Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Семейство Станисласки (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Waiting for Nick, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 124 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

ДЕСЕТА ГЛАВА

— Искаш да кажеш, че си се запознал с Шантел О’Хърли? А не с някоя друга Шантел О’Хърли?

— Да, точно това казах. — За нищо на света Ник не би се лишил от удоволствието да подразни Зак. За никого не бе тайна, че русата богиня беше „голямата любов“ на брат му както хладно се изразяваше Рейчъл. — Същата Шантел О’Хърли, чиито филми си купуваше на видео веднага, щом се появят на пазара. — Вдигна следващата каса с газирана вода и я понесе към склада.

— Чакай малко. — Зак вървеше по петите му и го подръпваше за ръкава. — Казваш, че си я видял на живо? От плът и кръв?

— Изключително приятна плът. — Ник ликуваше тайно при вида на потресеното изражение на брат си. — Вечеряхме заедно няколко пъти. — Постара се да го каже напълно равнодушно и за по-убедително сви рамене. — Сестрите й също не изглеждат зле. И двете са…

— Да, да, после ще ми разкажеш и за тях. Значи си видял единствената моя любов и си вечерял с нея? Или почти си вечерял, с нея? — Зак започна да — задушава и се закашля.

— Заедно. С нея. Точно така. — Всъщност на масата освен тях двамата присъстваше цялото семейство О’Хърли, включително и децата, но Ник не искаше да занимава брат си подобни дреболии. — Нали ти казах, че отивам на гости за няколко дни у Мади и Рийд.

— Да, но аз изобщо не загрях — заекна Зак. — Не направих връзката. Е, щом си вечерял с нея, кажи ми само: как изглежда отблизо?

Ник се обърна към брат си присви устни в превзета целувка.

— Стига бе, ще ме убиеш! — Вече в плен на собствените си фантазии, Зак го последва навън — А в непринудена обстановка?

— Великолепно изпълва бикините си…

— Бикини. — Окончателно сразен, Зак посегна към сърцето си. — Видял си я по бикини?

— Естествено. Когато плувахме заедно в басейна — Всъщност той и Фреди бяха играли водно поло с трите и деца. Но защо да споменава тези досадни подробности.

— Плувал си с нея? — Зак мълчаливо преглътна — И тя е била по мокър бански?

— Да, няма как да влезеш във водата, без да се намокриш.

Загрижен за кръвното си налягане. Зак реши засега да не мисли за това. По-късно отново щеше да се върне тази тема.

— Сигурно си разговарял с нея, нали?

— Да, през цялото време. Тя е много умна, което допълнително засилва чара й. В края на краищата, не съм някой примитивен Тарзан.

— Просто питам. — Според Зак това беше едно напълно безобидно развлечение за щастливо женен мъж, който обожава жена си. — Значи наистина си се запознал с нея — констатира с дълбока въздишка и вдигна кашон с безалкохолни напитки.

— Не само се запознах, но и я целунах.

— Стига си се занасял!

— Прав си. Не я целунах.

Зак изсумтя.

— Веднъж да кажеш нещо вярно.

— Защото всъщност тя ме целуна. — Ник се облегна на купчина кутии и докосна устните си. — Ето тук.

— Значи искаш да ти повярвам, че Шантел О’Хърли те е целунала по устата?

— Хей, да не мислиш, че бих те излъгал?

Зак се замисли.

— Не — реши накрая, — не би ме излъгал. — И преди Ник да се е досетил за намеренията му, Зак го сграбчи и го целуна — също като Шантел — право по устата.

— Мамка му, Зак! — Последва вулкан от ругатни. Намръщен, Ник си изтри устата с опакото на ръката. — Да не си се побъркал?

— Хей, не се сърди. Никога не съм бил толкова близо до нея. — Окончателно удовлетворен, Зак внесе следващия кашон. — Всеки мъж има право да мечтае, приятелю.

— Стой по-далеч от мен с мечтите си. — Ник още веднъж си избърса устата. — Човече, ами ако някой те беше видял как ме целуваш?

— Само двамата сме. Освен това високо ценя благородството ти да се появиш в бара веднага, щом се върна в града.

— Нормално.

— А Фреди хареса ли посещението при богатите и известните?

— Тя е свикнала. — Ник се почеса по врата. — Отраснала е сред тях.

— Сигурно си прав. При нас си е просто Фреди.

След като пренесоха останалите кашони и касетите с напитки в склада, взеха от хладилника по чаша чай с лед, приготвен от Рио.

