Джейн Фийдър
Брачни игри (16)

16

— Какво означаваше умната забележка за „il dottore“? — попита след известно време Дъглас. Той лежеше на леглото на Частити само по халат, сложил ръце зад главата си, и я наблюдаваше лениво как се съблича. — И не ми отговаряй пак с превзетото „съвсем нищо“, ако обичаш.

Частити му хвърли бърз поглед през рамо и продължи да се разкопчава.

— Нищо важно. Само малка частна шега.

— Шегата се отнася до мен, следователно не е частна — поправи я той.

— А какво те кара да мислиш, че се отнася до теб? — Частити свали роклята си.

— Доколкото знам, в момента съм единственият „dottore“ тук. — Погледът му се плъзна по гладката линия на гърба й в радостно очакване на момента, когато тя щеше да се съблече изцяло. Когато тя развърза връзките на чорапите и ги свали от краката си, дъхът му забележимо се ускори.

Частити се обърна бавно и той втренчи поглед в щръкналите връхчета на гърдите й. Тя присви очи и бавно смъкна панталонките си. Бутна ги настрана, сложи ръце на хълбоците й с усмивка се предложи на жадния му поглед.

— Ела по-близо — заповяда той и размаха пръст. Тя се подчини и застана до ръба на леглото. Той вдигна ръка и я сложи на хълбока й.

Частити се бе успокоила, че неприятният, дори опасен разговор е приключен, но се оказа, че се е излъгала. Дъглас я притегли на леглото и ръцете му се задвижиха с възбуждаща прецизност.

— Ще ми кажете ли какво сте замислили вие и сестрите ви, мис Дънкан?

Частити простена задавено.

— Не сега — отговори тя и разтвори бедра под упорития натиск на ръцете му.

— Напротив, сега. Съпрузите на сестрите ти ми казаха, че вие трите не правите нищо без определено намерение. Е, какво е намерението ви? — Той изследваше с пръсти кадифената плът и Частити усещаше нарастващо замайване.

— Нямаме никакво намерение — прошепна задъхано тя. — Макс и Гидиън само те дразнят.

— Не ти вярвам — отговори той и оттегли ръката си.

— Моля те, Дъглас, не преставай — изохка тя. — Не сега!

— Отговори на въпроса ми.

— Защо си толкова жесток?

— Не съм жесток. Искам отговор. — Той продължи да я милва, отново пъхна ръка между краката й и Частити се понесе шеметно към върха на насладата. От гърлото й се изтръгна дълбок стон.

— Опитваме се да оженим татко — призна тя и бе възнаградена с нови интимни милувки.

— За контесата?

— Да… — Частити затвори очи и се отдаде на усещанията си.

— И какво общо има докторът с тази малка хитрост? — Дъглас отново оттегли ръката си.

— Нищо, нищичко… наистина — отговори отчаяно тя. Сърцето й биеше в гърлото. Как да се измъкне от тази ужасна ситуация? По дяволите! Той не биваше да заподозре, че сестрите Дънкан са имали намерение да го съберат с Лаура. Така щеше да разбере всичко и… — Това беше само шега — опита се да обясни тя. — Лаура явно те харесваше, посвещаваше ти изключително внимание… не на последно място е желанието й да обзаведе кабинета ти. После изведнъж се обърна към Джордж Беринджър и това направи впечатление на всички. Естествено беше да ни стане смешно. Това е всичко.

— Наистина ли? — попита недоверчиво той. Обяснението звучеше убедително, но тонът й беше някак фалшив.

— Моля те, продължавай — пошепна Частити.

Той не изпълни молбата й веднага.

— Защо не мога да се отърва от чувството, че премълчаваш нещо?

— Всичко ти казах — настоя тя. — Опитваме се да помогнем на татко. Искаме да бъде отново щастлив. През последните месеци беше толкова самотен и потиснат. Искаме да го измъкнем от унинието.

Дъглас поклати глава и я погледна изпитателно. Любовта към бащата беше благороден мотив и той не биваше да го подлага на съмнение.

