Джейн Фийдър
Брачни игри (7)

7

Дъглас се сбогува с Лаура дела Лука, докато Дънканови останаха, за да обсъдят по-подробно плановете за Коледа. Лаура бе настояла да получи адреса на кабинета му и с топло ръкостискане му обеща, че ще намине още същия следобед, за да му даде ценните си предложения за обзавеждането.

Без ни най-малка представа как би могъл да се изплъзне от тази властна жена, Дъглас неволно се засмя, като си припомни как беше реагирала Частити на перспективата да се вложат флорентински стилови елементи в обстановка, в която доминираха кожа, месинг, дебели килими, събуждащи доверие етажерки с медицински книги и спокойни картини. Ако Частити са заемеше с тази работа…

Той разтърси глава. Това със сигурност не беше задача, която младата дама би поела с желание. Всъщност изобщо не можеше да си представи, че уважаемата мис Частити Дънкан би се месила в живота на другите хора. Тя изглеждаше крайно сдържана личност, съвсем различна от онези представителки на женския род, които досега бяха влизали в живота му. Може би тъкмо това я правеше толкова привлекателна. Това и острият й, почти мъжки интелект. Какъв интересен контраст с външния й вид, помисли си той. Частити беше крехка, нежно — закръглена и той си припомни как веднага бе забелязал пухкавата й ръчичка снощи във великолепната червена рокля… ръката и бялата закръгленост на гърдите й. Много женствена. Беше се насладил на всяка секунда, когато я вдигна и я сложи във файтона… на усещането за топлата й кожа под тънката коприна. Никакъв корсет — веднага беше разбрал това и остана много учуден. Фигурата й беше съвсем естествена. Явно тя не се съобразяваше с модата. И в резултат разкриваше щедро прекрасните си извивки.

Като лекар той одобряваше напълно отказа на всяка жена да пристяга тялото си с рибешки кости и шнурове, но жените по принцип следваха трудно лекарските съвети. Още Мариан го беше научила, че суетата е много строга учителка. Устата му се изкриви в горчива гримаса, както винаги, когато мислеше за бившата си годеница, макар че оттогава бяха минали седем години. Перспективата да се омъжи за лекар на бедняци беше тежка обида за суетата на Мариан. Линията около устата му се задълбочи, като си припомни как тя буквално отскочи назад, когато той й довери, че смята да открие кабинет в най-бедния квартал на Единбург. Реагира така, сякаш в салона на майка и беше избухнал тиф или бяха нахлули пълчища бълхи. Развалянето на годежа стана толкова бързо и решително, че не му оставаше нищо друго, освен да се примири.

Онова, което беше смятал за искрена привързаност, се оказа пресметливост, основаваща се върху обществената му пригодност като съпруг. Разочарованието и болката постепенно се притъпиха от съзнанието, че поне беше разкрил измамата навреме.

Нямаше никакво намерение отново да се сблъска с женската безчувственост. Трябваше му жена и една добра връзка, удовлетворителна и за двамата партньори, без да се влагат чувства. Частити Дънкан, младата дама, презряла правилата на суетата, го привличаше, но у нея имаше и нещо, което го объркваше. Характерът й беше твърде сложен и тя в никакъв случай не беше партньорката, която си представяше.

Как да реагира на предложението на посредницата? Какво да прави със синьорина Дела Лука? Опитният поглед на професионалист веднага бе открил в поведението и движенията и пристегнато в як корсет тяло, въпреки че беше ужасно тънка и не се нуждаеше от допълнително стягане. Ала строгият, еснафски вкус по отношение на облеклото я принуждаваше да носи корсет. Заедно с това той беше знак, че не е суетна, поне по отношение на тялото си. Тя беше своенравна и като всички своенравни хора не беше съвсем коректна във фактите и възгледите, които съобщаваше на другите на висок глас. На всичкото отгоре беше властна натура — това беше повече от ясно. Ала беше богата и недостатъците на характера можеха да се превърнат в предимства. Беше оставила у него впечатлението, че веднъж захапала някаква цел, ще я преследва със страст и отдаденост. Да помага на мъжа си да изгради успешен, изискан кабинет — тази цел беше достойна за упоритостта й.

