствува.

— Предай й, че е много щедра и нашата благодарност е безкрайна.

В следващия миг той забрави цялата си величественост и се натъпка с кифли, пи жадно от ведрото с мляко и заприлича на всяко друго огладняло момче от ливадите, което е играло на воля и е дишало чистия въздух.

Това бе началото на множество подобни приятни случки. Скоро те се сетиха, че мисис Соуърби все пак трябва да храни четиринайсет души и може би ще й е трудно, ако трябва всеки ден да засища още две гладни гърла. Затова Мери и Колин я помолиха да и пращат по малко пари за храната.

В гората, където за първи път се срещна с Мери, Дикън откри една дълбока дупка, където можеха да си направят огнище и да пекат в него картофи и яйца. Печените яйца се оказаха голямо лакомство, а горещите картофи с прясно масло и сол бяха достойни и за горския цар. Така те успяваха да изядат колкото си искат картофи и яйца, без да отнемат от храната на четиринайсет души.

Всяка сутрин се нареждаха в кръг под сливата и правеха Магия. След церемонията Колин винаги се упражняваше да ходи. През деня също опитваше от време на време новото си умение. С всеки изминал ден той ставаше по-силен и можеше да върви повече. С всеки изминал ден вярата му в Магията растеше. Той правеше един след друг различни опити и чувствуваше, че силата му се увеличава. Дикън му показваше най-хубавите неща.

— Вчера — каза той една сутрин, след като не бе идвал — мама ме изпрати в Туейт и близо до кръчмата „Синята крава“ видях Боб Хауърт. Той е най-силният мъж от околността. Шампион е по борба и може да скача най-високо от всички и да хвърля чука най-далече. Ходил е да тренира няколко години в Шотландия. Той ме знае от малък и е много любезен, затова му зададох няколко въпроса. Помислих си за тебе, мастър Колин, и му рекох: „Какво правиш, че тъй да ти пораснат мускулите, Боб? Правиш ли нещо специално?“ А той ми отговаря: „Ами да, момчето ми, правя. Веднъж в Туейт на панаира един юначага от представлението ми показа как да упражнявам ръцете и краката си и всички мускули на тялото.“ А аз му казвам: „Боб, може ли някое слабичко момче по този начин също да стане силно?“ Той се засмя и ме пита: „Ти ли си туй слабо момче“, пък аз му отговарям: „Не, но познавам един млад джентълмен, който се оправя след дълго боледуване, и искам да му кажа за тези номера.“ Не споменах никакви имена, а и той не ме пита. Той е много любезен, нали ви казах, и ми показа това-онова и аз се поупражних, докато ги научих.

Колин слушаше развълнувано.

— Ще ми ги покажеш ли? — извика той.

— Да, разбира се — отговори Дикън и се изправи. — Но той ми каза, че отначало трябва да се правят внимателно и без да се изморяваш. Почивай от време на време, дишай дълбоко и не прекалявай.

— Ще внимавам — каза Колин. — Покажи ми, покажи ми! Дикън, ти си най-вълшебното момче на света.

Дикън се изправи сред тревата и без да бърза, показа една поредица от практични и в същото време прости упражнения за мускулите. Колин гледаше с разширени очи. Той успя да направи няколко седнал, а после се изправи на своите вече укрепнали крака и направи няколко. Мери също започна да се упражнява. Сажда, която наблюдаваше цялата сцена, напусна клона, на който беше кацнала, и заподскача неспокойно наоколо, защото не можеше да ги направи.

От този ден нататък упражненията станаха част от всекидневните им задължения също като Магията. Всеки път Колин и Мери правеха все повече упражнения. Апетитът им толкова се увеличи, че ако не беше кошницата на Дикън, която той всеки ден скриваше зад храста, и двамата щяха да загинат от глад. Но мъничкото огнище в дупката и щедрите дарове на мисис Соуърби ги засищаха добре. Мисис Медлък, сестрата и доктор Крейвън бяха отново озадачени. Сега децата спокойно може ха да капризничат по време на закуската и да се отнасят с презрение към обеда, след като бяха добре нахранени с печени яйца и картофи, прясно мляко с дебел каймак, овесени сладкиши и кифли, мед и сметана.

— Те почти нищо не ядат — тревожеше се сестрата. — Ще умрат от глад, ако не ги принудим да се нахранят. И все пак изглеждат така добре!

— Виж ти! — възкликна с негодувание мисис Медлък. — До гуша ми дойдоха и двамата! Малки дяволчета! Един ден ще се пръснат от ядене, а на другия се отказват от хубавите ястия, с които готвачката се опитва да ги изкуши. Вчера не хапнаха нито залък от това вкусно пиле, нито от соса. Горката жена измисли специален пудинг за тях, а те върнаха всичко. Почти я разплакаха. Тя се страхува да не я обвинят нея, ако малките умрат от глад.

Доктор Крейвън дойде и преглежда Колин дълго и внимателно. Много се разтревожи, когато сестрата говори с него и му показа почти непипнатата закуска. Беше я запазила нарочно, за да му я покаже. Докторът се изплаши още повече, след като прегледа Колин. Беше отсъствувал две седмици, понеже го извикаха в Лондон по работа, и не бе виждал момчето през това време. Когато млади хора започнат да се поправят, това става много бързо. У Колин не беше останала и следа от восъчния му цвят, който бе отстъпил място на меко розово. Красивите му очи бяха бистри, кръговете под тях бяха изчезнали, а бузите се бяха загладили. Някогашните тежки и тъмни къдрици изглеждаха меки пълни с живот. Устните му бяха станали по-плътни и бяха добили нормален цвят. Колин изобщо не приличаше на болен. Доктор Крейвън го държеше за брадичката и го разглеждаше замислено.

— Със съжаление научавам, че нищо не ядеш — каза лекарят. — Така не бива. Ще загубиш всичко, което си спечелил досега, а си спечелил забележително много. Доскоро се хранеше така добре!

— Аз ви казах, че това е неестествен апетит — отвърна Колин.

Мери седеше на табуретката наблизо и изведнъж издаде някакъв странен звук. Тя се опита така ревностно да го прикрие, че щеше да се задави.

— Какво има? — обърна се към нея доктор Крейвън. Мери бе отново сериозна.

— Беше нещо между кихане и кашляне — отговори тя с достойнство, — малко ме задави.

— Наистина не можах да се сдържа — призна тя на Колин след това. — Прихнах, защото си спомних изведнъж онзи голям картоф, който лапна накрая и как ти се разчекна устата, като захапа онази дебела филия с мармалад и каймак.

— Могат ли децата да вземат тайно храна? — попита доктор Крейвън мисис Мъдлък.

— По никакъв начин. Освен ако я копаят от земята или я късат от дърветата — заяви мисис Медлък. — Те са навън по цял ден и с никого не се срещат. А ако пожелаят нещо по-различно от това, което им се дава, трябва само да кажат.

— Е, щом без храна изглеждат добре, няма защо да се тревожим — рече доктор Крейвън. — Момчето е съвсем променено.

— Момичето също — добави мисис Медлък. — Откакто понапълня, започна да се разхубавява и неприятният й израз на лицето изчезна. Косата й е станала по-гъста и изглежда здрава, с хубав цвят. Тя беше едно твърде мрачно и злобно същество, а сега и двамата с мастър Колин се смеят като луди. Може би от това дебелеят.

— Може би — каза доктор Крейвън. — Нека се смеят.