— Хайде, Дъглас, не преставай — помоли отново Частити. — Нали отговорих на въпроса ти.

Недоверието в погледа му остана.

— Иска ми се да ти повярвам… — промърмори той. После се засмя и разтърси глава. — И аз не харесвам това спиране. Е, докъде бяхме стигнали?

— Дотук — отговори тя и сложи ръката му на правилното място. — Точно дотук.

 

 

Божичко, едва се отървах, каза си Частити, когато отново можеше да разсъждава трезво. Дъглас все още не беше направил връзката между срещата си с Лаура, организирана от посредническата агенция, и поканата да прекара Коледа в Роумзи Мейнър. Все още не.

Тя потисна въздишката и зарови глава във възглавницата. Въобразяваше си, че може безнаказано да си позволи един страстен епизод и след него да се върне към обичайния си живот. Сега вече не беше сигурна в това. Измамата, която си позволяваше с Дъглас, засядаше в гърлото й. Страхуваше се, че той ще открие истината, и този страх беше напълно реален. Нямаше представа как ще реагира той, като разбере как са го манипулирали. Но мисълта за реакцията му предизвикваше тръпки по гърба й. Сега, като се обръщаше назад, цялата история й изглеждаше мръсна. Доскоро смяташе, че това е само лека, безобидна лъжа, но сега се чувстваше безчестна и омърсена. Дълбоко в себе си съзнаваше, че страстният епизод е приключил. Не можеше да продължава да го мами, но нямаше сили да му признае истината.

Частити отново зарови глава във възглавниците, съзнавайки, че това е инстинктивен опит да скрие мислите си, сякаш мъжът, който дишаше равномерно до нея, можеше да ги прочете. Ако беше равнодушна към него, всичко щеше да е наред. Но тя не беше. Нямаше смисъл да се самозалъгва, че това е само един страстен епизод, бегла афера без обвързване. Тя се любеше с Дъглас не само за да задоволи капризите си. Тя го обичаше. Обичаше го целия, не само тялото му. Но тялото му обичаше до полуда. Сгуши се в него и го прегърна здраво. Поне тялото й не го лъжеше.

Дъглас напусна леглото на Частити, когато на хоризонта се появиха първите червени ивици на зората. Частити усети, че той се отдели от нея, измърмори нещо протестиращо, но после се сгуши в топлата вдлъбнатинка, оставена от тялото му, и продължи да спи. Дъглас наметна халата си и излезе в коридора. Чувстваше се несигурен, изваден от равновесие, но не знаеше защо. Любовната им игра беше прекрасна, въпреки това той беше усетил някакъв фалшив тон и не можеше да се отърве от чувството, че Частити не беше съвсем честна, като му говореше за плановете на сестрите да оженят баща си за контесата. Всъщност това изобщо не ме засяга, каза си решително той.

Изкъпа се спокойно, облече се и излезе навън. През нощта снегът беше престанал, въздухът беше свеж и студен, небето блестеше ослепително синьо. Разходката му продължи цял час. Докато затъваше в пресния сняг, той се опитваше да внесе яснота в мислите си. Имаше чувството, че е стигнал до повратна точка, в която грижливо обмислените му планове са загубили значението си. Замисли се за намерението си да се ожени за богата жена и си каза, че тази идея е абсурдна. Бездушна и егоистична. Вече не можеше да си представи как доскоро е вярвал, че може да се задоволи с брак, почиващ само на взаимното уважение и хладната пресметливост. От друга страна обаче, той имаше спешна нужда от пари, за да осъществи смелите си планове, а емоциите бяха само пречка за осъществяването на целта му. Частити очевидно нямаше пари и онова, което изпитваше към нея, можеше да се определи само като емоционална обвързаност.