За разлика от нея Частити Дънкан нямаше да се поддаде на каквито и да били опити за контрол.

Той зави по Харли стрийт и закрачи към къщата, където се намираше новият му кабинет. Решението само се натрапваше. Макар да беше силно привлечен от уважаемата мис Частити Дънкан, тя не беше жената, която му трябваше. Лаура дела Лука… може би… Освен това беше убеден, че дамата няма да каже не.

Пъхна ключа в ключалката на външната врата, взе от масичката в антрето малкото писма, донесени за него, и отбеляза, че другите двама лекари са тук и са получили планини от поща. Е, трябваше да се поупражнява в търпение. Закрачи нагоре по покритите с килим стъпала. Всеки ден идваше чистач, който метеше и лъскаше позлатения парапет. Щом стигна до първата площадка, една врата се отвори и се показа дама на средна възраст с лорнет и строг кок на тила.

— Добър ден — поздрави тя. — Вие сте доктор Фарел, нали?

— Да.

— Аз работя в приемната на доктор Талгарт — съобщи тя, сочейки вратата зад себе си. — Той ме изпрати да попитам дали бихте желали да наминете за по едно питие, преди да се приберете днес следобед вкъщи. Около пет. Така да се каже, за добре дошъл.

— Много любезно. — Дъглас се усмихна. — Приемам с радост. — След кратък поклон той продължи пътя си към горния етаж. Естествено, и на него щеше да му трябва добра помощница. За съжаление прекрасната мисис Броудбент, която беше работила още за баща му и въртеше цялата практика в Единбург, не пожела да остави многобройните си внуци и да го последва в Лондон. Почтената дама беше убедена калвинистка и считаше английската столица за град на греха.

Той отвори вратата към апартамента, който беше наел, и се огледа изпитателно. Пестеливо мебелиран, с матовозелени стени. На някои места мазилката се ронеше. Прозорците трябваше да се измият, килимът да се смени. Мебелите бяха износени, кожената тапицерия на столовете беше скъсана. Трябваше да изхвърли всичко и да купи съвсем нова мебелировка. Скъпо начинание, което щеше да погълне мизерните му средства, но вече се беше погрижил да получи кредит от банката. Така щеше да започне с необходимия размах.

Той прекоси чакалнята и влезе в кабинета. Предшественикът му явно е имал вкус към тъмни облицовки и тежки махагонови мебели. Това е достатъчно да разболее дори съвсем здрав човек, каза си сърдито Дъглас, да не говорим за страдащ от подагра или необяснимо главоболие. Светло дърво, светли стени и топъл, мек килим щяха да променят напълно обстановката. Представи си синьо и златно и се потърси. В никакъв случай нямаше да посреща пациентите си в кабинет, обзаведен с ренесансов разкош.

Погледна часовника. Почти обед. В Сент Мери Абътс със сигурност го очакваха десетки отчаяни пациенти, беше гладен, Лаура дела Лука щеше да дойде в четири, за да го удостои с ценни предложения за мебелировката. Нервно зарови пръсти в косата си и почти на бегом остави Харли Стрийт зад гърба си.

 

 

Частити и лорд Дънкан се сбогуваха с контесата и дъщеря й малко след излизането на доктора.

— О, не, лорд Дънкан, в никакъв случай не мога да задържа книгата — възпротиви се контесата, когато гостът й я остави на ниската масичка.

— Разгледайте я на спокойствие, мила моя — каза той и взе ръката й, отрупана с пръстени. — За мен е голяма радост; че книгата, на която толкова се възхищаваше починалата ми съпруга, харесва и на вас.

Усмивката на контесата изразяваше съчувствие и радост.

— Благодаря ви, скъпи лорд Дънкан.