— Много е горещо за юни — отбеляза Зак. — Защо не си монтираш климатична инсталация в апартамента?

— Скоро и това ще стане.

Зак прецени, че това е добро въведение към въпроса, който искаше да повдигне от известно време.

— Мисля си, че както се развива кариерата ти и всичко останало — — „Всичко останало“ беше Фреди, но не беше моментът да я споменава, — може би няма да искаш да останеш тук.

— На тавана ли?

— Да, и това също. Имам предвид изобщо, включително в бара.

Озадачен, Ник остави чашата.

— Да не си решил да ме уволниш?

— Не, по дяволите. Истината е, че в момента имам голяма нужда от помощта ти. Но се притеснявам, че ти се чувстваш длъжен да останеш. А доколкото си спомням, никога не си мечтал да сервираш напитки до края на живота си.

— Същото се отнася и за теб — тихо напомни Ник.

— Това е друго — започна Зак и завъртя глава, когато улови погледа на брат си. — Добре, може би имаш право. И моята мечта не беше да стана барман. Но сам направих своя избор. Истината е, че обичам това място. И съм щастлив тук. Не искам обаче да забравяме, че при теб нещата тръгнаха в друга посока.

— Значи още се чувстваш отговорен за мен.

— Какво да се прави, навик.

Устните на Ник трепнаха в усмивка.

— Добре, тогава да помислим. Рано или късно ще се наложи да потърсиш втори барман и пианист на непълен работен ден. Засега нощната смяна не ми пречи да пиша музика. А ако мюзикълът се провали, ще имам нужда от сигурни доходи.

— Няма да се проваля.

— Така е, няма. Но нека засега оставим нещата както са. — Погледна часовника си и изруга. — По дяволите. Закъснях. Казах на Фреди, че ще започнем работа още преди половин час. До скоро.

След като Ник си тръгна, Зак се върна на бара. Не, помисли си той, това не е кораб и аз не съм капитан. Както и Рейчъл не беше русокоса филмова звезда.

Ухили се щастливо и си допи чая. А самият той беше един изключително щастлив мъж.

 

 

За да сменят обстановката, Ник предложи да проверят на практика новото пиано на Фреди. Колкото и да бе странно, но въпреки всички отвличащи неща, шума и желанието да се забавляват, вместо да работят, докато бяха на гости у О’Хърли те бяха доста напреднали с мюзикъла.

Ник тайно мечтаеше да си дадат ден или два почивка, но Фреди настояваше да се върнат към обичайния си работен режим.

И така, седнали пред новото пиано в апартамента й, двамата нанасяха последните щрихи на песента на хора в първо действие.

— Готово! — обяви Ник. — Добре, че Франк не е наблизо. Сигурно щеше да ни пришпори да завършим и хореографията.

— И аз съм доволна. Но все пак мисля, че…

— Крайно време е да престанем да мислим. — Ник стана и я издърпа от стола.

— Не ме пипай! Още не сме започнали въвеждащите партии към второ действие.

— И утре е ден.

— Не, днес — възрази тя и се засмя, когато той я залюля в ръцете си. — Ник, още е ранен следобед.

— Още по-добре.

— Нали винаги казваш, че работата не чака.

— Така беше, преди защото не исках да мисля за някои неща. — Хвърли я върху леглото, за да види как ще отскочи.

— Не сме си свършили плана за днес. — Седна на леглото, когато видя, че той се ухили и започна да си разкопчава ризата. — Нямах предвид тази част от плана.

— Караш ме да те съблазнявам, така ли?

— Не. — Но в следващия миг размисли. Преценяващо го изгледа, навела глава на една страна. — Или, може би. Ако мислиш, че ще успееш.

Ризата му вече бе разкопчана. Предизвикателството прибави нова тръпка към удоволствието, за което се бе приготвил. Фреди отклони поглед, но отново се обърна към него, когато Ник седна на леглото.

— Не виждам как ще ме съблазниш само с гледане.

— Обичам да те гледам.

Изгледа го иронично и той се засмя.

— Станал си много романтичен.

— Само не забравяй, че изобщо не си моят тип — според изключително достоверен източник. — След което я прегърна през кръста и не й позволи да се отскубне от прегръдката му.

— Не те искам — хладно заяви тя. — Пусни ме.

— О, напротив, много даже ме искаш. Това пулсиране в шията ти… — Наведе се и леко я захапа. — Направо ще ми проглуши ушите.