Дъглас спря пред замръзналото езерце и се загледа смръщено в ледената покривка. Защо да не назове чувството с истинското му име? Защо да не си го каже направо: той беше влюбен. И чувството беше съвсем различно от онова, което беше изпитвал към Мариан, която обожаваше с безумна отдаденост и покорство. Днес това обожание му изглеждаше повърхностно в сравнение с дълбокото чувство за взаимна принадлежност, когато се любеше с Частити. Тя се бе промъкнала незабелязано в сърцето му, беше го завладяла и той беше пленник на чувството си, омагьосан без надежда за спасение. Виждаше грешките й съвсем ясно, както виждаше своите. У Мариан не беше виждал никакви грешки, докато тя не му ги показа изненадващо. Слепотата му направи шока и загубата на илюзиите още по-силни. Сега обаче не можеше да си представи, че Частити ще му причини неприятна изненада.

Когато огладня, той тръгна обратно. Сигурно домакините бяха вече будни, Частити също. Споменът за топлото й тяло отново го възбуди и той ускори крачка. Стъпките му скърцаха в снега по входната алея. Хубаво чувство — да копнее да види някого, да изпитва потребност да е с него. В момента му беше достатъчно да се наслаждава на това чувство и да живее с настоящето. Скоро щеше да се наложи да вземе решение, но не сега. Не веднага.

Когато влезе в пустата зала и изтупа снега от краката си, на стълбата се появи Частити.

— Добро утро — поздрави Дъглас и усмивката изписа бръчици около очите му. — Добре ли спа?

— Сякаш не знаеш — отговори тя, щом стигна до него, стараейки се да запази лекия тон. — Закуси ли вече?

Той поклати глава.

— Още не. Бях на разходка и съм гладен като ловец.

— Не смей да споменаваш лова. — Частити се запъти към стаята за закуска. — Татко моментално ще започне да се оплаква. Вчера изглеждаше примирен, но слънцето със сигурност ще промени мнението му.

— Е, поне ти можеш да продължиш дейността си на сватовница — отбеляза той с пронизващ поглед. — Ще го окуражиш да прекара сутринта с контесата.

Частити усети как по бузите й изби червенина, но се опита да отхвърли забележката със смях.

— О, мисля, че не е необходимо особено окуражаване. Да отидем да закусим.

Дъглас бе забелязал изчервяването й, освен това усещаше у нея напрежение, което доскоро липсваше. Смехът й беше изкуствен, а радостта, с която поздрави закусващите, му се стори принудена. Той си взе бъбречета и яйца със сланина и гъби и седна в края на масата.

С напредването на деня Дъглас наблюдаваше със смес от възхищение и лек шок как сестрите Дънкан — все едно какво бяха замислили за контесата и баща си — преследваха и плановете си относно Лаура. Като непрекъснато се сменяха, те успяха да задържат Джордж Беринджър в къщата през целия ден. На масата за обед го настаниха до Лаура, направиха така, че двамата да са партньори на бридж, а след това ги помолиха да изпеят заедно няколко италиански дуета. Направи му впечатление, че лорд Дънкан от само себе си се стремеше към сближаване с контесата и не се нуждаеше от окуражаване — двамата постоянно бяха заедно и той й кавалерстваше с галантност, която дамата приемаше с видимо задоволство.

Дъглас трябваше да признае, че ако Частити не му беше казала какво се готви, тайната дейност на сестрите Дънкан щеше напълно да му убегне. Какво обезпокояващо прозрение. Той разбираше отлично защо трите поощряват с всички сили покълващия романс между Лаура и Джордж Беринджър. Ако баща им се оженеше за контесата, преди да са успели да отведат Лаура под венчило, щеше да се наложи да я търпят под покрива си. Никоя от тях не криеше мнението си за синьорината. Може би, помисли си той, Частити премълчава тъкмо този аспект от плана им, може би няма нищо друго. Въпреки това не можеше да се отърве от чувството, че нещо не е наред. Тя изглеждаше разсеяна, един или два пъти я улови да го гледа втренчено. Когато се опитваше да задържи погледа й, тя извръщаше глава или се заемаше с нещо друго.

След обяда Дъглас отиде в библиотеката, където намери Макс и Гидиън сред облаци цигарен дим и с чаши бренди в ръце.

— Елате да ни правите компания, Фарел — покани го Макс и посочи гарафите. — Опитваме се да избегнем една игра, която се нарича „убийство в мрака“.

