Джейн Фийдър
Брачни игри (18)

18

Следващият четвъртък беше ясен и студен. Частити прекоси Трафалгар Скуеър и отново хвърли зърна на гълъбите. Сияещият зимен ден беше пробудил жизнеността й, но тя знаеше от опит, че тази приповдигнатост няма да трае дълго. Щом дойдеше вечерта, щом пред нея се изправеше дългата самотна нощ, отново щеше да я обземе вече добре познатата потиснатост.

Както обикновено, тя носеше широко, безформено палто, а лицето й беше скрито зад плътен воал от шифон. Беше упражнила добре френския си акцент, макар че само при мисълта за него й ставаше лошо. Изкачи външните стълби, прекоси фоайето, качи се по стълбата към атриума и зави наляво. През цялото време държеше в ръка издание на „Мейфеър Лейди“, така че да се вижда добре от всички страни.

След като прекоси Рубенсовата галерия, тя седна на кръглата пейка в средата на помещението, както бе съобщила в писмото си, и отвори вестника, като титулната страница беше отвън. Клиентът на посредническата агенция не можеше да не я види.

И той, разбира се, не я подмина. Дъглас влезе в галерията и веднага откри крехката фигура със забулено лице. На лицето му заигра усмивка и той се приближи с енергична крачка.

— Е, мадам „Мейфеър Лейди“, ето че отново се срещнахме — заговори весело той.

Частити вдигна глава и го зяпна невярващо.

— Дъглас?

— Същият. Позволяваш ли да седна? — Без да чака отговора й, той седна до нея на пейката. После протегна ръка и вдигна шифонения воал, който скриваше лицето й. Завърза го внимателно от задната страна на шапката и отбеляза небрежно:

— В случая е напълно излишен, нали? — Вдигна вежди, но в очите му светна усмивка. — Вече нямаме тайни един от друг.

Частити не беше способна да реагира. Първата й мисъл беше, че срещата им е случайна, втората — че изобщо не е случайна. Веднага попадна под властта на близостта му, на аромата и усмивката му, на бръчиците в ъглите на очите, на големите ръце, които сваляха ръкавиците. Изразителните му очи бяха съвсем черни, остро изсечената брадичка беше както винаги енергична. Изобщо, целият Дъглас изглеждаше така, сякаш е взел важно решение.

— Ти ли си писал на посредническата агенция? — попита тя и веднага се укори: какъв глупав въпрос.

— Обзаложих се със себе си, че именно ти ще ми отговориш, а не някоя от сестрите ти — призна Дъглас. — Искам да дойдеш с мен. — Взе ръката й и я дръпна да стане.

— Къде искаш да отида? — Частити искаше да протестира по-енергично, но гласът й изневери.

— Скоро ще разбереш. Искам да видиш последствията от действията си. — Без да пуска ръката й, Дъглас я изведе от галерията.

Частити не се възпротиви и когато минаха по дългия коридор, слязоха по великолепното стълбище и излязоха навън под ярката светлина на следобеда. Здравата хватка на пръстите му беше достатъчна да замае сетивата й. Ако искаше, можеше да се изтръгне от хватката му, но тази мисъл изобщо не й мина през ума. Нямаше представа каква игра играе той и какво е замислил. Беше й достатъчно, че той върви до нея и че очевидно се е освободил от студения гняв и от болката, които бяха белязали сбогуването им.

Дъглас махна на един файтон. Когато файтонджията спря пред тях, той бутна Частити вътре и се качи след нея. Тя отвори уста да протестира, но размисли и я затвори. Начинът му на действие не я притесняваше — защо тогава да протестира? Той улови отново ръката й и безмълвно я стисна, очевидно доволен, че двамата пътуваха един до друг в люлеещия се файтон.

— Къде отиваме? — попита най-сетне тя.

— На Харли стрийт.

— И защо?

— Ще видиш. — Той се усмихна отново, все така тайнствено. Не й каза нищо дори когато слязоха пред сградата, в която беше кабинетът му, и се изправиха пред стълбището.

— На втория етаж — каза кратко той и посочи нагоре. Частити вдигна рамене и тръгна пред него по стълбата.

Веднага й се натрапи разликата между тази внушителна постройка и паянтовата къщурка в Сент Мери Абътс — сравнението направо я шокира. Сигурно му е много трудно постоянно да преминава от единия свят в другия, каза си тя, когато спря пред единствената врата на втория етаж.

