Нора Робъртс
Единствена моя любов (11)

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

След като заведе в центъра за малтретирани жени Мария и децата, Фреди смяташе да се прибере вкъщи. Беше невероятно изтощена — и психически, и физически. Допуснаха я да влезе само в приемната, но остана доволна от малкото, което успя да види, тъй като обстановката по нищо не приличаше на приют.

Ник добре бе проучил въпроса.

На стените бяха закрепени с кабърчета детски рисунки, през открехната врата се забелязваше малко помещение — изглежда дневна — с оскъдно, но уютно обзавеждане.

Посрещна ги жена с преуморен вид и ведър глас. Последното, което Фреди видя бе, как тя отведе Мария нагоре по стълбите като през цялото време тихо й говореше нещо успокоително.

Накрая се отказа да се прибере, въпреки настояването на Ник, а отиде в бара да го почака.

— Знаех си, че ще се върнеш — забеляза Рио, когато тя влезе в кухнята. — Приеха ли Мария и децата?

— Да. — Тя се отпусна уморено на стола. — Мястото ми изглежда добро. И най-важното — сигурно. Обаче мисля, че тя още не осъзнава къде е. Просто тръгна след жената от дома, без да задава въпроси, също като децата.

— Ти направи всичко, което зависеше от теб. — Рио сложи пред нея димяща чиния. — Сега трябва да хапнеш, И без възражения.

— Няма да откажа. — Фреди одобрително погледна пилето с ориз. — Рио, коя е Мария?

— Стара позната на Ник. Отдавна не се бяха виждали.

— Откакто той се пренесе тук, при Зак и Рейчъл. Когато забременяла с момченцето — Карло, родителите й я изхвърлили на улицата.

— Боже, какви родители — промърмори Фреди. — Защо хората понякога са толкова безсърдечни с най-близките си? Ами бащата?

— Изглежда изобщо не е проявил интерес към сина си. — Рио сви рамене, след което се усети и я погледна извинително. — Детето не е от Ник.

— Можеше да не ми го казваш, Рио. Ник никога не би ги изоставил. — Остави вилицата и си разтри челото. — Да не би бащата на Карло да я е докарал до това състояние?

— Не, Рийс. Мария се захвана с него преди четири години. Когато момчето се роди, той беше в затвора.

— Явно е голям сладур.

— Да, истински цар на негодниците. — Вместо кафе, както бе очаквала, Рио й подаде чаша билков чай. — Името му нищо не ти говори, нали?

— Не. — Фреди помириса чая — беше от лайка, я се усмихна. — А какво трябва да ми говори?

— На времето точно той за малко не уби Ник. — Тъмните очи на Рио помръкнаха. — Преди десетина години нахлу в бара с няколко мръсници от бандата — всички надрусани и въоръжени до зъби. Бяха дошли да ограбят Зак. Рийс се опита да го застреля.

Кръвта се оттегли от лицето й.

— Спомних си. Господи, спомних си. Тогава Ник блъснал Зак настрани.

— И застана срещу куршумите — завърши мрачно Рио. — Вече си мислех, че ще го загубим. Но Ник е яко момче. Винаги е бил много издръжлив.

Фреди се надигна много бавно като че ли се опасяваше да не падне, ако направи по-рязко движение.

— Рио, къде е той? Къде отиде Ник?

Той можеше да излъже. Но предпочете да й каже истината.

— Отиде да търси Рийс. И предполагам, че вече го е намерил.

Тя с усилие си пое дъх.

— Веднага трябва да предупредим Зак. Трябва да…

— Зак вече тръгна да го търси. Алекс също. — Рио нежно постави огромната си ръка на рамото й. — Нищо не можем да направим, освен да чакаме, мила.

И така, Фреди остана да чака. Качи се горе и започна да мери с крачки апартамента на Ник. Всеки звук от улицата или от бара я караше да затаи дъх. Разтреперваше се всеки път, когато чуеше вой на сирена.

Ник е яко момче. Винаги е бил много издръжлив.