— Пура? — Гидиън му предложи кутията с хавански пури.

Дъглас поклати глава.

— Благодаря, не. Не пуша, но с удоволствие ще изпия чаша бренди с вас. — Той се обслужи и се отпусна в едно от кожените кресла. — И каква е тази игра на убийство?

— Всъщност не знаем — засмя се Гидиън. — Но доколкото познаваме съпругите си, играта със сигурност е неподходяща за възрастни мъже. В известни ситуации дамите проявяват осъдителна липса на респект.

Дъглас пое дълбоко дъх и се наслади на финия аромат на коняка в чашата си. Отпи голяма глътка и попита любопитно:

— Знаете ли какво друго са измислили трите сестри?

— Зависи за какъв аспект от различните им скандални дейности намеквате, драги — отговори спокойно Макс.

— Имам впечатлението, че се опитват да тласнат Лаура в прегръдките на лорд Беринджър.

— Ах, това ли? — Гидиън свали краката си от перваза на камината и посегна към чашата си. — Да, много е вероятно.

— Осмелявам се да твърдя, че Частити не желае да живее под един покрив със синьорината, ако контесата се съгласи да се омъжи за лорд Дънкан — рече Дъглас и разклати коняка в чашата си.

— Това е много сериозно основание — кимна Макс.

— Често ли се правят на сватовници? — осведоми се Дъглас.

Двамата му събеседници явно не бързаха с отговора. Най-сетне Макс изрече вразумително:

— И трите щяха да ви заявят категорично, че обръщат нещата с главата надолу само и единствено в интерес на висшето човешко благо.

— И вие им вярвате?

Двамата мъже вдигнаха рамене.

— И ние бяхме манипулирани от тях — призна с усмивка Макс.

— Прав си — съгласи се ухилено Гидиън. — Но все още сме убедени, че тази манипулация послужи на висшето човешко благо. — Той си наля втора чаша бренди. — Понесете го със самообладание, драги. Със сигурност няма да ви заболи.

Дъглас се усмихна малко меланхолично.

— Разбира се, имате предвид Частити.

— Естествено — каза Макс. — Веднъж намислили нещо, сестрите Дънкан нямат спиране.

— Аха — промърмори замислено Дъглас. — Започвам да мисля, че е крайно време да поема инициативата.

— Аз пък си мислех, че вече сте го направили — отвърна Гидиън и отново се обви в облак дим. — Или инициативата беше на Частити?

— Ако е било така, не бива да се чувствате неловко — утеши го Макс. — Констанс ме прелъсти безсрамно точно в тази къща.

Дъглас премисли въпроса и поклати глава.

— Не — отговори убедено той. Страстта ги бе обхванала едновременно, освен това бе дошла съвсем внезапно. — Доколкото мога да си спомня, нямаше инициатива.

Събеседниците му кимнаха, сякаш бяха разбрали напълно.

— Аз бих го нарекъл божествена светкавица — обясни сериозно Гидиън. — Е, ако нямате желание за спокоен живот…

— Вече не си спомням много добре, но май и с мен беше така — промърмори замислено Макс. — Въпреки че аз исках точно спокоен живот…

Вратата на библиотеката се отвори и тримата мъже се обърнаха. На прага застана Сара с карти за игра в ръце.

— Ще играем на убийство в мрака — възвести тържествено тя. — Прю каза да дойдеш, татко. И ти, чичо Макс, и доктор Фарел.

— Още не се е стъмнило — възпротиви се баща й, за да спечели малко време.

— На тавана е тъмно и играта ще се проведе там. — Сара отиде при баща си, хвана ръката му и го потегли да стане. — Хайде, татко. Ще бъде много весело. Даже мис Дела Лука и лорд Беринджър ще играят.

Гидиън се надигна със стон.

— Добре де, идвам — промърмори той. — Но не сам. — Това беше казано по адрес на другите двама мъже. Те също се надигнаха, макар и неохотно, и се запътиха към салона.

