Джоана Линдзи
Нежен вихър (43)

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Шарис, разбира се, бе заключила вратата, но той я насили с рамо.

Стоеше в средата на стаята и сякаш не чуваше заплахите.

— Какво направи с баща ми? — попита тя обвинително. — Как така не успя да те възпре да дойдеш тук, където не си желан?

— Той е достатъчно умен, за да се даде сметка, че ми принадлежиш. Време е и ти да осъзнаеш този факт. — Той бързо се озова до нея. Хвана раменете й. — Ще тръгнеш ли сама, или ще се наложи да те изнеса?

— Няма да посмееш! — Той я метна през рамо. — Остави ме, Слейд! Не искам! — Той не я слушаше. — — Дори да ме принудиш насила да живея с теб, няма да допусна да ме докоснеш. Обичам Лукас! Чуваш ли ме? — Той продължаваше да върви. — Мразя те!

Настани я в каретата и тя бързо се отдръпна в най-далечния ъгъл.

— Ами нещата ми? — попита тя.

— Ще изпратим да ги вземат.

— Надявам се, осъзнаваш колко си отвратителен.

— Мисля, че да — ухили се нахално той. — След няколко минути пристигаме в хотела, затова предлагам да се успокоиш и да решиш как ще влезеш. Нямам нищо против да те внеса.

Тя влезе в хотела, а пръстите му се впиваха в лакътя й. Не направиха никаква сцена, докато минаваха през луксозните помещения към асансьора.

Стаята на Слейд бе на петия етаж. Тя неволно отбеляза богатата подредба. Дръпна се от него и седна. Възнамеряваше да не помръдне от стола. Той застана пред нея — разкрачен, с кръстосани на гърдите ръце.

Гледаше го с неприязън.

— Не си въобразявай, че ще ме изплашиш, Слейд Холт. Няма да успееш.

Той хвърли поглед наоколо.

— Тези стаи би трябвало да са достатъчно удобни, докато стане къщата. До седмица ще е готова.

— Не мислиш ли, че приемаш доста неща като даденост?

Той се усмихна.

— Все още ли имаш въпроси относно нашата женитба? Твоят приятел Роберт ме разбра, когато му казах, че не е нужен повече. А теб още трябва да те убеждавам, така ли?

— Значи затова Роберт… О, какво въобще правиш в Ню Йорк, Слейд? Наистина! Не си за живота тук. Ти си наемен убиец, плод на нецивилизования запад. Нима възнамеряваш да живееш тук?

Мисля, доказах, че мога да се приспособявам почти навсякъде.

— Но нали не си решил да се заселиш тук?

— Защо не? Винаги съм искал да опозная света и по-пътувах. Трябва да призная, това не оправда очакванията ми, вероятно защото не успявах да те забравя. Някой път ще трябва двамата да посетим Европа.

— Европа ли? Значи си заминал там с Лукас?

— Може и така да се каже. — Той се засмя. — Между другото Лукас срещна един твой познат във Франция — един отвратителен дребен паун, който приема облози за обезчестяването на невинни девици.

— Антоан? — сепнато попита тя.

— Опасявам се, че човекът не допадна на Лукас. Размаза му физиономията, която и без това не беше симпатична.

Очите й блеснаха от смайване и искрено удоволствие.

— Лукас направи това заради мен?

— Аз го направих — отвърна Слейд тихичко.

— Ти? Но нали каза…

— Кога ще осъзнаеш истината, Шарис? Не разбираш ли? Ние сме един човек.

Лицето й пребледня.

— Не е… възможно — колебливо пророни тя.

Той коленичи пред нея и каза нежно:

— Вече не се плашиш от мен. Преди те плашех, но сега не. Не се ли питаш защо?

Тя го погледна. Това беше истина. Той просто вече не бе опасен. Ако не беше така разгневена, щеше да го осъзнае по-рано.

— Значи ти си Лукас — заключи тя.

Той въздъхна и стана. Изражението му бе още по-сурово. Нежността изчезна смайващо бързо. Промяната бе така рязка, че не й остави място за съмнение. Това беше Слейд.

