Франсис Ходжсън Бърнет
Тайната градина (11)

ГЛАВА 11
ГНЕЗДОТО НА ДРОЗДА

Дикън разглежда градината още няколко минути, а Мери го наблюдаваше. После той тръгна, като стъпваше леко, дори по-внимателно и от нея, когато за първи път се беше озовала там. Поглъщаше всичко с поглед — и сивите дървета с пълзящи растения по тях, които висяха от клоните, и плетеницата от клонки по стените и по тревата, и нишите с вечнозелени растения и каменни седалки.

— Никога не съм мислил, че ще видя това място — прошепна най-сетне Дикън.

— Ти знаеше ли за него? — попита Мери.

Тя говореше високо и Дикън й направи знак.

— Трябва да говорим тихо — рече той. — Някой може да ни чуе и ще се чуди какво правим тук.

— О, забравих! — уплаши се Мери и запуши устата си с ръка. — Ти знаеше ли за градината? — попита отново тя, щом се успокои.

Дикън кимна утвърдително.

— Марта ми беше казала, че има една градина, в която никой не е влизал. Много се чудехме как ли изглежда.

Той млъкна и се загледа в красивите сиви плетеници наоколо, а големите му очи блестяха от радост.

— Ех, колко гнезда ще има тук, като дойде пролетта! — каза гой. — Това е най-безопасното място за гнезда в цяла Англия. Никой не идва тук, преплетените клони на дърветата и розите са така удобни за строеж. Чудя се защо всички птици от мочурите не си правят гнездата тук.

Мери несъзнателно сложи ръка на рамото му.

— А ще има ли рози? — прошепна тя. — Можеш ли да познаеш? Аз мислех, че те всички са мъртви.

— О, не! Не всички! — отвърна той. — Виж!

Той пристъпи към най-близкото дърво, което беше много старо, със сиви лишеи по кората. От него висеше завеса от преплетени клонки и израстъци. Дикън извади от джоба си ножче и разряза едно клонче.

— Има много изсъхнали клони, които трябва ла се изрежат — каза той. — Има и много стари клони, но миналата година са пораснали и някои нови. Това тук е ново. — И той докосна един филиз, който беше зелено-кафяв, а не сив и твърд.

Мери също го докосна загрижено и с благоговение.

— Това ли? — попита тя. — То съвсем, съвсем ли е живо?

Дикън се усмихна.

— Живо е като тебе и мене — отвърна той.

— Как се радвам, че е живо! — силно прошепна ля. — Искам всички те да са живи. Хайде да обиколим градина та и да видим колко живи има.

Тя се задъхваше от нетърпение. Дикън също беше нетърпелив като нея. Тръгнаха от дърво на дърво и от храст на храст. Дикън държеше ножчето си и й показваше неща, които й се струваха прекрасни.

— Подивели са — каза той, — но са загинали по нежните, а най-силните са пораснали. Расли са и са се разпростирали, докато са образували това чудо. Виж! — и той дръпна един дебел сив клон, който изглеждаше съвсем сух. — Човек може да помисли, че това е сухо, но аз не вярвам — поне не е до корен. Ще го отрежа ниско и ще видя.

Той коленичи и отряза с ножа си немного високо над земята клона, който изглеждаше безжизнен.

— Ето — провикна се той ликуващо. — Казах ли ти! Дървото е още зелено. Погледни!

Мери коленичи, преди още да й е казал, и се взираше с всичка сила.

— Когато е зеленикаво и така сочно, значи е живо — обясни й Дикън. — Ако вътре е сухо и се чупи лесно като онова преди малко, значи е свършило. Тук има един голям корен — като че ли всички тези клони излизат от не го. Ако се изрежат изсъхналите и се разкопае наоколо, тогава — той спря и погледна нагоре към висящите клончета, — тогава това лято ще има цял водопад от рози.

Те тръгнаха от храст на храст и от дърво на дърво. Дикън беше силен и много сръчен и умело режеше сухите клони, като винаги познаваше кога в едно клонче има живот. След половин час и Мери можеше да познава, а когато той отрежеше някое клонче без листа, тя надаваше радостен вик, ако видеше, че е дори малко зелено и влажно. Лопатата, мотиката и вилата бяха много полезни. Дикън й показа как да си служи с вилата, а той разкопаваше с лопатата около корените и разрохкваше пръстта, за да влезе въздух в нея.