Не я интересуваше дали е як или издръжлив. Искаше само да се прибере вкъщи — цял и невредим.

За да се отвлече от тягостните мисли, гледаше непрекъснато да прави нещо. Първо разтреби, след това избърса праха и накрая реши да измие пода.

Беше коленичила на пода в кухнята, когато чу стъпки по стълбите. Бързо скочи на крака и хукна към вратата.

— Ник. О, Божичко, Ник. — Прегърна го, изпълнена с облекчение и радост, че го вижда.

В първия миг той не реагира, въпреки че от прегръдката й в тялото му отекна непоносима болка. След малко събра достатъчно сили и я отлепи от себе си.

— Казах ти да се прибереш вкъщи, Фред.

— Не ме интересува какво си казал. Аз бях… Божичко, ти си ранен.

Очите й се разшириха от ужас, облекчението се замени с тревога. Цялото му лице беше в кръв. Едното око беше отекло и почти затворено. Дрехите — раздрани й също изцапани с кръв.

— Трябва да отидеш на лекар.

— Нямам нужда от никакъв лекар. — Отдръпна се рязко, но краката му го подведоха и Ник се строполи на стола. Най-много от всичко го беше страх да не повърне пред нея. — Не започвай и ти. Зак вече ме направи на пестил. Отивай си, Фред.

Вместо да го послуша, тя отиде в банята и взе от аптечката всичко, което според нея ставаше за първа по мощ. Въоръжена с антисептичен мехлем, бинтове и мокри кърпи, тя се върна в стаята и видя, че той седи в същата поза, в която го бе оставила.

Погледна я и сигурно щеше да й каже нещо грубо. Отказа се, тъй като имаше чувството, че ако направи и най-малкото движение, лицето му ще се разцепи.

— Не се дръж с мен като бавачка.

— Помълчи малко. — Започна да попива кръвта и забеляза, че ръцете й са по-стабилни от гласа й. — Сигурно очакваш да те попитам как изглежда другият. Не беше твоя работа да се биеш с него.

— Напротив. Точно моя работа е. На времето Мария съвсем не ми беше безразлична. — Изсъска от болка, но се отпусна, когато тя притисна хладната кърпа към подутото око. — А даже да не я познавах, всеки мъж, който си позволява да удря жени и деца, заслужава да бъде пребит от бой.

— Няма да крия, че напълно споделям чувствата ти — промърмори Фреди. — Само дето не одобрявам методите ти. Сега малко ще те заболи.

Наистина го заболя. Но не малко, а доста. Ник сочно изруга.

— Как ми се иска да се махнеш.

— Няма да ти доставя това удоволствие. — Утешаваше се с мисълта, че раните на лицето не бяха толкова дълбоки, че да има нужда от шев. И тогава забеляза ръцете му. Обзе я неописуем гняв. — Виж, какво си направил с ръцете си! Нещастен идиот. Защо не мислиш с главата си, а само с хормоните?

Идеше й да се разплаче от мъка. Неговите красиви, талантливи ръце на музикант, бяха целите в рани и кървяха. И бяха започнали да се подуват.

— Няколко пъти се удариха в зъбите му.

— Типично за теб. Житейско правило номер едно на Никълъс Лебек: ако не можеш да разрешим проблема, пребий го бой. — Докато го ругаеше, Фреди направи студени компреси па ръцете му. — Защо не се обади на Алекс?

— Не ме поучавай какво да правя, Фред. Нали я чу какво каза? Нямала намерение да подаде оплакване в полицията.

— Все пак отиде в приюта, нали? Заедно с децата.

— И да го оставя да се разхожда най-спокойно, така ли? Не. Не и този път. — Ник сви пръсти, за да провери дали може да ги движи. Усещаше ги вдървени и го боляха, но всъщност най-зле беше пострадало тялото му, което Фреди още не бе видяла. — На времето се опита да убие брат ми и какво получи за това? По-малко от шест години. Според правосъдието той си е изтърпял наказанието и може да излезе от затвора. И какво прави тогава? Пребива Мария. Системата не работи. Моят метод върши повече работа.