— Играта е много проста — обясни Прюдънс. — Който изтегли асо пика, ще бъде убиецът. Правилата са следните: Поп купа е детектив. Всички останали са потенциални жертви. Който пръв усети ръка на тила си, трябва да изкрещи силно. Тогава ще запалим светлината и детективът ще се опита да открие убиеца. Раздай картите, Сара.

— Как, по дяволите, успя да убедиш синьорината да участва в играта? — попита Дъглас, след като получи картата си и застана зад Частити.

— Не бях аз — обясни шепнешком тя. — Джордж Беринджър я убеди. Каза й, че като дете много обичал коледните игри и много му се искало пак да поиграе. Той е много самотен, бедничкият.

— Затова ли искаш ла го събереш с Лаура? — В гласа му имаше недвусмислена подигравка.

Частити го погледна обидено и отговори:

— Аз не мога да ги събера. Решението е тяхно. Аз само им създавам удобни случаи.

— Забелязах го — отвърна той сухо. — За тяхно добро, естествено.

— Не вредим никому — каза Частити, ядосана от отбранителния си тон. Темата беше болезнена и нежелана. Затова посвети вниманието си на картата, която беше изтеглила.

— Готови ли са всички? — извика Прюдънс, която ръководеше играта. — Хайде да отидем на тавана! — Тя тръгна напред и останалите я последваха примирено.

В тъмния таван имаше много смехове и тропане. Неясни фигури ходеха насам-натам и се стараеха да не се докосват. Дъглас, който не беше изтеглил решаваща карта, стигна до извода, че може да се измъкне, без да развали играта. Точно навреме откри в един далечен ъгъл прастаро кресло и се отпусна в него с надеждата да не го открият. Там щеше да изчака края на убиеца.

Пронизителен писък в непосредствена близост го изтръгна от сладката дрямка. Нечий безгрижен глас заяви със смешен френски акцент:

— О-ла-ла! Махнете си ръката, мосю. Какво си позволявате?

Дъглас присви очи и се опита да различи нещо в мрака. И друг път беше чувал този фалшив акцент. Беше толкова изненадан, че ушите му забучаха.

— Нищо не си позволявам, скъпа съпруго — отговори възмутено Гидиън. — Просто се опитах да ви удуша.

— О… убийство… подло убийство! — изписка Прюдънс, забрави ролята на френска камериерка и падна в обятията на мъжа си. За минута се възцари хаос, после някой запали газените лампи и играчите си размениха изпълнени с очакване погледи. Прюдънс лежеше на пода. Обърканият, виновно оглеждащ се Гидиън стоеше над нея и стискаше в ръка асо пика.

— Мисля, че не постъпи добре, татко — укори го Сара. — Сега всички знаем, че ти си убиецът на Прю. Сам се издаде!

— Много съжалявам — промърмори Гидиън, наведе се и подаде ръка на жена си. — Мисля, че не съм разбрал съвсем добре за какво става въпрос в тази игра.

— Да опитаме още веднъж — предложи Прюдънс, като видя колко разочарована беше Сара. — Още една игра. Дайте ми картите си, ако обичате.

Частити й връчи картата си и се запита къде ли е изчезнал Дъглас. Беше сигурна, че се е качил с тях на тавана, но сега не го виждаше никъде. Може би си дремваше в някой ъгъл. Участието в игрите не беше задължително.

Когато компанията най-сетне слезе от тавана, Дъглас ги чакаше в салона. Беше се разположил удобно в дълбокото кресло и четеше стар брой на „Таймс“. Частити му занесе чаша чай и парче коледен сладкиш.

— Явно играта не ти е била особено интересна — отбеляза тя с усмивка и сложи табличката на малката маса до креслото. — Не мога да ти се сърдя. Но Сара се забавляваше отлично.

— Просто заспах — отговори той. Гледаше я много сериозно, с тъмни очи, почти черни и странно безизразни. — Утре ще взема първия влак за Лондон — добави той и си отчупи парче сладкиш. — Имам пациенти, които спешно се нуждаят от помощта ми.

— О… толкова скоро.

