Джоана Линдзи
Нежен вихър (21)

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

Шарис се сепна и се събуди. Седна и една от фустите, с която бе покрита, се свлече. Изчерви се, защото единствено Лукас би могъл да го стори. Беше я наблюдавал, докато спи. Какъв срам!

— Добро утро, хубавице.

Тя рязко си пое дъх и го погледна, като притискаше одеялото към гърдите си.

— Лукас?

— Не ти ли се вярва? — подсмихна се той.

— Не ме наричай така! — сряза го тя, разгневена от страх.

— Но ти наистина си хубава. Не, ти си красива! — Дойде и клекна до нея. Бързо си открадна целувка.

Сърцето й започна да бие отново, когато той се отдръпна и се заигра с един от кичурите й. Наблюдаваше как се вие около пръста му, преди да го пусне да падне надолу към кръста й. Очите му срещнаха нейните. Тя си спомни изминалата нощ съвсем живо.

— Лукас?

Усетил сериозните й мисли, той поклати глава.

— Дяволски чудно ми беше колко са дълги косите ти — подметна той влудяващо небрежно. — Защо ги криеш в кок?

— Прекалено съм възрастна, за да ги нося спуснати.

— Възрастна? Какво значи „прекалено възрастна“?

— Не е модно вече, Лукас.

— И ти си склонна да се придържаш към модата, дори в този далечен край?

Присмехулните пламъчета в очите му я притесниха. Както и голото й тяло под одеялото.

— Лукас, едва ли сега е най-подходящото време да обсъждаме навиците ми. Трябва да се облека, така че ме остави сама за няколко минути.

— А, да — и нещо друго — продължи той, като повдигна корсета й от купчината дрехи. — Защо си навлякла тази отблъскваща измишльотина? Нямаш нужда от нея.

— Лукас! — Напълно засрамена, тя сграбчи корсета. — Какво нося или не нося не е твоя грижа.

— Напротив. Как да гледам, когато съзнателно се тормозиш. Жените на запад…

— Точно в този момент не ми се слуша за жените тук, Лукас. Моля те, остави ме да се облека.

— Добре, мила моя. — Той се надигна, видимо развеселен. — Просто мислех за удобството ти.

Щеше ли да я остави сама? Що за идея — да не носи корсет! Какво му ставаше!

— Има вода в манерката и кърпа в дисагите, ако ще се миеш — съобщи й той. — Давам ти десет минути, така че не се бави. Ще ни е нужен целият ден, за да откараме конете до ранчото. Били ще се справи и сам, но няма да тръгне, докато не се присъединим към тях.

„Тях“ означаваше, че Слейд не е тръгнал. Как щеше да го погледне в лицето след снощи? Дали щеше да отгатне какво се е случило?

Усети как топлината плъзва по шията й, но за щастие Лукас бе минал през прохода и изчезна зад завоя, изпълнявайки молбата й да остане сама. Не спомена нищо за снощи, дори не й даде възможност тя да заговори. Бе се случило най-невероятното нещо през живота й, а той се държеше, сякаш нищо не бе станало! Е, не бе съвсем вярно. Държеше се по-свойски, дори по-собственически.

В този момент си даде сметка, че той не спомена нищо за нейната девственост. Значи напразно се бе тревожила.

Облекчението й бе неимоверно, и то не само защото той не подозираше нейната измама. Имаше вероятност да реши, че честта го задължава да се обвърже с нея, след като е отнел девствеността й, а сега не се налагаше да се притеснява.

Отказа да мисли повече по въпроса и бързо се възползва от отпуснатите й десет минути. Не след дълго обаче се натъкна на друго затруднение — откри засъхнала кръв по кърпата. Пусна я и бързо я зари в пръстта. Но тъкмо имаше чувството, че уликата е заличена успешно, когато зърна одеялото. Нямаше време да заличи издайническите следи по него. Е, просто щеше да го вземе със себе си.

Обуваше си ботите, когато Лукас се върна.

— Готова ли си? — осведоми се той.

— Да.

Тя бързо сграбчи навитото на руло одеяло, а той започна да прибира своите неща. Лукас я погледна въпросително и тя обясни:

— Ще го използвам за възглавничка по време на ездата.

— Слейд ли те научи на този номер?

— Да.

— Доста грижовно от негова страна, не смяташ ли?

— Вероятно — призна тя с неохота.

— Не се притесняваш да го видиш отново, нали? — попита нежно той, като я прегърна през раменете.

— Аз… — Подбираше думите си, а близостта му я объркваше. — Не… Стига ти да си до мен.

— Е, добре — отвърна той, потупа я по раменете, препаса кобура и метна дисагите на рамо. — Посещенията му са редки и кратки — добави той. — Така че, няма да се налага да го търпиш дълго.