— На времето той за малко не те уби. — Устните й се разтрепериха. — И днес можеше да го направи.

— Ама не можа, нали? Затова сега си тръгвай и ме остави на мира.

Ник се надигна и закуцука към кухнята. Спомни си къде държеше аспирина, но ръцете му бяха толкова подути, че не можа да отвинти капачката.

Фреди взе шишенцето. Нейните движения също бяха сковани, но от друга болка. Извади няколко аспирина и ги остави на плота. След това наля чаша вода.

— Сигурен ли си, че искаш да си тръгна, Ник? — Гласът й беше овладян. Даже прекалено. — И да те оставя на мира?

Той не се обърна да я погледне. Остана с гръб към нея, подпрян на мивката. Нараненото му тяло пулсираше от болка.

— Сега не мога да говоря за това. Ако искаш да направиш нещо хубаво за мен, иди си в къщи. Остави ме сам. Не искам да оставаш тук.

— Чудесно. Не биваше да забравям, че вълкът единак предпочита да се свие в бърлогата си и сам да си лиже раните. Тогава наистина ще те оставя на спокойствие. — Не по-малко наранена от него, тя се обърна рязко и тръгна към вратата. За малко не се блъсна в Зак. Фреди избърса мократа си буза. — Внимавай — предупреди го. — Побеснял е от яд.

— Фреди… — Но тя не спря и бързо излезе. След малко токчетата й затропаха по стълбите. Зак влезе в кухнята при брат си. — Как успя да я разплачеш?

Ник само изруга и взе хапчето.

— Разкарай се. — Примигна от болка, когато водата одраска нараненото му гърло. — Нямам настроение за приказки, Зак.

— Не съм дошъл да си приказвам с теб, мътните те взели. Седни, преди да си се строполил на пода.

Предложението му се стори разумно. Като стъпваше внимателно, Ник бавно се наведе и се отпусна на един стол.

Зак отстъпи крачка назад и внимателно го огледа. Фреди беше свършила добра работа, но брат му все още изглеждаше като смачкана боксова круша.

— Здравата те е обработил.

— Аха, приложи някои хватки.

— Хайде да свалим тоя парцал от гърба ти и да видим какво има отдолу.

— Изобщо не ми се гледа какво има отдолу. — Но не събра достатъчно енергия да се противопостави, когато брат му започна да отлепва скъсания плат. Зак изруга бавно и злобно, с което потвърди най-лошите му опасения. — Толкова ли е зле?

— Да, здравата те е смлял. Да му се не види, Ник, беше ли необходимо да си търсиш белята?

— Не се наложи да ходя далеч, нали? — Чак сега вдигна поглед и студено посрещна очите на Зак. — Отдавна трябваше да го направя.

— Намира ли ти се още от онзи мехлем?

— Може да е останало малко. Виж в чекмеджето под мивката.

Зак намери мехлема и се върна да довърши онова, което бе започнала Фреди.

— Утре ще си много по-зле.

— Точно това се надявах да чуя. Имаш ли цигари? В суматохата загубих моите.

Зак извади цигара, запали я и я постави в подутите пръсти на Ник.

— Надявам се, че и той изглежда като теб.

— О, много по зле. — Усмихна се накриво и устата веднага го заболя. — Напълно се скапа.

— Е, и това е нещо. Само не разбирам откъде намери сили да се скараш с Фреди.

— Не съм се карал. Просто й казах да си върви. Не биваше да става свидетел на тази истории. И изобщо на подобни неща.

— Може и така да е. Струва ми се обаче, че та има право сама да реши на какво иска да присъства и на какво не.

 

 

Тя вече не съмняваше. След два дни окончателно се убеди, че Ник не искаше да я види. Когато за пореден път си тръгна от бара, без да успее да го види, реши, че още си лижеше раните.

И все пак не бе очаквала, че ще се изправи пред заключена врата. Единствената утеха бе, че според Зак, Ник се лекуваше.