Както работеха прилежно около един от най-големите розови храсти, Дикън видя нещо и извика от удивление:

— Ей! — посочи той тревата няколко стъпки по-нататък. — Кой е направил това?

Това беше едно от местата, които Мери бе почистила по-рано.

— Аз — отвърна тя.

— А аз пък мислех, че нищо не разбираш от градинарство — възкликна той.

— Но аз не разбирам — отговори тя. — Те бяха толкова малки, а тревата тъй гъста, че сякаш не можеха да дишат. Затова им направих място. Аз дори не знам какви са тези цветя.

Дикън коленичи усмихнат до тях.

— Добре си направила — рече той. — И градинар не може да те научи по-добре. Сега ще пораснат до небето като в приказката за фасула на Джак. Това са минзухари и кокичета. А тези тук са нарциси. Ех, каква гледка ще бъде!

Той тичаше от едно място на друго.

— Много работа си свършила за такова малко момиче — рече той, като я гледаше.

— Напълнявам — каза Мери — и ставам по-силна. По-рано бях винаги уморена, а сега, като копая, изобщо не се изморявам. Обичам дъха на прясно разровена пръст.

— Това е полезно за тебе — отвърна Дикън, като кимаше мъдро с глава. — Няма нищо по-чудесно от миризмата на хубава чиста почва, освен аромата на поникващите растения по време на дъжд. Много често, когато вали, отивам в ливадите, лягам под някой храст, слушам тихото ромолене на капките по пирена и дишам ли, дишам. Мама казва, че носът ми потрепва като на заек.

— Никога ли не настиваш? — попита Мери, като го гледаше с учудване. Никога не бе срещала такова смешно, нито пък такова добро момче.

— Не — усмихна се той. — Никога не съм хващал настинка, откакто съм се родил. Бродя из ливадите по всяко време също като зайците. Мама казва, че съм дишал много чист въздух и не мога да настина. Здрав съм като камък.

През цялото време, докато Дикън говореше, Мери го следваше и му помагаше с вилата и малката си лопатка.

— Тук има много работа — каза по едно време той и се огледа с възторг.

— Ще идваш ли да ми помагаш? — помоли го Мери. — Аз също ще ти помагам. Мога да копая, да плевя и да правя всичко, каквото ми кажеш. О, ела пак, Дикън, моля те!

— Ще идвам всеки ден, стига да искаш — и в слънце, и в дъжд — отвърна той решително. — Това е най-забавното, което ми се е случвало — да стоя тук затворен и да съживявам една градина!

— Ако наистина дойдеш — каза Мери — и ако ми помогнеш да я съживим, аз ще… просто не знам какво ще направя — завърши тя безпомощно. Какво да направиш за такова момче?

— Ще ти кажа какво ще направиш — рече Дикън с щастлива усмивка. — Ще напълнееш, ще огладняваш като вълк и ще се научиш да говориш като мен с червеношийката. Ех, че весело ще ни бъде!

Дикън започна да се разхожда, като оглеждаше замислено дърветата, стените и храстите.

— Не искам да изглежда, като че ли е работена от градинар — цялата подрязана, подкастрена, подредена. А ти? — попита той. — Така градината е по-хубава — с тези диви израстъци, които се люлеят и преплитат навсякъде.

— Няма да я правим подредена — каза Мери с жар. — Иначе няма да бъде тайна градина.

Дикън стоеше, почесваше главата си с ръждивочервеникавата коса и изглеждаше доста озадачен.

— Че е тайна градина, това е сигурно — рече той, — но ми се струва, че и някой друг освен червеношийката е влизал тук през тези десет години.

— Но вратата беше заключена, а ключът — заровен — каза Мери. — Никой не би могъл да влезе.

— Това е вярно — потвърди Дикън. — Странно място е това. Сякаш някой е подкастрял тук-там преди по-малко от десет години.

— Но как би могъл да го направи? — учуди се Мери. Дикън разглеждаше един розов клон и зачудено клатеше глава.

— Да, как би могъл наистина? — мърмореше той. — При заключена врата и заровен ключ.

Мери чувствуваше, че докато е жива, никога няма да забрави първата утрин, когато градината й започна да расте Разбира се, тя не започна да расте още тази сутрин. Когато Дикън започна да разчиства място, за да засее семената, тя си спомни песничката, която Базил й беше пял, за да я дразни.