Фактът, че Лукас очевидно не виждаше нещо необичайно в това, което брат му я бе накарал да преживее, правеше положението още по-лошо.

— Звучи приемливо.

Той или не долови сарказма в тона й, или предпочете да го пренебрегне. Развърза жребеца мълчешком, но щом животното усети надянатото въже, се изправи на задните си крака и се задърпа.

— Върви на по-голямо разстояние след мен — предупреди я Лукас. — Ако този хубавец се опита да избяга, мога и да не успея да го удържа.

Жребецът обаче не се опита да побегне, само се дърпаше и се наложи Лукас да го тегли и примамва напред по пътечката, докато не наближиха останалите коне. Тогава вече трябваше да положи усилия да го задържи.

Докато Шарис пристигна в лагера, Лукас бе оставил на Били жребеца да се справи с него и да се погрижи за останалите животни. Двамата с Шарис щяха да яздят на неговия кон.

— Къде е Слейд? — попита Лукас. Били дори не вдигна поглед.

— Разсърди се, защото снощи не се върна в лагера. Според мен не му хареса, че остана с нея, когато той ти е на гости. — Едва тогава вдигна очи и стана ясно колко забавна му се вижда случката. — Не, мисля, че никак не му се хареса.

— Така ли каза?

Били се ухили.

— Не. Но имам чувството, че това го ядеше. Той всъщност почти нищо не каза. Знаеш го какъв става, когато се затвори в себе си. По-лесно е да разговаряш с муле в такива моменти.

— Мери си приказките, Били.

Индианецът се засмя. Метна към Лукас кожена торба.

— Ето, да хапнете по пътя. Нямах какво да правя, докато чаках да се върнете.

Намекваше, че Слейд си е тръгнал, и на Лукас не му бе забавно.

Били отиде при коня си и го възседна. След няколко минути Лукас развърза въжето, на което бяха навързани конете, и Били ги поведе през прохода. Шарис приседна встрани, за да не пречи, и изчака. Двамата мъже не си размениха нито дума повече. Дали Лукас беше ядосан?

След малко останаха сами. Той й подаде ръка да стане. Изразът му й напомняше за Слейд и това никак не й хареса. Почувства, че трябва да каже нещо.

— Съжалявам, че не те е изчакал, Лукас.

Лицето му не се промени.

— Нима?

Усети как гърбът й се сковава.

— Не съм лицемерка. Въобще не съжалявам, че не го виждам отново. Но ако си е тръгнал заради мен, съжалявам, че те задържах. Искам да кажа — съжалявам, че не дойде да го видиш.

— А той заради теб ли си е тръгнал, Шарис?

— Откъде да знам? — сопна се тя.

— Да не би да си пропуснала да ми разкажеш всичко, което е станало помежду ви?

Стана й доста неловко.

— Казах ти, че ме пожела. И останах с впечатлението, че… е готов да се бие с теб заради мен. Вероятно е променил решението си и си е тръгнал, за да не се сбиете.

— Брат ми? Готов да се бие с мен заради жена? Какво, по дяволите, си направила, че да те пожелае така силно?

— Как смееш да ме обвиняваш? Нямам никаква вина!

Тъмните й аметистови очи проблясваха гневно и тя едва се въздържа да не го зашлеви. Но Лукас, развеселен от реакцията й, я прегърна и я притисна към себе си.

— Добре — отсъди той. — Предполагам, не е трябвало да правиш нищо. Знам колко си привлекателна.

Остана удивена как бързо се промени настроението му — сякаш враждебността му бе престорена; това бе само опит да я провокира. Усети, че е напълно объркана.

— Лукас… Не е ли време да тръгваме?

— Както ти казах, Били ще успее да се справи и сам с конете. За никъде не бързаме.

Дрезгавият тембър в гласа му й подейства като предупреждение. Знаеше какво му минава през ум. Дори не можеше да допусне мисълта да се любят на ярката дневна светлина. Същевременно начинът, по който притискаше тялото й към своето, я вълнуваше. Най-накрая успя да каже:

— Лукас? Не е ли време да… тръгваме?

Той въздъхна и пристъпи назад.

— Вероятно се притесняваш за котката си?

Шарис се изненада от въпроса, но с благодарност се вкопчи в извинението.

— Да. Никога не съм го оставяла сам толкова дълго.

— Е, да вървим. Чака ни дълъг път. А и не се знае, може би Слейд се е върнал в ранчото да ме чака?

Настани я внимателно пред себе си на коня така, че да я придържа. О, изпита такова облекчение, че е на път за вкъщи с Лукас. Да, въпреки всичко, малката колиба започваше да й се струва като неин дом.

Яздеха мълчаливо, все още малко ядосани един на друг, но същевременно се наслаждаваха на взаимната си компания.