Омръзна и непрекъснато да се тревожи за него. И тъй като не можеше да става дума за работа, докато ръцете му не оздравеят, тя си намери други занимания, с които да си уплътни времето.

Приятно й беше да носи играчки на децата на Мария в центъра за малтретирани жени. Майка им още изглеждаше нервна и напрегната, но те бързо се възстановяваха. Най-хубавият ден за Фреди настъпи, когато тъжният и наплашен Карло за пръв път й се усмихна.

Децата имаха нужда от време. От време и много грижи. А от какво има нужда Ник? — мислеше тя. Очевидно не и от Фреди Кимбъл. Поне засега. Ето защо тя щеше да му осигури спокойствието, за което настояваше. Но в едни момент щеше да й писне да го чака.

Любовта се оказа сложно нещо — размишляваше тя, загледана в тротоара. Когато напусна дома си и пристигна в Ню Йорк, всичко изглеждаше толкова просто. Всичките й мечти постепенно се сбъднаха.

А сега животът я се съсипваше, заради някакъв проблем от миналото на Ник.

Въздъхна и отключи металната входна врата на своята сграда. Нещо я удари отзад и тя залитна. За малко щеше да падне, но някаква ръка навреме я хвана.

— Продължавай напред — заповяда и приглушен мъжки глас. — И нито звук! Сещаш ли се какво е това? Нож. Нали не искаш да го използвам?

Спокойно, заповяда си Фреди. Само да не се паникьосам. Нищо не може да ми се случи посред бял ден.

— В чантата си имам пари. Вземи ги, ако искаш.

— По-късно и за това ще поговорим. Отвори асансьора.

Тя се задърпа отчаяно при мисълта, че ще бъде затворена с нападателя си в тясната кабина. Но не посмя да извика, тъй като той я одраска леко с острието на ножа.

— Отвори асансьора или направо тук ще те накълцам. Подчини се, опитвайки се да запази самообладание, въпреки че цялата трепереше от ужас. Чак в асансьора го видя.

Изпито лице, изцъклен поглед. Мъжът, когото Ник беше нарекъл Джак.

— Познавам те. Ти си приятел на Ник. — Произнесе го спокойно. — Бях с него онази вечер, когато той ти даде пари. Ако искаш, мога още да ти дам.

— Не. Искам още нещо, освен парите. — Прокара тъпата страна на острието по бузата й. Въпрос на чест, маце.

— Не разбирам. — Безумната идея да се отскубне от него и да избяга с писъци, когато стигнат етажа й, угасна, когато той изви ръката й зад гърба.

— Нито звук — предупреди я той. — Отиваме право в апартамента ти. Зная кой е. Проследих къде светваш лампата като се прибираш. Сега отключи вратата.

— Ник не би искал да ме нараниш.

— Много жалко за Ник тогава. Маце, гледай да извадиш от чантичката си само ключовете. Иначе ще останеш да лежиш тук в локва кръв.

Тя се подчини с нарочно забавени движения. Надяваше се, че ако достатъчно дълго останат в коридора, все някой щеше да ги види. И да й помогне.

— Побързай. — Джак й изви ръката и тя изплака от болка. Когато и последната ключалка беше отворена, той я блъсна вътре. Фреди забеляза, че той се потеше обилно.

— Е, сега вече сме само двамата. — Блъсна я в едно кресло. — Ник не биваше да застава срещу Рийс. Никой не може безнаказано да напусне бандата.

— Значи Рийс те изпраща. — В главата й проблесна нова искрица надежда. — Джак, не го прави. Той просто те използва.

— Рийс ми е приятел и брат. — Очите му просветнаха безумно. — Някои забравиха колко силни бяхме преди. Но не и Рийс. Само той остана верен на идеята.

Ако страхът не я стискаше с костеливите си пръсти за гърлото, Фреди сигурно щеше да се засмее — толкова бе жалък.

— Ако ме нараниш, ти ще плащаш, а не Рийс.