Той помилва ръката й, пусна я и се обърна учтиво към Лаура:

— Мис Дела Лука, радвам се, че по Коледа ще имаме възможност да задълбочим познанството си.

— Да, точно така, милорд — кимна величествено тя. — Ще ми е много интересно да видя със собствените си очи по какво английската Коледа се отличава от италианската.

Лорд Дънкан й намигна бащински.

— О, те са католици, нали? Говоря за италианците, разбира се. В добрата протестантска Англия не се занимаваме с глупости, мис Дела Лука.

— Но, татко, в Сент Джуд отбелязват празниците с католически ритуал — възрази тихо Частити. — При нас също има тамян и евхаристия, Лаура. Надявам се, че няма да ви се стори съвсем чуждо.

— Имах предвид по-скоро светското празненство — обясни Лаура. — Сигурно е много по-различно.

— О, да — каза любезно Частити. — В първия ден на Коледа организират процесия на глигански черепи, макар че всъщност ядем печена гъска. Коледните певци обикалят къщите, а на втория ден се организира лов. Сигурно всичко това ще е ново за вас.

— И за доктор Фарел — добави Лаура. — Съмнявам се, че шотландците празнуват Коледа като вас.

— Очаквам доктор Фарел да ни разкаже за обичаите в своята страна — отговори любезно Частити. — Желая ви приятен ден, контесо… Лаура.

Оперетният лакей ги изведе навън. Когато стъпиха на тротоара, лорд Дънкан се обърна и огледа фасадата на къщата.

— Странна жена — промърмори гой.

— Лаура ли? — попита е усмивка Частити.

— Да, да, разбира се. Не майка и… тя е прелестна… много мила…

— Прав си — кимна тържествено Частити. — И аз я харесвам.

— Що се отнася до дъщерята, не съм толкова сигурен — продължи все така тихо лорд Дънкан и тръгна в посока към Марбъл Арч. — Може да бъде много напрягаща.

— Според мен Лаура скоро ще си намери мъж — опита се да го успокои Частити, която подтичваше след него, за да не изостане. Откъде се бяха взели тези енергични крачки у вечно уморения й баща?

— Хм — отбеляза той. — Защо покани и доктор Фарел?

— Като възможен съпруг за Лаура — призна честно Частити.

Лорд Дънкан спря изведнъж.

— Велики боже — почти извика той. И още веднъж: — Велики боже! — После отново тръгна напред.

Частити се изкиска и забърза след него. Баща й нямаше понятие за съществуването на посредническата агенция. Познаваше само тайните на „Мейфеър Лейди“.

 

 

В четири следобед Дъглас се върна на Харли стрийт, за да посрещне специалистката по обзавеждане. Беше изтощен от работа и се страхуваше, че костюмът му е получил няколко петна по време на приема в Сент Мери Абътс — хигиената на тамошните пациенти не беше особено добра. Той намести яката си, закопча жакета и седна зад писалището в кабинета. Когато посетителката пристигна, лично й отвори вратата, поздрави я и посочи с широк жест чакалнята.

— Е, хайде, Лаура, кажете ми какво би трябвало да направя тук.

— О, да! — Стиснала чантичката си под мишница, тя се заразхожда напред-назад.

— Да, да, веднага ми става ясно какво липсва тук. Необходими са пастелни тонове… леки завеси… хубави тапицирани кресла с лека дамаска, удобни дивани… цветя покрай стените… картини с цветя. За да се създаде приятна, успокояваща обстановка. — Тя се обърна към Дъглас и умолително сплете пръсти. — Предайте се в моите ръце, dottore! Убедена съм, че знам съвсем точно как да вдъхна на пациентите ви чувството, че са добре дошли. Вече виждам обзавеждането на практиката ви…

Как да вдъхне на пациентите чувството, че са добре дошли. Да, това наистина беше съществено изискване. Дъглас се огледа със съмнение, опитвайки се да си представи пастелните тонове. Със сигурност бяха по-добри от убитото зелено… Добре де, кимна си вътрешно той, само не златна украса. Не е необходимо трезвото, практическо успокоение да е непременно тъмнокафяво. Цветята създаваха приятни усещания. Възглавниците бяха удобни. За леките завеси не беше съвсем сигурен. Не си представяше чакалнята на кабинета си като вила в провинцията. Погледна посетителката си със съмнение.