Дъглас се наведе над рамото й и отключи. Отвори й вратата и Частити влезе. В следващия миг спря като вцепенена.

— Всемогъщи… — пошепна задавено тя. Дъглас застана до нея и тя обърна глава към него. — Лаура? — пошепна въпросително тя и в гласа й трепна неподправен ужас. — Тя ли е направила това?

— Точно така — кимна Дъглас и направи широк жест. — Влез и се огледай. Това не е всичко.

Частити направи една крачка, после още една. Обърна се към него и кафявите й очи потъмняха.

— Има ли и Буда?

Дъглас поклати глава.

— Не. Поне с това ме пощади. Но има палма. — И й показа окачалката за шапки.

Като я видя, Частити неволно вдигна ръка към устата си.

— Майчице…

— Надявам се, ясно ти е, че ти и само ти носиш отговорност за това, което виждаш тук — изрече заплашително той. Облегна се на вратата, скръсти ръце под гърдите си и в очите му блесна смях.

— Аз? Но… но… как така?

— А кой друг? Ти изпълни ролята на посредницата. Ти се опита да ме събереш със синьорина Дела Лука.

— Да… обаче… никога не съм й предлагала да обзаведе кабинета ти — опита се да се зашити Частити.

— И аз не съм й предлагал — отзова се все така сухо той.

Частити отново огледа приемната и колебливо се запъти към кабинета. Обиколи го мълчаливо и се обърна съкрушено към Дъглас.

— Съжалявам… безкрайно съжалявам.

Той отиде при нея, улови лицето й с две ръце и я погледна с усмивка, в която имаше и лека тъга.

— И аз, любов моя. И аз съжалявам.

Частити се вкопчи в китките му.

— Не знаех какво да правя — призна тихо тя. — Не знаех как да я спра. Нещата излязоха извън контрол.

— Знам, знам. — Той я целуна, отначало меко, после все по-настойчиво. — Аз те нараних. Прости ми.

Думите му погалиха устните й, докато палецът му нежно очертаваше контурите на брадичката.

— Аз те излъгах. Сигурно е било много лошо за теб. — Тя вдигна ръка и помилва бузата му.

— Така беше, но аз сам съм си виновен. — Той целуна ъгълчетата на устата й. — Какъв глупак съм бил — да си въобразявам, че бих могъл… — Вдигна глава и се загледа гневно в стената над главата й.

— Обичам те — рече нежно тя и докосна устата му с връхчето на показалеца си. — Обичам те, Дъглас.

Гневът изчезна от погледа му. Той я притисна до гърдите си, устата му отново намери нейната. Устните му бяха твърди и властни, езикът му се втурна навътре. Частити усети как тялото му се втвърди, усети влажния отговор в слабините си и се засмя от радост.

— Къде? — попита гърлено тя и с нежна настойчивост засмука горната му устна.

Той я отнесе до голямото писалище, украсено с огромна попивателна. Тя се отпусна на гладката повърхност, вдигна крака и ги уви около хълбоците му. Зарови пръсти в гъстата му коса и впи устни в неговите, докато той вдигаше полата й. Повдигна се леко, за да свали панталонките й, и увеличи натиска на бедрата си, вдъхновена от твърдото дърво под гърба си. Когато го усети в себе си, нададе тържествуващ вик. Той мушна ръце под дупето й и я хвана здраво. Ускори тласъците, без да отделя уста от нейната. Вдигна глава и погледна в широко отворените й очи.

— Обичам те, Частити — произнесе задавено той и проникна още по-дълбоко в нея. Тя се устреми насреща му с дива страст и заби пети в гърба му. Двамата стигнаха заедно до върха и избухнаха в тържествуващ смях. Когато отново започнаха да възприемат света около себе си, отново се засмяха: на абсурдната си поза, от облекчение, от чисто, неподправено щастие.

— Дано не очакваш пациенти — пошепна задъхано Частити и улови протегнатите му ръце, за да седне на писалището.

— Не. Обикновено уговарям часовете си предвидливо — отговори той и пусна ръцете й, за да прибере ризата в панталона и да се закопчее. — Днес не е изключение.

Частити скочи от писалището.