— Това си е мой проблем. Събличай се.

В очите й се появи ужас. Джак го забеляза и доволно се ухили. Идеше му да литне от радост. С парите, които му даде Рийс, си бе купил солидна доза кокаин.

— Първо ще се позабавляваме. Събличай се, маце. Ник пак си е намерил готино парче.

Фреди си помисли, че ще я изнасили. Колкото и да бе отвратително, щеше да го преживее. Но нещо и подсказваше, че Джак нямаше намерение да я остави жива. Първо щеше да я изнасили, а след това — да я убие. И в двата случая щеше да изпита удоволствие.

— Моля те, не ме наранявай. — Нарочно показа, че се страхува. Това щеше да приспи вниманието му.

— Нищо няма да ти се случи, ако правиш, каквото ти казвам. — Облиза устните си. — Стани и се събличай, иначе ще те порежа.

— Не ме наранявай — отново помоли тя. Тялото й се стегна. Призова на помощ целия си късмет. Ако сега не успее, няма да има втора възможност. — Ще направя всичко, което искаш. Всичко.

— Не се и съмнявам. А сега ставай.

Той размаха ножа и се ухили. Фреди погледна към вратата на спалнята и нарочно се ококори изненадано. Джак прояви достатъчно глупост, за да проследи погледа й.

Тогава тя скочи напред.

Между пръстите си беше стиснала като ками ключовете, които той не се сети да й отнеме. Без да изпитва нито за момент колебание или съжаление, насочи ги право към очите му.

Той изпищя. Никога не бе чувала мъж да пищи така — с обезумял и тънък глас. Джак закри очите си с ръка и размаха ножа напосоки. Като вложи в удара цялата ся сила, Фреди стовари върху главата му скъпоценната лампа в стил „ар деко“.

Той се олюля и ножът издрънча на пода. В течение на няколко секунди тя го наблюдаваше, дишайки тежко. Като насън вдигна телефона.

— Чичо Алекс? Имам нужда от помощ.

Фреди не припадна, въпреки че се страхуваше да не направи точно това. Последва указанията на Алекс и веднага излезе от апартамента. Когато пристигна първата полицейска кола, тя стоеше до бордюра и се олюляваше.

Алекс пристигна след трийсет секунди.

— Добре ли си? Нали нищо ти няма? — Прегърна я силно. В очите на опитния полицай се появиха сълзи, когато зарови глава в косата й. — Направи ли ти нещо, детето ми?

— Не. Нищо ми няма. Само ми се гади.

— Седни, миличка. Ето, ела тук. — Внимателно я настани на стъпалата пред блока. — Отпусни си главата между коленете. Точно така. Умното ми момиче. Сега бавно си поеми дъх. Качете се горе — рязко нареди Алекс на униформените полицаи, — и изкарайте онзи боклук от апартамента на племенницата ми. Можете да му предявите обвинение за нападение с опит за изнасилване и убийство. Внимателно свалете пръстовите отпечатъци от ножа и го премерете. Ако не отговаря на нормите; и него му пишете в сметката.

— Каза, че Рийс го е накарал — безизразно обясни Фреди.

— Не се притеснявай. И за него ще се погрижим. Сега ще те заведа в болницата. Не искам да оставаш тук сама.

— Няма нужда от лекар. — Отново вдигна поглед към него. Пристъпите на гадене бяха отминали, но продължаваше да усеща главата си странно лека. Погледна пръстите си, с които преди малко бе оправила блузата си и неразбиращо се вторачи в лепкавата червена течност.

В следващия миг отново се оказа в прегръдките на Алекс.

— Отиваме в болницата — решително заяви той.

— Не, моля те. Раната не е дълбока. Усещам само леко парене и вече не кърви. Само трябва да се превърже.

В момента той бе готов да удовлетвори всяко нейно желание. Още я държеше в прегръдките си, когато двама от неговите хора изведоха накуцващия и окървавен Джак.

Алекс не можеше да я пусне отново да се върне горе, да остане сама със спомените си на местопрестъплението.