— Да. Съжалявам, но трябва да замина. — Дъглас неволно смачка сладкиша в ръката си.

— Остава ни само тази нощ — промълви Частити с принудена усмивка. — Последната.

Дъглас я гледаше с неразгадаемо изражение.

— Да. Последната нощ.

Частити кимна и се върна на масата за чай. Знаеше, че ще стане така. Винаги имаше последна нощ. Когато се върнат в Лондон, малкото им интермецо щеше да е приключило. Макар че тя се надяваше… не, не се надяваше, но още не беше готова за края. Не беше имала време да си подготви.

 

 

През тази последна нощ в страстта им имаше нещо отчаяно. Глад, който нямаше насищане. Като наркотик, помисли си Частити, докато милваше и целуваше всяка частица от тялото му. Опиянена от любов, тя не си разрешаваше да мисли, че с тази нощ любовта им ще свърши.

Тя го възседна и плъзна ръце по корема му. Връхчетата на пръстите й опипаха ребрата му. Завладя устата му, мушна език между устните му. Той помилва корема й и повдигна хълбоците й, за да се премести по-нагоре и да проникне в нея.

Като го усети в себе си, Частити спря да диша. Остана неподвижна, за да се наслади на постепенното изпълване. Издиша бавно, изви се назад, опря ръце върху бедрата му и успя да удължи до безкрайност този сладостен миг на прага на екстаза. Дъглас се хвана здраво за хълбоците й и изцяло й предостави инициативата. Тя се изправи с ръце на талията и започна да се движи нагоре и надолу. Чувството се засилваше и се разпространяваше. Частити напрегна бедрата си до крайност. Той заби пръсти в хълбоците й, затвори очи и се устреми нагоре към нея, за да се загуби в тялото й. Тя го задържа в най-съкровената част от себе си, наслаждавайки се на усещането, че го притежава без остатък.

Когато всичко свърши, тя падна безсилно на рамото му, притисна устни към мишницата му. Косата й се разпростря като червен облак върху голата му гръд.

— Как е възможно такова нещо? — пошепна замаяно тя.

Дъглас се забави с отговора.

— Не знам — отвърна най-после той и в тези прости думи прозвуча странна смесица от гняв, объркване и тъга. Частити ги чу съвсем ясно. Възприе ги като ехо на собственото си чувство за загуба и разочарование. Защо трябваше да се откаже от него? Той се отдели от нея съвсем бавно — въпреки това тя се почувства ограбена и се притисна плътно до него, за да не го загуби изцяло.

Двамата дълго лежаха неподвижно. Дъглас се вслушваше в дишането й. Щом се убеди, че тя е заспала, стана от леглото и я зави с дебелата завивка. Остана още малко, загледан в лицето й под слабата светлина на огъня. Намерението му беше да не казва нищо повече. Този любовен акт щеше да бъде последният — едно сладко и горчиво сбогуване, След това да си отиде мълчаливо. Но сега му стана ясно, че не може да го направи. Искаше тя да усети болката му, гнева и отчаянието, които го изпълваха. Когато Мариан го отблъсна, той страдаше мълчаливо, сякаш го беше заслужил, но сега имаше чувството, че трябва да прогони болката с помощта на жената, която го бе измамила.

Частити се събуди след по-малко от половин час. Стаята беше тиха, чуваше се само тихото пращене на огъня. Леглото до нея беше празно. Тя се надигна на лакти и се огледа. Облечен в халата си, Дъглас седеше в креслото до огъня и я гледаше. Тя срещна погледа на тъмните му очи и сърцето й се сви от болка и страх.

— Ти си била — каза равнодушно той. — Посредницата… в Националната галерия. Ти си била.

— Да — отговори тя, обзета от мрачно примирение. Вече не можеше да се бори. Всичко беше изгубено. — Аз бях.

Той не каза нищо. Само я гледаше. Гневът му се долавяше съвсем ясно и тя неволно се запита дали пък именно той не я бе събудил. Но в очите му имаше не само гняв. Имаше тъга и — още по-лошо — разочарование. Частити изведнъж се почувства сбръчкана и изсушена като есенен лист.

