Джоана Линдзи
Нежен вихър (22)

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Шарис държеше бебето в ръце и нежно го люлееше. Малкото създание я очароваше. Беше се родило вечерта, когато се върнаха от планините — сякаш Уилоу бе изчакала прибирането на съпруга си.

Били Улф обаче не бе оказал никаква помощ по време на раждането. Шарис го дочу да споделя с Лукас, че е проспал събитието. Събудил се чак когато чул плача на детето.

Това бе наистина удивително. Както и фактът, че Уилоу бе на крака още на следващия ден. Тя просто срина представите на Шарис за раждането. Правеше го да изглежда нещо съвсем естествено. А момченцето бе силно и здраво — истинско удоволствие бе да го гледаш.

Шарис изостави задълженията си през последните три дни, само и само да бъде около Уилоу и бебето. Изглежда, Лукас не се сърдеше, че обядът се е забавил или че дрехите му не са изпрани. Дори я изслушваше търпеливо, когато тя говореше само за бебето.

Лукас бе доста зает с обяздването на конете. Това бе добре, защото вечер бе прекалено изтощен, за да иска да я люби. Но докога щеше да трае това?

Проблемът беше, че не знаеше какво да очаква от него. Отначало се тревожеше, че е толкова внимателен и че я желае. Сега се притесняваше, че не я търси. Продължаваха да спят в отделни стаи — той просто не предложи да споделят общо легло. Дали беше само от изтощение? Ех, да можеше да го попита, но дори не си представяше, че би повдигнала подобен въпрос!

Към тревогите й се прибавяше и липсата на вести от Стефани. Колко по-спокойна щеше да е, ако можеше да научи поне малко от онова, което ставаше у дома!

Сутринта Лукас замина за града да набави продукти; беше късен следобед, а той още не се бе върнал. Започваше да се безпокои, когато чу приближаването на двуколка. Застана на входната врата в момента, когато Лукас спря.

— Какво е това? — подвикна му тя.

— Ще те водя в града. Реших, че ще ти бъде приятно да хапнем в хотела.

— Чудесна идея.

Подозираше защо го прави, но не можеше да му се сърди. Причината бе в това, че не умееше да готви добре.

Той скочи от двуколката и я дари с широка усмивка, като й подаде два пакета.

— За тебе са, но не за сега — обясни той. — Довечера си облечи най-красивата градска рокля. Искам да те запозная с един човек.

— И кой е той?

— Мой приятел от изток… От Сейнт Луис всъщност. Току-що пристигна.

— Но — започна тя сконфузено, — нали твърдеше, че дори най-обикновената ми градска рокля е прекалено хубава за тук. Не желая да изглеждам натруфена, Лукас.

— Няма да изглеждаш натруфена.

— Да не възнамеряваш да ме изведеш на показ?

— Че какво лошо има? — ухили се той. — Не всеки наоколо има основания да се похвали, че има най-красивата годеница.

— Лукас, бъде сериозен.

— Говоря сериозно, хубавице.

— Помолих те да не ме наричаш така.

— Ще седиш тук да спориш с мен, или ще отидеш да се приготвиш? Мислех, че една вечер в града ще ти хареса. Делник е и няма да е претъпкано. А и Емери Бъскет е градски човек, така че ще остане очарован от теб.

— И на него ли, както на всички останали, каза че съм от Сейнт Луис? Господи, Лукас, как ще говоря убедително за град, в който дори не съм била?

— Хайде, не е нужно да се паникьосваш излишно. — Той отново се хилеше. — Той не знае за теб нищичко. Говорихме за други неща.

— Затова ли закъсня?

— Господи, Шарис, вече говориш като съпруга — оплака се той.

— Нищо подобно! — възмути се тя, макар да знаеше, че го прави, за да я подразни.

— Останах изненадан като видях Емери — продължи той. — Нямах представа, че ще идва насам.

— А сега искаш да го изненадаш с… мен?

— Не обичаш ли изненадите?

Не можеше да излезе на глава с него, щом изпаднеше в дяволитите си настроения. Вероятно срещата със стар приятел му е била приятна, а и вероятно е пийнал малко повече.

— Ще отида да се приготвя, Лукас.

Добро момиче си ти. — Целуна я леко и бързо по бузата. — Ще те оставя сама да се изкъпеш в кухнята, ако искаш. А за да спестим време, аз ще се измия в конюшнята.

— И няма да дойдеш, докато не те извикам?

— Нищо не обещавам, хубавице.

Той се засмя. Тя го гледаше, докато се отдалечава. Защо я наричаше „хубавица“ след като знаеше, че се дразни? Ала не можеше да му се сърди — беше голям палавник!