— Защото съм ти сърдита.

— Нищо подобно. Когато си ми сърдита, ето тук се появява бръчица. — С пръст проследи мястото между веждите й и се усмихна, когато тя наистина се появи. — Да, точно така. — Целуна я по челото и за негова радост, тънката линия се стопи.

— Не искам да… — Думите заседнаха в гърлото й, когато устата му започна да се движи възбуждащо по нейната.

— Какво?

— Да… М-м-м.

— И аз така си мислех.

Кой мъж би устоял на това постепенно разтапяне в ръцете му? На тихото мъркане, когато я целуваше — бавно и лениво?

Точно така искаше да се любят. Бавно и лениво, така че тялото му да усети всяка промяна, която настъпваше в нейното. Само едно докосване, и тя се изви към него. Прошепна я нещо, и тя въздъхна от удоволствие.

Нямаше нещо, което би поискал от нея, и което тя да не му даде веднага и с радост.

Искаше да я види на слънчевата светлина, която струеше през отворените прозорци и отвън се чуваше оглушителният грохот на уличното движение. Бавно и търпеливо разкопча копчетата на блузата й едно по едно. Отдолу беше с плътно прилепнал корсаж, обточен с дантела Докосна с пръст ръба на дантелата, след което бавно проникна под него. Дишането й стана накъсано и се ускори.

Винаги ставаше така, сънено разсъждаваше Фреди. Без усилие и прекрасно. Независимо дали бяха обезумели от страст или се любеха спокойно, винаги беше толкова естествено и лесно. И така съвършено.

Усети как вътре в тялото и се надига възбудата — разцъфтяваше като роза, листенце след листенце. Толкова беше лесно да се разтвори за него, да го приеме в себе си, устните им да се срещнат, телата им да се слеят.

Лекият ветрец я докосваше също така лениво като ръцете му и ту затопляше кожата й, ту я охлаждаше. Звуците, които проникваха през прозореца и слънчевите лъчи бавно избледняха и се оттеглиха като фон, като декор, създаден специално за нейните фантазии.

Изви се като дъга да му помогне, когато той разкопча панталона й, В унисон с неговите движения, смъкна ризата от раменете му и плъзна ръце по стегнатите мускули.

Не можеше да каже в кой момент движенията им се ускориха и я заля блажена топлина. Желанието се просмукваше в тялото й като наркотик и накрая проникна в кръвта й.

Силно се вкопчи в него, движейки се обезумяла.

— Искам те сега, Ник. Веднага. — Издигна я мощна вълна, докато той се бореше със себе си, за да се овладее.

Неочаквано ги заля удоволствието — дълбоко и опасно, породено от неясен копнеж и взрив на желание. Желанието ги прониза така остро, така ненаситно, че и двамата бяха потресени.

Никога досега Ник не бе изпитвал подобно нещо.

— Сега — въздъхна тя и извика победоносно, когато го прие в себе си.

Поразен от светкавичната промяна в нея и от собственото си желание, той я хвана здраво и се остави на страстта.

 

 

Ник се замисли. Двамата лежаха едни до друг, изтощени като деца след игра на хандбал. Никога не беше правил за нея нещо романтично. Дори нещо съвсем банално като вечеря на свещи и с хубаво вино или самотна и продължителна разходка.

А тя напълно го заслужаваше. Още в началото се бе опитал да й внуши, че заслужава нещо по-добро от това, което той е в състояние да й предложи. И след като тя не послуша гласа на разума, той беше длъжен да направи нещо хубаво за нея.

С радост би й дал всички хубави неща на света.

Откъде ми хрумна тази странна мисъл? — помисли той и тихо въздъхна. Чувствата му бушуваха като ураган. Затопляха го като слънчева светлина. Или му въздействаха като музика.

Кога бе преминал границата между радостта и копнежа към любовта?

Задръж малко, нареди си мислено Ник. И за двамата ще е по-добре, ако засега овладея чувствата си.

Върна се към първоначалната идея, като се самозалъгваше, че никога не е мислил за нещо друго, освен да й подари една прекрасна вечер.

— В гардероба ти забелязвам доста модни парцалки.

Стана и смешно. Ник беше обърнал внимание на гардероба й!

— Понякога и ние, простите хорица от Западна Вирджиния, си сваляме анцузите и си купуваме нещо модно.

— Не се излагай — нямам нищо против Западна Вирджиния. Дори я харесвам.