— Как разбра? — попита тя, макар че това нямаше значение.

Той се изсмя безрадостно.

— Този абсурден акцент. Сестра ти го използва на тавана… на шега, предполагам.

— Не забелязах — прошепна Частити със същия глух тон. — Акцентът е ефективен метод за преправяне на гласа. Няма никакво значение дали звучи достоверно или не.

— Мога да си представя, че имате богат запас от подобни номера, за да си вършите работата, както трябва — отбеляза презрително той и стана. — Как иначе бихте могли да накарате клиентите си — ако изобщо ги наричате така, — да ви се разкрият докрай? Хора, с които се срещате ежедневно… познати… хора, които ви смятат за това, което не сте. Приятели, които ви се доверяват. — Още незавършил думите си, той се запъти към вратата. Сложи ръка върху бравата и я удостои с последен неразгадаем поглед. — Сбогом, Частити.

Вратата се затвори тихо зад него. Лекият полъх изтръгна сноп искри от цепениците в камината. Дъглас си отиде.

Какво да прави сега? Частити се отпусна на възглавницата и закри с ръка очите си. Зад здраво стиснатите мигли пареха сълзи. Сега разбра, че той я е обичал. Горчивината на болката му го бе издала. За него връзката им не е била най-обикновена афера, няколко откраднати любовни нощи. Дъглас също я е обичал, както тя него. И при най-добро желание не можеше да си представи как би могла да промени това.

Остатъкът от нощта беше дълъг като вечността. Частити лежа без сън, докато на хоризонта се появиха първите розови ивици на зората. Едва тогава потъна в неспокойна дрямка. Събуди се, когато навън беше вече блестящ ден с яркосиньо небе. Студената светлина на слънцето се отразяваше в снега и успя да я измъкне от леглото. Дъглас бе казал, че ще вземе първия влак за Лондон. Сигурно отдавна си беше отишъл.

Частити се облече и слезе на първия етаж. Посрещна я Дженкинс, който излизаше от стаята за закуска с празна кана за кафе.

— Добро утро, мис Час.

— Добро утро, Дженкинс. Замина ли си доктор Фарел? — Частити успя да се държи като загрижена за гостите си домакиня.

— Преди около час Фред го откара с файтона на гарата — отговори Дженкинс и я огледа недоверчиво. — Всичко наред ли е, мис Час?

— Да, разбира се — отвърна небрежно тя. — Сигурно ще го видим отново, когато се върнем в Лондон. — Тя се усмихна и влезе в стаята за закуска, където бяха всички с изключение на контесата, която закусваше в леглото, и на Сара и Мери, които вече бяха закусили и излезли на разходка.

Лорд Дънкан вдигна глава от чинията си с бъбречета и шунка.

— Добро утро, скъпа. Какво ярко слънце, нали? Най-доброто време за лов. — Той въздъхна драматично.

Частити кимна разсеяно и седна между сестрите си.

— Жалко, че доктор Фарел трябваше да замине. Много мил човек.

— Какво се е случило с пациента му, Час? — попита остро Констанс. — Каза ли ти защо се налага да замине?

Частити поклати глава и се опита да се усмихне.

— Нали знаете, лекарят няма право да издава тайните на пациентите — отговори тя и си взе препечена филийка. Пръстите й трепереха и тя побърза да остави хляба. Не посмя и да посегне към каната с кафе, за да напълни чашата си.

Констанс й се притече на помощ.

— Пий — заповяда шепнешком тя, след като напълни чашата й. — По вида ти личи, че имаш спешна нужда от кафе.

Частити й кимна с празна усмивка, взе чашата си и отпи голяма глътка. Докато сестрите й я наблюдаваха загрижено и безпомощно, тя изпи кафето си, без да разлее нито капка. Всички знаеха още от снощи, че Дъглас смята да си замине, и се бяха сбогували с него преди лягане, затова големите сестри не можеха да си обяснят тъгата и болката на Частити.

— Какво ще правим днес? — попита бодро Констанс и си намаза още една филийка.