— Има ли цветя, които да изглеждат като камбанки? — попита тя.

— Момините сълзи — отговори той, като продължаваше да копае с лопатката.

— Хайде да посеем и тях — каза Мери.

— Тук вече има момини сълзи, видях ги. Растат много нагъсто и ще трябва да ги разредим, но са много. Ако посеем семена, ще цъфнат чак след две години, но аз мога ла донеса вече пораснали от нашата градина. Защо искаш момини сълзи?

Тогава Мери му разказа за Базил и неговите братя и сестри в Индия, как ги беше мразила и как те й казваха „Господарката Мери — все се чумери“.

— Те подскачаха около мен и пееха песничка, която си бяха измислили. Песничката беше:

Господарката Мери все се чумери

как ли расте нейната лехичка?

Сребърни камбанки, мидени останки и невени —

всичките в редичка.

— Просто си я спомних и се чудех дали наистина има цветя като сребърни камбанки.

Тя леко се намръщи и заби доста злобно лопатката в земята.

— Те бяха по-начумерени и от мене.

Дикън се засмя.

— Е — каза той и смачка в ръката си малко от черната, плодородна почва, като поемаше аромата й, — няма нужда да си начумерен, когато наоколо има цветя и треви и толкова много мили диви същества, които бързат напред-назад, правят си къщички или строят гнезда и пеят, и подсвиркват. Нали?

Мери коленичи до него със семената в ръка, погледна го и спря да се мръщи.

— Дикън, ти си много добър. Марта беше права — каза тя. — Харесваш ми. Ти си петият човек, когото харесвам. Никога не съм мислила, че мога да харесвам пет души.

Дикън седна на петите си като Марта, когато лъскаше камината. Мери си помисли, че той изглежда смешен и приятен с кръглите си сини очи, червени бузи и весело вирнат нос.

— Само пет души ли харесваш? — попита той. — Кои са другите четирима?

— Майка ти и Марта — броеше Мери на пръсти, — червеношийката и Бен Уедърстаф.

Дикън се засмя силно.

— Знам, че ме смяташ за чудато момче — каза той, — но ти си най-чудатото момиченце, което съм виждал.

Тогава Мери направи нещо необичайно. Тя се наведе към него и му зададе един въпрос, който по-рано не би си и помислила да зададе някому. При това се опита да го каже на йоркширски, защото това бе неговият език, а в Индия местните жители винаги се радваха, ако знаеш езика им.

— А ти харесваш ли ме?

— Да, харесвам те! — отговори Дикън от сърце. — И съм сигурен, че и червеношийката те харесва.

— Това прави двама — каза Мери. — Двама за мене!

Те започнаха да работят още по-усърдно и с още по-голяма радост. Мери се стресна, когато чу, че големият часовник на двора бие часа за нейния обяд.

— Ще трябва да си тръгвам — рече тя тъжно. — И ти също, нали?

Дикън се усмихна.

— Моят обяд е лесен — каза той. — Мама винаги ми слага нещо в джоба.

Той вдигна палтото си от тревата и извади от джоба издуто вързопче, направено от груба, но чиста шарена кърпа. Вътре имаше две дебели филии хляб с нещо по средата.

— Най-често ям само хляб — каза Дикън, — но днес има и хубаво парче сланина.

Обедът му се стори на Мери доста необикновен, но изглежда, че на него щеше да му се услади.

— Ти отивай да обядваш — продължи той, — а аз ще хапна и после ще свърша още малко работа, преди да си тръгна.

Той седна и се облегна на едно дърво.

— Ще извикам червеношийката — рече той — и ще й дам кожичката от сланината да си клъвне. Те много обичат тлъстина.

На Мери никак не й се тръгваше. Внезапно й се стори, че Дикън може да е някоя горска фея, която ще е изчезнала, когато тя се върне в градината. Беше прекалено добър, за да съществува наистина.

— Каквото и да стане, нали на никого няма да кажеш? — попита тя.

Червените му бузи бяха издути от първата хапка, но той успя да се усмихне окуражаващо.

— Ако ти беше дрозд и ми бе показала гнездото си, мислиш ли, че щях да кажа на някого? Никога! — рече той. — Не те заплашва опасност — все едно че си дрозд.

И Мери беше сигурна, че наистина е така.