— Намирам, че пастелните тонове не са особено подходящи — възрази той. — Аз мисля по-скоро за бели стени с някои цветни петна.

Лаура избухна в афектиран смях.

— Не се занимавайте повече с това, dottore… искам да кажа, Дъглас. В Италия сме много официални в обръщенията. Лондонските нрави са ми още чужди.

— Наричайте ме, както искате — предложи той.

— Нали ще ми се доверите и ще оставите всичко в мои ръце? — попита тя и отвори вратата към кабинета.

Дъглас вдигна рамене и се предаде. Нямаше време да се занимава сам с тези неща. А и какво можеше да загуби?

— Ще ви бъда много благодарен — каза той, потискайки всичките си съмнения, както и спомена за къщата на Парк Лейн. — Искам да постигна онова, което тук, в Лондон, наричат изискано удобство.

Тя се обърна към него и му протегна ръце.

— О, dottore, доверете ми се! Аз съм много щастлива, че мота да направя това за вас. Разбирате ли, безделието ме прави нещастна, а този проект ми е точно по сърце.

Той улови ръцете й.

— Благодаря ви. — Гласът му издаваше искрена сърдечност. Наистина й беше благодарен. Всичко друго би било крайно неразумно. Точно това искаше, когато се обърна към посредническата агенция. Жена, която да участва активно в практиката му на Харли стрийт. Лаура дела Лука беше готова да поеме тази задача.

Тя остави ръцете си в неговата, докато той пое инициативата и меко, но решително се освободи. Изпрати я до улицата в падащия здрач и й повика файтон.

— Много се радвам на бъдещата ни съвместна работа, Дъглас — каза тя на сбогуване и многозначително притисна пръстите му, когато й подаде ръка, за да и помогне да се качи във файтона. Спомни си как предишната вечер беше вдигнал Частити и потръпна. Не изпитваше ни най-малко желание да окаже същата услуга на Лаура дела Лука. Разтърси глава и се постара да прогони неприятната мисъл.

— Аз също се радвам — промълви той и отстъпи назад. Когато файтонът потегли, Дъглас се обърна бързо към къщата. Не биваше да забравя за поканата на колегата си от първия етаж. Предстояха му още много неприятни стъпки, докато постигне целта си. За съжаление не можеше да ги ускори. Въпреки нарастващото си нетърпение и гнева, че не е в състояние да лекува все по-дългата опашка от болни и нуждаещи се в Сент Мери Абътс, нямаше друг изход: трябваше да си завоюва благоволението на най-доброто лондонско общество, без да издава колко много бърза.

 

 

— Не, Кон, аз говоря сериозно — настояваше Частити. — Наистина изглеждаше като персонаж от „Сватбата на Фигаро“. Имах чувството, че всеки момент ще запее някоя ария.

— И къщата наистина е обзаведена като ренесансов палат? — попита Прюдънс с невярващ смях.

— Отвън не изглежда така. Една от типичните за Парк Лейн големи и изискани къщи, но вътрешността… все едно са донесли в Лондон половината богатства на Уфиците. Час по час поглеждах към тавана с надеждата да открия парче от Сикстинската капела. — Частити поклати глава. — Знам, че говоря ужасни неща, но не мога другояче. Беше толкова… толкова нереалистично.

— И синьорината ще бъде с нас през всички празнични дни — установи с въздишка Констанс. — Дали ще издържа цяла седмица в компанията й?

— Ще се наложи да я понасяме много по-дълго, ако ни стане доведена сестра — отвърна с обичайната си откровеност Прюдънс.