— Мисля, че имаме нужда от чист въздух — отговори Макс. — От много чист въздух.

— Ще кажа на Дженкинс, че ще вземем пушките — оповести в най-добро настроение лорд Дънкан. — Може да отстреляме няколко патици на езерото… и една или две гъски. Е, какво ще кажете?

— Мъжете могат да правят, каквото си искат — отвърна Прюдънс. — Дамите ще се пързалят по леда. Обещах на Сара.

Гидиън я изгледа разтревожено.

— Сигурна ли си, че ледът е достатъчно здрав?

— Скъпи Гидиън, водата в езерцето за добитъка е дълбока само една стъпка — отговори Прюдънс с нежна усмивка. — Нали не смяташ, че ще пусна Сара в голямото езеро?

— Откъде да знам, че имате и езерце за добитъка? Селският живот ми е напълно чужд. Виждал съм само голямото езеро.

Частити изяде филийката си, благодарна, че в момента никой не й обръщаше внимание.

— Лаура, ще дойдете ли да се пързаляте с нас? Или имате други планове? — попита Констанс.

Лаура се изчерви леко.

— Знаете ли, лорд Беринджър предложи да се разходим към къщата му, ако времето е добро. Разказа ми, че някога донесъл от Италия истински съкровища на изкуството, и аз много искам да ги видя.

— О, това е чудесно — зарадва се Констанс. — А майка ви?

— Контесата ще дойде с нас във файтона и ще ни гледа, докато ловуваме — съобщи лорд Дънкан. — Казах й още вчера, че ако времето позволява, ще излезем, и тя се съгласи, че всички имаме нужда от чист въздух. Дженкинс ще ни донесе обяда в павилиона край езерото.

— Много добър план — кимна Макс и стана. На минаване се наведе и целуна жена си по косата. — Ще се видим следобед.

Констанс се протегна и помилва китката му.

— Да. За чая.

Частити също стана.

— Още не съм облечена. Ще се приготвя бързо. — И се запъти към вратата с увереността, че сестрите й ще я последват.

Щом се прибра в стаята си, тя седна пред огледалото, опря главата си на ръцете и се опита да премисли станалото. Всичко бе станало толкова бързо, сякаш животът й бе понесен от торнадо, което бе разбъркало всичко, а после бе изчезнало и бе оставило след себе си само хаос. Очите й в огледалото изглеждаха странно празни и безизразни, сякаш не отразяваха нито мисли, нито светлина. Тя не се помръдна и когато след очакваното почукване влязоха сестрите й.

Прюдънс затвори вратата. Констанс отиде до тоалетката и сложи ръце върху раменете на малката си сестра.

— Какво стана, Час?

Частити пое дълбоко въздух и им разказа всичко. Гласът й трепереше все по-силно и накрая пресекна.

— О, божичко! — уплаши се Прюдънс. — Как не помислих, че не бива да употребявам този глупав акцент! С Гидиън често си говорим по този начин… след процеса, когато го използвах за първи път. Много съжалявам, Час. — Тя погледна загрижено лицето на Частити в огледалото. — Много съжалявам — повтори безпомощно.

— Ти не си виновна, Прю — отговори Частити. — Аз знаех, че ще свърши, но не така…

— Защото го обичаш — установи Констанс.

— Да — призна беззвучно Частити. — И сега знам, че и той ме обича… че ме е обичал. Ако беше възприел връзката ни само като бегла афера, нямаше да покаже толкова болка, толкова обида и разочарование. Щеше да се разгневи, че сме го измамили, това да. Щеше да се почувства неловко, че ми е разкрил толкова много от себе си. Но той реагира много по-силно… много по-силно. — Тя опря лакти на масичката и скри лице в ръцете си. — Как можах да разваля всичко?

— Нищо не си развалила — възрази решително Констанс. — Просто обстоятелствата бяха такива.

— Права си — кимна Прю. — Сега трябва да решим какво ще правим, за да премахнем недоразуменията.

— Нищо не можем да направим — изхълца Частити. — Нищичко.