Тя беше отраснала там — в голяма къща със старинни мебели и икономка. А той беше израсъл на улицата, с втори баща, който най-много обичаше бутилката уиски. Не е зле да си го припомниш, Лебек, преди да ти хрумне още някоя безумна идея.

— Защо не си сложиш нещо по-джазово и да излезем?

— Да излезем? — Заинтригувана от новия развой на събитията, Фреди седна в леглото и примигна. — Къде ще ходим?

— Където искаш. — Би предпочел да не го гледа така като че току-що я е ударил с бухалка по главата. И преди са излизали. Почти. — Имам някои връзки и мога да взема билети за някоя постановка. Не за моя мюзикъл — бързо допълни, преди тя да е реагирала. — Не искам да обърквам старите мелодии с това, върху което работя сега.

Фреди се размърда в леглото. Чувстваше се оглупяла от щастие при мисълта, че Ник я кани на среща.

— Късно е да търсиш билета за довечера.

— Не е, ако знаеш на кого да се обадиш. — Погали с пръст рамото й и тя тихо въздъхна. Напоследък Ник беше започнал да я докосва просто така, без да се замисля. — А след това ще отидем на вечеря. Например в онзи френски ресторант, който толкова ти хареса.

Значи не е просто среща, помисли тя, окончателно объркана. А невероятна среща.

— Съгласна съм. — Още преди да е изслушал отговора й, той скочи от леглото и започна да се облича.

— Ставай бързо тогава. Аз отивам да завъртя няколко телефона и ще те чакам на тавана. След час.

Наведе се да я целуне и излезе, а тя остана загледана във вратата.

Изобщо не е сър Ланселот — помисли си Фреди и поклати глава. Но със или без рицарска броня, понякога и той получава пристъпя на благородство.

Докато се приготвяше, Фреди окончателно се успокои. Дано според Ник яркосинята копринена рокля със смъкнати рамене беше достатъчно джазова. Помисли си, че беше редно да й предложи той да мине да я вземе, особено след като за малко не падна, когато токчето на обувката й се заклещи в дупка на тротоара.

Махна за поздрав на Рио и се завъртя в бърз пирует, когато той подсвирна възхитено. Почука енергично на вратата на Ник и влезе.

— Сега път ти закъсняваш — извика тя.

— Трябваше да помогна на Зак с една доставка.

— О, извинявай. — Прехапа устни смутено. — Изобщо не се сетих, че си на работа.

— Взех си почивен ден. — Излезе от спалнята като си навличаше сакото. Изгледа я продължително и кимна. — Не изглеждаш зле.

— Много те бива в комплиментите, Никълъс.

— А сега какво ще кажеш? — Вдигна я на ръце и така я целуна, че Фреди се уплаши да не загуби равновесие и да падне.

— Така е малко по-добре — призна, когато отново бе в състояние да диша.

Внезапно притеснен, той я пусна на земята.

— Имаме достатъчно време за едно питае. Искаш ли да бъда твой личен барман?

— Защо не? Искам чаша бяло вино — по избор на бармана.

Имам нещо, което сигурно ще ти хареса. — Ник беше измъкнал бутилка „Кристъл“ от дълбоките резерви на Зак.

— Охо. — Очите на Фреди се разшириха от удоволствие. — Изглежда ме очаква една незабравима вечер.

— Точно това беше идеята. — Откри, че му е приятно да й прави изненади. Да прави заради нея нещо необикновено, нещо, което излиза от общоприетите норми — Отвори бутилката като опитен барман и наля виното в две чаши, която също беше взел от Зак. — За семейството — обяви Ник и докосна чашата й със своята.

Тя се усмихна и отпи.

— Какво ти става? Наумил си си нещо.

Вътре в него отново нещо се раздвижи. Желание и копнеж стоплиха сърцето му.

— И аз още не зная.

А най-странното бе, че това изобщо не го притесняваше. Тъй като беше щастлив. Неописуемо, абсолютно щастлив. И щом я погледнеше, ставаше още по-щастлив. Можеше да я гледа до края на живота си. Неочакваното откритие го удари право в стомаха и дъхът му секна. Ник се задави.

— Какво има? Добре ли си? — Фреди загрижено го потупа по гърба.

— Нищо ми няма. — Любов. За цял живот. — Да… добре съм.

Сега вече тя се притесни и отстъпи крачка назад.

— Защо ме гледаш така?