— Да, но дотогава ще сме я омъжили, а трябва да признаеш, че майка й е много мила жена — опита се да я успокои Частити. — Знам, че трябваше да се посъветваме с вас, преди да ги поканим, но татко ми стовари тази вест като гръм от ясно небе.

— Според мен това е добър знак — усмихна се Прюдънс. — Освен това къщата е негова. Може да кани, когото си поиска.

— Правилно — кимна Констанс. — Да се радваме, че се е съвзел и е съгласен да празнува Коледа. Още ли не е казал нищо за разходите по изхранването на толкова много гости?

— Още не — каза Частити. — В момента е романтично настроен и не го е грижа за баналностите на реалността.

— Щом като всички ще се съберат за Коледа, можем да си спестим замислената вечеря — предложи Констанс. — Не е нужно да го убеждаваме да приеме.

— Мисля, че чух стъпките му. — Частити наклони глава и се вслуша в разговора, който се водеше пред вратата на салона. Баща им говореше с Дженкинс.

След минута лорд Дънкан влезе и дъщерите му се надигнаха да го посрещнат.

— Много се радвам да ви видя заедно, скъпи мои. Все едно сме се върнали в старите времена — поздрави той, като потриваше ръце. Вечерната баня и няколкото чашки уиски бяха оцветили бузите му в розово. — Наляхте ли си вече шери?

— Още не — отговори Констанс. — Чакахме те.

— Оставете на мен. — Той отиде до бюфета, където бяха наредени гарафите. — Има ли някаква особена причина, която ви е събрала днес?

— Никаква — каза Прюдънс. — Просто решихме да прекараме една вечер със скъпия си татко.

Лорд Дънкан се обърна с две чаши шери в ръце и измери дъщерите си с внезапно събудило се подозрение. Те срещнаха погледа му с невинни усмивки. Той подаде чашите на Констанс и Прюдънс и наля една чашка за Частити. След това застана със своето уиски до камината, много представителен в черния си костюм, истински баща на семейство. Закръгленото коремче, на което блестеше златен джобен часовник, издаваше, че не е човек, който си отказва сладостите на живота.

— А къде са мъжете ви? — попита той и отпи глътка уиски. Подозрението му не беше изчезнало.

— О, имат друга работа… или поне Макс има.

— Гидиън отиде на театър със Сара — съобщи Прюдънс. — Дават „Както ви харесва“. Тъкмо я разглеждат в училище.

Лорд Дънкан кимна бавно. Обясненията звучаха достоверно.

— Частити каза ли ви вече кой ще ни гостува за Коледа?

— Да, татко. Идеята ти е прекрасна — отговори Констанс. — Контесата ми изглежда очарователна жена.

— Сигурна съм, че голямата компания ще въодушеви Сара — присъедини се усмихната Прюдънс. — Лелите й и без това са влюбени в нея. Ужасно я глезят.

— Какви забавления сте планирали? — попита лорд Дънкан.

— Засега никакви — отвърна Частити с поглед към сестрите си. — Трябва ли да измислим нещо специално?

— Смятам, че контесата очаква да се забавлява — обясни лорд Дънкан. — Не мислите ли, че е редно да поканим някои от съседите? На няколко питиета, не на вечеря.

— Най-добре на втория ден, след лова — предложи Констанс.

— Вечерята е сервирана, милорд — съобщи от вратата Дженкинс.

— О, много добре. — Лорд Дънкан потри ръце. — Донесохте ли от избата „Шато Талбо“ Дженкинс?

— Разбира се, милорд. Две бутилки.

— Добре, много добре. — Той въздъхна тихо. — Последните две бутилки. Няма да намеря друго такова вино. Но реших, че поводът си заслужава, скъпи мои. Рядко ни се случва да седнем заедно на една маса.

— Защо смяташ, че няма да намериш друго такова вино, татко? — попита Прюдънс, докато вървяха към трапезарията.