— Шарис, Лукас е мъртъв. — Гласът му бе пропит с тъга. — Фърал Слоун уби Лукас в деня, когато уби и баща ми. Не знаех това до момента, когато застрелях Слоун. Близо десет години мислех, че Лукас е жив и че някога ще го намеря. Бях забравил, че е мъртъв, макар да видях смъртта му точно преди да загубя съзнание. — Слейд извърна лице, за да не се види мъката му. — Лукас не ме остави, когато паднах от коня в дерето, и се опита да ми помогне. Сигурно и аз щях да сторя същото. Слоун успя да ни настигне и застреля Лукас в гръб. От раната му бях целия в кръв и предполагам, че Слоун е решил, че съм мъртъв. Сметнал е, че като се върне с трупа на едното момче и с моя кон, ще докаже че вече няма жив от семейство Холт, който да претендира за златната мина. — Последва дълго мълчание. — Бях на деветнадесет, когато открих гроба на брат си до този на баща ни в Тусон.

Шарис слушаше и чувстваше как сърцето й се свива от мъка.

— Убил си Слоун. Защо не постъпи по същия начин с Нюком? Аз щях да направя така!

Той я погледна с изненада.

— Нали ти казах? Той бе прекалено добре защитен. Щях да бъда човек, преследван от закона до края на живота си, а вече знаех какво означава това. Имаше само един начин Нюком да си получи заслуженото. Отнех му най-скъпото — богатството; припечелените с нечестни средства пари.

— Но защо си чакал толкова дълго, за да го направиш?

— Отне ми много време, Шарис. Имах план и никога нямаше да успея да го осъществя от свое име. Нали видя как хората в Нюком се страхуват от мен. Дори и ти се плашеше.

— Маниерите ти бяха брутални, Слейд.

Той й се усмихна.

— Мила моя, бях светец в сравнение с това, което бях преди осем години. Половината от живота си прекарах в страх и омраза. У мен нямаше дружелюбност. Как можех да накарам Нюком да ми се довери, когато у мен прозираше човекът, готов да убие? Наложи се напълно да се променя, да създам образ на друг човек. Заминах на изток, за да го постигна, да се цивилизовам. Не ми беше лесно. Аз съм затворен по природа, но си наложих да стана по-открит и дружелюбен. Запознанството ми с един френски комарджия ми помогна. Анри Андревие бе всичко, което аз не бях: безгрижен мошеник, с дяволски чар и удивително чувство за хумор; бе от мъжете, в които жените моментално се влюбват.

Шарис се изчерви, когато той й се усмихна с разбиране.

— Вместо да си правиш всичкия този труд да се променяш, защо не нае някого да се справи със Сам Нюком? Разполагал си с пари? Нямаше ли да е по-лесно?

— Но нямаше да ми достави същото удоволствие. Не обичам друг да ми върши работата. Трябваше да се справя сам. Нужни ми бяха пет години, за да се почувствам готов. Но когато се завърнах в Нюком като съвършено друг човек, това не се оказа достатъчно. Хората ме помнеха. А да се опитам да убедя Самуел Нюком, че съм се променил, беше просто безсмислено. Затова се превърнах в собствения си близнак и се преструвах, че съм Лукас, за да подведа Нюком. — Той седна срещу нея. Част от напрежението му се бе стопило. — Никой не подозираше, че не сме двама души. От време на време се представях в града като самия себе си, защото бяхме толкова различни по характер.

— Никой ли не знаеше? Абсолютно никой?

— Само Били.

— Как не се досетих — кимна тя с разбиране. — Когато се появих в ранчото, той нарочно ми разказваше истории как ти — Лукас и той заедно ловите коне. — Той се засмя, а тя продължи: — Чудно, как не се изпусна да те нарече Слейд поне веднъж.

— Именно за да избегна подобна грешка, настоявах да мисли за Лукас и за мен като за различни хора, дори когато бяхме насаме.

— Значи всички онези приказки че ти, или по-скоро Лукас, си живял при своя леля в Сейнт Луис са измишльотини?

— О, леля имаше, но тя бе кучка. Лукас и аз я мразехме толкова, колкото и баща ни. И през ум не ни е минавало да се върнем при нея.