— Как?

— Като че ли ме виждаш за пръв път.

— Не зная. — И излъга. Наистина за пръв път я виждаше с очите на мъж, зашеметен от любов.

С него се бе случило нещо невероятно. Беше влюбен до уши в най-добрата си приятелка.

— Хайде да седнем. — Краката му бяха омекнали.

— Добре. — Фреди внимателно се отпусна до него на дивана. — Ник, ако не се чувстваш добре, можем да върнем билетите.

— Глупости. Нищо ми няма. Нали ти казах, че съм добре?

— Но изглеждаш като че ли си зле. Пребледнял си.

Сигурно беше пребледнял. Нали му беше за пръв път?

Беше танцувал около любовта, беше си играл с нея, беше я предизвиквал. Ала този път здравата беше загазил. Влюбен във Фред.

Още не можеше да свикне с факта, че я люби. А това беше много по-сериозно.

— Фред… Нещата между нас се развиват много бързо.

Тя го погледна смаяно.

— Смяташ, че десет години са недостатъчно дълъг срок?

Той махна с ръка.

— Знаеш какво имам предвид. Надявах се, че ще успея да те вместя между работата и всичко останало.

По гръбнака й премина ледено студена тръпка. Но гласът й остана спокоен.

— Да не се опитваш тактично да ми съобщиш, че повече не ме искаш, Ник?

— Не. — Самата мисъл го ужаси. Да я загуби точно сега беше немислимо. — Не — повтори той, и толкова силно я сграбчи за ръката, че тя подскочи. — Искам те, Фред. Едва сега започвам да разбирам колко много те желая.

Сърцето й бавно се обърна в гърдите й и се изпълни с радост.

— Имаш ме, Ник — каза тихо. — Винаги съм била твоя.

— Нещата се промениха — повтори той, като се чудеше как ла го каже по приемлив и за двамата начин. Искаше да й обясни чувствата си. — Не само защото спахме заедно. И не само защото, това, което изпитвам към теб различно и много по-силно от онова, което съм изпитвал към други жени.

— Ник. — Изпълнена с любов, тя вдигна съединените им ръце към бузата си. — Никога не си ми говорил по този начин. И не съм очаквала да го направиш.

Той също не го бе очаквал. Изведнъж се уплаши, че няма да намери най-подходящите думи.

— Не искам да прибързвам, Фред, но държа да знаеш, че…

Изруга, когато на стълбите се чуха тежки стъпки, а Фреди прокле съдбата ся. Никой от двамата не помръдна, когато влезе Рио и мрачно заяви.

— Ник, налага се веднага да слезеш долу.

Внезапен ужас скова гърлото му.

— Да не се е случило нещо със Зак?

— Не, не е Зак. — Рио погледна извинително към Фреди. — Но все пак, ела.

— Остани тук — нареди Ник на Фреди, но Рио се обади:

— По-добре и тя да дойде. Може да ни потрябва помощта й. — Когато Ник мина покрай него, Рио сложи ръка на рамото му и обясни — Мария е.

Ник се поколеба и погледна Фреди. — Много ли е зле?

Рио само поклати глава и ги пусна да минат напред. Името нищо не говореше на Фреди. В първия момент си помисли, че става дума за някоя стара изгора на Ник, която е нахлула в бара в пристъп на ревност или още по-лошо — в пияно състояние.

Но картината, която завари в кухнята, беше съвсем различна и я накара бързо да забрави подозренията си.

Жената беше тъмнокоса, много слаба и преди нещастието и умората да издълбаят дълбоки бръчки по лицето й, вероятно е била красива. Сега то бе покрито със синини и рани и беше трудно да се каже каквото и да било.

Жената седеше неподвижно на един стол. За облегалката му се държеше момченце с безжизнени очи, а в краката на жената се бе свило още по-малко момиченце, захапало палеца си. В скута безсилно плачеше тримесечно бебе.

Ник имаше желание да се разкрещи, да излее гнева си. Идеше му силно да разтърси тази жена, това момиче, в което някога бе почти влюбен, за да престане да гледа безнадеждно като пребито куче. Вместо това се приближа и бавно повдигна брадичката и. Първата сълза потече чак, когато го погледна.

— Съжалявам, Ник, ужасно съжалявам. Просто не знаех къде да отида.

— Не бива да съжаляваш, че си дошла тук. Мария. Здрасти, Карло. — Усмихна се на момченцето. Съвсем леко постави ръка на рамото му, но момченцето се стегна и още повече се сви в черупката си.