Лорд Дънкан въздъхна меланхолично.

— Защото е твърде скъпо за нашия бюджет. Когато го купих, платих за него цяло състояние. Само бог знае колко ще струва сега.

Сестрите си размениха учудени погледи.

— Виж, татко, нямаш причини да си отказваш каквото и да било — започна Прюдънс. — Вярно е, че трябва да се ограничаваме, но когато Кобхъм се оттегли, ще отпаднат например разходите за коне и кола. Освен това вече намерих наемател за имота на село. Това означава допълнителен доход и той е повече от достатъчен, за да си купуваш добро вино. — Естествено тя беше достатъчно умна да не спомене за нарастващите доходи от „Мейфеър Лейди“. Баща й не искаше да чува за този източник на пари.

— Има още нещо, което бих желал да обсъдя с дъщерите си — заяви лорд Дънкан и посегна към лъжицата за супа. — Прюдънс и Констанс вече имат собствени домакинства и нямат причини да се занимават и с тукашното.

— Но ние сме го правили толкова дълго, татко, че вече не можем да престанем — засмя се Констанс.

— Освен всичко друго, правим го с удоволствие — добави Прюдънс. — Това не изисква особени усилия.

— И накрая — правим го много добре — заключи Частити с дяволита усмивка. — Мама ни научи на тона. Нали разбираш, тя сигурно се радва, че сме заели нейното място, поне докато… ако… — Тя млъкна и сведе глава.

— Какво искаш да кажеш? — попита баща й и я огледа подозрително изпод гъстите бели вежди.

Частити реагира с леко вдигане на раменете.

— Човек никога не знае какво може да се случи.

— Или кого може да срещнеш — допълни Констанс.

Настъпи мълчание. Лорд Дънкан имаше нужда от време, за да възприеме смисъла на казаното. Бузите му се зачервиха още малко и той заклати глава.

— Какви са тези глупости! — изръмжа туй. — Не знам какво ви става… откъде ви е дошло на ум… — Посегна към чашата си и продължи енергично: — Хайде да обсъдим как ще прекараме празниците. Честно казано, не знам как ще изхраним толкова много хора. Вече си мислех дискретно да уведомя ловната дружинка, че срещата не може да се състои в моето имение.

— О, не, татко! Коледният лов винаги е бил в нашето имение — възпротиви се Констанс. — Не можем да се откажем от традицията.

— Трябва да им поднесем питие, както са на седлата — напомни й лорд Дънкан. — Знаеш ли колко ще ни струва това?

— О, татко, сигурна съм, че ще се справим — възрази усмихнато Частити. — Петдесетина чашки ловно шери не струват кой знае колко.

— Щом сме се справяли досега, ще се справим и този път — обобщи Прюдънс.

— Освен това коледните забавления няма да са особено скъпи — изтъкна Частити. — Ще дадем парти за съседите, ловна среща на втория празничен ден, а през останалото време ще организираме игри — шаради, например. Те не са скъпи.

— По три яденета дневно за… за колко хора всъщност? — заговори замислено лорд Дънкан. — Закуска, обед, вечеря, да не говорим за чая. За колко души? — Той започна да брои.

— Дванайсет — оповести след малко с добре изигран ужас.

— Да не забравяме персонала. Вечеря и бал за прислугата. О, да, и подаръци!

— Чуй ме, татко. След смъртта на мама продължихме да празнуваме Коледа според старата традиция, а тази година имаме дори повече пари от предишната — възрази търпеливо Прюдънс. — Ти трябва да се погрижиш само за избата с вината. Поговори с Дженкинс какво имаме в избата и какво ще се поднася на масата. Нашата сметка при „Харпърс“ е отворена за всичко необходимо.

Негово благородие реагира с тихо изръмжавате, което можеше да се изтълкува като съгласие, и смени темата.

— Преди Коледа трябва да отидете на сватба, нали, момичета?

— Да. После ще вземем влака. Дженкинс и мисис Хъдсън ще отидат предния ден — обясни Частити.