— Можеше да ми разкажеш всичко това по-рано — отбеляза тя, докато се опитваше да възприеме чутото.

— Не, не можех. Твоят разказ бе изпълнен с прекалено много неточности и измами, за да ти имам доверие.

— Но ти ме остави да напусна Нюком с впечатлението, че съм омъжена, като през цялото време съпруг не е съществувал. Защо постъпи така арогантно?

— Нямаше защо да ти го казвам. Ти трябваше да анулираш брака, нали?

— Защо въобще трябваше да те срещна като Слейд? — настоя тя. — Знаеш колко ме ужасяваше той.

— Опасявам се, че го направих от егоизъм. Желаех те много, а ти се правеше на недостъпна. Мислех само за теб. Реших, че като Слейд така ще те стресна, че ще потърсиш закрила от Лукас. Планът ми успя.

— Как няма да успее? — сряза го тя. — Лукас въобще не бе ужасяващ като Слейд. Кой би могъл да е толкова страшен, колкото него.

— Такъв беше замисълът — призна той. — Не си обяснявах и страха ти от Лукас. Нали, от една страна, трябваше да си вдовица, а от друга — това, че откликваше на целувките му, противоречеше на протестите ти? Отбягваше го, а знаех, че го желаеш. — Тя се изчерви и отклони поглед. Налагаше ли се така откровено да говори? — Едва по-късно разбрах, че същата реакция щеше да имаш към всеки мъж, който се опита да отнеме девствеността ти. Трябваше да ми кажеш, че си невинна.

— И затова реши да си размените ролите в планината. И Били, разбира се, се включи в играта. — Тя бързо си спомни всичко. — Нищо чудно, че Слейд ме пусна така лесно, когато пристигнахме. Знаел си, че по-късно, вече като Лукас, непременно ще ме любиш!

— Така е. Не мога да отрека. А ти искаше и двамата ни. Бе избрала него, ала свирепият Слейд, от когото се страхуваше, също едва не те люби и ти знаеш, че е така.

О, колко й се искаше да може да отрече. Но не бе възможно. И той го знаеше. Това я вбесяваше.

— Егоизмът не е най-точното определение за постъпката ти — отбеляза тя с горчивина.

— Не можеш да ме накараш да се чувствам виновен, че съм те любил! Можех да отида в заведението на Роуз и да имам, която си искам, но желаех само теб. По дяволите — та аз те желаех още преди да се появиш, от момента щом зърнах проклетата снимка. Имаш ли представа колко доволен останах, когато се появи ти, а не сестра ти?

Думите му й доставиха наслада. И, ако трябваше да бъде честна, нито за миг не съжаляваше, че му се бе отдала. Но не се бе отдала на него — а на Лукас! Тя се бе любила единствено с Лукас, а той не беше Лукас.

— О, започвам да се обърквам.

Той замълча, докато тя подреди мислите си.

— Защо се появи втория път в ранчото? Достатъчно неловко ми бе от подозренията ми, че имаш същото въздействие върху мен, както и Лукас. За какво ти бе да си го доказваш и да ме караш да се чувствам още по-зле?

— Надявах се да докажа обратното. Не ми се нравеше особено това, че желаеш и двама ни. Мислех, че ще ме забравиш след като Лукас те люби, но не стана така, нали?

Очите и се разшириха, когато усети острия му тон.

— Не е възможно да ревнуваш сам себе си, Слейд.

— Ти не знаеше, че става дума за един и същи човек, Шарис. В съзнанието ти ние представлявахме двама напълно различни мъже.

— В съзнанието ми ти бе като негово продължение — опасен, непредсказуем… — Замлъкна, когато съзря влудяващата му усмивка. — Кое е толкова забавно?

— Току-що призна, че ме обичаш, мила моя.

— Не е вярно! — възрази тя възмутено. — Влюбих се в Лукас, не в теб. — Хладният му поглед я смути. — О, разбираш какво искам да кажа!

— А кое те кара да мислиш, че не аз съм мъжа, в когото се влюби?

— Не се държиш по същия начин. Не си толкова внимателен, колкото него.

