Джоана Линдзи
Нежен вихър (2)

ПЪРВА ГЛАВА

1882, Ню Йорк

На север, недалеч от забързания делови център, Пето авеню бе спокоен жилищен район. Между изящните улични лампи бяха засадени дървета. Каменни постройки се издигаха редом до къщи с мансарди. Сграда в готически стил стоеше до къща с италианска архитектура.

Фасадата на дома на семейство Хамонд представляваше мозайка от камък и бял мрамор, с висока веранда на първия етаж и още три етажа над първия. Тук живееше Маркус Хамонд с двете си дъщери. Постигнал всичко сам и започнал да забогатява, далеч преди да се роди първата му дъщеря, той не допускаше нищо да се изпречи на пътя му. Малцина дръзваха да оспорват решенията му и затова минаваше за добродушен и щедър, поне що се отнася до дъщерите му.

По-голямата в момента се приготвяше да излезе с годеника си, определен от баща й. Шарис Хамонд не възразяваше срещу избора. В деня, когато Маркус я уведоми, че през лятото ще се омъжи за Джоуел Парингтън, тя само кимна. Преди година вероятно би оспорила това, дори би протестирала, но след завръщането си от обиколка из Европа, където бе преживяла толкова унизителна любовна авантюра, тя с радост посрещна перспективата за сигурна, макар и лишена от любов, женитба.

Нямаше от какво да се оплаква — с Джоуел Парингтън бяха приятели от деца. Имаха общи интереси и според нея той бе дяволски привлекателен. Бракът обещаваше да е добър и ако имаха късмет — по-късно не бе изключено да се появи и любовта. Щеше да е лицемерно от страна на двамата да твърдят, че изпитват чувства един към друг, тъй като и Джоуел изпълняваше волята на баща си. Но двамата си допадаха и Шарис знаеше, че приятелките й завиждат. Това до голяма степен поддържаше доброто й настроение, макар и да не преливаше от ентусиазъм. Никак не бе неприятно да ти завижда цяла тълпа жени, обсебени от стремеж да се надпреварват.

В момента обаче тя не мислеше за Джоуел. Шарис се чудеше къде из многобройните стаи на къщата ще открие Чарли. Реши да го вземе на днешния излет. Щеше да й прави компания, ако Джоуел станеше разсеян, както му се случваше напоследък.

Изчака прислужничката си Джени да прибере изпробваните костюми, преди да се спре на жакета и полата — френски модел от зелен сатен, гарниран със зелено моаре.

Отби се първо в стаята на сестра си в другия край на коридора, за да провери дали Чарли не е там.

Шарис потропа веднъж и без да изчаква покана, отвори вратата със замах. Появата й изненада по-малката й сестра. Стефани трепна и бързо натика някакви хартии в чекмеджето на бюрото. Погледна сестра си с укор.

— Можеше да почукаш — отбеляза Стефани рязко.

— Почуках — отвърна Шарис спокойно, а в очите й играеха закачливи пламъчета. — Любовни писма ли пишеш, Стеф? Нали знаеш, че не е нужно да се криеш от мен?

Прекрасното бледо лице на Стефани поруменя.

— Нищо подобно не правех — отвърна тя разгорещено. — А и не е твоя работа.

Шарис се сепна. Вече не знаеше какво да мисли за по-малката си сестра. Откакто Стефани стана на седемнадесет, цялото й държане се промени. Сякаш таеше неприязън срещу всички, и то без видима причина. Самата Шарис ставаше обект на гневни изблици, които завършваха със сълзи, но не следваха никакви обяснения. Вече се бе отказала да разбере какво терзае сестра й.

Най-озадачаващото бе, че през последната година Стефани се превърна в невероятна красавица и ухажорите се тълпяха около нея. С напъпилите си гърди, тънката талия, дребния си ръст, великолепните руси коси и сини очи, красотата й бе на мода. Всяка жена, която не притежаваше макар и само един от тези атрибути, й завиждаше. Завиждаше й и Шарис. Искаше й се да изглежда като сестра си, но умело прикриваше разочарованието си; криеше го зад привидна самоувереност и успяваше да подведе и най-проницателните. Някои дори я смятаха за надменна.

Загадъчното поведение на Стефани можеше да изкара от търпение и светец. Единствено с баща си не се заяждаше. Впрочем и двете момичета бяха наясно, че не е благоразумно да се правят сцени в негово присъствие. Само майка им, починала две години след раждането па Стефани, бе дръзвала да спори с Маркус Хамонд. Тя имаше желязна воля и спречкванията им бяха чести и разгорещени. Когато не се караха, те се обичаха не по-малко пламенно.

Момичетата не приличаха на родителите си. Баща им вярваше, че и двете са покорни и сговорчиви. Бяха отлични актриси.

— Какво искаш? — попита Стефани свадливо.

— Търся Чарли.

— Днес не съм го виждала.

Шарис се накани да излезе, но любопитството й бе разпалено.

— Какво правеше, когато влязох, Стеф? Някога нямахме тайни една от друга.