Детето знаеше, че не бива да се доверява на ръцете на големите.

— А кое е това голямо момиче? Да не е Джени? — Ник вдигна момиченцето и го постави на коляното си. Без да престава да смуче палеца си, тя облегна главичка на гърдите му. — Рио, защо не затоплиш няколко сандвича за децата?

— Във фурната са.

— Джени, искаш ли да погледаш как Рио готви? — Та кимна и Ник внимателно я остави на плота. Обърна се към Карло и момчето веднага се скри зад стола.

— Не искам да ти създавам неприятности, Ник. — Жената бе значително по-спокойна и започне да люлее бебето.

— Искаш ли кафе? — Без да чака съгласието й, той отиде и взе каната. — Детето е гладно, Мария.

— Зная. — С видимо усилие се наведе и взе хартиения плик, който беше оставила до краката си. — Вече не я кърмя. Нямам кърма, но й давам изкуствено мляко.

— Искате ли да ви помогна? — С окуражителна усмивка Фреди протегна ръце. — Може ли да я подържа малко?

— Разбира се, Тя е добро дете, само дето… — Майката замълча и беззвучно се разплака.

— Няма страшно — тихо каза Фреди и внимателно взе бебето от ръцете й. — Всичко ще се оправи.

— Толкова съм уморена — накрая успя да каже Мария. — Това е. Просто съм уморена.

— Престани. — Заповедта на Ник прозвуча рязко. — Пак те е бил, нали?

— Ник. — Фреди го предупреди с поглед да внимава какво говори пред децата.

— Да не мислиш, че не знаят какво става? — Но все пак понижи глас. — Такъв е животът им, Фред. — След това седна до Мария и пъхна чашата в ръцете й. — Поне сега няма ли да повикаш ченгетата?

— Не мога да го направя, Ник. — Той изсумтя презрително и жената цялата се сви. — Не зная какво може да направи, ако се обадя в полицията. Направо ще побеснее. Знаеш какъв става Рийс, когато пие.

— Да, бе. — Разсеяно потърка с ръка гърдите си. — Нали ми беше обещала, че ще го напуснеш.

— Напуснах го. Кълна се, направих го. Никога не бих те излъгала, Ник. Преместих се в апартамента, който ти ми намери, малко преди да се роди бебето. Нямах намерение да се връщам при него. Особено след последния път.

Ник си спомни, че последния път Рийс я беше блъснал надолу по стълбите. А тя беше бременна в шестия месец.

— Тогава кой ти разцепи устната и ти насини окото?

Тя унило погледна чашата с кафето и механично отпи.

Рио сложи пред нея една чиния.

— Ще заведа децата вътре да хапнат нещо.

— Благодаря. — Тя изтри още една сълза. — А вие двамата да слушате, разбрахте ли? Да не пречите на господин Рио! — Мария почти се усмихна, когато видя как Фреди храни бебето. — Казва се Дороти, като момиченцето от „Магьосникът от Оз“. Децата избраха името.

— Много хубаво дете.

— И е много добричка. Рядко плаче и не ме буди през нощта.

Ник я прекъсна, тъй като търпението му беше изчерпано.

— Мария.

В отговор тя въздъхна на пресекулки.

— Напоследък започна често да се обажда. Искал да види децата.

— Изобщо не му пука за децата.

— Зная. — Долната устна на Мария затрепери и тя я прехапа. — Както и те нямат нужда от него. Но толкова беше тъжен по телефона. След това се отби да ги види и им донесе сладолед. Затова се надявах, че може би този път. — Замълча, тъй като много добре разбираше колко бе глупаво да се надява при тези обстоятелства. Надеждата беше равнозначна на самоубийство.

— Не смятах да се връщам при него. Само да му разреша от време на време да вижда децата. Разбира се, в мое присъствие, за да съм сигурна, че се държи добре с тях и не е започнал пак да пие. Но тази вечер дошъл, докато бях в спалнята с бебето, Джени му отворила вратата. Нищо не можах да направя, Ник. Веднага усетих, че е пил и му казах да се маха. Но беше късно.

— Добре. Недей да бързаш. Разказвай спокойно. — Ник стана да донесе лед за подутата й устна.

Но тя вече не можеше да спре. Нито да разказва спокойно.