— Съществува само един, Шарис — аз. Сега вече мога да се държа като себе си. Никакви роли, никакви преструвки; няма да се налага да съм нащрек всеки път, когато правя нещо.

— Но като Слейд ти постоянно ме плашеше.

— Съзнателно, мила моя. Нали не допускаш, че исках да се отдадеш и на двама ни?

Припомни си първите два пъти, когато почти му се отдаде: единия. — в ранчото, другия — в планината. Не почти; тя му се отдаде. И си припомни объркването си, когато той и двата пъти я отблъсна. Сети се как я погледна победоносно, когато му призна, че е готова на колене да го моли да я остави на мира. Тогава си бе помислила, че тържествува, защото я бе унизил, но сега разбираше, че е било заради нейния избор — тя не желаеше и двамата.

— Но защо отново се появи в ранчото? — попита тя. — Вече бе постигнал целта си. Лукас и аз…

— Не беше нарочно, Шарис. В действителност бях тръгнал да се прибирам по-рано същият ден, защото нямах търпение отново да сме заедно, след като се разделихме сутринта така. Но тогава се появиха апахите и съобразих, че не бива да се държа с тях, сякаш съм Лукас. Щеше да се чудиш защо така лесно общувам с тях.

— Но нямаше защо и тогава да се опитваш да ме съблазниш.

— Не, но когато се прибрах, се сетих за какво ние — по-скоро Лукас и ти — се бяхте скарали и импулсивно реших веднъж завинаги да уредя този проблем. И ти направи своя избор. А и не може да ти се отрече, че с голямо удоволствие ми натриваше носа.

Шарис не понасяше да гледа пълните му с разбиране очи, като се сети колко отмъстително се държа, след като я увери, че ще я остави на мира.

— Ами ако не се бях разплакала? Щеше ли да ме любиш тогава?

Той поклати глава.

— Щях да измисля начин да се скараме. Никога не те е грозила опасността да те насиля, хубавице.

— Ще ми се тогава да го знаех — отбеляза тя сухо.

— Знаеш, че винаги те пусках: Не че ми беше лесно — отбеляза той. — Всеки път, когато съм близо до теб, се забравям, независимо каква роля играя в момента, Шарис. Не съм като Слейд, когото срещна в Аризона, но не съм и Лукас.

Тя се намръщи. Той бе комбинация и от двамата, а не един от тях. Е, веднъж не пожела ли двамата да са един човек? Какъвто и да беше, тя знаеше едно — беше се влюбила в този мъж, независимо от твърдото си решение никога да не отдаде сърцето си.

Тя щеше да го приеме и да свикне с него такъв, какъвто беше. Но какво изпитваше той към нея?

Остана дълго загледана в лицето му и накрая попита:

— Защо се появи, когато вече се бях качила на дилижанса?

— Видях те да напускаш ранчото и разбрах, че ще си заминеш.

— Но защо се появи като Слейд?

— След като бе достатъчно разстроена да напуснеш Лукас, реших че си в състояние да направиш сцена, ако той се появи.

— Но можеше да ме догониш, преди да стигна Нюком. Защо въобще ме остави да се кача на дилижанса?

— Мислех, че достатъчно съм ти навредил, Шарис. След като бе решила да си вървиш, нямаше да те спра. Не ми се струваше почтено. Но трябваше да ти кажа „довиждане“ или нещо подобно. Можех да свърша това като Слейд, без да те паникьосам. Не бях в състояние да те оставя да си заминеш просто така.

— Защо не? — попита тя.

— За Бога, жено! Още ли не си разбрала, че те обичам? Защо, по дяволите, иначе ще съм тук? И за какво ще стоя да отговарям на глупавите ти въпроси, след като искам само да те взема в обятията си и да ти покажа колко те обичам?

— Е — обади се тихо тя, — какво те спира?

Слейд я изгледа изненадан и гръмогласно се разсмя.

— Ти наистина си възхитителна, госпожо Холт. Само толкова ли ти бе нужно, за да те спечеля?

Тя стана и се сгуши в обятията му.

— Обичам те, хубавице — промърмори той… — Желая те. Имам нужда от теб. Остави ме да ти го покажа.