Стефани сякаш за миг се поколеба и Шарис си помисли, че ще отстъпи. Но в следващия момент погледна към скръстените си в скута ръце и по детски обяви:

— Може и любовно писмо да пишех. Може да имам специален обожател. — Вдигна поглед и някак предизвикателно завърши: — А може и аз скоро да се омъжа.

Шарис реши, че това са само глупости.

— Ще ми се да споделиш какво те терзае, Стеф. Наистина искам да ти помогна.

Стефани се направи, че не я е чула.

— Приготвила си се да излизаш.

Шарис се предаде и сви рамене.

— Джоуел предложи да се повозим из Сентрал парк, ако времето е хубаво.

— О! — Макар и за миг в очите на Стефани проблесна мъка. После подметна небрежно: — Е, да не те задържам.

— Искаш ли да дойдеш? — предложи Шарис импулсивно.

— Не! Не бих желала да се натрапвам. А и трябва да довърша писмото.

Шарис отново сви рамене.

— Както решиш. Ще ми се да намеря Чарли, преди да тръгна. Ще се видим довечера.

В момента, когато вратата се затвори, лицето на Стефани помръкна, а очите й се напълниха със сълзи. Не беше честно; въобще не беше честно! Шарис неизменно получаваше всичко. На нея винаги й вървеше. Ето — бе наследила великолепните коси с медни отблясъци на майка им, както и необикновените очи — тъмновиолетови или нежно аметистови. Тя бе уравновесената и самоуверената, любимката на баща им. Гувернантките им, учителките им, дори прислугата все чакаха да получат одобрението на Шарис. Леля им Софи предпочиташе Шарис, защото й напомняше за скъпата й, рано споминала се сестра. Тя не бе красива, но с високия си ръст, с цвета на косите и лицето си, тя се открояваше и го правеше царствено, сякаш по право й принадлежеше да бъде център на вниманието.

Стефани никога не бе завиждала на сестра си заради късмета й. Напротив — обичаше я нежно. Но сега предстоеше Шарис да получи онова, което Стефани желаеше най-много на света: Джоуел Парингтън. Болеше я от копнеж по него. Болеше я, че не може да го има, защото Шарис всъщност не се интересуваше от него.

Именно тази горчивина трябваше да понесе. Сестра й не обичаше Джоуел. А и той никога не гледаше Шарис така, както гледаше Стефани: с възхищение, което не винаги успяваше да прикрие. Ако имаше възможност, тя не се съмняваше кого би избрал. Но той никога не бе имал право на избор. Както и Шарис, макар че би се борила за себе си, ако й се наложеше.

Нямаше смисъл да се моли за чудо, когато до сватбата оставаха два месеца? Сърцето й бе разбито и нищо не бе в състояние да й помогне. Младоженците възнамеряваха да се преместят в къща по-надолу на същата улица. Как щеше да издържа да ги вижда често, да знае, че… Не, нямаше да го понесе.

Стефани отвори чекмеджето на бюрото и измъкна листата, които натика вътре. Беше изрязала от вестник „Ню Йорк Таймс“ обявата за съпруги. След като нямаше да получи Джоуел, щеше да се омъжи за някого, който живее далеч, където никога повече няма да види Джоуел. Написа три писма — две до мъже, пуснали обявите, и едно до агенция, която уреждаше подобни бракове.

Стефани отново прегледа писмата. Бе поукрасила добрите си качества и умения. Защо бе излъгала? Нищо не й липсваше. Щеше да бъде нечия чудесна съпруга. Защо да не изпрати поне едно от писмата? Да остане в Ню Йорк, означаваше напълно да разбие сърцето си.

Стефани отново взе вестникарската изрезка. Имаше обява от фермер в Аризона. Опита се да си припомни какво бе учила: да, аризонските земи са доста далеч. А и фермер щеше да е напълно подходящ. Нищо чудно да се окаже един от новозабогателите от отглеждането на добитък, за които бе чувала.

Прочете цялата обява. Една година не й достигаше, за да отговаря на изискванията, но какво толкова, ако послъже и твърди, че е на осемнадесет. „Да е силна и здрава.“ За здрава — беше здрава, но никога не й се бе налагало да провери дали е силна. „Да работи усилено.“ Е, можеше да го стори, но щеше да настоява и за прислужници — най-малкото половин дузина. „Да изпрати снимка.“ Аха! Значи мъжът държеше да е наясно какво точно ще получи и очевидно се надяваше на нещо повече от обикновено момиче.

Стефани се усмихна. Измъкна нов лист хартия и започна да пише писмо до Лукас Холт.

Шарис влезе в кабината на баща им. Огромен портрет на майка им украсяваше стената зад гърба му. Знаеше, че той често се обръщаше в коженото си кресло, за да се вгледа в портрета. Ако някога мъж бе скърбял, то това бе Маркус Хамонд, който отказа да се ожени повторно, защото никоя жена не бе в състояние да се сравни със покойната му съпруга. Приятелите му отдавна се бяха отказали да го сватосват и го оставиха със спомените му, на които така държеше.