— Тогава аз ще замина с тях, за да се убедя, че приготовленията вървят добре.

— Много добра идея — похвали го Частити, зарадвана, че баща й иска да бъде полезен в подготовката на коледните празници. — Как мислиш, коя стая да дадем на контесата?

— Според мен… зелената. Да, точно така — кимна решително баща й. — Тя е най-хубавата гостна стая с прекрасен изглед към парка. Сигурен съм, че контесата ще я оцени.

 

 

— Е, поне посяхме едно зрънце — засмя се Констанс, когато след вечеря баща й се оттегли с портото си в библиотеката и сестрите се качиха в салона на горния етаж.

— Да. Дадохме му да разбере, че нямаме никакви възражения, ако реши да встъпи във втори брак — допълни Частити, която се бе разположила удобно на дивана. — Или поне си мисля, че го направихме… Аз се опитах.

— Добре се справи — похвали я Прюдънс. — Но да не прекаляваме. Нали знаете колко е своенравен.

— Иска ми се да се освободи от страховете си, че нямаме пари — настави с въздишка Частити.

— Разбирам те — усмихна се съчувствено Прюдънс. — Ти живееш в този дом и трябва постоянно да слушаш оплакванията му. Ние с Констанс поне вечер си отиваме вкъщи.

— Е, не е чак толкова лошо — възрази Частити.

Констанс смръщи чело и смени темата.

— След като определихме зелената стая за контесата, къде ще настаним останалите гости? Какво ще кажеш за господин доктора, Час? Имаш ли идея?

— Да му дадем ли стаята до Лаура? — попита Частити. — Или е признак на лош вкус?

— Не виждам защо — засмя се Прюдънс. — Освен това не мога да си представя, че младата дама скача от легло в легло.

Сестрите избухнаха в смях. Представата беше наистина абсурдна. Лаура дела Лука беше твърде суха и задръстена за дискретни нощни излети.

— Но ако живеят в съседни стаи, ще се срещат по-често — каза Констанс. — Когато влизат и излизат, когато се качват и слизат по стълбите и така нататък.

— Тогава ще настаним доктора в китайската стая, а бъдещата му годеница — в розовата до нея — реши Частити и добави: — Убедена съм, че розовото ще й хареса. Може да не е съвсем италианско, но е много красиво, а мебелите са в бяло и златно. Сигурно ще се почувства като у дома.

— Дали ще доведат камериерки? — попита Констанс и посегна към бележника и перото. — Трябва да запишем всичко.

— Сигурно ще доведат собствена прислуга — кимна Прюдънс. — Мисис Хъдсън ще им намери подслон.

— Ами докторът?

— Съмнявам се, че може да си позволи слуга — отвърна Частити. — Освен ако не иска да направи впечатление.

— Който живее на Уимпол стрийт, обикновено има камериер — отбеляза замислено Прюдънс.

— Знам, че има икономка, която му готви — разказа Частити. — Наел я е заедно с жилището. По отношение на камериера не съм сигурна.

— Ще се наложи да го попитаме — каза Констанс. — Направи го при следващата ви среща, Частити.

— И кога ще е тя? — Младата жена смръщи замислено вежди. — Не знам адреса му и не мога да се свържа с него. Не можем да го намерим и чрез мисис Бейдли, защото това е адресът, използван от посредническата агенция.

— Но той знае как да се свърже с теб — отговори остро Констанс, стана и се прозя. — Знае, че е длъжен да се обади преди Коледа. Нали трябва да обсъдите как ще се пътува и тям подобни.

— Мога да попитам Лаура. Тя има адреса на кабинета му на Харли стрийт — предложи Частити. — Ще му пиша дотам. Не е нужно да се срещаме.

— Не, вероятно не. — Прюдънс кимна и в погледа й светна любопитство. — Щом не желаеш, наистина не е нужно да се срещаш с него.

— Точно така — кимна решително Частити.