— Добре, миличка. Барът не е далеч. Предлагам да отидем там и да погледнем раната. Ако преценя, че имаш нужда от медицинска помощ, без повече да спориш, ще те закарам в спешното отделение.

— Съгласна съм. — Фреди отпусна глава на рамото му. В момента искаше само да се наспи.

— Това нищожество има нужда от лекар — обади се единият от полицаите. — Много е зле.

— Тогава нека го види лекар. Искам да е в добра форма, когато го прибера в ареста.

Единственото, което Фреди запомни от краткото пътуване до „Спускай платната“, бе успокояващият глас на Алекс. Спомни си как Наташа я люлееше на ръце, когато като дете беше болна от шарка.

— Нищо не успя да ми направи, чичо Алекс.

— Да, миличка, ти си се справила великолепно. Сега аз ще поема нещата в свои ръце.

Рио извика ужасен, когато Алекс я внесе в кухнята.

— Сложи я да седне. Ето тука. Кой е наранил детето ми? Кой е наранил любимата ми кукличка? Ник! — изрева той, още преди Алекс и Фреди да му отговорят. — Веднага си довлечи задника тук! Бързо! — Движейки се като булдозер, отвори вратата към бара. — Мълдун, донеси от най-хубавото бренди! Пронто! Седни по-удобно, мила — обърна се той към Фреди с глас, който внезапно стана потих с няколко децибела и мек като коприна.

— Нищо ми няма, Рио. Наистина. — Вече напълно успокоена, тя завъртя глава в широката лапа, която той бе поставил на бузата й.

— Раната изглежда съвсем повърхностна — с облекчение въздъхна Алекс. Беше очаквал най-лошото, преди да издърпа блузата нагоре, за да я види раната. — Сега ще я превържем.

— Да му се не види, какъв е този шум? — Очевидно раздразнен от крясъците на Рио, Зак влезе в кухнята с бутилка бренди в ръка. Само един поглед бе достатъчен, за да се втурне напред. Също като Алекс, и той се наведе над Фреди.

— Отдръпнете се, за да и осигурим достатъчно въздух. От вас детето не може да диша спокойно. — Макар и разтърсен от гледката, Рио не загуби самообладание, а бързо грабна бутилката и наля солидна доза бренди в една чаша. — Ето, Фреди, изпий това.

Тя се подчини и в същия момент на стълбите накуцвайки се появи Ник. Очите му вече се бяха отворили, но синините на лицето му грееха с всички цветове на дъгата.

Когато я видя, кръвта се оттегли от лицето му.

— Какво се е случило? Фред, да не си катастрофирала? Ранена ли си?

Бързо я хвана за свободната ръка и толкова силно я стисна, че за малко да я счупи.

— Нека първо си поеме дъх — нареди Алекс. — Пийни още от брендито, Фреди. И дишай дълбоко.

— Нищо ми няма. — Силният алкохол разпръсна мъглата от съзнанието й и тя внезапно започна да трепери.

— Това да не е кръв? — Ник с ужас се вторачи в червеното петно на блузата й. — За Бога, направете нещо, кръвта и изтича!

— Сега ще се заемем с това. — Алекс взе антисептичната паста от Рио и внимателно я нанесе върху раната. — Ела да те закарам у нас, Фреди. Когато се почувстваш по-добре, искам да ми продиктуваш показанията си.

— Мога и сега да го направя. Колкото по-бързо свърши, толкова по-добре.

— За какви показания говорите? Да не са те ограбили? — обади се Ник. — Да му се не види, Фред, колко пъти съм тя казвал да внимаваш!

— Не е ограбена — бързо го прекъсна Алекс. — Твоето старо приятелче Джак не е искало само парите й.

В следващия момент Алекс горчиво съжали за думите си. Ник пребледня като смъртник, веднага пусна ръката й и отстъпи назад.

— Джак, значи. — Когато гневът измести първоначалния шок, очите му се превърнаха в две ледени зелени цепки. — Къде е?