Седеше зад бюрото и преглеждаше документи. Шарис знаеше малко за деловите му въпроси — само това, че бяха разнообразни: компания за каучук, пивоварна, компания за мебели, фирма за внос, десетки складове и административни сгради.

Баща й не възнамеряваше да й предаде управлението на своя бизнес. Тя не бе подготвяна за подобно нещо. Именно това бе основната причина съпругът й да отговаря на изискванията му. Един ден този мъж щеше да контролира всичко, изградено от Маркус Хамонд.

Маркус вдигна глава и Шарис се усмихна.

— Не исках да те безпокоя, татко, но търся Чарли. Не си ли го виждал случайно?

Ясни сини очи искряха под тъмнорусите вежди.

— Тук? Знаеш, че не е желан в кабинета ми. А и той го знае.

— Питам само дали си го виждал, татко.

— Не, не съм. И се надявам никога повече да не го видя — отвърна той троснато. — Пази го да не се мярка пред очите ми, Риси.

— Да, татко.

Шарис въздъхна и се отправи към кухнята. Безполезен лентяй, бе казал баща й по адрес на Чарли. За нищо неспособен уличен негодник. Ала Шарис се привърза към Чарли много повече, отколкото бе очаквала, след като го намери бит и ранен, и положи грижи да му възвърне здравето.

Шарис бе избрала неподходящ момент да се появи в царството на прислугата. Дочу сподавен плач, после — високо стенание. Отвори вратата на кухнята: готвачката мигом се захвана с тенджерите, а Джени, отбила се за чаша чай, го изпи на един дъх и бързо излезе, за да се качи отново горе. Помощничката на готвачката яростно започна да бели картофи.

Други две жени стояха близо до масата: госпожа Етертън, икономката на семейство Хамонд, и новата прислужница за долния етаж, която Шарис бе виждала досега само веднъж. Именно това крехко същество ридаеше така силно. В краката им лежеше счупена чаша от кобалтовосиния сервиз за чай, който майката на Шарис бе донесла от Франция. Тя и сестра й Софи бяха израснали там. Чашата бе една от осемте, които Шарис нареди да се опаковат, за да бъдат изпратени в новия й дом. За нея те представляваха част от безценно съкровище, което възнамеряваше да предаде един ден на своите деца.

Шарис се наведе да вдигне парчетата и сърцето й се сви. Останалите седем чаши бяха на плота, а до тях стоеше картонена кутия. Въздъхна. Ако не бе решила да ги пренесе в новия си дом, още щяха да стоят невредими в трапезарията.

При вида на изражението й новата прислужничка отново избухна в плач.

— Не исках да я счупя, госпожице. Случайно стана, кълна се. Не й позволявайте да ме изгони.

Шарис погледна към строгото лице на госпожа Етертън.

— Вече я освободих, госпожице Хамонд — осведоми я икономката. — Трябваше да го направя по-рано. Ако това момиче не чупи нещо, то прекарва времето си в мечти посред бял ден и не върши никаква работа.

— Щом като непрекъснато чупи нещо, не е трябвало да й се повери опаковането на сервиза от майка ми — отбеляза Шарис остро.

Лицето на госпожа Етертън почервеня, а младото момиче се обади:

— О, Моли трябваше да ги опакова, госпожице, но тъй като е болна от три дни, ме помоли да й помогна, за да не изостава много със задачите си.

— Значи сама си решила да… Извинявайте, госпожо Етертън — промълви Шарис.

Икономката се изпъчи с достойнство и кимна.

— Дайте ми още един шанс, госпожице. Кълна се, че ще работя по-усилено. Не мога да се върна във Файв Мойнтс. Моля ви, не й позволявайте да ме изгони.

— Файв Пойнтс? — обади се госпожа Етертън вбесена. — Каза, че идваш от ферма в северната част на щата. Значи си ме излъгала?

— Нямаше да ме наемете, ако знаехте, че идвам от Файв Пойнтс.

Този разговор не бе по вкуса на Шарис. Не винеше момичето, че е така разстроено. Самата тя дори не бе минавала край Файв Пойнтс, но знаеше за този район и Манхатън — там бяха най-ужасните бордеи на града и хората живееха в рухнали мръсни сгради. Никой не можеше да мине необезпокояван по онези улици. Бедното момиче, едва ли имаше повече от петнадесет години. Израсло там, правеше отчаян опит да се отскубне.

— Ще й дадете ли още една възможност, госпожо Етертън? — попита Шарис импулсивно.

По лицето на икономката се появиха червеникави петна:

— Но госпожице…

— Всеки има право да опита отново — прекъсна я Шарис решително. Обърна се към момичето: — И в бъдеще бъди по-внимателна.

— О, благодаря ви, госпожице!

— И така, някой да е виждал Чарли? — попита Шарис.

— В килера е — обади се готвачката.

— Как не се сетих! — възкликна Шарис.

И наистина, Чарли лежеше на хладния под до парче отмъкнато пиле. Без дума повече Шарис го взе на ръце и напусна кухнята. Едрият котарак се сгуши на сигурно място в ръцете на господарката си.