— Рийс започна да чупи всичко наред и да крещи. Грабнах децата и ги заведох в спалнята, за да не ги удари. Това още повече го вбеси. Втурна се след мен. Не зная как успях да се измъкна от ръцете му, но накрая се заключих заедно с децата в спалнята. После слязохме по пожарната стълба и избягахме.

— Ник — прошепна Фреди, — вземи го за малко. — Тихо му подаде спящото дете. — Дай да те почистя — каза на Мария и напои с вода от чешмата една кърпа. После нежно избърса лицето на жената.

Докато дезинфекцираше охлузните рани, Фреди тихо я разпитваше за децата. Когато Мария се отпусна, седна до нея и я взе за ръката.

— Зная едно място, където винаги можеш да отидеш. Там ще сте в безопасност и ти, и децата.

— Преди това обаче трябва да се обади на ченгетата. — Въпреки че говореше с рязък тон, Ник нежно люлееше детето в скута си.

— Мисля, че е прав — кимна Фреди и подаде на Мария лед, увит в кърпичка. — Но и теб разбирам — представям си какво е да изпитваш страх. В приюта за жени, пострадали от домашно насилие, непременно ще ти помогнат. А също и на децата.

— И Ник ми казваше същото, но аз все се надявах, че сама ще мога да се справя.

— Всеки понякога има нужда от помощ.

Мария затвори очи, за да събере малко смелост.

— Няма да му позволя да бие децата ми. Никога повече. Ник, ако ми кажеш, че постъпвам правилно, ще отида в приюта.

Това беше истински успех и той знаеше, че донякъде се дължи и на мълчаливата подкрепа на Фреди.

— Фред, горе под телефона в кухнята има записан един номер. На Карън. Обади се и обясни ситуацията.

— Добре. — Когато излизаше от стаята Фреди чу, че Мария отново се разплака.

Тъкмо приключи разговора и Ник се качи при нея. Спря се за миг и я погледна — фина жена с елегантна рокля.

— Съжалявам, че всичко това се стовари върху теб, Фред. Провалих ти цялата вечер, а нещата едва сега започват.

— Няма нищо. О, Ник, горката жена.

Очите му потъмняха.

— Искам да я заведеш заедно с децата в приюта. Там не обичат да влизат мъже. И нищо чудно. Ще съм по-спокоен, когато зная, че ти си с нея и ще се погрижиш да я настанят добре.

— Разбира се. С удоволствие ще я заведа. Веднага, щом свърша, ще се върна.

— Не, прибери се у дома. — Заповедта прозвуча като удар с камшик. — Когато свършиш с Мария, искам да се прибереш вкъщи. Аз имам малко работа.

— Но, Ник.

— Нямам време да споря с теб. — И излезе, като силно затръшна вратата.

Ник наистина имаше работа. Нямаше да е трудно да открие шефа на старата си банда. Рийс още се движеше сред същите хора, обикаляше същите улици и мръсни дупки, в които всеки, независимо от възрастта си, за няколко долара можеше да си купи дрога, пиене или жени.

Скоро го откри. Рийс се наливаше с уиски в една дупка на петнайсетина пресечки от „Спускай платната“.

Атмосферата не бе подходяща за придирчиви клиенти. Въздухът беше мръсен и задимен, миришеше на пот и цигари, на пода се тъкал яха фасове и обелки от фъстъци. И алкохолът беше също толкова евтин, колкото самотната проститутка в ъгъла, забила стъклен поглед в чаша с джин.

— Рийс.

Беше напълнял и изглеждаше по-едър от преди. Но това не бе натрупване на мускулна маса, както при зрял мъж, а подпухналата пълнота на пияница. Рийс се извърна бавно на високото столче пред бара и още преди да изсумти, презрението се изписа в погледа му.

— Бре, бре, кого виждат очите ми? Това не е ли преуспяващият Лебек? Гас, дай на моя приятел нещо, подходящо за джентълмени, а на мен още веднъж от същото. И да ни ги сервираш на табла. — Тази идея толкова развесели Рийс, че за малко не се строполи на пода от смях.

— Спести си поръчката — обърна се Ник към бармана.

— Вече не пиеш със старите приятели, щото си станал голяма работа. Прав ли съм, Лебек?

— Не пия с хора, които стрелят по мен, Рийс.