— В ареста. Или по-точно там е онова, което е останало от него. — Алекс нежно погали Фреди по главата, след което извали бележник и веднага придоби професионален вид. — Разкажи ми какво се случи от самото начало. Всичко, което си спомняш.

— Прибирах се вкъщи… — започна тя.

Ник я слушаше. В гърлото му бе заседнала горчива буца. Чувстваше се безсилен и това още повече го смазваше. Всичко беше заради него, мислеше той. Всичко. Всеки един ужасен миг, който Фреди бе преживяла, се дължеше на него. В желанието ся да разчисти старите сметки, той бе рискувал живота й.

— И тогава ти се обадих — завърши тя. — Той беше целият а кръв. А очите му… — не довърши изречението и преглътна мъчително.

— Оттук нататък аз ще се погрижа да си получи заслуженото — успокои я Алекс. — И искам да не мислиш повече за него. Ще мина през апартамента да ти донеса някои неща. Засега можеш да останеш у нас.

— Много ти благодаря, но предпочитам да се прибера. — Хвана го за ръката, преди да е възразил. — Не мога цял живот да се страхувам от собствената си къща, чичо Алекс. Той ме нападна, защото не внимавах достатъчно. Повече няма да се повтори.

— Инат като магаре. — Той я целуна нежно. — Ако внезапно си промениш мнението, достатъчно е да завъртиш един телефон. — Алекс се изправи и погледна тримата мъже, които стояха наоколо. — Грижете се за нея. А аз отивам в участъка да видим какво ще правим с онзи боклук. — Сложи ръка на рамото на Ник — това беше неговото безмълвно извинение. — Накарай я да си почине. Теб поне ще те послуша.

Когато той си тръгна, Фреди усети загрижения поглед на тримата мъже.

— Престанете да ме гледате така, нищо ми няма.

Ник нищо не каза, просто се приближи и я вдигна от стола.

— Не е необходимо да ме носиш на ръце, мога да ходя.

— Млъкни. Ще я занеса горе. Веднага трябва да си легне.

— Мога да си легна и в къщи.

Без да й обръща внимание, той я понесе нагоре по стълбите.

— Нали не ме искаше? — Като достоен завършек на ужасния ден, от очите й захапаха горещи сълзи. — Да не мислиш, че не разбирам, когато ми кажат да се махам?

— Оставаш тук. — Ник я занесе направо в спалнята. — Ще си почиваш, докато лицето ти не придобие човешки цвят.

— Не искам да оставам при теб.

Примигна и се олюля от внезапна болка в сърцето. Ала за нищо не можеше да я вини.

— Не се притеснявай, няма да стоя при теб. — гласът му беше тих и отчужден. — Не ми се сърди за това, което се случи, Фред. Моля те.

Зави я със смачканата покривка, без дори да й свали обувките.

— Слизам долу. — Отстъпи крачка назад и пъхна ръце в джобовете си. — Искаш ли нещо? Да се обадя ли на Рейчъл или на някой от вашите?

— Не. — Фреди затвори очи. Сега, когато беше в хоризонтално положение, не беше сигурна дали е в състояние да се изправи. — Нищо не искам.

— Опитай се да поспиш. — Ник спусна щорите и стаята потъна в мек полумрак. — Ако се сетиш за нещо, просто извикай. Ние всички ще бъдем долу, в бара.

Тя нищо не каза и не отворя очи. Искаше само той да излезе. Мечтаеше за това. Не отвори очи дори когато чу тихото изщракване на вратата след него.

За разлика от Алекс, Ник не й предложи обич и съчувствие, нито прояви силна загриженост като Рио и Зак. Сигурно беше много ядосан, дори бесен, при мисълта за това, което за малко да й се случи. Знаеше, че не му е безразлично какво става с нея. Познаваха се от толкова дълго време, че бе невъзможно да остане равнодушен.

Но не я прегърна. А тя така отчаяно се нуждаеше от това.

И не беше сигурна дали изобщо някога щеше отново да я докосне.