— Виж ти! Всичко е било планирано, така ли?

— Е, не съвсем — отговори той с дръзка усмивка. — Но хранех известни надежди.

Частити също се постара да се приведе в приличен вид и се обърна към него.

— Искам да запазиш това писалище — каза тя. — Вече го обичам.

— И попивателната ли? — Той посегна към нея, обхвана раменете й и я целуна по челото. — Но какво, по дяволите, ще правя с останалата част от тази… тази… — И безпомощно зарови пръсти в косата си.

— Върни всички мебели — посъветва го Частити. — Нали сметките са у теб?

— Да — кимна той. — Сметки за пет хиляди фунта. — И отвори чекмеджето.

Частити изкриви уста.

— Винаги съм се учудвала колко скъп е лошият вкус. — Прегледа набързо сметките, които той й подаде, и изведнъж се засмя. — Прю ще се справи. Тя е истински експерт във връщането на закупени вещи. Някога баща ни често поръчваше неща, които не можехме да си позволим, и тя винаги успяваше да ги върне.

— Не е редно да въвличам семейството ти — промълви нерешително Дъглас и протегна ръка за сметките.

Частити ги остави на писалището.

— Не си прав — възрази решително тя. — Ти си част от семейството, което означава, че сестрите ми са длъжни да ти помогнат. — Тя го огледа с присвити очи. — Освен ако не си играете безсъвестно с мен, доктор Фарел, и нямате никакво намерение да направите от мен почтена жена.

Дъглас се поколеба само една секунда.

— Нима ме питате дали искам да се оженя за вас, мис Дънкан?

— Но разбира се, сър. — Тя направи грациозен реверанс. — Доктор Фарел, ще ми окажете ли честта да станете мой съпруг?

— Честта ще е изцяло моя — отговори той с церемониален поклон.

— Ето че успях! — Частити избухна в смях. — Значи, не възразяваш Прю да върне мебелите. Можеш да бъдеш сигурен — тя така ще обработи търговците, че те буквално ще я умоляват да им върне нещата. Бъди спокоен, няма да има проблеми.

— Но това означава да седя в празен кабинет — възрази той.

— О, решението е много просто… разбира се, ако не държиш на нови мебели. — Тонът й издаваше, че хората, които се обзавеждат с нови мебели, не са наред с главите.

Дъглас енергично поклати глава.

— Не… съвсем не.

— Сега ще ти кажа какво ще направим. На тавана в къщата ни на Манчестър Скуеър и в Роумзи Мейнър има толкова много непотребни мебели, че… — Като видя изражението му, тя млъкна стреснато.

— В Роумзи Мейнър задрямах в едно кресло, което миришеше на куче — отговори той, стараейки се гласът му да звучи неутрално.

— Е, не всички са такива. — Тя отиде при него и го прегърна. — Сключихме мир, нали?

— О, да — пошепна той в косите й. — Истински, траен мир, любов моя.

 

 

Много по-късно, в блажения мрак на късната вечер, Частити се протегна сладостно в леглото на Дъглас — намираха се в жилището му на Уимпол стрийт — и каза:

— Знам, че не е добре да разравяме старите рани, но въпреки това би трябвало да обсъдим как да набавим пари за твоята клиника. Нали знаеш, аз не съм богата…

— Е, надявам се, че капризите ти няма да ми струват много — отговори засмяно той.

— Не, разбира се, че не. И аз, и сестрите ми сме финансово независими — отговори възмутено тя.

— Тогава всичко е наред… щом няма да се налага да те издържам. — Той я притисна до себе си и плъзна пръсти по бузата й. — Освен това ти притежаваш необходимите връзки и ще ми осигуриш десетки богати пациенти, нали?

— Ще се постарая — отговори нежно тя. — Нищо чудно да се намери някой филантроп, който да спонсорира клиниката. Това би било чудесно, не мислиш ли?

— Да, сигурно — отговори сериозно Дъглас. — Но в момента ще ми помогнеш много повече, ако повдигнеш малко хълбоците си… да, точно така, стига толкова. — Той се заби дълбоко в нея и въздъхна доволно. — Частити, любов моя, щом си до мен, мога да постигна всичко, което искам.

Частити се засмя доволно в мрака.

— Заедно можем да преместим планина — заключи уверено тя.