— Хей, не се целех в теб, — Рийс гаврътна съдържанието на чашата и шумно я стовари на плота — знак, че иска още. — И си излежах срока, забрави ли? Цели пет години, три месеца и десет дни. — Извади смачкан пакет цигари и измъкна една със зъби. — Още ли се сърдиш, че ти измъкнах Мария под носа? Тя, нали си е будала, винаги си е падала по мен. Хей, двамата добре се забавлявахме, докато ти си въобразяваше, че ще ти е вярна до гроб.

— Умните мъже не се вторачват в миналото, Рийс. А ти никога не си бил голям умник. Но точно за Мария искам да се разберем. Веднъж завинаги.

— Моята женска си е мой проблем. Също като малките копелета.

— Може и да е била твоя. Някога. — Ник се наведе над Рийс. В очите му просветна опасен като на вълк поглед. А вълците имат зъби. — Повече никога няма да се приближаваш до тях. Никога. Иначе ще се наложи да те убия. — Каза го спокойно и толкова равнодушно, че барманът провери дали пистолетът под чекмеджето на касата си е на мястото. Рийс само изсумтя. Добре познаваше Ник. Не му стискаше да стигне по-далеч от празни заплахи.

— Онази кучка пак ли е дотърчала да ти се оплаче?

— Сигурно смяташ, че този път леко се е отървала — само с разцепена устна и няколко синини. Няма да се наложи да постъпи в болница като предишния път.

— Всеки има право да покаже на жена си кой командва вкъщи. — Рийс се замисли върху тази сложна мисъл и бавно обърна чашата. — Тя сама си го изпроси. Знаеше, че не искам да ражда последното копеле. Мамка му, та първото хлапе даже не е мое и пак я прибрах, нали? И нея, и проклетото копеле. Затова не ми се мотай из краката и не ми казвай как да възпитавам собствената си женска.

— Нищо нямам намерение да ти казвам. Но ще ти покажа. — Ник се надигна. — Ставай.

Зачервените очи на Рийс проблеснаха доволно при мисълта, че ще падне страхотен тупаник.

— Предизвикваш ли ме, брато?

— Стани — повтори Ник. С периферното си зрение забеляза, че барманът се раздвижи и извади портфейла си. Подхвърли му няколко банкноти с думите: — Това би трябвало да покрие загубите.

Барманът грабна парите, преброи ги и кимна.

— Няма да има проблем.

— Имаш нужда от як пердах, Лебек. — Рийс се смъкна от столчето и се поклони театрално. — А аз съм човекът, който ще ти го осигури.

Гледката никак не беше приятна. При вида на кръвта, проститутката остави джина си и излезе от бара. Останалите посетители се отдръпнаха назад, готови да се насладят на представлението.

Рийс беше пиян, но не и безсилен. Напротив, от алкохола още повече се озлобяваше. Месестият му юмрук се заби в слепоочието на Ник и от очите му изскочиха искри. В същото време с другия юмрук Рийс го удари в стомаха. Ник се преви на две, но бързо се изправи и на свой ред стовари юмрука си в челюстта на Рийс.

След което продължи методично и хладнокръвно, като гледаше да удря главно по лицето. От носа на Рийс шуртеше кръв. Той се облегна на една маса и дървото се пропука под тежестта му.

Тогава Рийс изрева като разярен бик и се хвърли напред с наведена глава и свити юмруци — Ник успя да избегне атаката, но не пропусна да го удари. Помещението беше таено и движенията им бяха ограничени. Ник се подхлъзна, загуби равновесие и попадна право под юмрука на Рийс.

В следващия момент дойде на себе си и усети ръцете на бившия си приятел около врата си. Започна да се задушава, ушите му бучаха. Приклекна, за да се освободи донякъде от хватката и дълбоко пое въздух. След това нанесе удар отдолу. Зъбите на Рийс одраскаха кокал четата на ръката му, но той не спираше да удря, накрая почти на сляпо.

В него се бе събудил звярът. Изгледа кръвнишки Рийс и го повали на земята. Чу се звън на счупено стъкло и хиляди иглички се забиха в кожата му. От омразата беше станал силен, необуздан и безмилостен.

Усещаше миризмата и вкуса на кръв. Не спря да нанася удари дори след като Рийс подбели очи и тялото му омекна.

— Достатъчно. — Барманът и двама посетители издърпаха Ник настрани. — Не искам никой да бъде пребит до смърт в заведението ми. Свърши това, за което беше дошъл, сега си отивай.

Ник се препъна и изтри кръвта от устата си.

— Когато се съвземе, кажете му, че ако още веднъж посегне на жена, следващият път ще го довърша.